- Да се обадим в полицията! – предложи млада дама по чехли. Мнозинството я изгледа със съжаление.
- И какво ще направят те? Ще дойдат и какво?! – подигра й се портиерът.
- Нищо. Точно както миналия път – нищо, нищичко. – додаде котаракът от първи етаж. И си влезе.
- Все пак трябва да направим нещо, не мислите ли? – заинати се дамата.
- Ми направете нещо! – нечии нерви не издържаха. – Хайде, давайте, да не Ви спираме??
- Така е, никой не Ви спира. – пак портиерът.
- Идете им кажете, обадете се, нали всичко знаете! – леля ми се включи.
- Тъпачка! – вметнах аз.
- Шшт! Не така! Още е рано! – скастри ме чичо.
- Сори. – и аз се прибрах, но продължих да слушам.
- Ми не знам! – разхлипа се дамата. – Не може да го оставим така да лежи тук.
- Да го нахраним? – предложи хахото от втори етаж, дето живее под наем, а се бави с вноските.
- Той е заспал, а не огладнял! – озъби му се хазяинът. – Знаех, че си глупав, но чак пък токова!
- Е, хайде сега, хайде сега… – заувърта хахото.
- Ето, нека се завие! – непознат свали шала си.
- Някои наистина не си знаят парите. – прошепна леля на чичо.
- Абе знаеш ги какви са… – опита се да бъде сговорчив той.
- Вижте, вижте! Сменя си цвета! – едно момиченце събуди приспаното множество.
- Наистина! Порозовява! – дамата се оживи. Воден от любопитство се показах отново. Прави бяха!
