„Карибски вееечериииии!“ – дъни радиото. Прекалено е далеч за да го напудря със ситен пясък и доволен да се отдам на заслужен отдих. Слънчо ми пече дупето, хавлията е подгизнала от пот и швепс, шегаджии изписват по гърба ми неприлични криптограми с плажно масло докато спя – това е тъй наречената „десетдневна почивка на екзотичен остров“.
Един облак нямат тука! Бях чел преди години една книга за един дето разпръсквал облаците с мисъл. Гледам и оттук е минал, копелето! Ама това е безобразие бе, това никъде го няма! Ни облак, ни дъжд, ни намек от градушка. Ама какво се чудя и аз, така е в Третия свят, това да не ти е Германия или Англия нещо? Не, никак…
За капак, преди минути е свършила и прожекцията в женското кино. Сега стада неангажирани красавици ще се изнижат покрай мен, което само по себе си е чудесно. Неприятното е, че пътечката минава не точно пред мен, а някак по диагонал и довечера няма да мирясам от крива шия. И ни да спя, ни на доктор да отида. Тук кой знае какви са им докторите! Сигурно и един прешлен с шамар не могат да изпукат, ръчичките им слабички, в казарма не са ходили…
Викат ни за обяд. След това ще гледаме танци, после – пак на плажа. И така още шест дни. Не, не шест, пет и половина!
на 17 юни 2010, 8:06pm
и морска сирена!