Дружба
Джанка зяпа през прозореца. Лято е. Останала сама в града, тя скучае. Играе си с тирантите на тролеите. Стига й само да ги погледне и те се свиват, сякаш са изяли нещо много кисело. Започват да плюят искри и се спускат рязко надолу. Ватманът ругае и отива да ги закачи отново за живителния ток. Джанка се смее, изчаква ватманът да се върне в кабинката си и отново поглежда към тролея. Тирантите пак падат, ватманът пак ругае, пътниците пухтят. На третия път й омръзва – отива да си намаже филия със сливов мармалад. Джанка още не знае, че след няколко дни цялото семейство ще се премести да живее в квартал Дружба, където няма тролеи. Никога вече искри и забава. Никога.
©WNVEH
Досада
Не бива да се сърдим на някого само заради това, че е досаден. В крайна сметка никой не може да бъде виновен, затова че е пипнал тази ужасна болест: Досада.
Има най-различни начини да пипнеш Досада. Някои я имат по рождение, неволен подарък от майка или татко досадници. Те са безнадеждни.
Също така е известно, че Досадата е силно заразна. Например болен в напреднала фаза може да ти лепне Досада без дори да те докосне, само докато те поздравява сутрин пред асансьора.
Досада може да се пипне и по много други начини. Най-зловещият от тях: можеш да пипнеш Досада докато ядеш сливи. Тези малки, лигави и безвкусни плодчета са напаст не само за децата, но и за много възрастни. Сливовите дръвчета растат толкова начесто по квартални градинки и гьолчета, че е почти невъзможно в тази страна да намериш място, където като застанеш и погледнеш напред да не видиш нито едно от тях.
Татуировка куче
Скуката и фактът, че от един час не знаех как да те заговоря ме подтикнаха към тези глупави фантазии, за това как си умряла и колко ми е мъчно за теб. Сетих се как веднъж ти обещах, че ако умреш преди мен ще си татуирам на гърдите куче с панделка и надпис: NEVER FORGET.
- Хубаво, но нека да е черно, проскубано и еднооко! – допълни ти и дори започна да се въодушевяваш – И добави и името ми, но не истинското, а артистичното ми циганско име на гадателка: ПЛАМИНА!
За момент доби такъв вид, сякаш вече нямаш търпение да умреш, за да видиш дали в действителност ще изпълня обещанието си. Така и не се научи да ми вярваш, но не ти се сърдя – и аз не се научих да те лъжа.
Излязох умислен от офиса и седнах на една пейка край гьолчето, където в по-хубавите дни сядахме да изядем по сандвич, да си поприказваме и да се посмеем. Свалих си тениската и я хвърлих настрани. До пейката открих откъснато клонче и с него опитах да надраскам лицето ти върху прахта. Получи се някаква смехотворна пародия.
- Забравил съм лицето ти! – изкрещях със все сила и се проснах на земята, за да целуна пясъчната извивка, твоите устни. Заплаках. Наоколо се разхождаха служители от околните сгради и ме гледаха озадачено.
Сега вече знам, че с нищо не ми бяха виновни, но в онзи момент внезапно ме обля вълна от омраза към всички тези лигави мижитурки в изгладени ризки. Без да се замисля бих заменил всеки един от техните дребни, безмислени и изплетени от компромиси и лицемерие животчета за само още пет вълшебни, истински и неповторими минутки с теб. Изръмжах от злоба и със свиреп лай се нахвърлих върху този, който беше най-близо до мен. Успях да ухапя поне четирима, преди да ме свалят на земята и да изгубя съзнание.
Сбогуване
Струйка сос се стича по брадичката на майка ми и капе на масата. Мълча. Доброто възпитание не е в това да не разлееш сос на покривката, а да не направиш забележка на този, който го стори – бил казал Чехов. Тя напук не посяга към салфетката в скута си, сякаш иска да стои часове наред с полуотворена от изненада уста. Новината, че заминавам за година в света на хората, я разстрои прекомерно. Повече, отколкото очаквах. Баща ми ме гледа настойчиво. „Направи нещо!” – чета в погледа му. Напук се опитвам нищо да не правя.
- Смятам, знаеш, – майка ми избърсва рязко соса от брадичката си – че хората са непоправими ръстисти. До края на миналия век в техния свят джуджетата нямали никакви права. И все още нямат.”
- Чернокожите, мамо, не джуджетата. – поправям я.
- Чернокожите джуджета – допълва баща ми.
- Чернокожите И джуджетата, натъртва тя и изсумтява: „Ръстисти!”
- Ще те пребият посред бял ден, ще те накарат да добиваш руда в Сибир!
Предразсъдъците и в двата свята са непоклатими. Хората са убедени, че джуджетата са глуповати създания с месести носове и островърхи шапки. Джуджетата, от своя страна, считат хората за агресивни варвари, които в безумието си вярват, че са венец на Сътворението. Трябва да призная, че джуджетата отдавна вече не носят островърхи шапки, докато хората още живеят в заблуда за превъзходството на ръста си. Затова ние се придържаме строго към Декларацията за Невидимост – никой не знае, какво би им хрумнало, ако хората узнаят истината за нас. Но все пак – масов ръстизъм никога не е имало и няма да има. Страховете на майка ми са необосновани. Пътувал съм неведнъж инкогнито в човешкия свят.
- Наистина, пътувал е неведнъж до там. - Татко става, слага ръка на рамото на майка ми.
- Утре ще те закараме до пристанището – казва тя . Благодаря и я прегръщам. Доброто възпитание не е в това да не разстроиш някого, а да знаеш как да го утешиш.
Победителите не ги съдят
Лили пресече без да се оглежда и задъхана спря на банкета. Извади от ръкава червило и се намаца чак до веждите. С леко приличие изтри около очите за да си сложи грим. Не се разплака, съжалявам. Просто седна в крайпътното и замига.
- Е не може така – помисли на глас. – Не може всеки, ВСЕКИ БОЖИ ПЪТ, да се случва едно и също. Ако не е на зарове, ще е на жабки, ако не е на монополи, ще е на чък-чик!
В тъмното към нея се приближи фигура на мъж в разцвета на силите си. Лили го освети отгоре, отдолу и отляво и го позна.
- Сядай!
- Няма бе, аз дойдох само да си купя цигари, че оттатък вече е затворено.
И трите й фенера се умълчаха. Мъжът се върна с една кутия, запали си със светкавицата на полароида и разкашля всичко наоколо. По Беласица телени мрежи.
Неразбирателства
Разнесе се рязък хрущящ звук на пукащ се препечен хляб. Под хрупкавата коричка се показа топъл мармалад и се разхвърча навсякъде. Горещото тесто от долната страна се надигна и с бълбукане започна да приглася на хрущящата коричка. Започваше дневния скандал между кифли в офиса. Единият кренвирш тихомълком си отвори чекмеджето и си сложи по един банан във всяко ухо. Трудно е да си мъж в женски офис.
Monsieur Fauteuil
Мосю Фотьойл обича да седи в парка. Почти никой не го забелязва, но той често се разхожда из квартала. Денем обича да се наслаждава на слънцето седнал на някоя алея, а късно вечер да застава на някоя оживена уличка, така че да участва в нощния живот.
Малко хора знаят, че преди да се пенсионира, Мосю Фотьойл е работел в международния транспорт и е пропътувал половината свят на колела. Той обича пътищата и знае, че по света има много хубави места. Но обича да казва, че там, където е в момента, е най-хубаво. Той всъщност е домошар и не би имал нищо против да прекарва цялото си време в някой уютен хол, четейки дебели книги и усещайки парата на топъл чайник до краката си. Но и паркът много му харесва. В хубави дни на него кацат птици, а понякога малки животни се свиват в скута му.
Мосю Фотьойл никога не се тревожи за това какво ще се случи с него, нито за това, което се е случило вече, защото той знае, че важно е онова, което се случва в момента.
Експозе
На Слава ушите й почервеняват всеки път когато й спомена за изложба. До мораво. Условен рефлекс, откакто я нащипах преди година, когато обезумях на изложбата на Матис. Сега не ще и да чуе за мен или за изложба, не обича да си пудри ушите. Затова се обадих на Гого.
Не можел, зает бил. Ще ида сам.
Гледам, в асансьора пак са се навъдили екофашисти. Крият се по ъглите и само нощем, когато няма никой, се катерят по огледалото и пишат с червило “MORE DEAD PIXELS”, “MAXIMIZE THE MINIMUM!!!” и подобни. Ще трябва да говоря с портиера.
“Последната полиетиленова торбичка”, 6.VI – 9.VI. Днес е осми, ще е навалица. Гледах как я докараха, един Локхийд кацна в двора на галерията, което е и мой двор, а край него кръжаха щурци, от сектретните. Останали са само три, тук докараха тая от Чикаго. Охраната е непоносима. Пускат специална синтетична миризма, да гони подобни на тия от асансьора, отделно има щурци-шпиони навсякъде. А самата торбичка е изложена зад три реда овъглен плексиглас и човек може само контурите й да види. Поне така казаха.
Навалицата ме отказа. Мисля да се обадя на Слава все пак. У тях рядко има хора.
Колк
Най-големите и красиви калинки растат в ушите на Магарето. Дървено и умърлушено, то живее на забравена от Бога детска площадка в Колк. Гърбът му е посивял от дъждовете, а краката му са разграфени от архитекти-термити. Милион калинки спят в ушите му и го карат да се черви, когато стигнат до муцуната му. Кучето от съседния двор гледа с нега и завист, защото знае, че никога няма да вдигне крак на Магарето – забранено е. Но точно в деня, в който осъмнеш с въшки в слънчогледа и отчаяно се нуждаеш от калинки, те изчезват. Площадката се пълни с деца, кучето започва щастливо да лае.
Изхвърляш разочаровано кибритената кутийка, с която си дошъл на лов, оглеждаш се безпомощно и вземаш метрото към вкъщи, където въшките междувременно са написали нова глава в историята си – Велики Географски Открития в съседните саксии. Нещастието за едни е щастие за други.
На граф Мишкин
Под приказките на господин Любозрителен, двете мишки заспаха. Той така разказва – вдига, успива. Те бяха прилепи, високо, неясно, залутани в тъмното, но знаещи къде, все пак, отиват.
Една от тях не се събуди. Остана горе. Все още прави сянка в сенките и по пладне надзърта за другата. Колко е голяма пишката на Буда? Две зърна ориз. Пълнозърнест, of course.
5 1/2
“Карибски вееечериииии!” – дъни радиото. Прекалено е далеч за да го напудря със ситен пясък и доволен да се отдам на заслужен отдих. Слънчо ми пече дупето, хавлията е подгизнала от пот и швепс, шегаджии изписват по гърба ми неприлични криптограми с плажно масло докато спя – това е тъй наречената “десетдневна почивка на екзотичен остров”.
Един облак нямат тука! Бях чел преди години една книга за един дето разпръсквал облаците с мисъл. Гледам и оттук е минал, копелето! Ама това е безобразие бе, това никъде го няма! Ни облак, ни дъжд, ни намек от градушка. Ама какво се чудя и аз, така е в Третия свят, това да не ти е Германия или Англия нещо? Не, никак…
За капак, преди минути е свършила и прожекцията в женското кино. Сега стада неангажирани красавици ще се изнижат покрай мен, което само по себе си е чудесно. Неприятното е, че пътечката минава не точно пред мен, а някак по диагонал и довечера няма да мирясам от крива шия. И ни да спя, ни на доктор да отида. Тук кой знае какви са им докторите! Сигурно и един прешлен с шамар не могат да изпукат, ръчичките им слабички, в казарма не са ходили…
Викат ни за обяд. След това ще гледаме танци, после – пак на плажа. И така още шест дни. Не, не шест, пет и половина!
Уругвай
Страхотно. Планът ни с Джордж мина успешно. Влязохме при Лендън малко преди обяд, аз с тениска на Нелсън Мандела и с нарисувано на бузата южноафриканско знаме, а Джордж с жълто зелена плетена шапка, завързано около китката шалче и малък касетофон, от който тихо звучеше провлаченият глас на Боб Марли.
- Здравей шефе! От името на групичка ревностни патриоти и верни почитатели на футболния отбор на Южна Африка (тук му бутнахме едно листче с герба на страната и подписите на десетина колеги), бихме искали да помолим да ни бъде удължена обедната почивка, за да можем да покрепим отборът ни в решителния ни мач срещу Уругвай! Часовете ни ще бъдат отработени при първа възможност!
Лендън ни изслуша внимателно и известно време постоя без да каже нищо. След още малко обърна поглед към прозореца и се загледа в случайно минаващ самолет. Джордж свирна лекичко с нещо като малко тромпетче с висящи по него реснички и Лендън като че ли се сепна.
- Какво, мач ли ще гледате? – попита той.
- Съдбата на целия африкански континент зависи от нашата подкрепа, сър – казах тихо, но ужасно сериозно.
- Трябва да спрем уругвайските нашественици – добави Джордж.
- А кога пък станахте фенове на Южна Африка?
- Баба ми е една четвърт хайтянка, сър – отговорих високо и ясно.
- А мойта е от Пасо Добле – намери за уместно да добави Джордж.
Погледнах го с лек укор. Целия офис знаеше, че Лендън не се интересува изобщо от футбол, но това не значеше, че е пълен глупак. Лендън отново се загледа през прозореца. Очевидно го мъчеха много по-важни въпроси от мачовете на глупавото световно. Леко усилихме касетофончето и той отново погледна насам.
- Хубаво. Само не се напивайте – каза бързо и спря да ни обръща внимание. На бюрото му стояха няколко купчини документи, които чакаха да бъдат прегледани, коригирани и одобрени. “Скапани, надути уругвайци”, промърмори той сякаш на себе си и се зае с първата купчина.
Въздух, огън и вода
Като малки обичахме да се надбягваме с въздуха и времето. Ето как се случваше: затваряхме очи, поемахме дълбоко дъх и се опитвахме да издържим така трийсет секунди. Целта беше да вдишаме отново точно когато стрелката разполови минутата. Половин минута без въздух не е шега в света на джуджетата. Покойната ми леля Густафсон често ни погваше, като ни зърнеше застинали без дъх. „Играете си с огъня!” – караше ни се тя. „С въздуха-а-а” – виквахме й в отговор.
Скоро ще ми се наложи да си играя и с водата. Вдишвам дълбоко. Представям си как морската болест яхва вестибуларния ми апарат и върти с пръст стомаха ми като пумпал. Започвам да отброявам секундите наум. На десетата се предавам.
–
Десет часа трае пътуването с ферибот от Одеса до Варна и цели двайсет часа от Иличовск. По-краткият път, по неписани закони за всички времена, е и по-опасен. Затова не се залъгвам, че ще спестим време. Предлагам на Олаф да пътуваме през Иличовск, а той не ще и да чуе. Сърцето му трепти в очакване да види славната Одеса, крайъгълен камък на двата свята. Олаф е голям почитател на губернатора от 19ти век Емануел дю Плеси, известен като дюк Ришельо. Поддържал е тайно връзки с джуджета. С наша помощ разширил търговския обмен с цяла Европа, намалил данъците и донесъл на Одеса невиждан разцвет. Руснаците го наричали „Емануил Осипович” и го черпели с шампанско „Златен дюк”. Той пък добавял тайно в шампанското сироп от касис и вода.
—
Подготвям се за ново надбягване с времето и въздуха. Ако този път успея да разполовя минутата без дъх, всичко ще е наред и ще пристигнем невредими във Варна дори по краткия път. Страхът ми от него ще се окаже необоснован. Ако ли не – поне ще срещна покойната леля Густафсон и ще й кажа, че огънят и въздухът не са далеч толкова опасни, колкото водата. Тя ще поклати глава и ще ме почерпи с чаша шампанско с касис и вода, за да ми покаже, че всичко е относително.
Всъщност, време е да стягам багаж.
Корпоративни стандарти
Днес шефът ни, Лендън, мина през бюрото ми да види как напредва новата корпоративна брошура. Погледна я бегло и веднага изкоментира:
- Много е грозно.
Бързо зачатках по клавиатурата, за да намеря хубаво, голямо изображение на някое от класическите произведения на изобразителното изкуство. Не след дълго обърнах екрана срещу него и му посочих с пръст Джокондата на Да Винчи.
- Добре, а как ти се струва, според теб това красиво ли е? – попитах иронично.
- Хм… Прекалено е облечена – отговори Лендън и тръгна към стаята си. Не му е лесно и на него.
Таралеж на кълбо
Кола е същество нечувствително, носи ултра тясна пола и е цяла глава по-ниска от Алфа. А Алфа е решила да не се поддава на низки страсти и да не избеснява, поне не преди да се качат отново в самолета. Дотогава има час. Къщата е след две пресечки, ще имат време.
Екзорсистът се размотава на тротоара отпред, разтяга дъвка с пръсти и се опитва да я лапне отново. Като ги вижда, си придава вид.
Влизат, съобщават му за уговорката си. Той хвърля монета, пада се тура, тоест Алфа. Кола няма задръжки и избеснява, пулсът на Алфа стига 90.
- Не мога да работя така! – категоричен е екзорсистът. Кола излиза на тротоара и почва да рита боклуци, ама нали й е тясна полата, изглежда комично. Усеща се и се обляга на висок бакелитов стълб.
Екзорсистът разперва ръце три пъти над главата на Алфа, успива я, използва бъркотията за да я нацелува и се заема с демоните. Вади един, втори, трети, кошчето се препълва. С крак добутва друго, по-голямо. Алфа е в звучен транс, очите й се надбягват по лицето, слюнки летят, некрасиво е. Екзорсистът й подхвърля, че е останал още един, последен, но доста голям. Иска ли или не иска? Иска. Той въздъхва и почва.
Захваща го с две ръце, извива го, говори му и присвива устни от напрежение. Борбата е грозна, без правила. По лицето на Алфа избват петна, опитва се да се прегърби, коланите с които е вързана оставят дълбоки отпечатъци по раменете й.
Демонът губи. Намира достойнство да се предаде и се оставя да бъде издишан. Екзорсистът натиква опашката в устата му и го търкулва към един тъмен ъгъл.
- Готово! – разплащат се. Навън Кола лежи, усукана около стълба, без дъх.
Срещата
„Не те харесвам с червило, не те харесвам без червило” беше припевът на първия ни голям хит. Въртяха го всички радиостанции в страната. Имахме куп примамливи предложения от акулите в бизнеса, а ние нехаехме. Излежавахме се по цял ден на плажа. Кожата ни изпръхваше от силното януарско слънце и болеше от всяка песъчинка. Веднъж си донесохме топка да играем волейбол, но я дадохме на едно запъхтяно от жегата куче, което я понесе към водата и повече не видяхме нито кучето, нито топката. После се търкаляхме отново цял ден по пясъка и подвиквахме на въображаемата си публика: „Не ви харесваме с червило!”
По-късно, малко преди да се стъмни, Джо и Иън си тръгнаха. Аз останах, загледана в океана, защото ми се стори, че виждам кучето, което ни отнесе топката. Сякаш беше яхнало кучешки сърф, но нещо му пречеше да се задържи. Вълните го обгръщаха, то махаше нелепо с ръце. Ръце? Ръце! Беше човек и се давеше. Бързо се хвърлих във водата, хванах мини-сърфа, в който се беше вкопчил мини-човек и го издърпах. Беше висок колкото 3-годишно дете, но с фигура на зрял мъж. Не знаех как да му окажа помощ, току-виж му счупя нещо – толкова беше к р е х ъ к. Сложих го на пясъка. След малко отвори очи, надигна се и изплю на пресекулки водата, с която се беше нагълтал. Погледна ме внимателно и каза: „Всяко безумие има своята логика.” Мълчах, втренчена в него. „Искам да кажа, благодаря, че ме спасихте”, допълни той и стана. Подаде ми ръка. „Разчитам на Вашата дискретност – не бива да споделяте никому, че сте ме видели. Казвам се Йоста Берлинг и съм джудже от Цвергберг. Избягваме контакти с човешкия свят, затова Ви моля, никому, наистина никому не казвайте.” „Джудже. От Цвергберг.” – повторих аз. „Абсолютно точно, госпожице.” – потвърди той.
Останахме до късно вечерта на плажа. Йоста ми разказа за Декларацията за Невидимост, живота в Цвергберг и мисията му да наблюдава човешкия спорт. Оплака се от легендите за джуджетата в света ни. „Никой от нас не ходи със сплъстена брада и чук в ръка”, сви устни той. “Нито пък живеем под земята”. Не само, че вярвах на всяка негова дума, но и нищо не ме учудваше. Гласът му беше мек. Невероятно добре се справяше с австралийския ни акцент. „Учил съм човешка литература в Дуорфбъро” – каза не без известна гордост, когато го похвалих. Накрая му дадох обет да мълча. Пък и кой ли щеше да ми повярва? Толкова се бяхме вживели в ролята на секс-рокендрол-сърф-банда, че каквото и да разкажех, щеше да мине за позьорство пред пресата . Обаче оттогава насам, когато някое радио пуска първия ни хит, винаги се сещам за джуджетата.
Трябва да съм доста пияна да ви разказвам всичко това. Не ми вярвате, надявам се…
Ей така ще завърши цивилизацията
Огледа се и подуши въздуха с възмущение. Тези кретени от трети запас пак са оплескали процентите на газове във вътрешния купол. Сега трябва да пуснат Рамщайн за да не заспят хората от липса на кислород. Мамка им на тези ежеседмични промени и нивелации.
Обади се, поръча 12 хиляди плаката и 250 хиляди билета, а после звънна по червения телефон в централата на племето рокажии, че ще трябва да работят извънредно.
Ден на детето
- Пропъден. Нежелан. Изгонен се почувствах направо. Пощуряха ти казвам!
- Толкова зле?
- …аз, който намирах решения на всеки проблем, още преди дори на някого да му е хрумнало, че може да се появи. Аз, който се грижех за мир и разбирателство, който ден и нощ обмислях какво може да им потрябва, какво би могло да им се случи! Но няма кой да го оцени.
- Така става понякога, не се ядосвай.
- Забравиха всичко веднага щом изскочиха на улицата. А да знаеш само какви обидни неща викаха! Срам ме е да ги повторя. Откъде са ги научили не знам. Нямам думи!
- Ужас! Всички ли излязоха навън?
- Първо само най-големите калпазани, но после и другите се поведоха по акъла им. Накрая всички 36 щъкаха по улицата. Пълна суматоха! Едвам ги прибрахме.
- Как се оправихте?
- Както обикновено – изчакахме да огладнеят и ги примамихме с със закуска. Крем-кисéл.
- Успокоиха ли се?
- За малко, знаеш как става. Наядоха се, поспаха малко и креснаха пак. Не искали повече следобеден сън, не можели да акат в гърнета и такива подобни. Глезотии!
- Ужас!
- А да знаеш какви взеха да ги дрънкат – чули-недочули от родителите им – революция, профсъюзи, милиция, вериги, агрегати.
- Ясно, така е – всичко накуп преработват в тази възраст.
- Накрая не издържах и си тръгнах дори по-рано. Добре че тук, в Западен парк на вилата, ми нямат номера. Въобще не искам да се занимавам. Нека се пооправят малко сами, ще се видят в чудо и ще се откажат.
- Ами ако запалят нещо като преди?
- Тогава най-добре ПОЖАРНИТЕ ДА ДОЙДАТ!!!
