И днес оцеляхме. Въздъхвам. Издърпвам я с последни сили върху една от вратите. Подхлъзва се и пада отново във водата. Хващам ръката й и се опитвам да я извадя от морето. Тя продължава да пищи истерично без да забележи. Акулата усеща промяната и ужасена ни задминава и изчезва в обратна посока. Отнякъде в далечината на морето пада метеорит и водата за секунди дори при нас става чувствително по-топла. Огромната дупка в небето започва да се затваря. Корабът пропада към дъното и няколко отделни врати от него изплуват на повърхността около нас. Скачаме от кораба още докато пада надолу към непознатото море. Оказваме се на носа, нямаме избор, отдолу е пълно с акули, но се покачваме на парапета и се приготвяме за среща с водата. Войниците ни гонят по палубата. Тичаме нагоре по стълбите от каютата към палубата. Чувам стъпките и разбирам, че сме разкрити. Настъпва гробовна тишина. Материализираме се на някакъв кораб на милиони километри от баща й под гиганстка отворена черна дупка в небето. Завърта някакви копчета. Гледам глупаво, нищо не разбирам от техника. „Няма проблем, имам персонален телепортер“ – казва тя докато бързо бърка в розовия заек до леглото. Подскачам уплашен и се затичвам към люка за самоунищожение, когато тя ме дръпва за кабела на главата. Тъкмо се бяхме усамотили в нейния виртуален куб, когато чух рязко телепортиране в коридора. Не трябваше да се замесвам с дъщерята на Зейфод Б.
на 25 мар 2010, 10:10am
имам слабост към акули!