Струйка сос се стича по брадичката на майка ми и капе на масата. Мълча. Доброто възпитание не е в това да не разлееш сос на покривката, а да не направиш забележка на този, който го стори – бил казал Чехов. Тя напук не посяга към салфетката в скута си, сякаш иска да стои часове наред с полуотворена от изненада уста. Новината, че заминавам за година в света на хората, я разстрои прекомерно. Повече, отколкото очаквах. Баща ми ме гледа настойчиво. „Направи нещо!” – чета в погледа му. Напук се опитвам нищо да не правя.
- Смятам, знаеш, – майка ми избърсва рязко соса от брадичката си – че хората са непоправими ръстисти. До края на миналия век в техния свят джуджетата нямали никакви права. И все още нямат.”
- Чернокожите, мамо, не джуджетата. – поправям я.
- Чернокожите джуджета – допълва баща ми.
- Чернокожите И джуджетата, натъртва тя и изсумтява: „Ръстисти!”
- Ще те пребият посред бял ден, ще те накарат да добиваш руда в Сибир!
Предразсъдъците и в двата свята са непоклатими. Хората са убедени, че джуджетата са глуповати създания с месести носове и островърхи шапки. Джуджетата, от своя страна, считат хората за агресивни варвари, които в безумието си вярват, че са венец на Сътворението. Трябва да призная, че джуджетата отдавна вече не носят островърхи шапки, докато хората още живеят в заблуда за превъзходството на ръста си. Затова ние се придържаме строго към Декларацията за Невидимост – никой не знае, какво би им хрумнало, ако хората узнаят истината за нас. Но все пак – масов ръстизъм никога не е имало и няма да има. Страховете на майка ми са необосновани. Пътувал съм неведнъж инкогнито в човешкия свят.
- Наистина, пътувал е неведнъж до там. - Татко става, слага ръка на рамото на майка ми.
- Утре ще те закараме до пристанището – казва тя . Благодаря и я прегръщам. Доброто възпитание не е в това да не разстроиш някого, а да знаеш как да го утешиш.
(следва продължение)
