Нека стане ясно от самото начало: това не е едно от онези импулсивни решения, които човек взима под натиск. Психотерапевтът ми, висок, суховат мъж, няколко месеца се опитваше да ме разубеди, но колкото и да му беше неприятно – накрая и той се съгласи с мен: изход от ситуацията, в която съм изпаднал няма. Оставаше ми да реша как точно да го направя. Да скоча през прозореца? Да си прережа вените в пълна с ледена водка вана? Да се нагълтам с хапчета, да се обеся, да се завържа за релсите… Нелоши идеи, но ми се щеше да е нещо по-така, все пак – веднъж се умира.

Реших да се допитам до приятелите си във facebook и пуснах следния небрежени статус: “Хей, пичове, дайте някакви свежи идеи за самоубийство”. Не след дълго се появиха първите предложения. Точно проверявах дали имам препарат за отпушване на тръби за коктейла по рецептата на Нина, когато на вратата ми се позвъни и пред мен цъфнаха Комби, Гогата и Юри. Изглеждаха доста развълнувани и носеха бутилки. Малко тъпо, че не се обадиха предварително, все пак си имах други планове за вечерта, но какво да ги правиш – приятели. Съвсем обикновена пиянска вечер, като изключим това, че и тримата ме гледаха едно такова – сълзливо, тупаха ме силно по гърба, прегръщаха ме и се смееха неестествено високо.

“Ще идем за риба първо на Копринка, после в Албания и накрая ще наемем яхта и ще обиколим Канада!” – говореше Комби с обичайната си липса на логика, която компенсираше със силен ентусиазъм.

Постарах се да не показвам досадата си. Съжалих ги дори. Сладури! Това бяха истинските ми приятели, свестни, добри и чувствителни хора, макар и пияници. Точно те не заслужават да ги потискам с нещата, които знам. Накрая успях да ги изгоня, като на Гогата почти му защипах носа с вратата, докато на излизане ме увещаваше да му се обадя непременно на другия ден.

Останалото вече не е толкова интересно. Зверски ми се спеше и реших да оставя самоубийството за днес. Този път не мисля да ъпдейтвам фейсбука. Гога, Комби, Юри – единствено заради вас няма да смачкам този лист и да го пусна в тоалетната! Вие сте прекрасни хора и си нямате идея колко много се гордея с вас! Желая ви много, много щастие! И не ми се сърдете, просто малко в повече ми идва драмата в живота.

- Да бъдеш или да не бъдеш?! Това е въпросът!!! – изкрещя то за пореден път на нищото пред себе си.

Появи се старец със сламена шапка и протрити гумени галоши, помъкнал нанякъде огромен чувал, пълен със стари шинели. Не се трогна особено от сцената – в селото всички отдавна бяха свикнали с номерата на Ивчо, но чувалът му натежа и той спря, за да си поеме дъх. Загледа се в момчето.

- Ех, Ивчо… да имах твойта младост – промърмори.

© Brevísima relación de la destrucción de las Indias

През пролетта на 1511 година експедиция от добре въоръжени мъже, водена от безскрупулния конкистадор Манго Васкес напуснала пристанището в Кадис и с благословията на кралица Еузебия се отправила към Санта Исабел, най-големият от новооткритите Антилии. С групата пътувал и отец Бартоломе Домошарко – Къртицата, натоварен лично от Папата с мисията да запали огънчето на божията любов в сърцата на местното туземно население.

Домошарко, освен добър свещеник бил и добър хроникьор. По време на цялата кампания той водел записки, които и до днешен ден свидетелстват за жестокостите на сънародниците му над местните жители. За по-малко от година завоевателите на практика колонизирали острова, като само една малка група туземци успяла да избяга от робството и масовите кланета, укривайки се в планините Сагуа, в източната част на острова. Сред тях бил касике Атуей, вожд на племето Таино.

С помощта на братовчед си касике Орокобикс, вожд на таиносите в съседния остров Коабана, той организирал битката при Барбакоа, където 400 лодки с полуголи, въоръжени с лъкове и стрели воини щурмували трите испански галеона. Датата била втори септември 1512 година. Зле въоръжените и омаломощени от дългото гребане туземци нямали шанс срещу оръдията, аркебузите и мечовете от закалена стомана на испанците. Касике Орокобикс бил убит, а братовчед му, касике Атуей, взет в плен. Манго Васкес лично издал присъдата – да бъде изгорен жив.

Току до кладата отец Бартоломе предложил на Атуей да се врече в каноните на къртичянската вяра за да смекчи наказанието си. Той разказал на Атуей за подземня Рай, където след смъртта отивали душите на праведните къртичяни.

- Отче, а тези хора, къде ще отидат? – попитал Атуей и посочил събралите се около тях войници, докато те се смеели и го замеряли с храна – И те ли ще отидат в подземния Рай?
- Да, всички добри къртичяни отиват в Рая. – отговорил Бартоломе.
- Тогава не искам да бъда къртичянин, отче. По-добре да ида в Ада на небето, отколкото да срещам хора като тях там долу!

Отец Домошарко въздъхнал. От известно време насам бе започнал да изпитва съмнение в методите на църквата. Очевидно нямало голям смисъл да се плашат туземците с изгонване от Рая, след като те така или иначе предпочитали Ада.

Няма смисъл да питаш защо, за какво, да се чудиш „защо точно аз?“. Ще ни натикат по арести, ще ни разпратят по затвори и лагери, ще ни измъчват с железни обръчи, клещи и киселина. Ще ни изтребят. Чудо трябва да стане за да ни пропуснат.

Как разбрах ли? Много е просто. Проблемът не е в партийните кадри, нито в идеолозите, а в обикновените хора и неосъзнатият им, животински инстинкт за самосъхранение. Дарвин още навремето го е формулирал. Нарича се естествен подбор. Оцеляват най-приспособените. Ето затова именно става въпрос: ще живееш ли или ще умреш? Ще измъчваш или ще бъдеш измъчван. А ние Гога, прекалено много обичаме хората. Прекалено жалим за тях. Остави ти идеите ни, дори само заради това, че не сме способни да им причиним зло, дори само заради това ще ни избият.

© Miss Magnolia Thunderpussy

Същата вечер се случи още нещо любопитно. След вечерната игра на карти маркиз Улрик фон Хаспел се прибра в стаята си. Той извърши всички онези рутинни действия, които преди лягане извършваше по абсолютно същия начин, в абсолютно същата последователност в продължение на 45 години, когато изведнъж се натъкна на нещо необичайно – в бурканчето с нощни хапчета, което стоеше в шкафа в банята имаше малка, сребриста рибка.

Всички в Двореца знаеха, че фон Хаспел недовижда, особено нощем. Затова беше цяло чудо, че маркизът забеляза мъничкото същество сред лъскавите, разноцветни хапчета и не го погълна по погрешка с мъничко вода. Той извади рибката с дългите си, тънки, благороднически пръсти и я подуши. Не се доловяха ни най-малки признаци за разлагане. Очевидно рибата беше сложена съвсем скоро или пък… Маркизът отиде до спалнята и си сложи очилата. Огледа я по-добре. Беше изработена от гладка, чудесна на пипане лъскава материя, с големи – облещени очи, които повече подхождаха за страшен нощен ловец, отколкото за такава дребна играчка.

Маркизът се развълнува. От дуела си с брат си преди 12 години не се бе чувствал така. Какво беше това? Камера? Подслушвателно устройсто? Някакъв секретен предавател? Най-разумното нещо беше да отиде и да го изхвърли зад оградата. Вместо това маркиз фон Хаспел сложи рибката в устата си, надигна чашата с вода и я погълна.

© Basso Pomade

/следва продължение/

Днес в двореца една от ловните хрътки побесня. Така и не стана ясно какво й стана, дали заек я е ухапал или някоя друга горска гад, но малко след като Щраус и ловната дружина се прибраха започна да вие, да тича в кръг и да си гони опашката. Щяха да я застрелят още тогава, но Щраус помоли да изчакат до сутринта и тогава да преценят състоянието й.

Едва ли някой, дори самият Щраус, би отделил извънредно внимание на случката, ако не беше зловещото безпокойство, обхванало всички ни малко след залез слънце. Воят на кучето стана нетърпим и заглуши вечерния оркестър, който по това време все още репетираше на двора. В името на спокойствието и доброто храносмилане заповядах на двама от слугите да отидат и да го застрелят.

Какво ли не бе обаче учудването на всички, когато по време на вечерята побеснелият пес връхлетя обсебен в залата, прекоси я по цялата й дължина, поваляйки чаши, подноси и слуги и скочи право през стъклата на последния от западните прозорци, този който водеше навън, извън границите на двореца.

- То избра свободата – проплака контеса Маджордома Маджоре ди Гонфалониери.

Нещо като обща въздишка на облекчение премина през огромната, отрупана с храна маса. Слугите се захванаха да чистят стъклата и никой в този момент не разбра, че кучето, в шеметното си бягство бе успяло да ухапе една от придворните дами, 19 годишната Вийет, дъщеря на ерцхерцога на Ингелщадт – Людовик. От уплаха и учудване тя не издаде и звук, само набързо погледна изпод фустите си, за да види двете малки червени дупки от задната страна на бедрото си.

/следва продължение/

От другата страна на оградата, външната, е много по-ниско, не повече от метър и половина. Там из храстите често се крият прислужници, дошли да изпушат по цигара или просто да помързелуват в безопасност от господарите си. Ако имаш късмет можеш да се целуваш с някоя от тях. Хубавото е, че не носят червило, за разлика от наконтените лигли, които спят по стаите на двореца.

Веднъж заварих една такава в собственото си легло. Изглеждаше сякаш спи, но щом се приближих започна да се смее, да повтаря името ми и да миаука като котка. Целунах я, разбира се, нищо повече, но по-късно дукесата забеляза червените петна по ризата ми и една седмица не ми проговори.

/следва продължение/

© internet

Твърде много знаци.

Уилфредо влезе почти безшумно в спалнята и се промъкна до леглото. Обзе го нов екзистенциален прилив на паника. Защо тези няколко часа на еуфория в бара, часове на ожесточено крещене и танци, не можеха да продължат вечно? Защо всичко хубаво в живота след миг изчезва и се превръща в объркан спомен?

Както беше с дрехите, Уилфредо се шмугна до Хулия и я прегърна. Ръцете му намериха гърдите й, заспали и меки и загърбвайки мрачните си мисли той започна да я целува по раменете и врата. Внезапният пристъп на страст продължи около минута, но съпругата му така и не даде признаци на живот. Отчаян, Уилфредо се изправи и седна на ръба на леглото. Вдигна едната й ръка, задържа я за кратко във въздуха и после я пусна. Ръката тупна глухо върху матрака.

- Безчувствена, студена кучка – промърмори Улфредо и задърпа вратовръзката си.

Скоро стана ясно, че съм и ужасно привлекателен за момичетата. Когато играехме футбол пределно острият ми слух нерядко долавяше реплики като „Виж Т. как красиво тича!“ и съответните въздишки, които долитаха в отговор. Не се стараех да тичам по този начин, просто така ми се получаваше – почти като на забавен кадър, а същевременно винаги успявах да изпреваря противниците.

Когато навърших 18 години вече бях спал с 11 момичета. Веднъж лежахме с М. в таванската й стая и гледахме небето. „Щастлива съм“, каза тя и после се разплака. Поисках да я успокоя. „Какъв късмет имам, че те намерих“, прошепнах в ухото й. Не бях излъгал и все пак – когато погледнах в очите й разбрах: действително бях късметлия, но не заради нея, а заради самия себе си. Нещо вътре в мен ме караше да се чувствам безкрайно щастлив от факта, че аз бях аз, че природата, в безкрайната си мъдрост, беше решила да ме сглоби по такъв фантастичен начин, с тяло и сила на полубог, мозък с безгранични възможности и – хаха – способност за съчувствие.

© internet

И ето ме днес. Какво ли не опитах през всички тия години. Не във всичко успях, провалих се доста пъти, забогатях, фалирах, пак забогатях и отново профуках богатството си. Притежавах просперираща финансова компания, живях на яхта десет години, обиколих света, създадох лаборатория за изследване на рака, осъдиха ме за промишлен шпионаж, а жените, за които непрекъснато се женех и развеждах разграбиха цялото ми имущество.

Последно реших да обикалям бреговете на Амазония. Завъртях набързо малък бизнес с пружинни часовници, с приходите от който си купих лодка и отпътувах. Всеки ден виждам невероятни неща. Какво ми дава сили да вървя из тези колонии от прокажени и да не се разболявам? Наближавам 120-ата си годишнина, а се чувствам все така жизнен. Безсмъртен ли съм? В началото се пазех от болните, но това бе по-скоро погнуса, отколкото страх и не след дълго започнахме да се прегръщаме, да използваме едни и същи кърпи, да допиваме чашите си и да си дояждаме десертите.

От два месеца съм в Сан Пабло. Снощи организирах постановка за болните. Аз бях Ромео, а Гилерма играеше Жулиета. Представлението завърши с продължителна целувка. Въпреки бурните ръкопляскания нямаше как да не чуя пресипналия й глас на финала: „Щастлива съм“. „Не, аз съм късметлия, че ви намерих“, с мъка успях да отговоря и този път собствените ми думи ме учудиха безкрайно.

За първи път обаче ми се случваше родителите ми да забравят, че е Коледа.

Какво да ви кажа за родителите ми. Не са лоши, но са малко разсеяни. Иначе са мили, не се караме много. Тая година Коледа се падна в петък. Мама беше излязла някъде пак, а татко се беше затворил в студиото си и репетираше. Чувах стържещите звуци на китарата и измъчените излияния, които излизаха от малката стаичка и не знам защо, но ми ставаше хем тъжно, хем весело. Може би просто такава е неговата музика. Но това е друга тема. Тъкмо се насочих към хладилника, за да си потърся нещо за вечеря и какво да видя: на перваза на прозореца седи едно малко, дребно, коледно човече! Имаше малко бяло лице, с малко, но много червено чипо носле и искрящи от червенина уши, които стърчаха от червената му шапчица. Беше облечено в червени дрешки и стоеше съвсем неподвижно, с поглед вперен в нищото пред себе си.

Приближих се до него и го побутнах леко. Казах му здравей, но то не реагира по никакъв начин. Бутнах го пак, а то просто се премести малко встрани.

- Хей – извиках – Ехоо… – пак нищо.
- Егати апатията – си помислих с известно разочарование. За миг бях повярвал, че това е подарък, изпратен лично от Дядо Коледа, тъй като обективно погледнато наистина бях слушал много.

Изведнъж почувствах нещо. Някъде отвън тъмна сянка се стрелна към прозореца. Чу се пронизителен писък и човечето, както си седеше изведнъж подскочи ужасено. Тъй като съм безстрашен нинджа веднага реагирах. Хванах човечето с едната си ръка, докато с другата нанесох тежък удар с мухобойката по главата на сатанинския прилеп, който ни нападаше. Той се разлетя ужасен. Явно не бе свикнал да среща такъв отпор. Човечето още трепереше в скута ми. Татко ми надникна.

- Какво става?
- Нищо, тате – отвърнах. Не знам защо скрих човечето и от него.
- Добре. Хапни и ела да чуеш нещо.
- Добре, тате.

Каква чудесна Коледа, си помислих, докато галех малкото човече.

© Basso Pomade

Ако умра на Хелоуин направете си майтап с трупа ми. Маскирайте го като мумия и го сложете да лежи близо до масата с коктейли. Не забравяйте да оставите чашка с питие до него.

- Слушайте ме сега внимателно – започна той направо, без излишни любезности – От всичко на света най-много мразя две неща. Първо: да ме питат нещо… – Спря за малко, за да усети ефекта от думите си. Всичко бе изрепетирано до съвършенство. – И второ: някой да ми каже, че нещо не може да стане!

Зайците слушаха със свити сърца. Симо ги изгледа с презрение. Изведнъж му хрумна нещо. Нещо качествено ново и оригинално, нещо, за което 15 години не се беше сетил, че може да каже.

- А! И още нещо: Мразя ви и вас! – Симо се изплю и излезе от стаята. Никой не успя да види усмивката му.

- Пречат ли ви? – я бе попитал.
- Ами честно казано имам доста работа.
- Те само гледат.

Когато се върна за тях, след два часа и половина децата още не се бяха усетили, че са изоставени, за разлика от продавачката, която му беше малко сърдита. Една седмица по-късно заспа на стълбите пред пазара. Преди това беше купил голяма мрежа зелени чушки. Ако можеше, щеше да си спомни, че случаен минувач се бе опитал да му помогне.

- Хей, човече, събуди се, ще ти откраднат чушките.
- Остави ме да живея – му бе отвърнал Уилфредо в просъница.

Откраднаха ги, беше по-късно обяснението му пред Хулия. Скоро след това забрави рождените дни на майка си и на жена си, родени на една и съща дата. Усети се веднага щом си събу обувките и видя цветята. Огледа се отчаяно наоколо, за да се измъкне от неудобната ситуация.

- Микровълновата! – изкрещя.
- Какво микровълновата? – попита Хулия.
- Подарявам ти микровълновата!
- Тъкмо щях да те попитам защо я няма.
- Хм, може би съм я подарил на някого.
- Може би на майка ти?
- На майка ми? – може би нещата не бяха чак толкова зле.

Не че има как да се знае със сигурност, но от всички бебета по света Буреняк трябва да е било най-мрачното. Въпреки това, с времето характерът му поомекна и той намери в себе си наченки на нежност и, макар и ревностно прикривана, доброта.

Той често избягваше ехото на призрачните гласове, които витаеха из къщата като се затваряше в една малка и облепена в пурпурни тапети стаичка долу в приземния етаж. В тази стая той бе намерил отдушник за чувствата, които таеше в себе си и които светът просто не знаеше как да приеме.

Един следобед, както често се случваше, когато беше първа смяна, той слезе по стълбите и спря пред вратата на своята тайна стая. Огледа се хубаво да не би случайно някой да го е проследил, вкара ключа в ключалката и бавно го завъртя. От полуоткрехнатата врата заструи мека жълта светлина, а въздухът се изпълни с тихо жужене. Буреняк внимателно протегна крак, за да не се сблъска с нещо и още преди да прекрачи прага стотици малки пухкави бели котенца се оплетоха в него, покатериха се по раменете му и започнаха да се прескачат едно връз друго.

Буреняк нито обичаше да задава въпроси, нито обичаше него да го разпитват. Не го вълнуваха нещата, които вълнуваха повечето от връстниците му. Не го интересуваха нито футбола, нито момичетата, нито учението, нито радио-управляемите самолети. Единственото нещо, което обичаше да прави е да прекарва свободните си часове в една малка и облепена в пурпурни тапети стая в мазето на старата си къща. Никой не знаеше какво крие момчето в нея, но странно защо – всеки искаше да разбере.

Една сутрин Буреняк станал, облякъл се, закусвал и излязъл за училище. Току пред дома си срещнал облечена в черни дрипи прегърбена старица, която го поздравила и му рекла:
- Хей, Буреняк, искаш ли да ти продам една тайна?
- Каква тайна искаш да ми продадеш, бабке? – полюбопитствало момчето.
- Искаш ли да знаеш кой е баща ти?

Буреняк я изгледал леко разочарован.

- Бабке, аз тази тайна не съм я губил, а нарочно я изхвърлих.

Вещицата замигала объркана. Започнала да заеква:

- Но, но, но… как така? Не искаш ли да знаеш??!
- Не, но искаш ли да ти кажа какво наистина искам?
- Да?
- Искам да те превърна в малко бяло котенце!

Очите на бабата, които досега тънели зад мрака на гъстите вежди и парцаливите забрадки се разширили от ужас. Тя моментално се обърнала и закуцукала надолу по улицата, издавайки тихи викове за помощ.

(следва…)

В днешно време повечето бебета се раждат в нови и хубави болници, където всичко е чисто и има много лекари, които се грижат за тях. Има и такива обаче, които се раждат в усойни и мрачни къщи. Там сводовете са високи, а електричеството слабо и крушките едва смогват да понацапат с жълтата си светлина пространството около себе си.

Именно такъв бе случаят с Буреняк. Нарекоха го така заради навъсения вид, с който се роди, а и защото майката не пожела да отговори на нито един от въпросите, които съседите й зададоха. Също така е вярно, че самата тя така и не предложи нещо по-добро.

Буреняк растеше мълчалив и сериозен. Погледът му беше студен и суров, вероятно като този на бащата, когото така и никой не успя да разкрие. И точно там беше работата, че никой в махалата никога не бе виждал майката на Буреняк да общува с непознати мъже. Носеха се какви ли не слухове, но те или не достигаха до момчето, или то просто не им обръщаше внимание.

Един ден пред училището го причакали няколко деца. Едно от тях му подало лист хартия, на който имало рисунка на голям черен козел.

- Хей, Буреняк, я кажи, дали това не е баща ти? – попитало детето.

Буреняк наистина бил мургав и черноок, но извън това друга прилика между козела и него нямало. Той се приближил до детето и му прошепнал в ухото:

- А ти искаш ли да те превърна в малко бяло котенце?

Очите на малкия хулиган се разширили от страх и всички деца се разбягали ужасени.

(следва…)

© internet

Наистина, понякога става ужасно студено и тогава някои от нас не издържат. Приисква им се да се сгреят малко и започват да се завират по мазета, по абонатни станции, влизат в къщите. И да, това го открихме наскоро, някои влизат в двигателите на колите, скачат отдолу върху предпазните кори, изпълзяват по кабелите и се сгушват горе между цилиндрите. Не искам да оправдавам приятеля си, наистина много неприятен инцидент, но не стига ли това, че плати с живота си? Моля ви, бъдете хора и вие.

Все още ме болеше главата от пиянството снощи. „Излекувай ме“, се опитах да му внуша, но то ми даде да разбера, че не лекува по този начин. Защо дойде тогава точно при мен, защо точно сега? Знаеш ли въобще от какво имам нужда?

Съществото е като стъклена топка, в която са събрани хиляди преливащи цветове. По начина, по който ги променя разбирам какво ми казва. Лошо ми е. Поглеждам го и му казвам: „Прегърни ме“. То застава над голия ми корем и започва да свети в червено. Усещам топлина и внезапен прилив на спокойствие. „Не мисли“, чувам в главата си.

Не знам колко време е минало. Може би съм заспал, защото ми се присъни дълга маса, с насядали деца, всичките облечени еднакво и хранещи се тихичко под нечий надзор. Едно дете обаче изведнъж леко се залюлява и пада назад със стола си. Стряскам се, сякаш аз съм този, който пада. Надигам глава. Съществото се е свило между краката и корема ми.

Ти не разбираш, аз нямам нужда от всички тия магии. Искам просто някой да ме прегърне, да ме стисне силно.

Съществото направи нещо. Завибрира едва доловимо и цветовете отново се разляха по вътрешностите му. Свих се отново на кълбо и затворих очи. Появи се отново дългата маса с децата. Столът на падналото дете започна бавно да се вдига нагоре, сякаш някой връщаше ленатата наобратно. Чух хлопване и всичко отново се подреди. Децата се хранеха тихо, построени в две редици върху дълга маса. Някъде извън кадър, прав, в дъното на залата някой следеше храненето да протича без произшествия.

После в Google Earth намери малко островче насред Тихия океан. Изглеждаше необитаван и достатъчно отдалечен от всякаква цивилизация. Можеше да си построи колибка с покрив от гуано, наблизо най-вероятно течеше рекичка, а морето бе пълно с риба. Само дето въздушните пирати, които единствено се съгласяваха да правят полети със самоделните си самолети по тези диви места бяха до един мошеници с прогнили продажни души. За една шепа гръцки драхми бяха готови да изпеят на всеки срещнат къде се намира. С лодка пък бе немислимо. За да оцелееш три седмици в открито море трябва да пиеш кръв от акули и други гадости. Потръпна с отвращение.

Сети се за едни приятелчета, които живееха в планината, в една хубава къща с двор. Но и там не беше безопасно. Макар че, от друга страна в този двор можеше да се изкопае чудесен бункер и може би скрита в него нямаше да успеят да я намерят. Махна нервно с ръка. Нямаше време, трябваше спешно да измисли нещо. На следващият ден…

Б.А. Краят на разказа бе унищожен по невнимание, при игра със запалка. Моля ако някой има идеи за нов финал да си го напише сам.

Има най-различни начини да пипнеш Досада. Някои я имат по рождение, неволен подарък от майка или татко досадници. Те са безнадеждни.

Също така е известно, че Досадата е силно заразна. Например болен в напреднала фаза може да ти лепне Досада без дори да те докосне, само докато те поздравява сутрин пред асансьора.

Досада може да се пипне и по много други начини. Най-зловещият от тях: можеш да пипнеш Досада докато ядеш сливи. Тези малки, лигави и безвкусни плодчета са напаст не само за децата, но и за много възрастни. Сливовите дръвчета растат толкова начесто по квартални градинки и гьолчета, че е почти невъзможно в тази страна да намериш място, където като застанеш и погледнеш напред да не видиш поне едно от тях.

© Ванда

Скуката и фактът, че от един час не знаех как да те заговоря ме подтикнаха към тези глупави фантазии, за това как си умряла и колко ми е мъчно за теб. Сетих се как веднъж ти обещах, че ако умреш преди мен ще си татуирам на гърдите куче с панделка и надпис: NEVER FORGET.

- Хубаво, но нека да е черно, проскубано и еднооко! – допълни ти и дори започна да се въодушевяваш – И добави и името ми, но не истинското, а артистичното ми циганско име на гадателка: ПЛАМИНА!

За момент доби такъв вид, сякаш вече нямаш търпение да умреш, за да видиш дали в действителност ще изпълня обещанието си. Така и не се научи да ми вярваш, но не ти се сърдя – и аз не се научих да те лъжа.

Излязох умислен от офиса и седнах на една пейка край гьолчето, където в по-хубавите дни сядахме да изядем по сандвич, да си поприказваме и да се посмеем. Свалих си тениската и я хвърлих настрани. До пейката открих откъснато клонче и с него опитах да надраскам лицето ти върху прахта. Получи се някаква смехотворна пародия.

- Забравил съм лицето ти! – изкрещях със все сила и се проснах на земята, за да целуна пясъчната извивка, твоите устни. Заплаках. Наоколо се разхождаха служители от околните сгради и ме гледаха озадачено.

Сега вече знам, че с нищо не ми бяха виновни, но в онзи момент внезапно ме обля вълна от омраза към всички тези лигави мижитурки в изгладени ризки. Без да се замисля бих заменил всеки един от техните дребни, безмислени и изплетени от компромиси и лицемерие животчета за само още пет вълшебни, истински и неповторими минутки с теб. Изръмжах от злоба и със свиреп лай се нахвърлих върху този, който беше най-близо до мен. Успях да ухапя поне четирима, преди да ме свалят на земята и да изгубя съзнание.

Стачката се разрастваше. Присъединиха се трудещи се от съседните заводи и профсъюзите нямаха друг избор, освен да изгладят различията си и да се обединят. Всеки един от нас усещаше, че нещо голямо се случва и че тези дни могат да се превърнат в превратна точка не само на незначителните ни съдби, а на живота като цяло.

Както можеше да се очаква властите оказаха някаква съпротива, но след откъслечни стълкновения върхушката, начело с Директора, абдикира и отлетя на Запад. Настанаха месеци на неописуемо вълнение, на преосмисляне на всяко нещо, навици, ценности, симпатии и мечти.

Проблемът дойде, когато стана ясно, че лидерът ни, основният ни лидер, е неспособен да ни ръководи. Той е толкова несигурен в себе си, че за всяко най-дребно нещо иска да се допитва до народа. Настана истински хаос. Създадоха пунктове, където всеки може да внася предложения за новата ни конституция. Медиите пощуряха и използват ситуацията, за да печатат измислени укази и закони срещу заплащане. Появиха се и така наречените „падуани“ – граждани, които се изживяват като полицаи и които гонят амбулантните търговци, правят забележки на децата по улиците, а понякога и понатупват тоя-оня за да поддържат статуса си.

Та така си живеем понастоящем. Както се казва – сами си го натресохме. И все пак все още ни е останало едно нещо от старите времена и това е достойнство ни. Затова няма току-така да признаем, че сме сгрешили и да се молим на Директора да се върне и да ни оправи. Ще си следваме избрания път, а нещата все някога ще се нагласят, а пък, ако не става ще вдигнем нова стачка. То е ясно, че ние народа сме търпеливи, но има една граница, след която нещо ни прихваща и излизаме на улицата да скандираме, да пеем и да променяме правилата.

В банята пък, веднага щом светна лампата и виждам как цели тълпи дребни същества се шмугват в отдушника, завират се в под легените или се изнизват през сифоните. Все ми се ще да им кажа да не се страхуват от мен, че аз съм на тяхна страна, но няма как – за толкова кратко време.

Не разбирам – не може ли да се отворят всички врати, да се извадят всички неща от чекмеджетата, да се заравнят стълбите и да се съборят оградите? Защо трябва половината живи същества на тази планета да бъдат хванати в тези капани и да чакат някой от нас, бързайки да свърши следващата си работа, да ги освободи за малко от тежестта, която ги притиска?

© Basso Pomade

Още по темата: В капан (фотосесия)

В града, в който живея обаче повечето блокове трябва да се източват буквално на всеки няколко дена, иначе се наводняват, прокапват им козирките и изобщо им се случват много неприятни неща. Това са обикновени блокове построени набързо и без желание. Да се живее в тях съвсем не е безопасно. Когато духа прозорците скърцат и имаш чувството, че ще ти паднат отгоре. А ако пък паднат – тогава трябва или да се пазиш или – ако има нещо по-ценно близо до теб – да преградиш пътя на падащото стъкло със собственото си тяло.

До скоро не знаех, че блоковете трябва да се източват. Но сега, когато вече знам всяка сутрин слизам и го източвам, дори да не работи асансьора. Боли ме все още крака от онова стъкло, което едва не ми преряза ахилеса, но ще ми мине. Цяло чудо е, че Тина остана напълно невредима. Ето сега даже докато пиша и чувам мяукането й в другата стая.

Привечер се събудих усмихнат и реших хубаво да се издокарам. Първо – вече не усещах това непрестанно главоболие от последните години, а и все пак имах рожден ден. Облякох си костюма от сватбата и отидох до офиса. Нямах никакво желание да шофирам, затова вместо да се кача в колата тя се качи в мен. В офиса пък нямах никаква работа и никой не ме дразнеше ни най-малко. Реших да спретна едно хубаво празненство в кухнята, с музика и уиски за всички. Колегите ми много се зарадваха. Заподскачаха като бесни, а най-много подскачаше Дейна, с изкуствените си гърди и добре оформен от тренировки задник. Какви ли не глупави слухове се носеха за нея, но истината беше, че за шест години нито веднъж не я бях виждал с мъж. Тази вечер тя се целува с всеки, който имаше смелостта да си поиска. Сигурен съм, че много от колегите хубаво ще запомнят този ден.

Аз обаче си тръгнах по средата и ги оставих да се оправят сами. Слънцето скоро щеше да изгрее, а с него да ми се приспи. Исках да свърша още една работа. Обадих се на Селма и й казах, че я чакам отвън, пред входа. Тя слезе сравнително бързо, не се наложи да звъня още няколко пъти, както обикновено. Имах важна новина за нея, добра новина този път. Трябваше да й кажа, че така както беше започнал да тече животът ми – с главата надолу и така, както бе започнало да тече времето – наобратно, изведнъж бях започнал отново да усещам радост от решенията и постъпките си. Трябваше да й обясня, че е напълно достатъчно дори и само да не правим обратното на това, което искаме. Изглежда ми повярва, защото й предложих да се оженим пак, а тя, глупачката, се съгласи.

Остана неподвижна известно време, като се опитваше да разбере какво точно в това привидно спокойствие я караше да стои нащрек. Изведнъж нещо проблесна в мрака и както стоеше свито на кълбо, сърцето й отново подскочи. Голяма тъмна пеперуда прелетя от единия край на стаята към другия и се скри, сякаш погълната от невидима сянка, от някаква необяснима и ужасяваща празнота, която теглеше всичко към себе си. Силвия скочи на крака ужасена. Отнякъде нещо изпращя и след кратък шум от електрически смущения всички инсталации престанаха да работят. Присветна синята аварийна светлина и в помещението настъпи пълна тишина. Ето това се случваше наистина рядко!

Изведнъж усети нещо зад гърба си и рязко се обърна, тъкмо навреме за да види как някакъв дрипав странник се материализира направо върху леглото й. Почти веднага той започна да рита с крака във въздуха и да издава странни звуци. Въпреки това, като цяло изглеждаше безобиден и Силвия се ядоса, заради страха, който бе изпитала мигове по-рано. Облеченият в кожени дрехи дрипльо като че ли най-накрая се взе в ръце.

- Ау! Оох! Ей, злато, осемдесеиосма ли сме? – попита той с пресипнал глас.
- Какво?!? – Силвия още не вярваше, че това й се случва – Каквооо!?!??
- Кога сме? Коя година??
- КАКВООО!???
- Концерта на Венъм? Във Фестивална? С водещ Кеворкян…?? – момчето сниши глас. Явно започна да усеща в какво се е забъркал.
- Я се махай веднага с тия мръсни дънки от чистите ми чаршафи!!! ВЕДНАГА!!! – изкрещя Силвия и свирепо се нахвърли върху хипито, нанасяйки му всевъзможни удари с малките си ръчички.

- Тате, нали динозаврите наистина са съществували?
- Съществували са.
- Но са умрели после, нали?
- Да, умрели са.
- Ама всичките ли?
- Така мисля.
- Абсолютно всичките ли? Нито един ли не е останал?
- Нито един.
- Е, тате, може някои пък да е останал жив, но да се крие.
- Да, възможно е.
- А някои са се превърнали в крокодили и в птици, нали?
- Как така в птици?
- Ами ей така, пораснали са им крила, пера.
- Да, наистина.
- А тате, как точно са умрели?
- Ами… Не се знае точно…

Двамата се погледнаха. Уж само за секунда, а всъщност – цяла вечност. Таткото на Лили обърна глава към каменните чудовища и потърси отговор в гърбавите им, недодялани фигури. Малко по-надолу имаше нещо като гигантски бобър с бодли. Хрумна му нещо. Наведе се над дъщеря си и бързо зашепна:

- Ами знаеш ли как? Убили са ги! Един по един! Убил ги е първият бозайник, намушкал ги е с кука за плетене в окото, докато се е къпал. Динозаврите идвали да погледнат през ключалката и той оп! – с куката…

Лили го гледаше с възхищение.

И двамата отказаха лечение, убедени, че чак сега нещата започват да придобиват реалния си облик. В картотеката ми има регистрирани данни за стотици други случаи, които бих могъл да предоставя на всеки заинтересован. За съжаление, досега нито една престижна научна организация не се е произнесла категорично по въпроса. Докато това стане оставам на всеки един от вас сам да прецени доколко е оправдан рискът да спиш в близост до друг човек.

- Тате, Рекс има ли опашка?
- Има.
- Ама къса, нали?
- Не, не е къса.
- Значи е дълга. А колко зъба има?
- 300 зъба.
- Повече от акула, нали?
- Да, защото има по-голяма уста.
- Тате, а съществува ли наистина Кинг Конг?
- Съществува.
- Но живее на остров, нали? Айде да отидем да го намерим!
- Добре, но ще ни трябва кораб.
- А с хондата не може ли?
- Еми… може.
- Или с летящата чиния?
- Да, така също може.

Вторият път се случи, докато се возехме в колата с баща ми. Вече бях на десет. Връщахме се от някакво гости с багажник пълен с кактуси, когато нещо ме захапа отстрани по бедрото. Погледнах ужасен, но не видях никакво животно. В същия момент колата се завъртя, нещо като балон се спука и по цялото ми чело се забиха парчета от стъкло.

С годините инцидентите зачестиха. Една нощ пияни негодници се опитаха да ми прережат гърлото, а година след това някой заби обущарско шило в хълбока ми, докато спях. Ухапванията, изгарянията и синините са вече нещо обичайно и почти не им обръщам внимание. Не се оплаквам. Никога не съм изпитвал страх. Има някои – цял живот живеят и умират без драскотина, но и те, също като мен знаят какво ги чака накрая.

Късметът ми свърши една нощ, в една хотелска стая на хиляди километри от дома. Тя стоеше на колене и задникът й сочеше към мен. Точно прокарвах ръка между бедрата й, опипвайки твърдия й корем, когато усетих ужасен удар в гърба си. Няколко метални шипа, подобни на гигантска вилица пронизаха тялото ми и се забиха в матрака на леглото. В първия момент не помислих, че е нещо сериозно. Протегнах още малко ръката си и докоснах гърдите й. Възбудата ми все още не бе изчезнала, но проклетата вилица ме притискаше и не можех да помръдна. Изведнъж някой сложи огромна лупа пред очите ми. Различих нещо жълто – кожата й, с хилядите малки косъмчета блестящи на светлината на нощната лампа, а после и текстурата на стоманата, сива, увеличена стотици пъти.

Не мисля, че тя разбра какво става. Внезапно ми се приспа, но толкова силно, толкова неудържимо, колкото никога не ми се беше приспивало преди. Направих нечовешко усилие да задържа клепачите си. Каква ирония – всеки ден предизвиквах съдбата, всеки ден живеех като за последно и ето, че най-накрая смъртта бе успяла да намери начин да ме изиграе. За първи път ми мина през ума, че не искам да умирам и може би само за част от секундата, но за първи път изпитах страх.

После го сънуваше и се опитваше да нарисува сънищата си.

- Тате, това е момиче-брахиозавър, правя й косата. Ето, ще направя висоооко дърво, макар, че почти не мога да рисувам дървета. Тя яде листа!

Лили много обичаше да рисува.

- Тате, нали всяко животно има уши? – и Лили рисуваше уши на брахиозавъра. – Ето как реве, грозотийката.

Когато стана на 10 таткото на Лили й разреши да ходи по улиците сама.

Когато стана на 15 й купи снегорин.

Когато стана на 20 отидоха на екскурзия в Монголия.

На 25-тия си рожден ден Лили избяга от къщи, без да остави бележка. Когато татко й разбра, той излезе да я търси из квартала, разпитваше съседите, пусна обява във вестника, но никой не се обади. След няколко седмици таткото разбра, че Лили няма да се върне. Той излезе на терасата и запали цигара. Най-сетне можеше да изпълни мечтата си да стане пияница и безделник.

© Basso Pomade

- Съжалявам, нямах представа, че ще го приемеш така. Сама поиска да бъда честен, а сега се цупиш. Наистина вярвам, че това е начинът да бъдем щастливи заедно.
- Да, скъпи, но задаваш ли си въпроса защо стигнахме дотук? Господи, та вие използвахте телата ни за строителен материал!
- Кога ще спреш да го повтаряш!? Да, знам, че направихме ужасни неща и съжалявам. Сто пъти ти казах: съ-жа-ля-вам!
- Съжалението ти няма да върне времето назад.
- Така е, но нали сега се опитваме да говорим за нас двамата, по дяволите, за нас, аз и ти, сега, днес, утре!
- Добре, само не викай!
- Разбери, че не мога да живея цял живот с това ужасяващо чувство за вина. То ме смазва, не виждаш ли, че вече не мога да се смея, забравих какво е да се чувстваш весел и спокоен. Трябва да намериш сили в себе си да го преодолееш, да ми простиш!
- О, аз съм ти простила. Иначе нямаше да остана с теб.
- Не, не си. Трябва да го направиш с цялата си душа веднъж и завинаги. Дай ми шанс! Дай НИ шанс! Знаеш ли, това е една от най-ценните човешки добродетели – умението да прощаваш…
- Охоо, душа!? Да, вярно, че ние, дърветата нямаме душа. Изсякохте ни, изгорихте ни, направихте си мебели, електрически китари, построихте стени, за да ни държите далеч от вас, а сега сте много добродетелни…

Ние четиримата лично предпочитаме да ходим без да знаем нищо предварително за самия филм. Избираме го само по името и евентуално, по плаката, защото смятаме, че изненадата е част от удоволствието. Но има други, които нарочно си избират такъв или онакъв филм, с този или онзи актьор. Любимите ни са тия, дето ходят да реват по някакви мелодрами, а този филм, зад милитаристичния си плакат, си беше жива мъка – саможертвата, невъзможността да бъдеш с човека, когото обичаш и прочее. Лека полека из салона започнаха да се вадят салфетки и се чуха характерните подсмърчания.

- Айде, почна се – каза Гогата и всички се захилихме.

© Albert Conus

- Миличко, кажи ми – те често си говореха прегърнати преди да заспят – Какво би направил ако имаше много, ама наистина много пари?
- Хм… – замисляше се той за кратко – Например, бих направил 100 различни уебсайта. После бих ги навързал всичките помежду им, така че да образуват истински лабиринт от сайтове. После щях лично да се занимавам с всеки един от сайтовете и всеки един от тях щеше да бъде толкова хубав, че чак няма да ти се излиза от него…

Една от последните им идеи, вдъхновена от глобалния процес на кибернетизация и алиенация беше да пренесат просенето, този благороден и древен занаят, в интернет пространството т.е. да направят сайт, на който да искат някаква дребна сума от всеки посетител, заради това, че в действителност бяха големи сладури. Текстът на главната страница гласеше:

От благодарност, че от нашия сайт не се зарежда директно музика, както и че не е с лош дизайн, моля почерпете ни с пари за по една бира тук: ……..
Обичайте се! ;)

Подпис: Сладурите

За съжаление идеята нямаше очаквания успех и Сладурите получиха предимно обиди и подигравки, като например: „Благодаря! И вие също се ебете“ и подобни.

Следващата им идея беше да направят нещо като онлайн куклен театър, само че вместо кукли щяха да използват собствените си задници, но гримирани като различни известни личности. По този начин щяха хем да правят пари, хем чудесно да се забавляват. Нахвърлиха няколко сценария и шоуто започна. Задниците им разиграваха весели сценки, разменяха остроумни шеги, провеждаха смешни диалози, но отзивите за представленията бяха противоречиви. И този път Сладурите не се отърваха от войнстващата в интернет пространството простотия.

Една вечер те лежаха в леглото и четяха коментарите за изявата им от предната вечер. Един от тях, който в действителност не блестеше с особена оригиналност гласеше: „Хей задници! Защо не си го начукате?“. Тя тъжно погледна към него, но той й направи знак да замълчи. Изглеждаше сякаш му бе хрунала нова гениална идея.

- Хубаво, ами ако наистина го направим и се снимаме и го пуснем на сайта, би ли платил, за да гледаш? – отговори той и я погледна с онзи поглед, с който я бе омагьосал още при първата им среща, преди повече от седемнадесет години. Тя се засмя и го прегърна. Инвестициите бяха по-малки дори от тези за шоуто. Най-накрая всички щяха да разберат кои са Сладурите!

Времето минаваше, а рейсът все не идваше. Лена скучаеше. Гледаше ту наляво, ту надясно, разглеждаше лицата на хората, после безрадостния пейзаж зад себе си, а накрая протягаше врат напред, само за да се увери, че рейсът все така не идва.

Бяха минали вече десет или петнадесет минути, откакто бе дошла. Момчето с якето си стоеше все така неподвижно, очевидно потънало в собствените си мисли. Гледаше напред с налудничав, изцъклен поглед, а по устните му бе замръзнала едва доловима усмивка. Най-накрая рейсът се показа в далечината и хората се раздвижиха в търсене на по-добра позиция за атакуване на вратите. Лена реши да изчака първоначалния щурм и да влезе след останалите.

- Ще те спечеля, Мария. – чу до себе си висок и ясен глас.

Момчето все така гледаше в една точка и се усмихваше. Едва ли друг освен Лена чу какво казва. Рейсът отвори врати и тълпата се втурна на абордаж.

Известно време Ернесто опита да реши проблема сам. Две години не пазарува. Сади дървета по градинки, помогаше на стари и болни хора, даваше пари на просяците, без никакъв успех. Един ден Алберто, негов колега, му препоръча някаква специализирана в лечение на най-различни душевни противоречия клиника. Имал познат, на когото били помогнали, програмист, успешно излекуван от тежка форма на скептицизъм.

Предложението на лекарите беше колкото просто, толкова и гениално. Щяха да импланктират в мозъка на Ернесто микрочип, способен да доловя и анализира мисловните му импулси. Устройството щеше да прихваща всяка една егоистична мисъл и да го „наказва“ за нея чрез токов удар право в хипоталамуса. Така, постепенно мозъкът на Ернесто, също като кучетата на Павлов едно време, щеше да се „самообучи“ и да спре да генерира егоистични мисли.

Няколко часа след операцията Ернесто отвори очи и с мъка се опита да се изправи върху идеално чистото си легло някъде в сърцето на клиника „Два мозъка“. Срещу него седяха съпругата му и един висок, кльощав мъж в бяла престилка. Шушукаха си заговорнически, но млъкнаха веднага щом забелязаха, че шава.

- Добре дошъл – каза непознатият, скочи на крака и се приближи до него. – Поздравления!
- Скъпи! – жена му също стана.

Докторът, или който и да беше този човек, стисна ръката на Ернесто.

- Имам удоволствието да ви съобщя, че операцията мина успешно. Това е! Край! Никога повече гладолечение, билка турта и чувство за вина! От днес започва вашият нов живот!

Ернесто го погледна и се опита да каже нещо, но в този момент хиляди малки иглички се забиха в мозъка му. Лицето му се изкриви от болка.

- Докторе, какво става??
- Не се безпокойте, ще свикнете. Така ще бъде в началото.
- Но защо? Чакай, чакай малко… – Ернесто едва бе имал време да осъзнае кой е и къде се намира. – Не разбирам. Докторе… ааррггхх…
- Миличко, да се прибираме вкъщи.

Човекът в бяло стана от стола и се насочи към вратата. После спря, усмихна се и му намигна:
- Боли, а? Но нали това е идеята…

Напоследък често плача. Дали не съм бременна? Ако не съм, значи е предменструалния синдром. Не знам, все нещо трябва да ми има, не е нормално това, гледам останалите прозорци – почти всичките са тъмни.

Заинатих се да прочета книгата си докрай. Лежах на дивана и докато четях ръката ми се плъзна по корема надолу между бедрата. Истината е, че минаха поне два месеца, откакто за последно се видяхме с Х., но не исках да мисля за него сега. Само това ми липсваше. И все пак… Мобилният ми телефон лежеше безжизнен до мен. Пресегнах се и го взех в ръката си. Тежеше като тухла. Чувала съм нещо подобно и за истинските трупове, че било много по-тежко да носиш труп, отколкото жив човек. Може би е истина, не съм опитвала.

Не знам как, но явно съм успяла някакси да заспя накрая, защото по някое време отворих очи и беше светло. Събудих се зверски гладна. Вече втора седмица бях на нисковъглехидратна диета и тренирах усилено, така че приех със сравнително спокойствие малката танцуваща баничка, която се настани пред очите ми. А уж идеята на тренировките беше именно такава – да ми помогнат да прогоня вредните мисли от главата си. Както и да е. Едвам успях да си измия зъбите и да се оправя. Измих се, като отмествах рязко глава, опитвайки се да погледна зад въртящата се в кръг тестена сладурана.

По пътя към офиса минах през супермаркета и си взех една баничка. Имаше огромна опашка и положих титанични усилия, за да не я изям още преди да съм стигнала до касите. Когато най-накрая стигнах подадох някаква банкнота в пространството пред мен.

- Но защо ми хвърляте така парите?? – обади се касиерката.
- Ооо… Не съм, просто… Извинявайте, мислех, че ги подавам съвсем нормално…

Леко се наведох, за да мога да видя лицето й иззад танцуващата баничка. Жената взе банкнотата и отново се заоплаква:

- Нямате ли по-дребни??

Изведнъж всичкото ми търпение свърши.

- Искаш ли ги или не, кучко!? – изсъсках – Нужно ли е да ти разкажа цялата шибана история на целия си шибан живот, за да проумееш, че наистина трябва да изляза оттук, колкото се може по-бързо??!

Касиерката се сепна. Извадих баничката и най-демонстративно я захапах. В този момент другата баничка – тази, която танцуваше най-нагло пред очите ми цяла сутрин изведнъж се разтвори в нищото и целият свят се разкри пред очите ми с обичайната си непоносима грозота.

Дядо ми по бащина линия е починал преди да се родя и само съм чувал за него, но знам, че е бил милионер и е карал самолет. А баба ми и дядо ми по майчина линия си живеят тук, в гората и често им ходим на гости. Те са стари вече и майка ми им помага, за разлика от леля, която гледа само себе си и мъжа си, един заядлив, дребен хамстер. Братовчед ми е лос, но не съм го виждал от седем години. Знам от баба ми, че пуши. Тя е мечка и готви много хубаво, а не като майка ми. Нея така ще я запомня – цял живот с рецептите си и накрая така и не се научи. Разбира се, баща ми бил виновен, защото никога не се прибирал за вечеря.

Миналата седмица излизах с една сърна, но работата се разсъхна, тъй като баща й, който (най-сетне) се оказа елен не ме одобри и я посъветвал да се вижда само с други елени. Не я съдя. Напоследък животът ми е доста объркан и разбирам желанието й за по-нормална връзка.

Станах, избърсах се и набързо нахлузих дрехите си. Не исках да оставам и минута повече на това място. Оставих няколко купона за храна на шкафчето до нощната лампа и тръгнах към вратата. Розовото кюфте издаде някакъв звук, може би въздишка. Обърнах се и я погледнах. Лежеше на леглото, полупрозрачната й кожа трепереше едва доловимо. Израстъците й стърчаха безпомощно в четирите посоки на света. Разтресе се още веднъж в нова конвулсия и от едната от дупките й потече обилно количество слуз. Може би имах четири-пет часа до следващото състояние, а защо не и повече. Бях обещал на Уини да мина да я видя в спешното, а след това можеше да мина и през Сивия квартал, където напоследък работата вървеше доста добре. Наистина, клиентите бяха бедни, груби и недодялани, повечето миришеха на пот и евтин тютюн, но поне не бяха придирчиви и също като мен нямаха много време за губене.

По пътя имаше магазин за цветя. Истинските струваха цяло състояние, затова купих няколко хартиени. Уини щеше да се зарадва.

Сутринта всичко изглеждаше съвсем нормално. Пих кафе, отрязах си една филия, намазах я с масло, изядох я. После отидох на работа, но на обяд започнаха странностите. Първо Доротеа ми се обади, че трябвало спешно да се оженим. Слава богу бях закусвал, та се съгласих да го направим набързо в обедната почивка.

Нямаше време за църква, затова се венчахме на моста над езерото, дето е до офиса. Свидетели ни бяха една миризливка, две попови лъжички и няколко отровени риби.

- Ако някой има нещо да каже срещу този брак, нека го каже сега! – извиках над езерото. Никоя от рибите не се обади.

Случаен минувач се обърна към нас:
- За първи път ли се жените?
- Разбира се – отговорих му.

Тръгнахме към ресторанта, за да го полеем, но по пътя срещнахме един тип, който изглежда познаваше Доротеа, тъй като я извика по име. Подхванаха някакъв разговор, а аз се отдалечих порядъчно, за да не ги чувам. След малко тя дойде и каза:

- Никога през живота си не съм виждала този човек.
- Но той знаеше името ти.
- Странно е, но наистина не го познавам.
- Но ти говори с него.
- Разговорът беше на общи теми.

В ресторанта тъкмо поръчахме бутилка вино, когато от съседната маса едно момиче стана и се провикна:

- Алберто! Този път няма да се измъкнеш!
- Срещали ли сме се преди? – попитах я изненадан.
- Та ние сме женени, не помниш ли? Оженихме преди шест години!
- Съжалявам, бъркате ме с някого – отвърнах убедено.

Момичето се приближи до мен и ми удари звучен шамар. Изглеждаше доста разстроена и донякъде я разбирах. Доротеа обаче и тя стана и също ме удари. Донякъде разбирах и нея, затова не реагирах. След като бяха успели хубавичко да ми развалят настроението, двете се целунаха, облякоха се и излязоха.

Реших да се прибера в офиса, въпреки, че имах цяла бутилка вино за изпиване. В този момент обаче влезе някакъв непознат човек и изкрещя още от вратата:

- Албертооооо! Приятелю!

За първи път през живота си виждах този човек. Той обаче седна при мен и свойски ме потупа по рамото.

- Как си, друже?
- Настоящата ми жена току що избяга с бившата ми.

Разговорът потръгна от само себе си. Приказвахме на общи теми и съм убеден, че успях да го заблудя, че съм този, за когото ме мислеше.

Любопитството ми се усилва и минавам на профила на другия брат. Виждам, че той си е сложил абсолютно същия статус и все пак – малко по-различен, толкова малко, че в съня си не мога да хвана разликата в думите, а единствено в техния смисъл.

После се събуждам и цял ден се опитвам да си спомня проклетия статус, но така и не успявам. Моля, ако някой от братята прочете този пост, нека ми се обади. Много бих искал да си припомня точните му думи и да се освободя от досадното усещане за нещо недовършено, което ме мъчи.

Може би наистина съм станал кожа и кости, както казва майка ми. Май трябва да се храня по-редовно, а не от дъжд на вятър, когато се сетя. Може би трябва да я послушам и за пиенето. Може би наистина не трябва да пия толкова. И да спра да излизам и да харча толкова пари по кръчми. Не е зле и със залаганията да взема да поспра.

Да, може би не всичко правя както трябва. Може би има и други начини да се живее, по-добри, по-смислени. Може би трябва да правя наобратното на всичко, което искам и да вярвам, че така е правилно. Може би наистина познавам онова момиче, въпреки, че бих се заклел, че я виждам за първи път. Може би заради хапчетата, а може би и заради комоциумите силуетът й се люшкаше пред очите ми, може би твърде издължен на фона на есенната вечер.

- Срещали ли сме се?
- Аз съм. Бална, Бална Зала… Не ме ли помниш? Ти влезе в мен веднъж…

Вече седем дни, откакто те няма – прекалено, прекалено дълго време. Сам-самичък в тази тясна стая. Легло и маса, лампа и бутилка. Какво е това отсреща, там на стената? Твоя снимка? Да, твоята снимка на стената. Косата ти, очите ти, устата ти – да, това си ти, ти си. Искам да хвърля нож по нея, защото те няма. От прекалено дълго време те няма и няма и затова ще хвърля този нож, да видим дали ще го забода между очите ти.

Не ми се стои тук, но къде да отида? Ставам и сядам, ставам и сядам, лягам на леглото и пак сядам. Къде да отида? В болницата при сестрите или в бара на свинете – да се преструвам, че не ми пука и да гася фасове в ръцете си.

Изгасям и светвам лампата и пак я изгасям и светвам и пак и пак го правя, защото не искам нито да съм на светло, нито да съм на тъмно. Паля си цигарата. Червена точка пред лицето на мрака. Въобразявам си, че те няма, но това са седем дни вече, прекалено, прекалено дълго е да съм без теб.

Фирмена тайна. Тлъстите чекове някак мълчаливо разсейваха крехките прояви на нездраво любопитство. Всичко беше една голяма тайна в тази фирма. Не знаеха дори кои са шефовете, защото ходеха сред тях, облечени като тях, обядваха и пиеха тайно с тях и после, разбира се, докладваха – пишеха скришом подробни рапорти в някаква специална система. За кого? Кой четеше тези рапорти? Никой не знаеше.

Марта отвори прозореца, за да поеме с пълни гърди студения и сух въздух. Сирените продължаваха да вият мрачно. Долу хората тичаха и се блъскаха един в друг като животни. Всеки един от тях в продължение на години всекидневно бе наливал огромни количества знания и логика в нещо и никой, НИКОЙ от тях не знаеше в какво точно. Само чувстваха, че е нещо нередно, нещо ужасно, усещаха го инстинктивно…

Всъщност тази история можеше да бъде разказана много по-кратко:

Ужасяващ вой на сирени огласи офиса. Програмистите се разбягаха ужасени. Те не знаеха какво са направили, само знаеха, че е нещо ужасно. Какво бяха създали? Може би някаква ужасна машина, един невъобразим по мащабите и капацитета си свърхчовешки компютър, който неминуемо щеше да унищожи човечеството. Не знаеха. Колко жалко, но може би щяха да разберат някой ден. Сега просто трябваше да оцелеят. После щяха да мислят за останалото. Нещо вътре в тях им казваше да се спасяват, да бягат далеч от това място и никога, НИКОГА да не се връщат отново.

По това време не бях много добре с финансите, но успях някакси да събера пари, качих се на самолета и след двайсетина часа бях там. Случи се в края на Октомври, годината няма значение. Изръсих се 100 долара за такси до Музея на модерното изкуство. Бях чувал, че там можело да се види басейн пълен с дини, сред които плуват голи жени. Не се оказа вярно, а освен това и теб те нямаше, но не се разочаровах – в крайна сметка нищо не се бяхме разбирали.

Някак си се озовах в китайския квартал. Запознах се с Чо и той ми показа къде да ям китайско за пет долара. Нали и ти ми хвалеше едно китайско за пет долара, най-великото китайско. Сигурен съм, че беше същото. Питах Чо за теб и той каза, че май си те спомня. Започнах да допълвам детайли към описанието и колкото повече му обяснявах, толкова Чо беше по-убеден, че наистина си бил там. Оставих му тлъст бакшиш.

Бродуей се оказа една малка и забутана уличка, но беше голяма навалица. Купих бутилка вино и взех да пия направо от нея. Никой не ми направи проблем, че си пиех направо от нея. Оглеждах се за теб. Представих си какво си мислиш. Че ще ми е скъпо, че нямам отпуска, че няма да се дигна ей така. Аз си мислех същото за теб. Но също така си представях и как се срещаме. Довечера мисля да посетя някой типичен американски бар и да погледам бейзбол, а утре – Емпайър Стейт Билдинг. Ебати майтапа, представяш ли си наистина да се срещнем?

Понякога идвам на гарата, за да погледам дали ще дойдеш. Не тая големи надежди и все пак внимавам. Чакам, докато си тръгне последния човек, оглеждам се да не се разминем случайно, скачам, викам или свиря на тръба. Теб обикновено те няма, но аз никога не съм прекалено разочарован. Само мъничко, много малко.

Паметта ми също е много къса. През лятото вярвам, че ще бъде вечно топло. От време на време през ума ми преминава по някой образ, например замръзнала локва, но приемам, че съм го сънувал в някой от кошмарите си. През зимата пък си мисля, че няма начин слънцето да грее и да е топло. Вечер се завивам с по няколко ката и се надявам да свикна.

Също така, когато бяхме заедно ми се струваше, че не мога да живея без теб. Не помнех какво е било преди теб, какво съм правил, как съм живял. Сега пък е точно обратното – не вярвам някога да си съществувала, най-вероятно и теб те сънувам, но малко по-често и затова ходя до гарата понякога, защото започнах да се чудя, макар и малко, много мъничко.

Нямаше време за мислене, всички вкупом скочиха и се затичаха към изхода. Някой блъсна Марта и тя едва не падна на земята, също като погледа й секунди преди това. Засмя се. Значи онова е било малка репетиция за истинската вълна от паникьосани тела. Отдръпна се встрани и изчака всички да напуснат офиса. Ако трябваше да се умира искаше поне да разбере защо и от какво. Отиде до един от прозорците и дръпна щорите. Не се виждаше нищо по-различно от обикновено, освен разбира се тълпите, които започваха да извират от сградите.

Остана така известно време – може би пет минути, може би половин час. Най-накрая се обърна и видя всичките си колеги. Те седяха по местата си, забили мрачните си погледи в мониторите. Не се чуваха никакви сирени.

Мъжът изтегли някаква сума и тръгна с танцова стъпка към катафалката. По средата на пътя спря и се завъртя, разтвори ръце и изкрещя:

- Добро утро, грешнициии!

Хората се спогледаха, но не счетоха за нужно да отговорят на поздрава. Точно тази сутрин никой не беше в настроение да се разправя с луди. Някои се обърнаха с гръб, а други наведоха още повече глави. Имаше и няколко такива, които просто го погледнаха с празни, безизразни погледи.

Непознатият отново изсумтя, качи се обратно в колата си и със свистене на гуми потегли в неизвестна посока. Започваше още един обикновен ден в Ада.

В публикацията ни от 19 Август 2009 година вече ви предложихме кратка извадка от този любопитен сборник. Днес ви представяме нова, вече станала класическа шега. Тя ни разсмива, поставяйки под съмнение абсолютната стойност на всяко едно твърдение, чрез алюзия за ограниченото ни разбиране на собственото ни битие. Нейната универсалност я прави подходяща за почти всеки разговор. Намира се на страница 18.

Страница 18:

Твърдение:
- А е Б.

Отговор:
- Б, Б, колко па да е Б?

Опитайте и вие, приятели!

Странното е, че бяха доволни и не искаха нищо от нас. Въпреки това се чуха гласове, че трябвало да се намесим. Затова на следващата година им изпратихме помощи: изпратихме им храна, но те казаха, че не са гладни. Изпратихме им лекарства, но те казаха, че не са болни. Изпратихме им дрехи, но и тях отказаха да носят.

После започнаха да пристигат озадачаващи слухове. Някои от пилотите ни докладваха за странни ритуали: хора скачали от високи скали, но се приземявали долу невредими. Спътниците ни все по-често започнаха да засичат загадъчни сигнали. Оказа се, че са съобщения, мисли, които те си предават през огромни разстояния един на друг.

Стана все по-трудно да ги следим, тъй като те съвсем открито отказваха да общуваме. Реално и ние нямахме нужда от тях, но не след дълго повечето от нас започнахме да усещаме известна нотка на безпокойство. Сред младите плъзна нещо като култ и те започнаха да ходят разголени на училище, да се кичат с листа и дрънкулки и да се събират тайно, за да слушат музика. Дори започнаха да играят на една от игрите им. Подхвърлят си гумена топка, но точно преди да падне я задържат във въздуха, и така за няколко секунди тя просто замръзва там или се върти на едно място.

Но това, което най-много ни дразнеше беше начинът, по който се усмихваха, мълчаливо, сякаш знаеха нещо, което ние не знаем. Взехме най-строги мерки, но въпреки тях култът продължи да се разраства. Започнаха бягствата. Хора взеха да скачат от небостъргачите, да летят над мостове, паркинги и задръствания. Положението излезе извън контрол и всичките ни опити да възстановим реда се оказаха неуспешни. Сега ни остава само да стоим и да се молим да стане някакво чудо и всичко това да спре по същия начин, по който започна, но по всичко личи, че този път ще трябва да платим за надменността си.

Не знам защо реших да ида до реката. Даже не реших, а краката ми сами тръгнаха нататък. Може би защото сутринта в гората срещнах Марта, жената на Чучо, и тя ми разказа за двете момчета, които не се завърнали от риболов. Търсили ги два дни и се отказали. Разбираемо, най-вероятно и те са били отвлечени от влечугите.

Отдалече чух шума на течащата вода. Реших да свия от пътеката и продължих през храстите. От доста време бях престанал да изпитвам страх. Водеше ме единствено инстинктът за оцеляване. Накрая стигнах до самата река. Не се виждаше никой. Слязох внимателно до брега, свалих си ризата и погледнах отражението си. Приличах на призрак. Свалих си и панталоните и влязох във водата.

Отвличанията бяха зачестили напоследък и никой не знаеше какво правеха с отвлечените. Говореше се за специални ферми, за пазари на хора, за робство. Потопих се под водата, за да прогоня мрачните мисли от главата си. Мина ми през ума, че не би било зле, така и така бях там, да взема да наловя малко жаби за вечеря.

Изведнъж усетих нещо. Не беше звук, нито миризма, а някакво леко ощипване вътре в мен. Нещо ми подсказваше да бягам, да се махам колкото се може по-скоро оттук. Без да се бавя заплувах към брега, като неволно излязох на десетина метра от мястото, където бях оставил дрехите си. Видях ги. Плуваха безшумно към мен с учудваща бързина, три големи черни влечуги. Щях да имам време точно да грабна дрехите си и да се шмугна обратно в гората. По дяволите, изругах. Ако нещо човешко все още бе останало от нас, то това беше способността ни да се изправяме срещу инстинктите си.

И все пак беше рисковано. Майната им на дрехите, взех решението за части от секундата и с няколко скока изкачих обратно склона, който ме делеше от дърветата.

- Басо, я ела тук сега. Я ми кажи, ама честно: Пердуто пуши ли марихуана?

Басо тъкмо в този момент отпивал от чая си, но се задавил и започнал да кашля. Въпреки това учудващо бързо се съвзел.

- Мари-каква?!? – попитал той с измъчена, изкривена от опитите си да сдържи кашлицата физиономия. Двамата с Рамзес се погледнали с израз на дълбоко недоумение.

Майката на Пердуто нищо не казала. Нацупила се, сипала си бързо един чай и излязла от кухнята. Тъкмо в тоя момент влязъл и самият Пердуто, измит и сресан. От лявата страна на главата му стърчал голям перчем.

- Какво става? – попитал той.

Приятелите му седяли на табуретките си и го гледали с невинни физиономии. Рамзи вдигнал рамене:

- Нищо. Ще тръгваме ли?

- Дуто, какво правиш там, излез веднага! – изкомандвала го тя.

Момчето се изправило срещу нея. По носа му имало прах.

- Подслушвам модемите, мамо.

Майка му въздъхнала. Защо момчето й не можеше да бъде като всички останали деца?

- Нямаш ли си по-добро занимание, Дути?
- Как така ПО-добро??
- Би могъл да излезеш, да се видиш с приятели…
- Но те пушат марихуана, мамо – казал с равен глас малкият Пердуто, докато гледал майка си право в очите.

Тя се нацупила и излязла от стаята, а Пердуто отново се заврял под бюрото си и допрял глава до мигащото с малки червени светлинки устройство. Дочул тихите им гласчета:

- Бийп?
- Бийп.
- Бииииийп, биииийп, бииийп…

Момчето бързо написало няколко реда в тефтера си и пак долепило ухо.

- Съжалявам, нямах по-подходяща снимка – каза Ивана тихо.
- Защо не сложихте обикновена, паспортна?

Ивана се усмихна срамежливо и се раздвижи на стола си.

- Там съм прекалено ококорена.
- Няма проблеми – каза служителят сухо.
- Поне се вижда, че съм весел човек, хах – се обади Ивана, но веднага съжали. Патица, помисли си тя, ядосана на себе си.

Сухарят се зае да разглежда листата. Почти веднага направи нова гримаса, присви очи и приближи лицето си сякаш искаше да прочете нещо, написано със светъл молив и много малки буквички между редовете.

- Като малка исках да стана психолог – обясни Ивана – Беше преди години. Отдавна не съм имала проблеми. Вече съм нов човек, хах!

Мъжът нищо не каза, само повдигна леко рамене и въздъхна тихо. Ивана следеше притеснено реакциите му – от този мухльо зависеше кариерата й в Агенцията. Погледът му отново зашари по документа. Не след дълго отново спря. Минаха няколко секунди.

- Онлайн шопинг?
- Да?
- Само това ли са интересите ви?

Ивана усети как гневът я завладява. Служителят я гледаше в очите. Лицето му не изразяваше никаква емоция.

- Не. Аз просто… Още ли трябва да напиша?
- Това е нещо, което вие сама трябва да прецените.
- Ами…
- Да?
- Хотели? Вибратори?
- Да?
- Различни цветове, размери??

В очите на служителя като че ли вече се четеше лека насмешка. Ивана стана и го хвана за вратовръзката.

- Наистина имам нужда от тази работа!

Мустаците на отговорника по човешки ресурси на Агенцията бавно се разшириха в широка приятелска усмивка.

© Forbidden Planet, 1956

© Forbidden Planet, 1956

© Forbidden Planet, 1956

© Forbidden Planet, 1956

© Forbidden Planet, 1956

За повече информация: Забранената планета.

Времето не беше лошо, не ни очакваше апокалипсис, огнени дъждове, бури от пясък. Обух си обувките и излязох. Колата ми се беше навряла под една друга, по-голяма от нея, но сравнително лесно я измъкнах и подкарах към офиса.

Слънцето блестеше ослепително, както почти винаги, въпреки, че идваше есен. В асансьора срещнах Селма и тя ме поздрави.

- Здравейте господин Льокон.
- Здравейте Селма.

Хубава е тази Селма, няма да е зле някой път да я поканя на бар, а защо не и на басейн, тъкмо ще мога по-хубаво да огледам дупето й.

Алберт стърчеше и гледаше с недоумение. Компютърът като че ли се кротна за момент и започна тихо да изпуска кълба дим. За щастие всичките му колеги в момента бяха в обедна почивка и само Джил беше останала да работи. Погледна още веднъж към нея. Стоеше си там, нахлузила огромните си слушалки, които обгръщаха по-голямата част от главата й. Как не усещаше поне миризмата! В случая обаче това беше добре – може би щеше да успее да замаже нещата, преди някой друг в офиса да се е усетил.

Поокопити се малко и реши на първо време да изключи компютъра от мрежата. Машината обаче като че ли предвиди какво се канеше да стори и изплю нов гейзер от искри, които за пореден път го накараха да подскочи. Нещо дълбоко вътре в електронното й тяло гръмна глухо и малки пламъчета започнаха да се подават през решетката. Димът се усили.

Алберт усети как изпада в паника. Изтича до тоалетната, кашляйки, но когато стигна осъзна, че няма съд, в който да налее водата. Върна се обратно. В отчаянието си забеляза чашата с чай на бюрото на Джил, грабна я и я изсипа върху огъня. Никакъв ефект. Спомни си за пожарогасителя. Пожарогасителят? Не вярваше, че някога ще му се наложи да го използва. Сигурен бе, че го е виждал някъде. Може би в коридора? Май по-добре щеше да бъде направо да се обади в пожарната. Но кой беше телефонът им? Алберт изруга тихо.

Огънят се разрастваше. Мокетът и бюрото вече горяха и ако продължаваше с това темпо, скоро целият офис щеше да е в пламъци. Реши, че е по-добре да не се прави повече на герой. Погледна към Джил. Бедното момиче най-вероятно нямаше да забележи нищо, не и докато все още чуваше някакъв звук в слушалките си. Джил! Ах, ти, патка такава! Всъщност истината беше, че Алберт я харесваше.

Излязоха навън. Противопожарните аларми най-сетне се бяха включили. Джил хлипаше тихо до него, а Алберт дишаше дълбоко. Какво стана? Нима всичко дойде от този шибан сайт!? Сега щяха да намерят логовете и да го забранят, а той можеше спокойно да започне да си търси нова работа. Прегърна Джил през рамото.

- Спокойно, не е краят на света.

- Жена ми толкова често ме нарича задник, че понякога наистина започвам да се чувствам като такъв – оплака се Уилфредо.
- Тогава… ви предлагам… хммм… да поработим върху това.
- Върху какво? – Уилфредо отново беше махмурлия.
- Да не се чувствате като… хмм… задник.
- Но аз дълбоко вътре в себе си знам, че не съм задник, просто се чудя…
- В нашата… хмм… област – прекъсна го, но учтиво психологът – е по-важно как се чувстваш, не толкова какъв си.
- Добре тогава.

Поработим, точно така каза. После продължи:

- Нека започнем с това: Колко голям… хммм… задник сте според вас? Как бихте се оценили по скалата хм… от 1 до 10?
- Ами различно. Не знам… Може би 3? – Уилфредо правеше жалки опити да се съсредоточи. – 10? 4! 8?
- Чудесно… Нека да започнем… Разкажете ми повече за това…

Месец и половина по-късно Уилфредо и психотерапевтът седяха отново на двата стола в голата стаичка. За нещастие точно тая сутрин Уилфредо отново страдаше от жесток махмурлук. Предната вечер отборът по крикит на фирмата беше достигнал до полуфинал на Турнира на корпорациите и с колегите се бяха натряскали порядъчно. Двамата мъже мълчаха един срещу друг. Уилфредо току що бе разказал за снощните си подвизи. Стана му неудобно най-накрая.

- Докторе, питайте ме нещо, ако искате.
- Хмм… – каза специалистът – ако ми позволите, бих искал да обобщя нещата.
- Екстра, да ги обобщим. – Уилфредо нямаше търпение всичко това да свърши.
- Ще ви кажа аз как го усещам…  вие наистина сте задник. Абсолютен гъз!
- Е, може би погледнато отстрани…
- Нее… Не е нужно да го отричате… Това няма да помогне… Не и във вашия случай…
- Но аз нямах намерение да отричам…
- Вие сте задник, Уил, познавам ви едва от месец и въпреки това не мисля, че съм срещал по-голям задник от вас…
- Добре де, все пак има ли смисъл сега да…
- Има, има… Задник!

Уилфредо беше толкова изненадан, че погледна към големия електронен часовник, който висеше закачен на стената. Оставаха пет минути до края на сеанса. Мина му през ума една щура мисъл, да стане рязко, да му удари един здрав шамар и бързо да излезе. Усмихна се на тази мисъл.

- Зад-ник! – дългучът направи движение с ръцете си, сякаш опипваше нещо.

Каква беше тази малоумна терапия? За това ли беше дошъл, някакъв луд нещастик да го обижда. Изведнъж прозря истината. Жена му беше нагласила всичко! Защо, Хулия, защо? Почувства се смешен и жалък.

- Ах, ти долен мошеник! – тъкмо се канеше да скочи върху измамника, когато онзи го изпревари с прав десен в брадичката.

Уилфредо се строполи се на земята.

- Ще се видим в съда… задник… – каза псевдопсихиатъра, преди да излезе от стаята.

Обикновено кимах известно време и той сам си тръгваше, но този път нещо се застоя. В един момент започна да се държи малко странно. Жестикулираше неистово, кривеше лицето си по неопусуемо смешен начин, махаше с ръце и като че ли се опитваше да сочи в няколко посоки едновременно. Ако знаеше само колко малко ме интересува къде е ходил предишната вечер и какво е правил щеше да се засрами и да си тръгне обидено, с наведена глава. Реших да се намеся:

- Как е кафето?

От силната музика не успях да чуя собствения си глас. Той продължи да маха, да подскача и да сочи. Какво му ставаше тази сутрин, беше решил да ми потанцува ли? Реших да приложа друга стратегия, да го накарам да направи нещо унизително. Тогава може би щеше наистина да се засрами и да си тръгне. С огромно нежелание свалих слушалките от главата си:

- Хорхе, моля те, подай ми онази кофа да си дигна краката.

И точно в този момент онзи огромен и ужасен тигър скочи зад мен и ме захапа за врата.

Измучах тихо. Нямаше кой да ме чуе в данданията. С какво ли толкова ме привлече? Не беше облечена кой знае как. Дънки, тениска. Единствено шарената плетена шапка прибавяше някаква екзотика към на пръв поглед обикновения й вид. А може би начина, по който танцуваше, сякаш с минимални усилия, почти апатично и едновременно с това – леко и свободно, движейки тялото си по някаква съвършена и безкрайна крива.

Хората около нея сякаш не съществуваха. Единствено приятелката й от време на време получаваше някакво внимание и именно в един от тези моменти видях за първи път усмивката й. Нещо в нея ме караше да искам да направя нещо безумно и импулсивно. Някакси събрах смелост и се изтипосах пред нея. Наложи почти да приклекна пред лицето й, за да ме забележи. Не помня какво направих. Крещях шеги в ухото й, опитвах се да правя някакви хипнотични движения, а тя се усмихваше по същия пестелив и перфектен начин, по който танцуваше.

Не ми пукаше от недоверието и насмешката в погледа й. Бях свикнал да имам успех, къде по-трудно, къде по-лесно и знаех, че понякога се налага да поинвестираш малко повече усилия. Някак успях да я замъкна до другия салон, където музиката бе далеч по-поносима. Все по-често изтръгвах по някоя усмивка от нацупените й устни. Забавлявахме се, общо взето, докато в един момент не знам кой подхвана тая тема – какво правиш, с какво се занимаваш и ей такива. И като се отприщих и започнах да дрънкам всички тия глупости… Нее, неее…

Какъв глупак съм само. Даже се зарадвах като чух въпроса й. Кой знае какво съм си помислил. Че вече ми е в ръцете, че е вече моя. Сигурно съм погледнал в камерата в тоя момент и съм го казал на глас (тая шега ми е класика): „Моя е!“. Обикновено жените се предаваха в този момент. Забавен, красив и… богат!

Предполагам, че не съм искал чак да я впечатлявам, а просто да види, че не съм някой случаен нещастник. Откъде да знам и аз! Спрях и млъкнах виновно. Мина ми през ума идиотската мисъл, че ако мълчанието ни продължи повече от десет секунди цялото ни запознанство щеше да се нулира и трябваше да започнем всичко отначало. Затворих очи и вдишах дълбоко. Изпусках контрола.

- А ти? С какво се занимаваш? – се чух да казвам.
- Аз съм акробатка.

Извиках от изненада. Моля!? Акробатка!? Ужас! Егати колко хубаво.

- В цирка в Солун.

След като така ловко бях успял да избегна ужаса на неловкото мълчание в момента от мозъка ми освен междуметия и възклицания не постъпваха никакви други данни. Стоях и не знаех какво да кажа. Бяха ми свършили изведнъж всичките хитри реплики, остроумни коментари и весели шеги. Стоях и гледах като омагьосан.

- Стига бе, наистина ли? Не може да бъде… В цирка!? Ебаси якото. Не мога да повярвам.
- Трябва да тръгвам, съжалявам.

Погледнах часовника, минаваше три и половина. Да, явно наистина трябваше. От мен не можеше да се очаква нищо повече тази вечер. Нищо повече от това да падна на колене, да й кажа, че я обичам и че искам да се оженим веднага и (след като ми откаже) да взема фибата й за коса и с нея да си направя харакири пред всички.

Погледнах за миг пред себе си. Море от танцуващи крака. Едно от момичетата от компанията се опита да ме вдигне, но й махнах да ме остави. Да, даде ми телефона си. Дори си направихме среща на другия ден пред Одеон. Но знаех, че няма да дойде. Поне за толкова ми стигаше акъла. И въпреки това щях да отида. Знаех и това. Изревах от безсилие. За момент като че ли ме обхвана някакво странно примирение. Добре, какъв трябва да бъда, за да ме обичаш, ми мина през ума. Гълтач на огън!??

Ако излезеш, рече той в типичния си стил, преди времето, в което пристигаш на работа, в случай, че би излязъл по времето, в което работата почва – значи всичко е наред. Защото аз отивам доста късно, примерно – работата почва в 9. Значи ако си излязъл в 9 си там в 9:30, обаче ти излизаш в 9:28 и всичко е наред.

Плеснах се по челото, осъзнавайки гениалността на моя приятел. Важното е да излезеш, преди времето, в което пристигаш на работа! Именно, подсмихна се Пердуто.

Предложената от Пердуто алтернатива на Принципа практически разширява границата на успиване до плюс безкрайност. Опитайте и вие, приятели!

Пеех заедно с гласа на Пророка за ръце, които се издигат нагоре, за магии, отблъскващи вълците, за обещанията на влюбените и за всичко, на което ни учеше.

А на другата сутрин вече нямах любов, близки и приятели – бях свободен.

Веднага скочих и я попитах дали ми се е карала наистина или съм сънувал. Засмя се и отрече, нямало такова нещо, сънувал съм бил, снощи изобщо не сме се били карали. Нищо не казах, само я изгледах подозрително. Какво ли кроеше? Дали не беше част от някакъв коварен план, за да ми отмъсти за ония случай в събота, когато се върнах вкъщи без чорапи? А може би си прави някакви извратени експерименти с мен. Може би ми се кара тихичко, докато спя, за да могат упреците и вината, която ми вменява да влязат по-дълбоко в подсъзнанието ми. Сигурно онзи неудачник, психоаналитика й е подсказал идеята.

Ще видим тая работа, си помислих. Измих се светкавично, обух се и извиках от вратата, че закъснявам за работа. Е не успях да се измъкна. Хулия притича и ме целуна, но защо ли така ми се стори – не както друг път, а някакси… странно. Може би осъзнава, че не е била права, може би съжалява и затова крие сега, защото иска да оправи нещата. Хм. Едва ли.

За съжаление лечението не даде очаквания резултат и Джон беше доста скептичен, че някой изобщо би могъл да му помогне. Тогава от клиника „Два мозъка“ изпратиха мозъчен експерт, който имаше известни успехи в лечението на подобни случаи.

Операцията започна. Сестрата подаваше различни повече или по-малко подходящи инструменти на лекаря, докато той разделяше мозъка му на части. Дежурният лекар през цялото време разпитваше Джон:

- Как се чувствате? Изпитвате ли все още съмнения?
- Не съм сигурен…
- Ако обичате, още малко докторе. Как е сега?
- Хм… Ами… Като че ли е по-добре… Дали да не спрем?
- Още мъничко. Сега?
- Ъъъъъъ… ъъъъ…
- Джон?
- ъъъ…
- Докторе, мисля, че сме готови.

Колко пъти сме си мислили, че нещо не е наред с животите ни? Колко често ни се е струвало, че не живеем по начина, по който би трябвало да живеем, че не сме достатъчно свободни, че заслужаваме нещо повече? Колко пъти бремето на отговорностите ни възспира да бъдем такива, каквито чувстваме, че сме в действителност?

Колко пъти сме искали просто да направим света малко по-красив и поносим? А какво получаваме в замяна? Чувство за вина, копнеж, разсеяност, дисконфорт.

Лоша работа, нали? Но ние имаме една добра новина за вас! Ние можем да ви помогнем! Добре дошли в специализираната клиника за мозъчни интервенции ”Два мозъка”. Една от многото, ще кажете. Грешите, приятели! Ние не пропагандираме профилактиката, нито предлагаме чудотворно лечение на всичките ви ужасни мозъчни заболявания. Ние просто ще ви помогнем да живеете в хармония с тях, да извличате максимума от всеки миг, от всякa еднa вашa раздвоенa или разтроенa част.

При нас (срещу дискретна сума) мозъкът ви може да бъде разделен на две или повече части, които ще могат да функционират независимо една от друга. Така вие ще можете да използвате по един отделен мозък във всяка една отделна сфера на ежедневието си. С единия бихте могли да понасяте безграничната монотонност на битието в офиса, с другата да бъдете винаги свеж и усмихнат вкъщи, а с трета да бъдете вечният купонджия на фирменото парти. Но това са само примери, приятели. Възможностите са безкрайни.

С разделени мозъци – никога повече гузна съвест! И запомнете, най-важното е да няма връзка между тях!

Треперех от страх вкъщи. Затворих всички прозорци и запалих всички лампи, но беше неизбежно – рано или късно тя щеше да ме намери. Знаех, че върлува навън сред виелиците, виждах как мете снега от покривите на къщите с воалите си и наднича през прозорците. Внезапно лампите угаснаха, а прозорците се отвориха с трясък. Вледених се от ужас.

Тя стоеше срещу мен и ме гледаше със сивите си ледени очи. Хвърлих се на земята и започнах да крещя и да се моля. Усетих студените й ръце да пролазват по тялото ми и чух далечен призрачен плач. „Защо ме изостави? Кажи ми. Защо?“. Прииска ми се този момент да продължи вечно.

Хулия пък се шегуваше с него, че ще си намери любовник и накрая съвсем не на шега си купи онзи робот. Нарече го Върнън, на името на някакъв тип от сериалите. Сглоби го съвсем сама. Нощ след нощ разглеждаше схемите, занимаваше се и Уилфредо беше доволен. Дори започна да й купува разни допълнителни приставки и аксесоари за робота, за да не секва интересът й. Изобщо не го интересуваше какво правят роботът и Хулия, докато го няма.

Една вечер се прибра късно и вкъщи беше тихо. Съблече се безшумно и се промъкна в леглото. Протегна ръка да докосне Хулия, но вместо меката плът усети студенината на метала. Тогава Хулия запали лампата. По дяволите, хич не изглеждаше зле в тия тъмни очила и този шлифер, каква беше тази изненада?

- Давай Върнън! Убий го! – изкрещя тя.

Направихме засада до една крайпътна кръчма и зачакахме. По едно време пристигна правителствен джип с войници и ние изненадващо изскочихме от храстите и започнахме да ги обстрелваме с хартиените топчета. За съжаление повечето дори не успяха да стигнат до тях, а пък тия които все пак уцелиха не предизвикаха нищо друго освен недоумение в очите им. Момчетата бързо се окопитиха и започнаха да стрелят по нас с истински пушки, като ни принудиха да бягаме през полетата.

Вървях доста през житата, докато стигна до крайпътния киносалон за второкласни филми, където за първи път срещнах Афродита, чиято идея беше всичко това. Исках да й кажа, че още от самото начало съм си знаел, че тия фунийки хич не струват. Прожекцията обаче вече беше започнала и не можех да различавам лицата, затова се наложи да остана да догледам филма, който не беше лош.

Толкова бях изненадан, че не ми остана време да протестирам. Не че имаше и смисъл. Всеизвестно е, че в тоя град полицаите са колкото безмилостни, толкова и тъпи. Закопчаха ме като някой кон отвън точно до него, а той стоеше подпрял глава на оградата.

Опитах се да си спомня какво точно се бе случило. Отидохме при Мона с жена ми и домочадието, подарихме влака, запознахме децата и се гмурнахме в блатото от нежелани и станали почти безполезни социални контакти.

Не издържах дълго и излязох навън да изпуша една цигара и тогава чух музиката от съседната врата. Почуках и се ослушах, но никой не ми отговори. Вътре беше съвсем тъмно. Стори ми се, че чух плач, а дори не само един, а сякаш няколко женски гласа плачеха. Влязох през коридора и намерих две седнали на земята момичета. Клекнах над тях и осветих лицата им – изглеждаха почти еднакви, с подобни рокли и прически и по дяволите – и двете страшно приличаха на Мия. Само че нито една от тях не беше. Повдигнах им брадичките, погалих ги, послушах по-внимателно гласовете им: бяха други момичета.

Продължих навътре и намерих още хора, които слушаха музика в тъмнината. На края на стаята имаше още едно момиче, което много приличаше на Мия. Надвесих се над нея, за да я разгледам. Не можех да открия никаква разлика между това момиче и нея. Помислих си, че сигурно съм полудял и я виждам навсякъде, във всяко едно лице, изникваща от всяка тъмнина. Хванах я за ръката и я задърпах навън. Обещах й да я заведа на друг купон, много по-хубав от този. Тук всички изглеждаха смахнати, а и никога не бях водил Мия където и да е. Въпреки това тя се дърпаше.

Все пак някакси успях да я изкарам в коридора, където точно в този момент над нас буквално прелетяха жена ми и дъщеря ми, с кокили и облечени като призраци. Не мисля, че ни видяха, унесени в играта. Малко след завоя ги чух как падат с трясък на земята. Почудих се къде ли е Зийло, синът ни, когото никога не оставяхме сам. Може би все пак имахме само едно дете.

Мия отново се разплака и бързо изчезна обратно в апартамента. Уплаших се, слязох по стълбите и излязох навън. И не знам точно какво направих там, но точно тогава се появиха онези двамата, хванаха ме и ме доведоха тук.

Човекът до мен продължаваше да стои все така, забил чело в оградата. Беше с обръсната мастилено синя глава. Това е върхът, си помислих, 100% полудявам. Хей, подвикнах му, какво ти е… на лицето? Той сякаш само това чакаше, бавно вдигна очи и ми поиска цигара. Татуировка, каза, докато палеше. И затова ли заключват, си помислих и подпрях глава на оградата. Кой знае колко време щеше да се наложи да чакам преди някой да дойде и да ми обясни какво по дяволите става.

И така съвсем естествено в мен се зароди Принципът за допустимата граница на успиване. Той гласи: „Важното е да излезеш преди началото на работното време!“ Т.е. ако работното ти време е от 9:30 и излезеш от къщи в 9:28, значи всичко е наред. На път си, съвестта ти е чиста. Опитайте и вие, приятели!

По-малкият ми брат вървеше след мен и непрекъснато се опитваше да ми подражава. Веднъж прерисувах едно момиче от един календар. „Съблякох” я, разбира се, прикрих недостатъците й, подчертах достойнствата й. Имах толкова добра техника, че скицата стана по-хубава от оригинала: перфектен ретуш, драматична светлина, загадъчен поглед, по-топла усмивка, по-големи гърди.

Брат ми също реши да опита, но дали заради възрастта или нещо друго всяка безпогрешна извивка, всичко, което при мен излизаше грациозно и леко при него се получаваше изкривено, тромаво и недоразвито. Накрая взех двете рисунки и ги сравних. Поне имаш стил, излъгах, тъй като наистина го смятах за бездарен.

По-нататък, за да продължим да се развиваме и въпреки, че брат ми рисуваше по-зле и от Ван Гог, родителите ни ни записаха на курс по рисуване. Именно там срещнах онази преподавателка, която един ден ми каза, че той рисувал по-добре от мен и да съм взимал пример от него. Тогава се прибрах вкъщи и реших повече да не се занимавам с рисуване.

Едно от тях, признавам доста стара идея, е „машината за пушене на работното място“. Разбира се, тя е огромна, най малко два или четири метра, тройно обезопасена, с много маркучи, съдове с разни течности, бутилки с газ, манометри, най-различни отделения за изсмукване, отвеждане и филтриране на дима, както и с внушителна 40 литрова стъклена бутилка с вода, през която минават мехурчетата. Машината е снабдена с колелца, което улеснява транспортирането й. Основен детайл е маската за пушене, която има вид на най-обикновен противогаз.

Има опция за светлинна и звукова сигнализация при запалване на филтъра.

С това изобретение бихте могли спокойно да пушите в офиса, без да пречите на останалите.