Детски гамбит
Великият гросмайстор на 16ти век, Джовани Леонардо да Кутри, наричан заради ниския си ръст Кутрето, спечелил първия международен турнир по шах в историята на човечеството. Царски гамбит в 12 хода. За награда, Филип II Испански му подарил златен саламандър с очи от сапфир и гравюра на коремчето: „Ако съзираш някой много добър ход, огледай се за още по-добър.”
Оглеждам се. Не виждам нито по-добър, нито по-лош.
В Одеса пристигнахме преди два часа. Улиците ни заляха с гирлянди и мръсотия – празник на града. За да се спасим от тълпите, тръгнали към веселбите на Потьомкинските стълби, свихме по първата малка пресечка на Дерибасовска.
Насреща ни вървяха дузина деца. Отдъхнахме си. Първото правило за джуджета в света на хората гласи: „Смеси се с деца!”. Така ставаме невидими още преди да сме изпили хапчетата за невидимост, които иначе можем да вземем едва четири часа след идване в човешкия свят. Най-дългите и потни четири часа в живота на едно джудже – който е живял сред великани, знае за какво говоря.
Небрежно се присъединихме към децата. Следвахме ги плътно, докато стигнахме до затворен, украсен със знаменца площад. Хора, пешки и коне се щураха наоколо. Внезапно някой ме хвана за ръката и ме поведе към центъра на площада, където насила ме набутаха зад шахматна масичка. Съпротивлявах се, а хората ме успокояваха, че било нормално да се вълнувам. После ме тупаха по рамото и казваха да не забравям, колко се гордеят учителките с мен. Междувременно две Черни царици отвлякоха Олаф и му нахлупиха костюм на топ, бял. Той махаше с ръце и успя да се изтръгне за миг, но наистина само за миг. На гърба му сега пишеше: „Добре дошли на международния детски турнир по шах, Одеса 2010”.
Сега седя, играя срещу някой си Олег от 22-ро училище. Олаф се поти под тежестта на топа. Ще играя до край. Това е единственият ход, който съзирам. Няма нито по-добър, нито по-лош.
(следва)
© odessa.ua
Сбогуване
Струйка сос се стича по брадичката на майка ми и капе на масата. Мълча. Доброто възпитание не е в това да не разлееш сос на покривката, а да не направиш забележка на този, който го стори – бил казал Чехов. Тя напук не посяга към салфетката в скута си, сякаш иска да стои часове наред с полуотворена от изненада уста. Новината, че заминавам за година в света на хората, я разстрои прекомерно. Повече, отколкото очаквах. Баща ми ме гледа настойчиво. „Направи нещо!” – чета в погледа му. Напук се опитвам нищо да не правя.
- Смятам, знаеш, – майка ми избърсва рязко соса от брадичката си – че хората са непоправими ръстисти. До края на миналия век в техния свят джуджетата нямали никакви права. И все още нямат.”
- Чернокожите, мамо, не джуджетата. – поправям я.
- Чернокожите джуджета – допълва баща ми.
- Чернокожите И джуджетата, натъртва тя и изсумтява: „Ръстисти!”
- Ще те пребият посред бял ден, ще те накарат да добиваш руда в Сибир!
Предразсъдъците и в двата свята са непоклатими. Хората са убедени, че джуджетата са глуповати създания с месести носове и островърхи шапки. Джуджетата, от своя страна, считат хората за агресивни варвари, които в безумието си вярват, че са венец на Сътворението. Трябва да призная, че джуджетата отдавна вече не носят островърхи шапки, докато хората още живеят в заблуда за превъзходството на ръста си. Затова ние се придържаме строго към Декларацията за Невидимост – никой не знае, какво би им хрумнало, ако хората узнаят истината за нас. Но все пак – масов ръстизъм никога не е имало и няма да има. Страховете на майка ми са необосновани. Пътувал съм неведнъж инкогнито в човешкия свят.
- Наистина, пътувал е неведнъж до там. - Татко става, слага ръка на рамото на майка ми.
- Утре ще те закараме до пристанището – казва тя . Благодаря и я прегръщам. Доброто възпитание не е в това да не разстроиш някого, а да знаеш как да го утешиш.
Въздух, огън и вода
Като малки обичахме да се надбягваме с въздуха и времето. Ето как се случваше: затваряхме очи, поемахме дълбоко дъх и се опитвахме да издържим така трийсет секунди. Целта беше да вдишаме отново точно когато стрелката разполови минутата. Половин минута без въздух не е шега в света на джуджетата. Покойната ми леля Густафсон често ни погваше, като ни зърнеше застинали без дъх. „Играете си с огъня!” – караше ни се тя. „С въздуха-а-а” – виквахме й в отговор.
Скоро ще ми се наложи да си играя и с водата. Вдишвам дълбоко. Представям си как морската болест яхва вестибуларния ми апарат и върти с пръст стомаха ми като пумпал. Започвам да отброявам секундите наум. На десетата се предавам.
–
Десет часа трае пътуването с ферибот от Одеса до Варна и цели двайсет часа от Иличовск. По-краткият път, по неписани закони за всички времена, е и по-опасен. Затова не се залъгвам, че ще спестим време. Предлагам на Олаф да пътуваме през Иличовск, а той не ще и да чуе. Сърцето му трепти в очакване да види славната Одеса, крайъгълен камък на двата свята. Олаф е голям почитател на губернатора от 19ти век Емануел дю Плеси, известен като дюк Ришельо. Поддържал е тайно връзки с джуджета. С наша помощ разширил търговския обмен с цяла Европа, намалил данъците и донесъл на Одеса невиждан разцвет. Руснаците го наричали „Емануил Осипович” и го черпели с шампанско „Златен дюк”. Той пък добавял тайно в шампанското сироп от касис и вода.
—
Подготвям се за ново надбягване с времето и въздуха. Ако този път успея да разполовя минутата без дъх, всичко ще е наред и ще пристигнем невредими във Варна дори по краткия път. Страхът ми от него ще се окаже необоснован. Ако ли не – поне ще срещна покойната леля Густафсон и ще й кажа, че огънят и въздухът не са далеч толкова опасни, колкото водата. Тя ще поклати глава и ще ме почерпи с чаша шампанско с касис и вода, за да ми покаже, че всичко е относително.
Всъщност, време е да стягам багаж.
Планът
Пляс. Пляс. Скръц. Някой ме удря по лицето и ми дърпа ушите. Отварям очи. Братовчед ми се е надвесил над мен: „Е-е-е, най-после дойде на себе си” – чувам го да казва. Окопитвам се. Ставам, прескачам локвата чай и всички сядаме на масата. Разказвам им набързо какво се случи и откъде имам парите. Братовчед ми клати глава, а Вратарят ме гледа с широко отворени очи: „Не мога да повярвам! Та от теб таен агент не става”. Познанията ми за човешкия свят са ценни, опитвам се да го убедя. Той свива устни недоверчиво. Трябва да избягам, казвам. Трябва, съгласяват се те. Мълчим. Вратарят въздиша. Братовчед ми побутва с пръст солницата по масата. Мести я напред, назад. Придърпва я досами самовара и присвива очи. „Измислих”, казва. „Ти” (сочи към мен с пръст) ще придружиш Олаф (кима с глава към Вратаря) в света на хората. Всичко е толкова просто, помислете само. Най-добрите трансвидови операции се правят в Германия. Санта Клаус има достъп до хората само през декември – поне доколкото знам. Събираме две и две и какво получаваме? Йоста (пръстът му се забожда в гърдите ми) води Олаф на операция в Германия. През декември Йоста се връща тук, пък после ще му мислим.” Споглеждаме се. „А как ще стигнем до Германия?”, пита Олаф. „Е, как! Оттук е най-лесно през Одеса с ферибот до България, а оттам – със самолет.” Братовчед ми се отпуска на стола, докато ние с Олаф подскачаме като ужилени. „България!!!”
(следва продължение)
Буря в чаша чай
(Какво се случи дотук: на Джуджето (което работи като съветник в джуджешкия футболен отбор „Трансгрес-Цвергберг”) му падна шапката. Докато я вдигаше, получи оферта от тайните служби на Санта Клаус. Беше предложение, на което Джуджето не можа да откаже. А трябваше.)
Чаят ми отдавна е изстинал. Изливам го на пода. Получава се красива локва. Прилича на малък залив в Азовско море – даже чувам да шуми прибой в нея. Заслушвам се и се отпускам. Представям си как вълните на чая се блъскат в ресните на килима. Започва да вилнее буря, става все по-шумно. Изведнъж се сепвам – шуми не локвата, а звънецът. Сигурно е някой от Службите на Клаус. Е, от кожата си не мога да избягам. Отварям със замах вратата. Задушен съм от прегръдките на братовчед ми. Зад него пристъпя от крак на крак вратарят на „Трансгрес” и сумти благодарности. Всичко ми става ясно като на длан – Санта Клаус е превел пари от мое име на сметката на вратаря, който сега може да си направи скъпата трансвидова операция (нали човек иска да става), а аз съм до живот длъжник на Клаус. Част първа от сделката е изпълнена. В човешките филми в такъв момент от небето се разнася демоничен смях и главният герой припада. Докато се чудя дали да започна се смея или да плача, припадам.
(продължение следва)
Джудже на Луната
Винаги съм искало да бъда първото джудже на Луната. Да обиколя три пъти някой кратер, преди да се търкулна в него. После само с един подскок да се оттласна нагоре и да забия знаме някъде. Но това никога няма да се случи, защото джуджетата не се интересуват от космос. Твърде далече, твърде много хора в него. За сметка на това имаме силно развита землянавтика. Изстрелваме малки, топлоустойчиви ракети към ядрата на Земята. Стигали сме до вътрешното даже. Никога не сме експериментирали с животни – доверяваме се само на себе си. Първото джудже землянавт беше Йохан Гагарсон от Жужеград, който на 12 април 1961 с кораба „Субсфера 1” събрал успешно проби от течното земно ядро. После едва не умрял при сблъсък с твърдото ядро, но оцелял. Завърнал се зашеметен, объркан. Разбира се, голям брой скептици не вярват в историята на Гагарсон. Считат я за пропаганда. За мен няма значение ударил ли е чело в твърдото ядро или не. Важното е, че след него землянавтиката се „окрили”, ако си позволя такава лишена от вкус метафора, и сега добиваме ценни елементи от центъра на планетата. Все по-дълбоко, все по-далече. В най-смелите си мечти се надявам някой ден да стигнем и до центъра на Луната. А дотогава, всяка вечер ще се приспивам само: „If you believed they put a dwarf on the moon, dwarf on the moon…”
Защо точно аз?
Самоварът кипи и лекичко просвирва. Оглеждам се в кръглия му тумбак. Не съм по-особено от други джуджета. Обикновено съм, средностатистическо дори. Казвам се Йоста Бéрлинг. Така се наричат обаче цели дузини джуджета наоколо – скандинавските имена са популярни в Цвергберг. Затова влачим цял живот прякори с нас – опашки от училищната скамейка. Бенгт Бухала и Бенгт Бобъра, Ингрид Русата и Ингрид Гъбата… Аз съм Йоста Дългия или просто Дългуча. В началните класове бях с глава по-висок от другите. През пубертета останалите бързо ме достигнаха в растежа, но аз си останах Дългуча. В университета в Дуорфбъро за кратко бях просто Йоста. След като завърших се върнах в родния град и за броени часове отново пораснах с глава над другите в името. Заради солидните ми познания за човешкия свят (тоест заради солидните връзки на братовчед ми) веднага ме назначиха като консултант на местния футболен отбор. Футболът, а и спортът като цяло, са човешки изобретения. Затова всеки отбор има съветници, които следят развитието на съответния спорт при хората. По време на олимпиади и световни първенства изнемогваме от работа, най-вече заради часовата разлика. Не сме добре платени, но разполагаме с привилегии: пътуваме често, имаме плаващо работно време и безплатен зъболекар. Обичам работата си. Не пуша, пийвам само понякога, малко залитам по сиренето. Както виждате, средностатистическо, скучновато джудже, незнайно как забелязано от службите на Клаус. Съдбата не винаги проявява добър вкус.
(следва продължение)
Сняг и чайки
Тичам по Азовская алея, а камъчетата под краката ми скърцат като сняг. В ушите ми шуми паника. Чайките ме гледат втренчено, накацали по паметника на Декларацията за Невидимост. Спирам да поема дъх.
Някога джуджетата пътували често до човешкия свят. Карали кану-каяк в скандинавските страни и гостували на графове в Германия. После няколко пъти били на ръба на война с хората – по една или друга причина. За да запазят мира излезли в невидимост през 1783 година. Последното джудже, живяло сред хора, е прочутият Клеменс Панкет, хофмайстор в Хайделберг. Наричали го Перкео, защото на всички въпроси отговарял лаконично „perché no?“ (защо не). От тъга по родината пиел, но хайделбергчани приели това като достойнство, а не порок. Казват, че всяко джудже в света на хората се пропива, толкова непоносим е животът сред огромност и унижения. Няма нищо по-унизително от човешко съчувствие или предложение за роля във филм – макар немалко мои познати и до днес мечтаят за актьорска кариера.
Започва да ръми ситен дъжд. Чайките кръжат над мен, но това не ме плаши. Винаги си нося спрей „антиптицин” в джоба. Усещам, че губя време тук. Затичвам се отново към Малая страна. Последните няколко метра до вкъщи ми се струват дълги като девет месеца. Ръцете ми се потят, с мъка превъртам ключа и влизам. Шумът в ушите внезапно спира. Устата ми е пресъхнала. Слагам самовар с гъбен чай и се отпускам на креслото. Затварям очи, за да не виждам снежинките пред тях.
(следва продължение)
Аквариум 2
Сиренето е храна на боговете. Така твърдеше професорът по човешка
литература в Дуорфбъро, където завърших Human Relations с отличие.
Човешката литература е пълна с трагични сиренá. Веднъж плаках за едно, наречено „липтаеуерско”: „Болнаво, посърнало, безрадостно сирене. Сирене, което е преминало през големи беди и тревоги.”** Никога не бях вкусвало сирене. Събирах пари, но в последния миг ми се струваше твърде скъпо за такава прищявка и се отказвах. Днес обаче исках да празнувам. Бях бъдещо джудже-шпион. Богато. Приятел на Боно.
Запътих се към деликатесния магазин на Азовская Набережная. Когато влязох ме лъхна приятна миризма на нов живот. Хладилниците с човешки стоки бяха скрити в дъното. Напоследък крайни групировки, наречени „джудисти”, приканваха към национално самосъзнание и обявяваха бойкот на всичко човешко. Имаше няколко случая на погроми над деликатесни магазини. Продуктите бяха тъпкани, а продавачите давени в кофи с мляко.
Приближих се бавно към хладилниците и започнах да разглеждам. Моцарела, маскарпоне, кашкавал, тилситер. Докато се чудех какво да избера, студът от витрините пролази под чорапите ми. Плъзна нагоре. Ръцете ми посиняха, шапката ме стегна. В този миг осъзнах, че преди да стисна ръката на Боно, ме чакат девет месеца Север. Цяла бременност в човешкия свят. Джудже в корема на студа. Побиха ме тръпки, започнах да се лутам към изхода. Продавачът се уплаши и започна да търси копчето за аларма. „Не съм джудист! Шпион съм!” – развиках се. Продавачът съвсем се стъписа и каза, че се предава, само да не го предавам. Той бил патриот. Заднешком стигнах до изхода и се зарекох да намеря изход и от мрежите на Клаус. Ще избягам. Но къде?
(следва продължение)
—–
** Джером К. Джером
Аквариум
Тази сутрин ми падна шапката. Докато се навеждах да я вдигна, чух зад гърба си:
„И? Събрахте ли пари за вратаря? Мога да помогна, ако се налага…”
Останах приведено.
„Няма да ти струва много.”
„Знам” – отговорих. Наистина знаех. Този глас беше познат на всяко дете и джудже: господин Клаус. Прякори Сатаната (накратко “Санта”), Дед Мороз и пр. Правилата в неговата разузнавателна организация са прости. Входът струва рубла, изходът – две. Под негово ръководство джуджешкият шпионаж достигна приказни измерения. По време на студената война Клаус създаде стабилна мрежа под прикритието на детска благотворителност. Пусна слухове за северен произход и построи бази зад Полярния кръг. Оттам нататък всичко беше лесно, даже връзките с Ватикана. Агентите му живеят в разкош, но рискуват живота си, защото преминават обучение на север. Времето там тече обратно, а студът така навлиза в кръвта им, че никакви лекарства после не могат да помогнат. След девет месеца лишения ги изпращат на главозамайващи мисии по света, запознават ги с Боно (по слухове той е джудже след трансвидова операция, затова и идол на вратаря ни), плащат им всяка прищявка, понеже знаят, че няма да е за дълго. Умират млади и проклинат деня, в който са се полакомили за адреналин и среща с Боно.
Е, за мен този ден беше днес. Исках да си хвърля шапката във въздуха и така да извикам, че да ме чуе цял Цвергберг. Вместо това се обърнах бавно към Клаус и казах: „Чудесно. Кога заминаваме и къде?”
„Чакай знак”. Господин Клаус се усмихна и си тръгна.
(следва продължение)
