Тази нощ сънувах как почти от всяка тръба вкъщи тече вода.
После сънувах как морето влиза през прозореца.
После сънувах, че тавана ни е море.
После сънувах, че всяка риба е всъщност аквариум, от който тече вода.
Basso Pomade
Оня ден с едни приятелчета сформирахме бунтовническа група. За съжаление въоръжението ни не беше кой знае какво. Имахме само някакви сламки, през които трябваше да изстрелваме едни миниатюрни фунийки, които обаче повече приличаха на смачкани топчета хартия. Някакси се оставих да ме убедят, че са дяволски опасни и смъртоносни.
Направихме засада до една крайпътна кръчма и зачакахме. По едно време пристигна правителствен джип с войници и ние изненадващо изскочихме от храстите и започнахме да ги обстрелваме с хартиените топчета. За съжаление повечето дори не успяха да стигнат до тях, а пък тия които все пак уцелиха не предизвикаха нищо друго освен недоумение в очите им. Момчетата бързо се окопитиха и започнаха да стрелят по нас с истински пушки, като ни принудиха да бягаме през полетата.
Вървях доста през житата, докато стигна до крайпътния киносалон за второкласни филми, където за първи път срещнах Афродита, чиято идея беше всичко това. Исках да й кажа, че още от самото начало съм си знаел, че тия фунийки хич не струват. Прожекцията обаче вече беше започнала и не можех да различавам лицата, затова се наложи да остана да догледам филма, който не беше лош.
На колекционера на души му избягала любимата душа.
- Нищо, нали имам и други души в резерв – успокоява се той.
Срещнах го в полицейския участък оня път, когато ме опандизиха без никаква причина. Точно бях успял да се измъкна от сградата, където се провеждаха двата купона и иззад ъгъла се появиха ония двамата и ми сложиха белезниците.
Толкова бях изненадан, че не ми остана време да протестирам. Не че имаше и смисъл. Всеизвестно е, че в тоя град полицаите са колкото безмилостни, толкова и тъпи. Закопчаха ме като някой кон отвън точно до него, а той стоеше подпрял глава на оградата.
Опитах се да си спомня какво точно се бе случило. Отидохме при Мона с жена ми и домочадието, подарихме влака, запознахме децата и се гмурнахме в блатото от нежелани и станали почти безполезни социални контакти.
Не издържах дълго и излязох навън да изпуша една цигара и тогава чух музиката от съседната врата. Почуках и се ослушах, но никой не ми отговори. Вътре беше съвсем тъмно. Стори ми се, че чух плач, а дори не само един, а сякаш няколко женски гласа плачеха. Влязох през коридора и намерих две седнали на земята момичета. Клекнах над тях и осветих лицата им – изглеждаха почти еднакви, с подобни рокли и прически и по дяволите – и двете страшно приличаха на Мия. Само че нито една от тях не беше. Повдигнах им брадичките, погалих ги, послушах по-внимателно гласовете им: бяха други момичета.
Продължих навътре и намерих още хора, които слушаха музика в тъмнината. На края на стаята имаше още едно момиче, което много приличаше на Мия. Надвесих се над нея, за да я разгледам. Не можех да открия никаква разлика между това момиче и нея. Помислих си, че сигурно съм полудял и я виждам навсякъде, във всяко едно лице, изникваща от всяка тъмнина. Хванах я за ръката и я задърпах навън. Обещах й да я заведа на друг купон, много по-хубав от този. Тук всички изглеждаха смахнати, а и никога не бях водил Мия където и да е. Въпреки това тя се дърпаше.
Все пак някакси успях да я изкарам в коридора, където точно в този момент над нас буквално прелетяха жена ми и дъщеря ми, с кокили и облечени като призраци. Не мисля, че ни видяха, унесени в играта. Малко след завоя ги чух как падат с трясък на земята. Почудих се къде ли е Зийло, синът ни, когото никога не оставяхме сам. Може би все пак имахме само едно дете.
Мия отново се разплака и бързо изчезна обратно в апартамента. Уплаших се, слязох по стълбите и излязох навън. И не знам точно какво направих там, но точно тогава се появиха онези двамата, хванаха ме и ме доведоха тук.
Човекът до мен продължаваше да стои все така, забил чело в оградата. Беше с обръсната мастилено синя глава. Това е върхът, си помислих, 100% полудявам. Хей, подвикнах му, какво ти е… на лицето? Той сякаш само това чакаше, бавно вдигна очи и ми поиска цигара. Татуировка, каза, докато палеше. И затова ли заключват, си помислих и подпрях глава на оградата. Кой знае колко време щеше да се наложи да чакам преди някой да дойде и да ми обясни какво по дяволите става.
Една от големите ми мъки в живота е ставането сутрин за работа. Повярвайте ми, всеки божи ден за мен започва с нечовешко страдание. Години наред закъснявах за работа, понякога отвъд границите на етичното и това ми причиняваше известни угризения на съвестта (тва беше по времето, когато все още имах останала някаква такава).
И така съвсем естествено в мен се зароди Принципът за допустимата граница на успиване. Той гласи: „Важното е да излезеш преди началото на работното време!“ Т.е. ако работното ти време е от 9:30 и излезеш от къщи в 9:28, значи всичко е наред. На път си, съвестта ти е чиста. Опитайте и вие, приятели!
Хулия най-сетне се съгласи да иде на психоаналитик:
- Разкажете ми малко за миналото си?
- Хехе… Еми аз го изтрих.
Като малък в семейството ми всички смятаха, че притежавам големи таланти. Ахкаха и охкаха над рисунките ми, а дори не бяха виждали богатата ми колекция от порнографски скици. Освен да рисувам обичах да сглобявам причудливи конструкции от най-различни играчки, та всички единодушно сметнаха, че от мен ще излезе гениален архитект.
По-малкият ми брат вървеше след мен и непрекъснато се опитваше да ми подражава. Веднъж прерисувах едно момиче от един календар. „Съблякох” я, разбира се, прикрих недостатъците й, подчертах достойнствата й. Имах толкова добра техника, че скицата стана по-хубава от оригинала: перфектен ретуш, драматична светлина, загадъчен поглед, по-топла усмивка, по-големи гърди.
Брат ми също реши да опита, но дали заради възрастта или нещо друго всяка безпогрешна извивка, всичко, което при мен излизаше грациозно и леко при него се получаваше изкривено, тромаво и недоразвито. Накрая взех двете рисунки и ги сравних. Поне имаш стил, излъгах, тъй като наистина го смятах за бездарен.
По-нататък, за да продължим да се развиваме и въпреки, че брат ми рисуваше по-зле и от Ван Гог, родителите ни ни записаха на курс по рисуване. Именно там срещнах онази преподавателка, която един ден ми каза, че той рисувал по-добре от мен и да съм взимал пример от него. Тогава се прибрах вкъщи и реших повече да не се занимавам с рисуване.
Като начало ще започна да изброявам най-различните изобретения, които ми идват наум, без да се опитвам да ги окачествявам като добри или лоши. Всеки сам съзнава, че както повечето неща и те биха могли да бъдат както полезни, така и вредни.
Едно от тях, признавам доста стара идея, е „машината за пушене на работното място“. Разбира се, тя е огромна, най малко два или четири метра, тройно обезопасена, с много маркучи, съдове с разни течности, бутилки с газ, манометри, най-различни отделения за изсмукване, отвеждане и филтриране на дима, както и с внушителна 40 литрова стъклена бутилка с вода, през която минават мехурчетата. Машината е снабдена с колелца, което улеснява транспортирането й. Основен детайл е маската за пушене, която има вид на най-обикновен противогаз.
Има опция за светлинна и звукова сигнализация при запалване на филтъра.
С това изобретение бихте могли спокойно да пушите в офиса, без да пречите на останалите.
