Де-жа-вю
Марта се стресна и вдигна очи от клавиатурата. Погледът й се сблъска с уплашените погледи на колегите й и едва не падна на земята в суматохата. Ужасяващ вой на сирени огласяше целия град.
Нямаше време за мислене, всички вкупом скочиха и се затичаха към изхода. Някой блъсна Марта и тя едва не падна на земята, също като погледа й секунди преди това. Засмя се. Значи онова е било малка репетиция за истинската вълна от паникьосани тела. Отдръпна се встрани и изчака всички да напуснат офиса. Ако трябваше да се умира искаше поне да разбере защо и от какво. Отиде до един от прозорците и дръпна щорите. Не се виждаше нищо по-различно от обикновено, освен разбира се тълпите, които започваха да извират от сградите.
Остана така известно време – може би пет минути, може би половин час. Най-накрая се обърна и видя всичките си колеги. Те седяха по местата си, забили мрачните си погледи в мониторите. Не се чуваха никакви сирени.
Хм, трябва да са изгорели… Ще го оставя така, че да видят и другите.
Днеска кавичките не затворил,
утре окото на клиент ще изкълвеш…
земи ги затвори, ще изтече смисъла.
И аз цял ден си репетирам изплашения поглед, пък нямаше сирени. Чуствам се излъгана. А ти вземи си затвори кавичките горе в дясно, мърляч с мърляч.