Хората объркват какво ли не – човек и животно, мечта и прокоба, ляво и дясно, неизброими са погрешките. Моят ред да объркам нещата дойде на петнадесети август, миналата година.
Вървах по линията на осмицата, леко потропвах с раница, с две думи – прибирах се вкъщи. Беше късно, направо си беше тъмно. На две преки от нас ме застигна гражданин на велосипед, каращ също между двете релси, в грозен разрез с добрия тон. Удари се в мен и падна. Обърнах се да го огледам, приятен беше. Заговорих го:
- Вие мислите ли като карате?
- Не! – каза бодро.
- А замисляли сте се дали да не почнете?
- Не.
- А може би не е лоша идеята да се замислите.
- Мне…
Замълчах, малко ми стана неловко. Помогнах му да стане, прегледахме заедно колелото, нямаше много кривини. После аз си свалих ризата, за да проверим отдолу, също нищо особено.
- Поне няма ли да се извините?
- Не.
В тоя момент ми дойде да му отнеса главата с един отдолу, зверски се издразних. Не.
