Подаръци
Беше дъждовен петък, тичах по плочките към входа с размахваща се връзка ключове в ръка. Към врата, срещу мен се бе засилил едър силует, който не можах да видя ясно през стената от дъжд. Стигнахме до входа едновременно. Той беше широк и висок, покрит в тъмнозелен найлонов дъждобран. Не го познавах и реших, че просто се е скрил от дъжда под защитата на входната козирка. Отделих ключа и бързо отворих вратата, само колкото да се промуша, но голямата му ръка се простря над главата ми и подхвана вратата, отваряйки я широко. Обърнах се да го попитам накъде така е тръгнал в моя вход, но не успях.
“Благодаря”, каза той, поглеждайки ме с лъскави кафяви очи и влезе преди мен, докато аз се опитвах да се съвзема. Познах го! Как не го бях познала веднага! Сиво-бяла брада, голям добродушен силует, червени бузи и усмивка, дори увито в червена лъскава хартия пакетче. Беше минала не повече от половин секунда, той още преминаваше покрай мен и аз видях, че теглеше след себе си също толкова зелена количка за пазар. Никога не съм вярвала особенно в Добрия старец с подаръците, но как можех да отрека това, той беше тук, точно какъвто го описваха, но облечен в зелено. Разтреперана се промуших след него и изтичах бързо нагоре по стълбите към асансьора. Скрита зад стената поех дъх и смело надзърнах зад ъгъла, за да разбера какво ще направи сега, ще ме последва ли нагоре? И после го видях. Разбира се, пускаше червено-лъскави подаръци по пощенските кутии, дръпнах се бързо за да не види, че съм го разкрила и се качих в асансьора.
…
На следващия ден отворих пощата и намерих нова лъскава червена рекламна брошура.
