Бърнинг пиплз

Екскурзията започна добре. Фирмата беше наела корабче, с което трябваше да обиколим близките острови. Раздадоха ни по една малка бутилчица вино за пътуването, но след двайсетина минути свърши. За щастие Стефан ми даде неговата, тъй като по това време на годината постел. Не помня точно каква беше религията му, но я приех. Бутилката, разбира се, не религията. Принципно съм доста толерантен човек и единствено полудявам, когато някой иска нещо от мен.

Горе по стълбичките имаше кабинка, от която можеха да се наблюдават чудните гледки, които се разкриваха. Неясно защо всички колеги се блъскаха да се качат и да погледат. Пообиколих да намеря още някой вярващ, за още една от онези бутилчици, но повечето си ги бяха прибрали за спомен от пътуването. Депресирах се. Не трябваше да идвам. Трябваше да се откажа, още щом разбрах, че любовницата ми, Фиона, няма да идва.

Легнах на носа на кораба. Кабинката се падаше точно над мен. Колегите се блъскаха и крякаха като кокошки, сочеха разни чайки и малки пухкави облачета. Всички освен мен май се забавляваха. Взех да си мисля за Фиона. Можех да кажа вкъщи, че заминавам с колегите, а да идем някъде с нея, само двамата. Принципно бях слаб лъжец, но това изглеждаше доста лесно.

Явно съм задрямал, защото по едно време чух пронизителен писък и скочих на крака. Колегите в кабинката крещяха и сочеха нещо навътре в морето. Оказа се, че някакво подобно на гигантска сепия морско чудовище бързо приближаваше към нас.

- Всички ще умрем!!! Направи нещо!!! – изпищя една от най-досадните ми колежки и се вкопчи в мен. Принципно във фирмата си имаше такъв лаф, но в случая си беше съвсем искрено.

- О, моля те, защо просто не млъкнеш!!! – изкрещях в лицето й. Сам се учудих на себе си. Никой не ми беше виновен, че така овчедушно се бях съгласил да дойда, а и принципно никога не се карам с колегите, но в онзи момент така ме хвана яд, защото можех да съм с Фиона, а вместо това сега тази досадница ми крещеше в ухото и ме караше да я спасявам…

По действителен случай

Първи опит
Поздравления – завършихте листовка А14.
Резултат 24 от 30.
Представянето ви бе оценено като ‘Скъсън’.

Втори опит
Поздравления – завършихте листовка A3.
Резултат 27 от 30.
Представянето ви бе оценено като ‘Скъсън’.

Трети опит
Поздравления – завършихте листовка A21.
Резултат 29 от 30.
Представянето ви бе оценено като ‘Скъсън’.

Четвърти и последен опит
Поздравления – завършихте листовка А17.
Резултат 30 от 30.
Представянето ви бе оценено като ‘Скъсън’.

© NASA

Нека стане ясно от самото начало: това не е едно от онези импулсивни решения, които човек взима под натиск. Психотерапевтът ми, висок, суховат мъж, няколко месеца се опитваше да ме разубеди, но колкото и да му беше неприятно – накрая и той се съгласи с мен: изход от ситуацията, в която съм изпаднал няма. Оставаше ми да реша как точно да го направя. Да скоча през прозореца? Да си прережа вените в пълна с ледена водка вана? Да се нагълтам с хапчета, да се обеся, да се завържа за релсите… Нелоши идеи, но ми се щеше да е нещо по-така, все пак – веднъж се умира.

Реших да се допитам до приятелите си във facebook и пуснах следния небрежени статус: “Хей, пичове, дайте някакви свежи идеи за самоубийство”. Не след дълго се появиха първите предложения. Точно проверявах дали имам препарат за отпушване на тръби за коктейла по рецептата на Нина, когато на вратата ми се позвъни и пред мен цъфнаха Комби, Гогата и Юри. Изглеждаха доста развълнувани и носеха бутилки. Малко тъпо, че не се обадиха предварително, все пак си имах други планове за вечерта, но какво да ги правиш – приятели. Съвсем обикновена пиянска вечер, като изключим това, че и тримата ме гледаха едно такова – сълзливо, тупаха ме силно по гърба, прегръщаха ме и се смееха неестествено високо.

“Ще идем за риба първо на Копринка, после в Албания и накрая ще наемем яхта и ще обиколим Канада!” – говореше Комби с обичайната си липса на логика, която компенсираше със силен ентусиазъм.

Постарах се да не показвам досадата си. Съжалих ги дори. Сладури! Това бяха истинските ми приятели, свестни, добри и чувствителни хора, макар и пияници. Точно те не заслужават да ги потискам с нещата, които знам. Накрая успях да ги изгоня, като на Гогата почти му защипах носа с вратата, докато на излизане ме увещаваше да му се обадя непременно на другия ден.

Останалото вече не е толкова интересно. Зверски ми се спеше и реших да оставя самоубийството за днес. Този път не мисля да ъпдейтвам фейсбука. Гога, Комби, Юри – единствено заради вас няма да смачкам този лист и да го пусна в тоалетната! Вие сте прекрасни хора и си нямате идея колко много се гордея с вас! Желая ви много, много щастие! И не ми се сърдете, просто малко в повече ми идва драмата в живота.

Младежът стоеше насред селския площад и гледаше втренчено някъде напред в далечината.

- Да бъдеш или да не бъдеш?! Това е въпросът!!! – изкрещя то за пореден път на нищото пред себе си.

Появи се старец със сламена шапка и протрити гумени галоши, помъкнал нанякъде огромен чувал, пълен със стари шинели. Не се трогна особено от сцената – в селото всички отдавна бяха свикнали с номерата на Ивчо, но чувалът му натежа и той спря, за да си поеме дъх. Загледа се в момчето.

- Ех, Ивчо… да имах твойта младост – промърмори.

© Brevísima relación de la destrucción de las Indias

През пролетта на 1511 година експедиция от добре въоръжени мъже, водена от безскрупулния конкистадор Манго Васкес напуснала пристанището в Кадис и с благословията на кралица Еузебия се отправила към Санта Исабел, най-големият от новооткритите Антилии. С групата пътувал и отец Бартоломе Домошарко – Къртицата, натоварен лично от Папата с мисията да запали огънчето на божията любов в сърцата на местното туземно население.

Домошарко, освен добър свещеник бил и добър хроникьор. По време на цялата кампания той водел записки, които и до днешен ден свидетелстват за жестокостите на сънародниците му над местните жители. За по-малко от година завоевателите на практика колонизирали острова, като само една малка група туземци успяла да избяга от робството и масовите кланета, укривайки се в планините Сагуа, в източната част на острова. Сред тях бил касике Атуей, вожд на племето Таино.

С помощта на братовчед си касике Орокобикс, вожд на таиносите в съседния остров Коабана, той организирал битката при Барбакоа, където 400 лодки с полуголи, въоръжени с лъкове и стрели воини щурмували трите испански галеона. Датата била втори септември 1512 година. Зле въоръжените и омаломощени от дългото гребане туземци нямали шанс срещу оръдията, аркебузите и мечовете от закалена стомана на испанците. Касике Орокобикс бил убит, а братовчед му, касике Атуей, взет в плен. Манго Васкес лично издал присъдата – да бъде изгорен жив.

Току до кладата отец Бартоломе предложил на Атуей да се врече в каноните на къртичянската вяра за да смекчи наказанието си. Той разказал на Атуей за подземня Рай, където след смъртта отивали душите на праведните къртичяни.

- Отче, а тези хора, къде ще отидат? – попитал Атуей и посочил събралите се около тях войници, докато те се смеели и го замеряли с храна – И те ли ще отидат в подземния Рай?
- Да, всички добри къртичяни отиват в Рая. – отговорил Бартоломе.
- Тогава не искам да бъда къртичянин, отче. По-добре да ида в Ада на небето, отколкото да срещам хора като тях там долу!

Отец Домошарко въздъхнал. От известно време насам бе започнал да изпитва съмнение в методите на църквата. Очевидно нямало голям смисъл да се плашат туземците с изгонване от Рая, след като те така или иначе предпочитали Ада.

Току що се обадих на Гогата да му кажа. Ще ни избият. Днес го разбрах. При следващата Промяна ще дойдат през нощта в черните си коли, ще заудрят с юмруци по вратата и ще изрекат ужасните си думи: Арестувани сте!

Няма смисъл да питаш защо, за какво, да се чудиш „защо точно аз?“. Ще ни натикат по арести, ще ни разпратят по затвори и лагери, ще ни измъчват с железни обръчи, клещи и киселина. Ще ни изтребят. Чудо трябва да стане за да ни пропуснат.

Как разбрах ли? Много е просто. Проблемът не е в партийните кадри, нито в идеолозите, а в обикновените хора и неосъзнатият им, животински инстинкт за самосъхранение. Дарвин още навремето го е формулирал. Нарича се естествен подбор. Оцеляват най-приспособените. Ето затова именно става въпрос: ще живееш ли или ще умреш? Ще измъчваш или ще бъдеш измъчван. А ние Гога, прекалено много обичаме хората. Прекалено жалим за тях. Остави ти идеите ни, дори само заради това, че не сме способни да им причиним зло, дори само заради това ще ни избият.

© Miss Magnolia Thunderpussy

- Моля те, Бели, сипи му вода, той ти е братче.
- Няма! Да си сипе сам!
- Бели! Сипи му, моля те!
- Уфффф… Добре! Хей Марк, много ли си жаден?
- Да.
- Много много ли?
- Да.
- Ужасно много ли?
- Да.
- Перфектно много ли?
- Да.
- Е, добре! Ще ти сипя тогава!

© internet

Какво се случи досега: Една от хрътките в двореца полудява и нахлува в залата, където се състои вечерята. Преди да скочи през прозореца успява да ухапе по бедрото 19 годишната Вийет, която не признава на никого за ухапването.

Същата вечер се случи още нещо любопитно. След вечерната игра на карти маркиз Улрик фон Хаспел се прибра в стаята си. Той извърши всички онези рутинни действия, които преди лягане извършваше по абсолютно същия начин, в абсолютно същата последователност в продължение на 45 години, когато изведнъж се натъкна на нещо необичайно – в бурканчето с нощни хапчета, което стоеше в шкафа в банята имаше малка, сребриста рибка.

Всички в Двореца знаеха, че фон Хаспел недовижда, особено нощем. Затова беше цяло чудо, че маркизът забеляза мъничкото същество сред лъскавите, разноцветни хапчета и не го погълна по погрешка с мъничко вода. Той извади рибката с дългите си, тънки, благороднически пръсти и я подуши. Не се доловяха ни най-малки признаци за разлагане. Очевидно рибата беше сложена съвсем скоро или пък… Маркизът отиде до спалнята и си сложи очилата. Огледа я по-добре. Беше изработена от гладка, чудесна на пипане лъскава материя, с големи – облещени очи, които повече подхождаха за страшен нощен ловец, отколкото за такава дребна играчка.

Маркизът се развълнува. От дуела си с брат си преди 12 години не се бе чувствал така. Какво беше това? Камера? Подслушвателно устройсто? Някакъв секретен предавател? Най-разумното нещо беше да отиде и да го изхвърли зад оградата. Вместо това маркиз фон Хаспел сложи рибката в устата си, надигна чашата с вода и я погълна.

© Basso Pomade

/следва продължение/

Какво се случи досега: Общо взето нищо.

Днес в двореца една от ловните хрътки побесня. Така и не стана ясно какво й стана, дали заек я е ухапал или някоя друга горска гад, но малко след като Щраус и ловната дружина се прибраха започна да вие, да тича в кръг и да си гони опашката. Щяха да я застрелят още тогава, но Щраус помоли да изчакат до сутринта и тогава да преценят състоянието й.

Едва ли някой, дори самият Щраус, би отделил извънредно внимание на случката, ако не беше зловещото безпокойство, обхванало всички ни малко след залез слънце. Воят на кучето стана нетърпим и заглуши вечерния оркестър, който по това време все още репетираше на двора. В името на спокойствието и доброто храносмилане заповядах на двама от слугите да отидат и да го застрелят.

Какво ли не бе обаче учудването на всички, когато по време на вечерята побеснелият пес връхлетя обсебен в залата, прекоси я по цялата й дължина, поваляйки чаши, подноси и слуги и скочи право през стъклата на последния от западните прозорци, този който водеше навън, извън границите на двореца.

- То избра свободата – проплака контеса Маджордома Маджоре ди Гонфалониери.

Нещо като обща въздишка на облекчение премина през огромната, отрупана с храна маса. Слугите се захванаха да чистят стъклата и никой в този момент не разбра, че кучето, в шеметното си бягство бе успяло да ухапе една от придворните дами, 19 годишната Вийет, дъщеря на ерцхерцога на Ингелщадт – Людовик. От уплаха и учудване тя не издаде и звук, само набързо погледна изпод фустите си, за да види двете малки червени дупки от задната страна на бедрото си.

/следва продължение/

Ако искаш да се разходиш по оградата трябва да скочиш върху нея от крайната стая на втория етаж на двореца. После трябва доста внимателно да ходиш, за да не паднеш, особено от вътрешната страна, която е доста висока. Ако паднеш от тази страна единственият начин да се върнеш обратно е да започнеш всичко отначало. Отново минаваш по стълбите, после коридора, последната врата вдясно, качваш се на прозореца и правиш опасния скок.

От другата страна на оградата, външната, е много по-ниско, не повече от метър и половина. Там из храстите често се крият прислужници, дошли да изпушат по цигара или просто да помързелуват в безопасност от господарите си. Ако имаш късмет можеш да се целуваш с някоя от тях. Хубавото е, че не носят червило, за разлика от наконтените лигли, които спят по стаите на двореца.

Веднъж заварих една такава в собственото си легло. Изглеждаше сякаш спи, но щом се приближих започна да се смее, да повтаря името ми и да миаука като котка. Целунах я, разбира се, нищо повече, но по-късно дукесата забеляза червените петна по ризата ми и една седмица не ми проговори.

/следва продължение/