Досада
Не бива да се сърдим на някого само заради това, че е досаден. В крайна сметка никой не може да бъде виновен, затова че е пипнал тази ужасна болест: Досада.
Има най-различни начини да пипнеш Досада. Някои я имат по рождение, неволен подарък от майка или татко досадници. Те са безнадеждни.
Също така е известно, че Досадата е силно заразна. Например болен в напреднала фаза може да ти лепне Досада без дори да те докосне, само докато те поздравява сутрин пред асансьора.
Досада може да се пипне и по много други начини. Най-зловещият от тях: можеш да пипнеш Досада докато ядеш сливи. Тези малки, лигави и безвкусни плодчета са напаст не само за децата, но и за много възрастни. Сливовите дръвчета растат толкова начесто по квартални градинки и гьолчета, че е почти невъзможно в тази страна да намериш място, където като застанеш и погледнеш напред да не видиш нито едно от тях.
Татуировка куче
Скуката и фактът, че от един час не знаех как да те заговоря ме подтикнаха към тези глупави фантазии, за това как си умряла и колко ми е мъчно за теб. Сетих се как веднъж ти обещах, че ако умреш преди мен ще си татуирам на гърдите куче с панделка и надпис: NEVER FORGET.
- Хубаво, но нека да е черно, проскубано и еднооко! – допълни ти и дори започна да се въодушевяваш – И добави и името ми, но не истинското, а артистичното ми циганско име на гадателка: ПЛАМИНА!
За момент доби такъв вид, сякаш вече нямаш търпение да умреш, за да видиш дали в действителност ще изпълня обещанието си. Така и не се научи да ми вярваш, но не ти се сърдя – и аз не се научих да те лъжа.
Излязох умислен от офиса и седнах на една пейка край гьолчето, където в по-хубавите дни сядахме да изядем по сандвич, да си поприказваме и да се посмеем. Свалих си тениската и я хвърлих настрани. До пейката открих откъснато клонче и с него опитах да надраскам лицето ти върху прахта. Получи се някаква смехотворна пародия.
- Забравил съм лицето ти! – изкрещях със все сила и се проснах на земята, за да целуна пясъчната извивка, твоите устни. Заплаках. Наоколо се разхождаха служители от околните сгради и ме гледаха озадачено.
Сега вече знам, че с нищо не ми бяха виновни, но в онзи момент внезапно ме обля вълна от омраза към всички тези лигави мижитурки в изгладени ризки. Без да се замисля бих заменил всеки един от техните дребни, безмислени и изплетени от компромиси и лицемерие животчета за само още пет вълшебни, истински и неповторими минутки с теб. Изръмжах от злоба и със свиреп лай се нахвърлих върху този, който беше най-близо до мен. Успях да ухапя поне четирима, преди да ме свалят на земята и да изгубя съзнание.
Крахът на демокрацията
Всичко започна много добре, пеехме по улиците и скандирахме. “Алилуя, алилуя, дръжте ме за х..я!”, “Аюрведа, аюрведа, всички сте говеда!”, “Челентано, Гран ермано, бебето е наср..но” и много други лозунги и закани. Беше такова отприщване на щастието, че можеше буквално да заченеш ей така, както си крачиш в тълпата и пееш. Всяко нещо, което ни дойде на акъла и което досега не бяхме скандирали беше достойно изревано, повторено, потретено, изплакано, изръкопляскано и запомнено за по-късно вечерта пред жените и децата.
Стачката се разрастваше. Присъединиха се трудещи се от съседните заводи и профсъюзите нямаха друг избор, освен да изгладят различията си и да се обединят. Всеки един от нас усещаше, че нещо голямо се случва и че тези дни могат да се превърнат в превратна точка не само на незначителните ни съдби, а на живота като цяло.
Както можеше да се очаква властите оказаха някаква съпротива, но след откъслечни стълкновения върхушката, начело с Директора, абдикира и отлетя на Запад. Настанаха месеци на неописуемо вълнение, на преосмисляне на всяко нещо, навици, ценности, симпатии и мечти.
Проблемът дойде, когато стана ясно, че лидерът ни, основният ни лидер, е неспособен да ни ръководи. Той е толкова несигурен в себе си, че за всяко най-дребно нещо иска да се допитва до народа. Настана истински хаос. Създадоха пунктове, където всеки може да внася предложения за новата ни конституция. Медиите пощуряха и използват ситуацията, за да печатат измислени укази и закони срещу заплащане. Появиха се и така наречените “падуани” – граждани, които се изживяват като полицаи и които гонят амбулантните търговци, правят забележки на децата по улиците, а понякога и понатупват тоя-оня за да поддържат статуса си.
Та така си живеем понастоящем. Както се казва – сами си го натресохме. И все пак все още ни е останало едно нещо от старите времена и това е достойнство ни. Затова няма току-така да признаем, че сме сгрешили и да се молим на Директора да се върне и да ни оправи. Ще си следваме избрания път, а нещата все някога ще се нагласят, а пък, ако не става ще вдигнем нова стачка. То е ясно, че ние народа сме търпеливи, но има една граница, след която нещо ни прихваща и излизаме на улицата да скандираме, да пеем и да променяме правилата.
В капан
Струва ми се, че под всяка извадена плочка се крие смачкана жабка, а под капака на всеки скенер се показват пръстчетата на малка детска ръчичка. Струва ми се, че в процепа между двете бюра е притиснато гущерче, а между книгите в библиотеката са заклещени кравички, кученца, тигърчета и други животни от зоопарка. Струва ми се, че под вратата на тоалетната се промъква мишчица и че зад оградата на строежа пасе динозавърче. Струва ми се, че в шахтата пред входа чувам плача на затворено дете и че под гумата на джипа е затиснато бяло коте.
В банята пък, веднага щом светна лампата и виждам как цели тълпи дребни същества се шмугват в отдушника, завират се в под легените или се изнизват през сифоните. Все ми се ще да им кажа да не се страхуват от мен, че аз съм на тяхна страна, но няма как – за толкова кратко време.
Не разбирам – не може ли да се отворят всички врати, да се извадят всички неща от чекмеджетата, да се заравнят стълбите и да се съборят оградите? Защо трябва половината живи същества на тази планета да бъдат хванати в тези капани и да чакат някой от нас, бързайки да свърши следващата си работа, да ги освободи за малко от тежестта, която ги притиска?
Още по темата: В капан (фотосесия)
А вашият блок, източен ли е?
Не всеки знае, но блоковете имат нужда от източване през определен период от време. Не всички, разбира се, но повечето. Въпрос на късмет е – има блокове, които никога не са били източвани и нищо им няма, живеят си хора в тях, дават се стаи под наем и никой не се оплаква. Но има и такива, които ако не се източат може да стане голяма беля. Затова в цивилизованите страни много се следи блоковете да се източват в срок, който нормално е на всеки три години.
В града, в който живея обаче повечето блокове трябва да се източват буквално на всеки няколко дена, иначе се наводняват, прокапват им козирките и изобщо им се случват много неприятни неща. Това са обикновени блокове построени набързо и без желание. Да се живее в тях съвсем не е безопасно. Когато духа прозорците скърцат и имаш чувството, че ще ти паднат отгоре. А ако пък паднат – тогава трябва или да се пазиш или – ако има нещо по-ценно близо до теб – да преградиш пътя на падащото стъкло със собственото си тяло.
До скоро не знаех, че блоковете трябва да се източват. Но сега, когато вече знам всяка сутрин слизам и го източвам, дори да не работи асансьора. Боли ме все още крака от онова стъкло, което едва не ми преряза ахилеса, но ще ми мине. Цяло чудо е, че Тина остана напълно невредима. Ето сега даже докато пиша и чувам мяукането й в другата стая.
Преодоляването на кризата на средната възраст
Животът ми се преобърна с главата надолу една сутрин, точно на рождения ми ден. Тръбата изсвири, но вместо като всички да стана и да започна да се обличам за работа, аз си легнах и се завих с чаршафа през глава. Присъни ми се, че съм дете и имам миниатюрна зоологическа градина на балкона. Крадях храна от хладилника и я давах на животните. Една вечер обаче слончето така започна да свири с хобота си, че майка ми се усети и отиде да види какво става. Когато видя всичките тия животни и разбра, че им давам от нашата храна тя, вместо да ме накаже, ме прегърна, целуна ме и ми каза, че съм страхотно момче.
Привечер се събудих усмихнат и реших хубаво да се издокарам. Първо – вече не усещах това непрестанно главоболие от последните години, а и все пак имах рожден ден. Облякох си костюма от сватбата и отидох до офиса. Нямах никакво желание да шофирам, затова вместо да се кача в колата тя се качи в мен. В офиса пък нямах никаква работа и никой не ме дразнеше ни най-малко. Реших да спретна едно хубаво празненство в кухнята, с музика и уиски за всички. Колегите ми много се зарадваха. Заподскачаха като бесни, а най-много подскачаше Дейна, с изкуствените си гърди и добре оформен от тренировки задник. Какви ли не глупави слухове се носеха за нея, но истината беше, че за шест години нито веднъж не я бях виждал с мъж. Тази вечер тя се целува с всеки, който имаше смелостта да си поиска. Сигурен съм, че много от колегите хубаво ще запомнят този ден.
Аз обаче си тръгнах по средата и ги оставих да се оправят сами. Слънцето скоро щеше да изгрее, а с него да ми се приспи. Исках да свърша още една работа. Обадих се на Селма и й казах, че я чакам отвън, пред входа. Тя слезе сравнително бързо, не се наложи да звъня още няколко пъти, както обикновено. Имах важна новина за нея, добра новина този път. Трябваше да й кажа, че така както беше започнал да тече животът ми – с главата надолу и така, както бе започнало да тече времето – наобратно, изведнъж бях започнал отново да усещам радост от решенията и постъпките си. Трябваше да й обясня, че е напълно достатъчно дори и само да не правим обратното на това, което искаме. Изглежда ми повярва, защото й предложих да се оженим пак, а тя, глупачката, се съгласи.
Метал сънища
Силвия не просто се събуди. Тя отвори рязко очи и толкова отчаяно се опита да си поеме дъх, че тялото й се изви като дъга и се издигна на цяла педя над леглото. Остана така няколко секунди, с надеждата треперенето й да спре, но то само намаля и стана равномерно. В стаята бе тъмно и тихо, само няколко светещи точки от електронните уреди и обичайният шум от турбините за въздух. Огледа се напрегнато, но не забеляза нищо необичайно.
Остана неподвижна известно време, като се опитваше да разбере какво точно в това привидно спокойствие я караше да стои нащрек. Изведнъж нещо проблесна в мрака и както стоеше свито на кълбо, сърцето й отново подскочи. Голяма тъмна пеперуда прелетя от единия край на стаята към другия и се скри, сякаш погълната от невидима сянка, от някаква необяснима и ужасяваща празнота, която теглеше всичко към себе си. Силвия скочи на крака ужасена. Отнякъде нещо изпращя и след кратък шум от електрически смущения всички инсталации престанаха да работят. Присветна синята аварийна светлина и в помещението настъпи пълна тишина. Ето това се случваше наистина рядко!
Изведнъж усети нещо зад гърба си и рязко се обърна, тъкмо навреме за да види как някакъв дрипав странник се материализира направо върху леглото й. Почти веднага той започна да рита с крака във въздуха и да издава странни звуци. Въпреки това, като цяло изглеждаше безобиден и Силвия се ядоса, заради страха, който бе изпитала мигове по-рано. Облеченият в кожени дрехи дрипльо като че ли най-накрая се взе в ръце.
- Ау! Оох! Ей, злато, осемдесеиосма ли сме? – попита той с пресипнал глас.
- Какво?!? – Силвия още не вярваше, че това й се случва – Каквооо!?!??
- Кога сме? Коя година??
- КАКВООО!???
- Концерта на Венъм? Във Фестивална? С водещ Кеворкян…?? – момчето сниши глас. Явно започна да усеща в какво се е забъркал.
- Я се махай веднага с тия мръсни дънки от чистите ми чаршафи!!! ВЕДНАГА!!! – изкрещя Силвия и свирепо се нахвърли върху хипито, нанасяйки му всевъзможни удари с малките си ръчички.
Паркът на праисторията
Влязоха без да платят. Таткото на Лили обясни на охраната, че били извикани по спешност да изрисуват люспите на Глупозавъра и онези клъвнаха. Сега стояха пред огромните бетонни влечуги, разпръснати из цялото поле и смучеха ледено-студено гуарапо в картонени чаши.
- Тате, нали динозаврите наистина са съществували?
- Съществували са.
- Но са умрели после, нали?
- Да, умрели са.
- Ама всичките ли?
- Така мисля.
- Абсолютно всичките ли? Нито един ли не е останал?
- Нито един.
- Е, тате, може някои пък да е останал жив, но да се крие.
- Да, възможно е.
- А някои са се превърнали в крокодили и в птици, нали?
- Как така в птици?
- Ами ей така, пораснали са им крила, пера.
- Да, наистина.
- А тате, как точно са умрели?
- Ами… Не се знае точно…
Двамата се погледнаха. Уж само за секунда, а всъщност – цяла вечност. Таткото на Лили обърна глава към каменните чудовища и потърси отговор в гърбавите им, недодялани фигури. Малко по-надолу имаше нещо като гигантски бобър с бодли. Хрумна му нещо. Наведе се над дъщеря си и бързо зашепна:
- Ами знаеш ли как? Убили са ги! Един по един! Убил ги е първият бозайник, намушкал ги е с кука за плетене в окото, докато се е къпал. Динозаврите идвали да погледнат през ключалката и той оп! – с куката…
Лили го гледаше с възхищение.
Размяна на свойства по време на сън
Наскоро получих покана от Шведската Кралска Енциклопедия да напиша статия по въпроса за размяната на свойства между хора по време на сън. Нека ви разкажа един от многото любопитни случаи от практиката ми. Двама от пациентите ми, колеги от Стокхолмския Френски Университет, размениха по време на лека следобедна дрямка свойствата си на гамност. Първият се събудил с убеждението, че е направил огромна грешка, като се оженил преди 14 години за първата и единствена жена в живота си, докато вторият, всеизвестен разгулник, се събудил омерзен от миналото си и твърдо решен да се ожени за момичето, с което бил прекарал предишната нощ, проститутката Бети.
И двамата отказаха лечение, убедени, че чак сега нещата започват да придобиват реалния си облик. В картотеката ми има регистрирани данни за стотици други случаи, които бих могъл да предоставя на всеки заинтересован. За съжаление, досега нито една престижна научна организация не се е произнесла категорично по въпроса. Докато това стане оставам на всеки един от вас сам да прецени доколко е оправдан рискът да спиш в близост до друг човек.
Първи Март
Птички пеят, в мечти се люлеят
- Тате, Рекс има ли опашка?
- Има.
- Ама къса, нали?
- Не, не е къса.
- Значи е дълга. А колко зъба има?
- 300 зъба.
- Повече от акула, нали?
- Да, защото има по-голяма уста.
- Тате, а съществува ли наистина Кинг Конг?
- Съществува.
- Но живее на остров, нали? Айде да отидем да го намерим!
- Добре, но ще ни трябва кораб.
- А с хондата не може ли?
- Еми… може.
- Или с летящата чиния?
- Да, така също може.
Белези
Първия си белег получих, когато бях на шест години. Играехме си с едни приятелчета на “добри и лоши”, когато нещо като камшик ме удари малко над лявото око. Толкова се стреснах, че дори не се разплаках. Съседките спряха кръвта, намазаха ме с йод и се обадиха на майка ми, която ме заведе в болницата. Там местният хирург ме заши с кривите си игли.
Вторият път се случи, докато се возехме в колата с баща ми. Вече бях на десет. Връщахме се от някакво гости с багажник пълен с кактуси, когато нещо ме захапа отстрани по бедрото. Погледнах ужасен, но не видях никакво животно. В същия момент колата се завъртя, нещо като балон се спука и по цялото ми чело се забиха парчета от стъкло.
С годините инцидентите зачестиха. Една нощ пияни негодници се опитаха да ми прережат гърлото, а година след това някой заби обущарско шило в хълбока ми, докато спях. Ухапванията, изгарянията и синините са вече нещо обичайно и почти не им обръщам внимание. Не се оплаквам. Никога не съм изпитвал страх. Има някои – цял живот живеят и умират без драскотина, но и те, също като мен знаят какво ги чака накрая.
Късметът ми свърши една нощ, в една хотелска стая на хиляди километри от дома. Тя стоеше на колене и задникът й сочеше към мен. Точно прокарвах ръка между бедрата й, опипвайки твърдия й корем, когато усетих ужасен удар в гърба си. Няколко метални шипа, подобни на гигантска вилица пронизаха тялото ми и се забиха в матрака на леглото. В първия момент не помислих, че е нещо сериозно. Протегнах още малко ръката си и докоснах гърдите й. Възбудата ми все още не бе изчезнала, но проклетата вилица ме притискаше и не можех да помръдна. Изведнъж някой сложи огромна лупа пред очите ми. Различих нещо жълто – кожата й, с хилядите малки косъмчета блестящи на светлината на нощната лампа, а после и текстурата на стоманата, сива, увеличена стотици пъти.
Не мисля, че тя разбра какво става. Внезапно ми се приспа, но толкова силно, толкова неудържимо, колкото никога не ми се беше приспивало преди. Направих нечовешко усилие да задържа клепачите си. Каква ирония – всеки ден предизвиквах съдбата, всеки ден живеех като за последно и ето, че най-накрая смъртта бе успяла да намери начин да ме изиграе. За първи път ми мина през ума, че не искам да умирам и може би само за част от секундата, но за първи път изпитах страх.
Подаръците на Лили
На петия си рожден ден Лили получи за подарък плюшена играчка Кинг Конг. На филма никога не плака, но ако Кинг Конг го нямаше в леглото й вечер ставаха големи драми. Всяка вечер тя го прегръщаше и разговаряше с него. Питаше го:
- Хееей, Кинг Конг, имаш ли си жена?
После го сънуваше и се опитваше да нарисува сънищата си.
- Тате, това е момиче-брахиозавър, правя й косата. Ето, ще направя висоооко дърво, макар, че почти не мога да рисувам дървета. Тя яде листа!
Лили много обичаше да рисува.
- Тате, нали всяко животно има уши? – и Лили рисуваше уши на брахиозавъра. – Ето как реве, грозотийката.
Когато стана на 10 таткото на Лили й разреши да ходи по улиците сама.
Когато стана на 15 й купи снегорин.
Когато стана на 20 отидоха на екскурзия в Монголия.
На 25-тия си рожден ден Лили избяга от къщи, без да остави бележка. Когато татко й разбра, той излезе да я търси из квартала, разпитваше съседите, пусна обява във вестника, но никой не се обади. След няколко седмици таткото разбра, че Лили няма да се върне. Той излезе на терасата и запали цигара. Най-сетне можеше да изпълни мечтата си да стане пияница и безделник.
Упадъкът на европейската цивилизация
Едно време да наречеш сексуалния си партньор “дърво” се е възприемало като сериозна обида, но не и в наши дни, когато връзките между хора и дървета са нещо обичайно, поне в нашата, по-цивилизована част на света. Демографската криза, в следствие на масовата емиграция на европейски жени в Латинска Америка, само успя да подкрепи този вече започнал и съвсем естествен процес на сближаване между двата вида. За съжаление, въпреки очакванията, които се създадоха в първите години, по настоящем тези връзки не успяват да предложат така чакания качествено нов модел на отношения.
Историята, която разказваме се развива в Норвегия, първата държава легализирала браковете между двата вида. Криста е широко разпространен в Скандинавия вид дъб, а Мартин е емигрант от Източна Европа.
- Съжалявам, нямах представа, че ще го приемеш така. Сама поиска да бъда честен, а сега се цупиш. Наистина вярвам, че това е начинът да бъдем щастливи заедно.
- Да, скъпи, но задаваш ли си въпроса защо стигнахме дотук? Господи, та вие използвахте телата ни за строителен материал!
- Кога ще спреш да го повтаряш!? Да, знам, че направихме ужасни неща и съжалявам. Сто пъти ти казах: съ-жа-ля-вам!
- Съжалението ти няма да върне времето назад.
- Така е, но нали сега се опитваме да говорим за нас двамата, по дяволите, за нас, аз и ти, сега, днес, утре!
- Добре, само не викай!
- Разбери, че не мога да живея цял живот с това ужасяващо чувство за вина. То ме смазва, не виждаш ли, че вече не мога да се смея, забравих какво е да се чувстваш весел и спокоен. Трябва да намериш сили в себе си да го преодолееш, да ми простиш!
- О, аз съм ти простила. Иначе нямаше да остана с теб.
- Не, не си. Трябва да го направиш с цялата си душа веднъж и завинаги. Дай ми шанс! Дай НИ шанс! Знаеш ли, това е една от най-ценните човешки добродетели – умението да прощаваш…
- Охоо, душа!? Да, вярно, че ние, дърветата нямаме душа. Изсякохте ни, изгорихте ни, направихте си мебели, електрически китари, построихте стени, за да ни държите далеч от вас, а сега сте много добродетелни…
Почна се
Пристигнахме пред киното точно две минути преди началото на прожекцията. Билети да искаш в днешно време. В целия салон не бяхме повече от двайсетина чашки, повечето полупразни като нас. Филмът започна.
Ние четиримата лично предпочитаме да ходим без да знаем нищо предварително за самия филм. Избираме го само по името и евентуално, по плаката, защото смятаме, че изненадата е част от удоволствието. Но има други, които нарочно си избират такъв или онакъв филм, с този или онзи актьор. Любимите ни са тия, дето ходят да реват по някакви мелодрами, а този филм, зад милитаристичния си плакат, си беше жива мъка – саможертвата, невъзможността да бъдеш с човека, когото обичаш и прочее. Лека полека из салона започнаха да се вадят салфетки и се чуха характерните подсмърчания.
- Айде, почна се – каза Гогата и всички се захилихме.
Не след дълго подсмърчанията се превърнаха в сподавени хлипове, а някои от зрителите започнаха направо да се изливат върху седалките и по пода. Във въздуха се разнесоха миризми на водка, ракия и малинов сироп.
Сладурите
Годините и провалите все не успяваха да сломят Сладурите и те не спираха да се обичат и да мечтаят заедно. Любовта и вярата един в друг ги крепеше и още неотшумял грохотът от поредното пропаднало бизнес начинание, те вече имаха план за ново, още по-невиждано, с още по-ниски инвестиции и още по-висока възвръщаемост. Рано или късно, вярваха те, мечтата им щеше да сбъдне и те щяха да бъдат безмерно богати и известни.
- Миличко, кажи ми – те често си говореха прегърнати преди да заспят – Какво би направил ако имаше много, ама наистина много пари?
- Хм… – замисляше се той за кратко – Например, бих направил 100 различни уебсайта. После бих ги навързал всичките помежду им, така че да образуват истински лабиринт от сайтове. После щях лично да се занимавам с всеки един от сайтовете и всеки един от тях щеше да бъде толкова хубав, че чак няма да ти се излиза от него…
Една от последните им идеи, вдъхновена от глобалния процес на кибернетизация и алиенация беше да пренесат просенето, този благороден и древен занаят, в интернет пространството т.е. да направят сайт, на който да искат някаква дребна сума от всеки посетител, заради това, че в действителност бяха големи сладури. Текстът на главната страница гласеше:
От благодарност, че от нашия сайт не се зарежда директно музика, както и че не е с лош дизайн, моля почерпете ни с пари за по една бира тук: ……..
Обичайте се! ;)
Подпис: Сладурите
За съжаление идеята нямаше очаквания успех и Сладурите получиха предимно обиди и подигравки, като например: “Благодаря! И вие също се ебете” и подобни.
Следващата им идея беше да направят нещо като онлайн куклен театър, само че вместо кукли щяха да използват собствените си задници, но гримирани като различни известни личности. По този начин щяха хем да правят пари, хем чудесно да се забавляват. Нахвърлиха няколко сценария и шоуто започна. Задниците им разиграваха весели сценки, разменяха остроумни шеги, провеждаха смешни диалози, но отзивите за представленията бяха противоречиви. И този път Сладурите не се отърваха от войнстващата в интернет пространството простотия.
Една вечер те лежаха в леглото и четяха коментарите за изявата им от предната вечер. Един от тях, който в действителност не блестеше с особена оригиналност гласеше: “Хей задници! Защо не си го начукате?”. Тя тъжно погледна към него, но той й направи знак да замълчи. Изглеждаше сякаш му бе хрунала нова гениална идея.
- Хубаво, ами ако наистина го направим и се снимаме и го пуснем на сайта, би ли платил, за да гледаш? – отговори той и я погледна с онзи поглед, с който я бе омагьосал още при първата им среща, преди повече от седемнадесет години. Тя се засмя и го прегърна. Инвестициите бяха по-малки дори от тези за шоуто. Най-накрая всички щяха да разберат кои са Сладурите!
Ивчо на спирката
Явно току що бе минал рейсът, защото когато Лена пристигна на спирката нямаше никой. После дойде един младеж с широко черно яке и светли гуменки. Не я погледна нито веднъж, просто застана там и заби поглед някъде напред. Лека-полека започнаха да пристигат и други хора и спирката се понапълни.
Времето минаваше, а рейсът все не идваше. Лена скучаеше. Гледаше ту наляво, ту надясно, разглеждаше лицата на хората, после безрадостния пейзаж зад себе си, а накрая протягаше врат напред, само за да се увери, че рейсът все така не идва.
Бяха минали вече десет или петнадесет минути, откакто бе дошла. Момчето с якето си стоеше все така неподвижно, очевидно потънало в собствените си мисли. Гледаше напред с налудничав, изцъклен поглед, а по устните му бе замръзнала едва доловима усмивка. Най-накрая рейсът се показа в далечината и хората се раздвижиха в търсене на по-добра позиция за атакуване на вратите. Лена реши да изчака първоначалния щурм и да влезе след останалите.
- Ще те спечеля, Мария. – чу до себе си висок и ясен глас.
Момчето все така гледаше в една точка и се усмихваше. Едва ли друг освен Лена чу какво казва. Рейсът отвори врати и тълпата се втурна на абордаж.
Лечение на егоизъм
След дълги години живот в гъстата мъгла на неведението Ернесто разбра какъв му е проблемът. Беше егоистична свиня. Разбра го изведнъж, казаха му го, за да бъдем точни. Никога не бе предполагал, че може да страда от нещо толкова просто. Все си мислеше, че има я рак на корема, я инфекциозна мононуклеоза, я нещо друго още по-страшно. Често ходеше из къщи и се опипваше по цялото тяло в търсене на ужасно злокачествено образувание, което да му даде обяснение за непрестанните промени в настроението му.
Известно време Ернесто опита да реши проблема сам. Две години не пазарува. Сади дървета по градинки, помогаше на стари и болни хора, даваше пари на просяците, без никакъв успех. Един ден Алберто, негов колега, му препоръча някаква специализирана в лечение на най-различни душевни противоречия клиника. Имал познат, на когото били помогнали, програмист, успешно излекуван от тежка форма на скептицизъм.
Предложението на лекарите беше колкото просто, толкова и гениално. Щяха да импланктират в мозъка на Ернесто микрочип, способен да доловя и анализира мисловните му импулси. Устройството щеше да прихваща всяка една егоистична мисъл и да го “наказва” за нея чрез токов удар право в хипоталамуса. Така, постепенно мозъкът на Ернесто, също като кучетата на Павлов едно време, щеше да се “самообучи” и да спре да генерира егоистични мисли.
Няколко часа след операцията Ернесто отвори очи и с мъка се опита да се изправи върху идеално чистото си легло някъде в сърцето на клиника “Два мозъка”. Срещу него седяха съпругата му и един висок, кльощав мъж в бяла престилка. Шушукаха си заговорнически, но млъкнаха веднага щом забелязаха, че шава.
- Добре дошъл – каза непознатият, скочи на крака и се приближи до него. – Поздравления!
- Скъпи! – жена му също стана.
Докторът, или който и да беше този човек, стисна ръката на Ернесто.
- Имам удоволствието да ви съобщя, че операцията мина успешно. Това е! Край! Никога повече гладолечение, билка турта и чувство за вина! От днес започва вашият нов живот!
Ернесто го погледна и се опита да каже нещо, но в този момент хиляди малки иглички се забиха в мозъка му. Лицето му се изкриви от болка.
- Докторе, какво става??
- Не се безпокойте, ще свикнете. Така ще бъде в началото.
- Но защо? Чакай, чакай малко… – Ернесто едва бе имал време да осъзнае кой е и къде се намира. – Не разбирам. Докторе… ааррггхх…
- Миличко, да се прибираме вкъщи.
Човекът в бяло стана от стола и се насочи към вратата. После спря, усмихна се и му намигна:
- Боли, а? Но нали това е идеята…
Издухване
Още една безкрайна нощ. Уж да се приспя, а попаднах на най-тъжния филм на света. Как е възможно един абсолютно непознат човек от другия край на света да преживее абсолютно всичките ми най-кошмарни страхове? Поплаках си, а после обичайното – станах, сипах си прилична доза уиски, пуснах си музика, проверих си всички възможни имейли и акаунти, логнах се във всички възможни месинджъри, написах няколко несвързани изречения в дневника си и накрая примирена седнах да чета.
Напоследък често плача. Дали не съм бременна? Ако не съм, значи е предменструалния синдром. Не знам, все нещо трябва да ми има, не е нормално това, гледам останалите прозорци – почти всичките са тъмни.
Заинатих се да прочета книгата си докрай. Лежах на дивана и докато четях ръката ми се плъзна по корема надолу между бедрата. Истината е, че минаха поне два месеца, откакто за последно се видяхме с Х., но не исках да мисля за него сега. Само това ми липсваше. И все пак… Мобилният ми телефон лежеше безжизнен до мен. Пресегнах се и го взех в ръката си. Тежеше като тухла. Чувала съм нещо подобно и за истинските трупове, че било много по-тежко да носиш труп, отколкото жив човек. Може би е истина, не съм опитвала.
Не знам как, но явно съм успяла някакси да заспя накрая, защото по някое време отворих очи и беше светло. Събудих се зверски гладна. Вече втора седмица бях на нисковъглехидратна диета и тренирах усилено, така че приех със сравнително спокойствие малката танцуваща баничка, която се настани пред очите ми. А уж идеята на тренировките беше именно такава – да ми помогнат да прогоня вредните мисли от главата си. Както и да е. Едвам успях да си измия зъбите и да се оправя. Измих се, като отмествах рязко глава, опитвайки се да погледна зад въртящата се в кръг тестена сладурана.
По пътя към офиса минах през супермаркета и си взех една баничка. Имаше огромна опашка и положих титанични усилия, за да не я изям още преди да съм стигнала до касите. Когато най-накрая стигнах подадох някаква банкнота в пространството пред мен.
- Но защо ми хвърляте така парите?? – обади се касиерката.
- Ооо… Не съм, просто… Извинявайте, мислех, че ги подавам съвсем нормално…
Леко се наведох, за да мога да видя лицето й иззад танцуващата баничка. Жената взе банкнотата и отново се заоплаква:
- Нямате ли по-дребни??
Изведнъж всичкото ми търпение свърши.
- Искаш ли ги или не, кучко!? – изсъсках – Нужно ли е да ти разкажа цялата шибана история на целия си шибан живот, за да проумееш, че наистина трябва да изляза оттук, колкото се може по-бързо??!
Касиерката се сепна. Извадих баничката и най-демонстративно я захапах. В този момент другата баничка – тази, която танцуваше най-нагло пред очите ми цяла сутрин изведнъж се разтвори в нищото и целият свят се разкри пред очите ми с обичайната си непоносима грозота.
Горска автобиография
Брат съм на лисица, но майка ми е заек, а приятелите ми са бухал, катерица и вълк. Баща ми не е маймуна, но е живял на остров и е ловил антилопи. А в училище веднъж пуснах водна бомбичка върху директора. Наказаха ме да стоя цял ден в аквариума заедно с рибите и прекарах ужасно.
Дядо ми по бащина линия е починал преди да се родя и само съм чувал за него, но знам, че е бил милионер и е карал самолет. А баба ми и дядо ми по майчина линия си живеят тук, в гората и често им ходим на гости. Те са стари вече и майка ми им помага, за разлика от леля, която гледа само себе си и мъжа си, един заядлив, дребен хамстер. Братовчед ми е лос, но не съм го виждал от седем години. Знам от баба ми, че пуши. Тя е мечка и готви много хубаво, а не като майка ми. Нея така ще я запомня – цял живот с рецептите си и накрая така и не се научи. Разбира се, баща ми бил виновен, защото никога не се прибирал за вечеря.
Миналата седмица излизах с една сърна, но работата се разсъхна, тъй като баща й, който (най-сетне) се оказа елен не ме одобри и я посъветвал да се вижда само с други елени. Не я съдя. Напоследък животът ми е доста объркан и разбирам желанието й за по-нормална връзка.
