Бърнинг пиплз

Самоварът кипи и лекичко просвирва. Оглеждам се в кръглия му тумбак. Не съм по-особено от други джуджета. Обикновено съм, средностатистическо дори. Казвам се Йоста Бéрлинг. Така се наричат обаче цели дузини джуджета наоколо – скандинавските имена са популярни в Цвергберг. Затова влачим цял живот прякори с нас – опашки от училищната скамейка. Бенгт Бухала и Бенгт Бобъра, Ингрид Русата и Ингрид Гъбата… Аз съм Йоста Дългия или просто Дългуча. В началните класове бях с глава по-висок от другите. През пубертета останалите бързо ме достигнаха в растежа, но аз си останах Дългуча. В университета в Дуорфбъро за кратко бях просто Йоста. След като завърших се върнах в родния град и за броени часове отново пораснах с глава над другите в името. Заради солидните ми познания за човешкия свят (тоест заради солидните връзки на братовчед ми) веднага ме назначиха като консултант на местния футболен отбор. Футболът, а и спортът като цяло, са човешки изобретения. Затова всеки отбор има съветници, които следят развитието на съответния спорт при хората. По време на олимпиади и световни първенства изнемогваме от работа, най-вече заради часовата разлика. Не сме добре платени, но разполагаме с привилегии: пътуваме често, имаме плаващо работно време и безплатен зъболекар. Обичам работата си. Не пуша, пийвам само понякога, малко залитам по сиренето. Както виждате, средностатистическо, скучновато джудже, незнайно как забелязано от службите на Клаус. Съдбата не винаги проявява добър вкус.

(следва продължение)

Тичам по Азовская алея, а камъчетата под краката ми скърцат като сняг. В ушите ми шуми паника. Чайките ме гледат втренчено, накацали по паметника на Декларацията за Невидимост. Спирам да поема дъх.

Някога джуджетата пътували често до човешкия свят. Карали кану-каяк в скандинавските страни и гостували на графове в Германия. После няколко пъти били на ръба на война с хората – по една или друга причина. За да запазят мира излезли в невидимост през 1783 година. Последното джудже, живяло сред хора, е прочутият Клеменс Панкет, хофмайстор в Хайделберг. Наричали го Перкео, защото на всички въпроси отговарял лаконично „perché no?“ (защо не). От тъга по родината пиел, но хайделбергчани приели това като достойнство, а не порок. Казват, че всяко джудже в света на хората се пропива, толкова непоносим е животът сред огромност и унижения. Няма нищо по-унизително от човешко съчувствие или предложение за роля във филм – макар немалко мои познати и до днес мечтаят за актьорска кариера.

Започва да ръми ситен дъжд. Чайките кръжат над мен, но това не ме плаши. Винаги си нося спрей „антиптицин” в джоба. Усещам, че губя време тук. Затичвам се отново към Малая страна. Последните няколко метра до вкъщи ми се струват дълги като девет месеца. Ръцете ми се потят, с мъка превъртам ключа и влизам. Шумът в ушите внезапно спира. Устата ми е пресъхнала. Слагам самовар с гъбен чай и се отпускам на креслото. Затварям очи,  за да не виждам снежинките пред тях.

(следва продължение)

Сиренето е храна на боговете. Така твърдеше професорът по човешка литература в Дуорфбъро, където завърших Human Relations с отличие. Човешката литература е пълна с трагични сиренá. Веднъж плаках за едно, наречено „липтаеуерско”: „Болнаво, посърнало, безрадостно сирене. Сирене, което е преминало през големи беди и тревоги.“** Никога не бях вкусвало сирене. Събирах пари, но в последния миг ми се струваше твърде скъпо за такава прищявка и се отказвах. Днес обаче исках да празнувам. Бях бъдещо джудже-шпион. Богато. Приятел на Боно.

Запътих се към деликатесния магазин на Азовская Набережная.  Когато влязох ме лъхна приятна миризма на нов живот. Хладилниците с човешки стоки бяха скрити в дъното. Напоследък крайни групировки, наречени „джудисти”, приканваха към национално самосъзнание и обявяваха бойкот на всичко човешко. Имаше няколко случая на погроми над деликатесни магазини. Продуктите бяха тъпкани, а продавачите давени в кофи с мляко.

Приближих се бавно към хладилниците и започнах да разглеждам. Моцарела, маскарпоне, кашкавал, тилситер. Докато се чудех какво да избера, студът от  витрините пролази под чорапите ми. Плъзна нагоре. Ръцете ми посиняха, шапката ме стегна. В този миг осъзнах, че преди да стисна ръката на Боно, ме чакат девет месеца Север. Цяла бременност в човешкия свят. Джудже в корема на студа. Побиха ме тръпки, започнах да се лутам към изхода. Продавачът се уплаши и започна да търси копчето за аларма. „Не съм джудист! Шпион съм!” – развиках се. Продавачът съвсем се стъписа и каза, че се предава, само да не го предавам. Той бил патриот. Заднешком стигнах до изхода и се зарекох  да намеря изход и от мрежите на Клаус. Ще избягам. Но къде?

(следва продължение)

—–
** Джером К. Джером

Тази сутрин ми падна шапката. Докато се навеждах да я вдигна, чух зад гърба си:

„И? Събрахте ли пари за вратаря? Мога да помогна, ако се налага…”

Останах приведено.

„Няма да ти струва много.”

„Знам” – отговорих. Наистина знаех. Този глас беше познат на всяко дете и джудже: господин Клаус. Прякори Сатаната (накратко „Санта“), Дед Мороз и пр.  Правилата в неговата разузнавателна организация са прости. Входът струва рубла, изходът – две. Под негово ръководство джуджешкият шпионаж достигна приказни измерения. По време на студената война Клаус създаде стабилна мрежа под прикритието на детска благотворителност. Пусна слухове за северен произход и построи бази зад Полярния кръг. Оттам нататък всичко беше лесно, даже връзките с Ватикана. Агентите му живеят в разкош, но рискуват живота си, защото преминават обучение на север. Времето там тече обратно, а студът така навлиза в кръвта им, че никакви лекарства после не могат да помогнат. След девет месеца лишения ги изпращат на главозамайващи мисии по света, запознават ги с Боно (по слухове той е джудже след трансвидова операция, затова и идол на вратаря ни), плащат им всяка прищявка, понеже знаят, че няма да е за дълго. Умират млади и проклинат деня, в който са се полакомили за адреналин и среща с Боно.

Е, за мен този ден беше днес. Исках да си хвърля шапката във въздуха и така да извикам, че да ме чуе цял Цвергберг. Вместо това се обърнах бавно към Клаус и казах: „Чудесно. Кога заминаваме и къде?”

„Чакай знак”. Господин Клаус се усмихна и си тръгна.

(следва продължение)

Днес получих мейл от далечен братовчед от Цвергберг. Това е малък град на юг с излаз към Азовско море, а братовчед ми играе футбол в местния отбор. Ето какво пише:

„Ние, джуджетата от Трансгрес (Цвергберг) събираме дарения. Отборът не е лош – наскоро спечелихме дерби срещу Гранитогрес (Жужеград). Играем бързо, с къси пасове. Често ни сравняват с човешки отбори, но това не ни ласкае. По-скоро ни напомня, че не сме събрали достатъчно пари за трансвидова операция на вратаря – много иска да е човек, защото му омръзна да го хапят пекинези и да не вижда нищо в киното. Аз на кино не ходя. Пекинез ме е хапал веднъж по носа, но аз пък му плюх в ухото. Ако искате да помогнете на вратаря, то изпратете каквото ви хрумне, от игла до конец, на адрес „Трансгрес, стадион „Стрела“, Цвергберг 10999″. Обещаваме в замяна да ви окосим тревата и нахраним котката. Ако нямате трева и котка – пишете какво очаквате от нас на адрес „Трансгрес, стадион „Стрела“, Цвергберг 10999″. Жду ответа как соловей лета!“

Ако можете – помогнете. Който няма възможност за пратки директно към Цвергберг, да се обърне към администраторите на сайта. Благодаря!

П.С. И си прибирайте пекинезите вечер!

(следва продължение)