Бърнинг пиплз

Днес бях в добро настроение, леко помрачено единствено от обичайната невъзможност да притежавам чисто нов Волф 2*. Колегата ми обаче цял ден ме облъчва с апокалиптични новини за трагичното положение на изток: затворени пътища, ураганен вятър и двуметрови преспи. Няколко пъти го увещавах да млъкне, пях на глас, за да не чувам думите му, докато накрая се случи това, от което най-се страхувах – потиснах се и изпаднах в мрачно настроение.

Вероятно плод на вечната ми фрустрация с Волф двойката, насочих изблика на отрицателна енергия срещу шейната на колегата, достопочтена зелена Лисица – производство 1982 година.

- Лисицата, това е най-ужасната шейна в историята на шейностроението!
- Моля?! – успя да каже той безкрайно учуден от внезапната ми и подла атака.
- Казвам, че Лисиците са ужасни, отвратителни шейни.
- Защо говориш така?!
- Защото са скапани, развалят се лесно, закъсват и са грозни.
- Грозни?!
- Да.
- А ти кога си виждал развалена Лисица?
- Всяка Лисица е малко или много развалена.

Колегата се отказа да спори, но аз все още не се чувствах удовлетворен. Както си стоях на бюрото и си клатех краката взех да повтарям:

- Добрата Лисица е счупената Лисица!
- Има Лисица, има проблем. Няма Лисица, няма проблем!
- Една потрошена Лисица е трагедия, а милиони потрошени Лисица са статистика!
- Адът – това са Лисиците!

Накрая колегата закри ушите си със слушалки. Някак неусетно доброто ми настроение се бе върнало.

© Albert Conus

————————————————————————
* Не се произвеждат вече.

Има някои основни принципи, които според мен са важни в живота и помагат в отношението с хората. Аз лично в продължение на години не ги спазвах стриктно и много народ пострада. Става дума за това да поздравяваш хората, когато имат рожден ден, защото дори да не си признават, всеки се радва на това. Ето например днес имат рожденни дни майка ми и жена ми. Питате как знам? Еми записал съм си го на календара на GSM-а и ми излиза бележчица. Хитро, нали? Опитайте и вие, приятели!

© Albert Conus

С Джордж цял ден не можем да спрем да се дивим на странните имейли, които пристигат от името на Луи Мишел, един от редовните ни клиенти. Образът му на разумен, почти педантичен човек, съграждан с години, вече е тотално разрушен.

„Момчета, трябва ми кон. Нещо изящно, лъскаво: акхал теке, бяла андалусийска кобила, карабахски жребец. Очаквам предложенията ви“ – гласеше първият имейл.

Фирмената методология изискваше от нас да изработим първоначален прототип на коня. Детското в нас, както и фактът, че в общуването ни бяха намесени хиляди долари ни накара да му изпратим първият ни попаднал пред очите кон, бяла кокалеста кобила, която намерихме в Google Images.

„Чудесно, благодаря момчета! Нека да е тъмен. Цвят – син титан и ако може да изглежда сякаш отдолу го осветява червена светлина.“ – отговори Луи.

Няколко часа по-късно размяната на мейлове с нашите предложения и неговите коментари изглежда вървеше към приключване. Резултатът удивително напомняше черно, проскубано, измокрено от дъжда, малко по-едро от нормалното улично псе. Още няколко корекции и Луи като че ли остана сравнително доволен.

„Чудесно, момчета, прекрасно! Благодаря. Само едно последно нещо. Възможно ли е червената светлина да осветява тялото му, но копитата да изглеждат сякаш е кацнал на тъмна, осветена от луната, призрачна скала?”

С Джордж сме известни с това, че винаги гоним докрай пълното удовлетворение на клиента, никога не се отказваме и винаги намираме изход и от най-заплетената ситуация. Направо осакатихме горкото куче като изцяло премахнахме краката му, после се заиграхме с червения канал и го заляхме с ярка, подобна на локва кръв светлина. Самото същество изглеждаше като одрано, а очите му, ужасяващо бели на фона на съсиреците, висяха като изскочили от орбитите си. Дейна, която в този момент случайно минаваше през бюрото ми изпищя. Бяхме създали нещо наистина гротескно. Няколко минути по-късно получихме ново съобщение:

„Чудесна работа, момчета! Точно това исках! Още веднъж – благодаря!”

© Albert Conus

Обичам рождените си дни. Единствено тогава хората са истински мили с мен. Реших да нямам рожден ден веднъж годишно, а всеки месец на 19-то число. После го промених да е на 25-то число, когато получавам заплата.

Снощи беше първият ми рожден ден по новата система. Беше доста приятен. С Коко цяла нощ обикаляхме, играхме билярд, ходихме на казино и накрая на стриптийз бар. Чак на сутринта установих, че съм профукал цялата си заплата, когато Имелда ми остави поредния си тлъст списък за пазаруване. Налагаше се спешно да измисля нещо.

Работата ми не е кой знае какво. Маркетингов специалист съм. Ето например какво работих днес. Взех списъка с продукти за пазарене, които ми бе оставила Имелда и го разпечатах. После изрязах с ножица всяка отделна поръчка и сложих листчетата в една празна кутия. Разбърках ги хубаво и ги занесох на шефа ми. Той бръкна, извади едно и го прочете на глас:

- Торба кроасани – каза той и ме погледна.
- В една торба има десет кроасана – поясних аз – Намисли си число.
- 888 – каза Лендън – А защо е всичко това?
- Нарича се декомпониране на пазарната реалност, шефе.

Лендън се замисли.

- Джордж, имаш ли нужда от почивка?
- Не, шефе, но ми трябват малко пари.
- Но нали вчера получихте заплати…
- Имам рожден ден, шефе.
- Кога?
- На 19.
- Хм. Не беше ли някъде около Коледа?
- Беше.

Лендън бръкна в портфейла си и извади няколко банкноти.

- Мога да ти дам 80.
- Шефе, ти си ужасно мил човек.
- Няма нищо. Ще ти ги удържа следващия месец.

И двамата дойдохме едновременно, в осем и половина, но колегата ми от съседното бюро ме заговори пръв.

- Имаш ли шах с големи фигури? – попита той.

Единственият шах, който някога бях имал беше един руски, бял, миниатюрен, с магнитни фигурки. С него играехме с брат ми, когато се возехме по самолети и кораби в безкрайните пътувания на родителите ни. Всъщност, бях учуден, че колегата ми играе шах.

- Как така големи? Колко големи? – От малък не бях играл на тази игра.
- Еми големи, истински, ей такива – посочи ми той.

За какво ли му беше този шах? Представих си как синът му се хвали на дъщеря ми: „А пък тати ме научи да рисувам с туш“, „тати ме научи да познавам часа“, „тати ме научи да играя шах“. През нощта бях сънувал как се губя в някакъв средновековен град. Аз бях на ред.

- Аха, аз помислих, че говориш за наистина големи…
- Не. Имам предвид съвсем обикновни…
- Как така обикновени?
- Не е важно. Забрави.

Не можех да му позволя да ме победи.

- Знаеш ли? Струва ми се, че Джордж има такъв шах.
- Кой Джордж?
- Няма значение. Забрави.

Колегата ми ме изгледа продължително. После стана и се запъти към кухнята.

- Предаваш ли се? – извиках след него.

© Albert Conus

Страхотно. Планът ни с Джордж мина успешно. Влязохме при Лендън малко преди обяд, аз с тениска на Нелсън Мандела и с нарисувано на бузата южноафриканско знаме, а Джордж с жълто зелена плетена шапка, завързано около китката шалче и малък касетофон, от който тихо звучеше провлаченият глас на Боб Марли.

- Здравей шефе! От името на групичка ревностни патриоти и верни почитатели на футболния отбор на Южна Африка (тук му бутнахме едно листче с герба на страната и подписите на десетина колеги), бихме искали да помолим да ни бъде удължена обедната почивка, за да можем да покрепим отбора ни в решителния ни мач срещу Уругвай! Часовете ни ще бъдат отработени при първа възможност!

Лендън ни изслуша внимателно и известно време постоя без да каже нищо. След още малко обърна поглед към прозореца и се загледа в случайно минаващ самолет. Джордж свирна лекичко с нещо като малко тромпетче с висящи по него реснички и Лендън като че ли се сепна.

- Какво, мач ли ще гледате? – попита той.
- Съдбата на целия африкански континент зависи от нашата подкрепа, сър – казах тихо, но ужасно сериозно.
- Трябва да спрем уругвайските нашественици – добави Джордж.
- А кога пък станахте фенове на Южна Африка?
- Баба ми е една четвърт хайтянка, сър – отговорих високо и ясно.
- А мойта е от Пасо Добле – намери за уместно да добави Джордж.

Погледнах го с лек укор. Целия офис знаеше, че Лендън не се интересува изобщо от футбол, но това не значеше, че е пълен глупак. Лендън отново се загледа през прозореца. Очевидно го мъчеха много по-важни въпроси от мачовете на глупавото световно. Леко усилихме касетофончето и той отново погледна насам.

- Хубаво. Само не се напивайте – каза бързо и спря да ни обръща внимание. На бюрото му стояха няколко купчини документи, които чакаха да бъдат прегледани, коригирани и одобрени. „Скапани, надути уругвайци“, промърмори той сякаш на себе си и се зае с първата купчина.

Днес шефът ни, Лендън, мина през бюрото ми да види как напредва новата корпоративна брошура. Погледна я бегло и веднага изкоментира:

- Много е грозно.

Бързо зачатках по клавиатурата, за да намеря хубаво, голямо изображение на някое от класическите произведения на изобразителното изкуство. Не след дълго обърнах екрана срещу него и му посочих с пръст Джокондата на Да Винчи.

- Добре, а как ти се струва, според теб това красиво ли е? – попитах иронично.
- Хм… Прекалено е облечена – отговори Лендън и тръгна към стаята си.

© Albert Conus (special thanks to Leonardo)

Цяла сутрин нямах работа и пак си губих времето в тая черна дупка – интернет. Предлагам ви списък с някои популярни и не толкова популярни, но достатъчно любопитни теории, на които попаднах, докато търсех истинската причина за изчезването на динозаврите преди 65 милиона години:

Сблъсък на земята с огромен астероид. Сблъсъкът причинил чудовищна катастрофа, довела до множество промени в климата. Динозаврите не са успели да се приспособят. Най-популярната теория.

Изригване на вулкан. Вулкан в Индийския океан е отделил огромни количества вулканична пепел и серен диоксид във въздуха. Това довело до затъмнение на слънчевата светлина, промяна на климата и появата на киселинни дъждове. Някои учени твърдят, че вулканът е изригнал веднага, след като астероидът е паднал, като по този начин на практика ги е „довършил“.

Динозавърски грип. Нова, набираща сили теория: глобална епидемия предизвикана от мутирал в тялото на прародител на свинята летен грип. Полученият устойчив щам е можел да се предава изключително лесно от динозавър на динозавър.

Метеоритен дъжд. Динозаврите си мислели, че е съвсем обикновен дъжд и излезли да се поизмият, но банята се оказала смъртоносна. Как ви звучи?

Хората. Това в един вестник го прочетох. Мисля, че заглавието е достатъчно: „Маскиран мъж уби динозавър с нож“. Колко му е да убиеш динозавър?

Световната криза. Доста сериозна теория имайки предвид, че икономиката не е била баш най-силната страна на динозаврите.

Зората. Твърди се, че се е случило по времето, когато зората можела да предизвиква смърт.

Смехът. Някой динозавър е направил фатална грешка, като е разказал Прекалено смешен виц.

Извънземните. Уморили са ги с иридий. По-късно са намерили малко по-подходяща планета няколко светлинни години по-нататък.

Президентът. Докато бил на сафари. Странна теория. И това в един вестник го прочетох.

Много обичам да обяснявам нещата графично. Дойде ли някой на бюрото ми да иска нещо от мен веднага започвам да му драскам на едни листа и да му обяснявам, че това, което е намислил няма да стане. Разбира се, после малко омеквам и му казвам, че ще стане, но много, много трудно. Все пак – това ми е работата.

Оня ден HR-ката ни идва за пореден път да ме пита за трудовата ми характеристика. Викам й да пише, че съм момче за всичко, а тя: „Не може! Тук пише Уеб Дизайнер!“. Наложи се да й начертая следната схема:

© Albert Conus