Джуджетата в задачата сме ние – Олаф и аз. Зъзнем на плаж във Варна. Искаме да стигнем до София, но на гарата отказват да ни продадат билети, защото на „деца под 7 години” е забранено да пътуват без придружител.

Вече трети ден продавачката свива презрително устни и ни отсича главите с кратко и решително „Тц”. После добавя: „Ще ме уморите бе, деца!” и театрално клати глава. Прилича на охранена птицечовка. Вече нямаме никакъв шанс, защото е разказала за нас и на колежките си. В момента, в който се изправим на пръсти и покажем глави в прозорчето на гишето, те започват да се смеят и да ни пъдят.

Седим на плажа провесили нос. Олаф, ни в клин ни, ни в ръкав започва да разказва човешки легенди. ”Имало едно време един град. Точно по средата му минавала стена. Нещо я било построило тайно за една нощ.”

„Нещо?” – повдигам вежди аз. „Да, Нещо! Нищо не може да строи, само Нещо! Не ме прекъсвай!” – ядосва се Олаф и продължава:

„Братя, сестри, съпрузи, приятели, осъмнали произволно разделени от стената. А на гарата в едната част никому не давали да пътува към другата част. Не щеш ли, Стената била разделила един дребен човек и жена му. Разполовила къщата, така да се каже. Та решил човекът да прокопае тунел и да избяга. Имал обаче баба, бебе и два братовчеда, с които също не искал да се разделя. Трябвало да ги вземе със себе си, което увеличавало риска от провал. По цели нощи треперел и премислял плана.

За късмет братовчедите били професионални гребци и бързо копаели. Патрулите на Нещото, които пазели никой да не избяга, минавали често покрай къщата на малкия човек. Питали: „Какви са тия лопати, бе, дребосък?” „Правим басейн на двора”, отговарял той. „Ей на”, сочел към гребците-гиганти, „Тия тук трябва да тренират”. Братовчедите размахвали ръце за доказателство, а лопатките на гърба им пърхали под кожата. Една хладна сутрин тунелът бил готов. Виел се като баница под стената. И тръгнало семейството – бебето на рамо, бабата на буксир, братовчедите най-отзад. Даже и кучето си взели. След само два часа подали гордо глави от другата страна на Стената.”

„Разбираш ли?” – пита ме Олаф. „Щом те са могли, защо ние да не можем?” „Да копаем тунел до София?!?” – изумявам се аз. „Не. До гарата. През нощта. Издаваме си сами билети, и хоп, на влака. Виж колко детски лопатки се търкалят наоколо!”

Вдигам рамене и питам: „А може би първо тунел до баничарницата? Да се наядем, че и да се запасим? Път ни чака.” Олаф засиява. И боза, допълва той. Започваме да чертаем в пясъка: План от Точка „П”- плаж, до точка „Б” – Баничарница.

Късметът е като апетита – понякога идва с яденето.

(следва продължение)

Пръстите на краката ми са замръзнали. Опитвам се да ги размърдам, а скрежът между тях се рони и скърца. Цяла вечност плаваме скрити в трюма. Загубихме представа за време. Според Алексей корабът е отвлечен от пирати и е на път към Сомалия. „Ако съдим по студа, по-скоро към Арктика”, поправя го Олаф. Към Северния Ледовит Океан. „И сме отвлечени не от пирати, а от пингвини.”

От пирати-пингвини!

Потрепервам. Представям си ги въоръжени до човка със саби от моржова кост – еднооки и жестоки. „Ха-ха! Ловя пингвини с една ръка”, – успокоява ме Алексей и ми показва огромната си длан. Изпод ръкава му надничат татуировки – котва, лъв и пингвин, оплетени с въже. „Спомен от морското ми кръщение в Кирибати”, изпъва гърди той и подръпва ръкава нагоре, за да ни покаже как въжето опасва мускулите му и стига чак до сърцето.

„Само ти, сърцееее, си ми прияяятеееел” – започва да пее опасаният с мастилено въже мавър, а нас ни потичат сълзи от ръждясалия звук на песента му. На завоите в гърлото му звукът залита, боде и дращи. Напъвам се невидимо да запуша уши – все пак не искам да обиждам Алексей. „Не се измъчваааай, не се погубвааааай” – вие той и заглушава студа. Даже корабът забоботва подозрително, сякаш се моли за пощада. Хряс! Алексей и корабът рязко спират, куплетът набива спирачки в гърлото му.

„Момчета” – казва той дрезгаво – „Пристигнахме”.

(следва продължение)

Няколко века по-късно отново сме на дъното. Две джуджета и един мавър. Седнали сме на най-долната палуба на кораба и се смеем. Олаф, Алексей Мавъра и аз.

- Само маймуна ни липсва! – въздъхва Алексей.
- Шимпанзе със звънче!
- Не! – поправя ме той. – Макак с калпак!

Говори носово и от странния му акцент това звучи като „ама как с каупак!”

- Пррррадядо ми – продължава да гъгне той, и ррррр-то бълбука разноцветно като сапунени мехурчета изпод мустаците му,  – Прра-прра-дядо ми, тоест, е бил самият Александъррр Серрргеевич Пушкин. Неговият пррраадядо пък – Мавърът на Петърррр Велики. Все маврррри. Все Велики!

Вярваме му. Вярваме на всичко, което казва. Още от момента, когато се сблъскахме с него в мрака на трюма. Бежанец, той не казва от къде точно идва и защо бяга. Знае много. Например, че товарните кораби между Варна и Одеса отдавна вече никакъв товар не носят. Правят празни курсове. Но за това никой не бива да знае. Военно-товарна тайна, казва той и присвива очи. Според него тук сме на сигурно място:

- Никой лошо няма да ви сторрри! Ни рриби, ни хоррра!

Личи си, че във вените му тече кръвта на Пушкин.

Унасям се, докато  Алексей продължава да гъгне, бъбри и бълбука. Сънувам, че съм заровил пръсти в брадата на морския цар, а той ме люлее на скута си.

- Никой лошо няма да ви стори, казва. Ни риби, ни хора…

(следва продължение)

„Студът, тъмнината и нищото не съществуват. Това са празни понятия, измислени от хората” – шепна на Олаф, докато зъзнем в пълна тъмнина в празен трюм на товарен кораб. „Студът е липса на топлина, тъмнината е липсата на светлина, а нищ…” Огромната длан на Олаф запушва устата ми. „Ш-ш-т! Тук има някой!”

Трябва да сме нащрек.

Днес следобед, когато най-после дойде време за хапчетата за невидимост — по предписание четири часа след пристигане в света на хората –  седнахме  пред Морската гара в Одеса. Олаф тръгна да рови в джоба си. Извади втвърдена топчица от дъвка (от Япония! – каза кротко той), после две гайки, шепа семки и… едно нищо. Нищото беше липсата на хапчета за невидимост. Забравени вкъщи. На масата в кухнята. В Цвергберг. А ние бяхме забравени от Бога. На пейка пред гарата. В Одеса.

Без паника, казах си и от напълзелия ме страх останах даже спокоен, докато Олаф се вайкаше и обикаляше пейката в тръс. Минувачи започнаха да се спират и да ни сочат с пръст. Това го стъписа. Спря, тръшна се до мен и заплака. А аз вече имах план.  Трябва да пропълзим в трюма на някой товарен кораб.  Така ще пътуваме нелегално до Варна, а от там все някак ще стигнем до София, където, чувал съм, живеели доста джуджета-емигранти. Все някой ще ни услужи с хапчета или ще ни каже как да си намерим.

С първата част от плана се справихме сравнително лесно и незабелязано – нали сме дребнички.  Дали  ще имаме късмет и занапред – не знам.

Трябва да сме нащрек.

„Ш-ш-т” – отвръща някакво ехо на шепота на Олаф. Изглежда, че не сме единствения нелегален товар в иначе още празния трюм.

(следва продължение)

Оглеждам се. Не виждам нито по-добър, нито по-лош.

В Одеса пристигнахме преди два часа. Улиците ни заляха с гирлянди и мръсотия – празник на града. За да се спасим от тълпите, тръгнали към веселбите на Потьомкинските стълби, свихме по първата малка пресечка на Дерибасовска.

Насреща ни вървяха дузина деца. Отдъхнахме си. Първото правило за джуджета в света на хората гласи: „Смеси се с деца!”.  Така ставаме невидими още преди да сме изпили хапчетата за невидимост, които иначе можем да вземем едва четири часа след идване в човешкия свят. Най-дългите и потни четири часа в живота на едно джудже – който е живял сред великани, знае за какво говоря.

Небрежно се присъединихме към децата. Следвахме ги плътно, докато стигнахме до затворен, украсен със знаменца площад. Хора, пешки и коне се щураха наоколо. Внезапно някой ме хвана за ръката и ме поведе към центъра на площада, където насила ме набутаха зад шахматна масичка. Съпротивлявах се, а хората ме успокояваха, че било нормално да се вълнувам. После ме тупаха по рамото и казваха да не забравям, колко се гордеят учителките с мен. Междувременно две Черни царици отвлякоха Олаф и му нахлупиха костюм на топ, бял. Той махаше с ръце и успя да се изтръгне за миг, но наистина само за миг. На гърба му сега пишеше: „Добре дошли на международния детски турнир по шах, Одеса 2010”.

Сега седя, играя срещу някой си Олег от 22-ро училище. Олаф се поти под тежестта на топа.  Ще играя до край. Това е единственият ход, който съзирам. Няма нито по-добър, нито по-лош.

(следва)

© odessa.ua

© odessa.ua

- Смятам, знаеш, – майка ми избърсва рязко соса от брадичката си – че хората са непоправими ръстисти. До края на миналия век в техния свят джуджетата нямали никакви права. И все още нямат.”

- Чернокожите, мамо, не джуджетата. – поправям я.

- Чернокожите джуджета – допълва баща ми.

- Чернокожите И джуджетата, натъртва тя и изсумтява: „Ръстисти!”

- Ще те пребият посред бял ден, ще те накарат да добиваш руда в Сибир!

Предразсъдъците и в двата свята са непоклатими. Хората са убедени, че джуджетата са глуповати създания с месести носове и островърхи шапки. Джуджетата, от своя страна, считат хората за агресивни варвари, които в безумието си вярват, че са венец на Сътворението. Трябва да призная, че джуджетата отдавна вече не носят островърхи шапки, докато хората още живеят в заблуда за превъзходството на ръста си. Затова ние се придържаме строго към Декларацията за Невидимост – никой не знае, какво би им хрумнало, ако хората узнаят истината за нас. Но все пак – масов ръстизъм никога не е имало и няма да има. Страховете на майка ми са необосновани. Пътувал съм неведнъж инкогнито в човешкия свят.

- Наистина, пътувал е неведнъж до там. -  Татко става, слага ръка на рамото на майка ми.

- Утре ще те закараме до пристанището – казва тя . Благодаря и я прегръщам. Доброто възпитание не е в това да не разстроиш някого, а да знаеш как да го утешиш.

(следва продължение)

–

Десет часа трае пътуването с ферибот от Одеса до Варна и цели двайсет часа от Иличовск. По-краткият път, по неписани закони за всички времена, е и по-опасен. Затова не се залъгвам, че ще спестим време. Предлагам на Олаф да пътуваме през Иличовск, а той не ще и да чуе. Сърцето му трепти в очакване да види славната Одеса, крайъгълен камък на двата свята. Олаф е голям почитател на губернатора от 19ти век Емануел дю Плеси, известен като дюк Ришельо. Поддържал е тайно връзки с джуджета. С наша помощ разширил търговския обмен с цяла Европа, намалил данъците и донесъл на Одеса невиждан разцвет. Руснаците го наричали „Емануил Осипович” и го черпели с шампанско „Златен дюк”. Той пък добавял тайно в шампанското сироп от касис и вода.

—

Подготвям се за ново надбягване с времето и въздуха. Ако този път успея да разполовя минутата без дъх, всичко ще е наред и ще пристигнем невредими във Варна дори по краткия път. Страхът ми от него ще се окаже необоснован. Ако ли не – поне ще срещна покойната леля Густафсон и ще й кажа, че огънят и въздухът не са далеч толкова опасни, колкото водата. Тя ще поклати глава и ще ме почерпи с чаша шампанско с касис и вода, за да ми покаже, че всичко е относително.

Всъщност, време е да стягам багаж.

(следва продължение)

„Е-е-е, най-после дойде на себе си” – чувам го да казва.

Окопитвам се. Ставам, прескачам локвата чай и всички сядаме на масата. Разказвам им набързо какво се случи и откъде имам парите. Братовчед ми клати глава, а Вратарят ме гледа с широко отворени очи:

„Не мога да повярвам! Та от теб таен агент не става”.

Познанията ми за човешкия свят са ценни, опитвам се да го убедя. Той свива устни недоверчиво. Трябва да избягам, казвам. Трябва, съгласяват се те. Мълчим. Вратарят въздиша. Братовчед ми побутва с пръст солницата по масата. Мести я напред, назад. Придърпва я досами самовара и присвива очи.

„Измислих”, казва.

„Ти” (сочи към мен с пръст) ще придружиш Олаф (кима с глава към Вратаря) в света на хората. Всичко е толкова просто, помислете само. Най-добрите трансвидови операции се правят в Германия. Санта Клаус има достъп до хората само през декември – поне доколкото знам. Събираме две и две и какво получаваме? Йоста (пръстът му се забожда в гърдите ми) води Олаф на операция в Германия. През декември Йоста се връща тук, пък после ще му мислим.”

Споглеждаме се.

„А как ще стигнем до Германия?”, пита Олаф. „Е, как! Оттук е най-лесно през Одеса с ферибот до България, а оттам – със самолет.” Братовчед ми се отпуска на стола, докато ние с Олаф подскачаме като ужилени. „България!!!”

(следва продължение)

Чаят ми отдавна е изстинал. Изливам го на пода. Получава се красива локва. Прилича на малък залив в Азовско море – даже чувам да шуми прибой в нея. Заслушвам се и се отпускам. Представям си как вълните на чая се блъскат в ресните на килима.  Започва да вилнее буря, става все по-шумно. Изведнъж се сепвам – шуми не локвата, а звънецът. Сигурно е някой от Службите на Клаус. Е, от кожата си не мога да избягам. Отварям със замах вратата.  Задушен съм от прегръдките на братовчед ми.  Зад него пристъпя от крак на крак вратарят на „Трансгрес” и сумти благодарности. Всичко ми става ясно като на длан – Санта Клаус е превел пари от мое име на сметката на вратаря, който сега може да си направи скъпата трансвидова операция (нали човек иска да става), а аз съм до живот длъжник на Клаус. Част първа от сделката е изпълнена. В човешките филми в такъв момент от небето се разнася демоничен смях  и главният герой припада. Докато се чудя дали да започна се смея или да плача, припадам.

(продължение следва)

(следва продължение)

(следва продължение)

Някога джуджетата пътували често до човешкия свят. Карали кану-каяк в скандинавските страни и гостували на графове в Германия. После няколко пъти били на ръба на война с хората – по една или друга причина. За да запазят мира излезли в невидимост през 1783 година. Последното джудже, живяло сред хора, е прочутият Клеменс Панкет, хофмайстор в Хайделберг. Наричали го Перкео, защото на всички въпроси отговарял лаконично „perché no?“ (защо не). От тъга по родината пиел, но хайделбергчани приели това като достойнство, а не порок. Казват, че всяко джудже в света на хората се пропива, толкова непоносим е животът сред огромност и унижения. Няма нищо по-унизително от човешко съчувствие или предложение за роля във филм – макар немалко мои познати и до днес мечтаят за актьорска кариера.

Започва да ръми ситен дъжд. Чайките кръжат над мен, но това не ме плаши. Винаги си нося спрей „антиптицин” в джоба. Усещам, че губя време тук. Затичвам се отново към Малая страна. Последните няколко метра до вкъщи ми се струват дълги като девет месеца. Ръцете ми се потят, с мъка превъртам ключа и влизам. Шумът в ушите внезапно спира. Устата ми е пресъхнала. Слагам самовар с гъбен чай и се отпускам на креслото. Затварям очи,  за да не виждам снежинките пред тях.

(следва продължение)

Запътих се към деликатесния магазин на Азовская Набережная.  Когато влязох ме лъхна приятна миризма на нов живот. Хладилниците с човешки стоки бяха скрити в дъното. Напоследък крайни групировки, наречени „джудисти”, приканваха към национално самосъзнание и обявяваха бойкот на всичко човешко. Имаше няколко случая на погроми над деликатесни магазини. Продуктите бяха тъпкани, а продавачите давени в кофи с мляко.

Приближих се бавно към хладилниците и започнах да разглеждам. Моцарела, маскарпоне, кашкавал, тилситер. Докато се чудех какво да избера, студът от  витрините пролази под чорапите ми. Плъзна нагоре. Ръцете ми посиняха, шапката ме стегна. В този миг осъзнах, че преди да стисна ръката на Боно, ме чакат девет месеца Север. Цяла бременност в човешкия свят. Джудже в корема на студа. Побиха ме тръпки, започнах да се лутам към изхода. Продавачът се уплаши и започна да търси копчето за аларма. „Не съм джудист! Шпион съм!” – развиках се. Продавачът съвсем се стъписа и каза, че се предава, само да не го предавам. Той бил патриот. Заднешком стигнах до изхода и се зарекох  да намеря изход и от мрежите на Клаус. Ще избягам. Но къде?

(следва продължение)

—–
** Джером К. Джером

„И? Събрахте ли пари за вратаря? Мога да помогна, ако се налага…”

Останах приведено.

„Няма да ти струва много.”

„Знам” – отговорих. Наистина знаех. Този глас беше познат на всяко дете и джудже: господин Клаус. Прякори Сатаната (накратко „Санта“), Дед Мороз и пр.  Правилата в неговата разузнавателна организация са прости. Входът струва рубла, изходът – две. Под негово ръководство джуджешкият шпионаж достигна приказни измерения. По време на студената война Клаус създаде стабилна мрежа под прикритието на детска благотворителност. Пусна слухове за северен произход и построи бази зад Полярния кръг. Оттам нататък всичко беше лесно, даже връзките с Ватикана. Агентите му живеят в разкош, но рискуват живота си, защото преминават обучение на север. Времето там тече обратно, а студът така навлиза в кръвта им, че никакви лекарства после не могат да помогнат. След девет месеца лишения ги изпращат на главозамайващи мисии по света, запознават ги с Боно (по слухове той е джудже след трансвидова операция, затова и идол на вратаря ни), плащат им всяка прищявка, понеже знаят, че няма да е за дълго. Умират млади и проклинат деня, в който са се полакомили за адреналин и среща с Боно.

Е, за мен този ден беше днес. Исках да си хвърля шапката във въздуха и така да извикам, че да ме чуе цял Цвергберг. Вместо това се обърнах бавно към Клаус и казах: „Чудесно. Кога заминаваме и къде?”

„Чакай знак”. Господин Клаус се усмихна и си тръгна.

(следва продължение)

„Ние, джуджетата от Трансгрес (Цвергберг) събираме дарения. Отборът не е лош – наскоро спечелихме дерби срещу Гранитогрес (Жужеград). Играем бързо, с къси пасове. Често ни сравняват с човешки отбори, но това не ни ласкае. По-скоро ни напомня, че не сме събрали достатъчно пари за трансвидова операция на вратаря – много иска да е човек, защото му омръзна да го хапят пекинези и да не вижда нищо в киното. Аз на кино не ходя. Пекинез ме е хапал веднъж по носа, но аз пък му плюх в ухото. Ако искате да помогнете на вратаря, то изпратете каквото ви хрумне, от игла до конец, на адрес „Трансгрес, стадион „Стрела“, Цвергберг 10999″. Обещаваме в замяна да ви окосим тревата и нахраним котката. Ако нямате трева и котка – пишете какво очаквате от нас на адрес „Трансгрес, стадион „Стрела“, Цвергберг 10999″. Жду ответа как соловей лета!“

Ако можете – помогнете. Който няма възможност за пратки директно към Цвергберг, да се обърне към администраторите на сайта. Благодаря!

П.С. И си прибирайте пекинезите вечер!

(следва продължение)