Ла Палма е малко семейно ресторантче, потулено между големи модни магазини с пластмасови манекенки в прескъпи рокли – последна мода. Храната е ужасно евтина и много вкусна. Карибска. Таванът е боядисан в ярки цветове, а вентилаторите са оранжеви. Няколко рисунки на умиращия Фидел в неудобни пози, томбола за 50 инчов телевизор, различни, доста детски стенописи – макар че това би могло и да бъде някакъв стил… Хавана и полу-гола мацка разхождаща се по Малекон, Селия Круз, Пепе Толито и други звезди от близкото бъдеще. Но най-хубавото (след храната), без съмнение са хората. Или може би комбинацията…
Днес отидохме случайно, шефът ни пусна, в опит да се пошегува с нас, а ние щедро решихме, че наистина не ни пука. Още няколко пъти през деня пробвахме тази стратегия и сега, доста късно през нощта я оценявам като печеливша.
Прекършен старец се приближава към джу-бокса и бута прокъсано песо в светещия куб. Ето някои от песните, които чухме докато дъвчехме вкусните си обеди:
Един пластмасов мъж,
Една пластмасова жена,
Пластмасова двойка,
живееща пластмасов живот…
А после:
Носеше очила,
за да крие погледа си,
Ходеше с ръце в джобовете,
за да крие ножа си,
Имаше златен зъб,
за да блести, когато се усмихне…
По-нататък нещата за този със златния зъб сериозно се объркват и в крайна сметка той умира…
Старецът слуша съсредоточено и отпива от кафето си. Само трептяща жила, някъде в горната част на лицето издава вълнението му. Опитвам се да си представя с какво свързва тези песни, но не успявам.
на 23 апр 2010, 1:17pm
дааа.