Разхладително
Слънцето изгря и тежката нощна стража свърши. Капитанът се запъти към оръжейната, за да сдаде оръжието си. Имаше нужда от почивка, горещ душ и сън, а още на обед трябваше да се яви при генерала. Често се чудеше къде ли би бил сега, ако имперският кесторион не го бе избрал през една подобна септемврийска утрин, преди малко повече от тридесет години.
Минавайки покрай главната порта на замъка, дочу как стражите се караха на някого, не го пускаха вътре. Не можеше да разбере какво им отговаря човека, студени тръпки го полазиха и изпита желание да види какво става от другата страна. Но нямаше време. Никога нямаше време.
По-късно говори с един от стражите – не можа да устои на любопитството – и разбра, че бил някакъв старец, родом отвъд големите планини (откъдето бе и самият той). Нямало причина да го пуснат, един от многото… Хората от степите и планините често се опитваха да влязат, с надежда да намерят храна и подслон.
Първите тръби отново свиреха в ледения въздух. Крушките угаснаха и коридора сякаш се стопли от още неизгрялото слънце. Най-накрая той стигна до източната част. Отвори почернелия от дим прозорец и вдиша. Палатката беше там, където му бяха казали – самотна в степта, до пътя пред главната порта. Мъжът бе наблизо и събираше замръзнали гъби, точно както и той би събирал, ако не бе постъпил на имперска служба.
- Казват че е ловец. Не го пускат в замъка. – Капитанът смутено се дръпна от прозореца – две млади перачки с големи кошове се бяха приближили незабелязано и го гледаха усмихнати.
- Извинете ме, трябва да побързам – сепна се той и закрачи обратно по коридора. Почуства се глупав и виновен, че се остави да го изненадат така.
Зимата бавно приближаваше и той не пропускаше ден, без да погледне към избелялата палатка, загубена в степта. Виждаше как старецът тича, за да се стопли сутрин, как събира гъби… Но често просто го нямаше – единствения знак за човешко присъствие оставаше палатката. Тогава си тръгваше разочарован и се надяваше, че стареца си спи кротко вътре. Мисълта как броди някъде из ветровитата пустош му разваляше настроението.
Все още бе тъмно, до изгрева не оставаше много. Той се промъкна покрай задрямалите стражи и се запъти в далечината. Всъщност, не беше сигурен защо отива, но след всичкото това време знаеше, че не може да продължава така. Беше първия зимен ден.
В палаткате беше тихо. Платното плющеше от вятъра.
- Хей!…
- Тук ли си?!…
Мъжът отвори палатката и се промъкна вътре. Лъхна го студен въздух. Имаше някой под одеялата. Човекът беше умрял. Внимателно откри лицето му и отдъхна си облекчен – не беше баща му.
Алгоритъмът ми е свиня
- Спрете, спрете… – не разбирах какво става. Преди секунди бях на бюрото си, заровен в ексела, сортиращ клетките на безкраен спредшийт с длъжниците на компанията, с дрямка увиснала над мен като дъждовен облак. С трясъка на първата светкавица се озовавам гол, със струйки жълта глина, течащи по тялото ми.
Намирам се в кална пещера, с хиляди малки глинени джобчета, от които се чува едва доловимо пърхане. Краката ми са вързани с въжета, които ме теглят навън. Притичват силуети на деца. От съседна пещера долита пукот на огън. Сенките стават все по гротескни в бързо спускащия се здрач. Дебелото ми хлъзгаво тяло се понася през калта и се озовавам на дъжда, на нещо като малък площад, в средата на примитивно селце, какъв контраст с офиса. По дяволите, почти четири е, оставаха по-малко от два часа. Какъв мал шанс да заспя, каква ситуация. Трябва да се събудя, мисля си, докато наблюдавам голото хлапе, което с усмивка ме гледа в очите. С бързо движение на ръката си успявам да хвана ръката му, при което ужасна болка се стрелва през тялото ми. Пускам ръката. Въжетата са отхлабени и успявам да издрапам обратно до пещерата.
Успокоявам се малко, след като все още сънувам едва ли някой въобще ме е забелязал. Започвам да разглеждам наоколо, повдигам се на лакти и забелязвам, че в във всяка миниатюрна ниша има по две очи, две очни ябълки, кротко втренчени.
- Ако искаш вземи две – гласът на детето, което бях стреснал преди малко.
- Кои две? – питам.
- Ти знаеш най добре, но ще трябва да оставиш твоите.
Изправям се. Започвам да надничам и да оглеждам чифтовете живи очи. Две от тях ме гледат с познат укор. Изтръпвам. В момента, в който са на дланта ми усещам как се подхлъзвам и съм отново на земята. Но вече нищо не виждам. Чувам познатия глас:
- След малко ще заспиш. По-добре не се съпротивлявай.
Решавам да послушам съвета.
25*
Рожденият ден започна от рано,
трите катерици приготвиха бялата покривка
и започнаха да сервират:
Сандвичи със салам и луканка,
Руска Салата,
Лимонада,
Солети,
и други закуски.
Трите катерици не знаят,
че това е последният им ден
на земята,
или поне последният им ден
на земята,
като катерици.
Трите катерици,
както се досещате вярват
в прераждането.
Въобще и трите са
много духовни
катерици.
Идва тяхната приятелка,
и трите започват
истерично да пищят.
Трите катерици
и тяхната приятелка
имат блог.
Там всичко
бива надеждно описано.
Макар и да е последният им ден.
Нептуниада
От малък съм заобиколен с нездравия интерес на обществото към парите на семейството. Чичо ми започнал с малък семеен бизнес – търговия с редки животни. Джунглата все още била плодородна, а чужденците плащали с валута за странните и обитатели. След дълги години цялото семейство било замесено по един или друг начин в бизнеса – кой в поддържането на огромната менажерия, кой в сплашването и пребиването на длъжници, а най-близките роднини, включително и баща ми работели в просторния светъл офис, в центъра на столицата, близо до ресторанти и фонтани. От съвсем малък реших, че няма да работя със семейството, а ще намеря ново поприще… Не понасях тъмните страни на бизнеса на чичо, като например лабораторията за сглобяване на мутанти, които после той продаваше като нови видовe, уж уловени в жалките остатъци от предишната величествена гора.
С тази ужасна переспектива не ми бе никак трудно да убедя един от приятелите ми, да сключи бърз договор с най-голямата красавица от класа. Срещу 30% от тлъстата заплата, тя се съгласяваше да се оженят и да го чака до завръщането му, отглеждайки двете им деца (миньорите трябваше да оставят поколение преди да заминат, ако изобщо искаха такова). Amor Cosmico SA си уддържаше сладките 3.25 процента от издръжката, което скоро ми позволи да отворя нов офис, до чичовия.
От там нататък нещата тръгнаха като по хлъзгава наклонена плоскост. Първата ми инвестиция скоро носеше стотици милиони песо месечно, които започнах да влагам в световната икономика. Скоро дърпах конците на няколко големи корпорации, произвеждащи всякакви джунджурии – пластмасови динозавърчета и самозапалващи се свещи, усещащи романтични ситуации. Оборота на компаниите ми беше… космически.
Двадесет години по-късно намирам, че съм направил доста за човечеството. Прибирам се у дома, сред разкошна зеленина. Чака ме емоционална вечер сред моите Нептунци.
Обяд в Ла Палма
Ла Палма е малко семейно ресторантче, потулено между големи модни магазини с пластмасови манекенки в прескъпи рокли – последна мода. Храната е ужасно евтина и много вкусна. Карибска. Таванът е боядисан в ярки цветове, а вентилаторите са оранжеви. Няколко рисунки на умиращия Фидел в неудобни пози, томбола за 50 инчов телевизор, различни, доста детски стенописи – макар че това би могло и да бъде някакъв стил… Хавана и полу-гола мацка разхождаща се по Малекон, Селия Круз, Пепе Толито и други звезди от близкото бъдеще. Но най-хубавото (след храната), без съмнение са хората. Или може би комбинацията…
Днес отидохме случайно, шефът ни пусна, в опит да се пошегува с нас, а ние щедро решихме, че наистина не ни пука. Още няколко пъти през деня пробвахме тази стратегия и сега, доста късно през нощта я оценявам като печеливша.
Прекършен старец се приближава към джу-бокса и бута прокъсано песо в светещия куб. Ето някои от песните, които чухме докато дъвчехме вкусните си обеди:
Един пластмасов мъж,
Една пластмасова жена,
Пластмасова двойка,
живееща пластмасов живот…
А после:
Носеше очила,
за да крие погледа си,
Ходеше с ръце в джобовете,
за да крие ножа си,
Имаше златен зъб,
за да блести, когато се усмихне…
По-нататък нещата за този със златния зъб сериозно се объркват и в крайна сметка той умира…
Старецът слуша съсредоточено и отпива от кафето си. Само трептяща жила, някъде в горната част на лицето издава вълнението му. Опитвам се да си представя с какво свързва тези песни, но не успявам.
Девет изобретения на бъдещето
След презентацията за Рая слязох в кафето да изпия един чай. Обикновен ден от ежедневието, който (ако имах избор) бих прекарал в изобретяване на нови апарати. Но в този ден избор ми бе отказан.
Барманът, бивш мой студент (никога не прокопсват, даже съм учуден на успеха на този) ми кима и ми казва, че сервитьорката се е успала и може да ме обслужи на бара. Питам го за дребните неща от живота, а той съвсем отклонява разговора и започва да ми разказва как смятал да емигрира и да започне бизнес с машини за прически за купони. Изобретил бил вече няколко… Не намирам сили да го прекъсна и си мисля, не трябваше да го пускам. Трябваше да му пиша двойка на държавния и да го оставя да се гърчи в лапите на администраторките. Сега съм принуден да слушам за безумната машина, която за по-малко от пет минути прави от косата ти празник на цветове и форми. Естествено, у нас нямало пазар за такъв уред.
- Палдиньо – спомням си името му – защо изостави учението? – в опит да го накарам да млъкне.
- Така и не знам защо го почнах – казва той и започва да си играе с компютъра. След малко гръмва новият хит на Мануш – за момиче, което обичал, а тя заминала за луната с друг.
Младежът ми сервира чая, като обилно разлива в паничката. Сядам в най далечния ъгьл и гълтам няколко прахчета с надеждата, че те ще омекотят ударите, нанасяни от бесния ритъм. На съседната маса говорят за края на света – след последните катаклизми от 2012, тоя път на човечеството няма да му се размине. Естествено щели да останат онези в космоса, но те вече били жалки мутации.
Събирам сили да се върна в клас и да довърша лекцията. Не мога да дочакам вечерта, когато ще се отпусна до купчината розово желе. Никога не съм допускал, че бих могъл да изпитвам чувства, към нещо толкова хомогенно.
Шумът на вселената
Летящата чиния плавно се приземи на площада. Нямаше много народ, няколко старци, замръзнали като статуи, глуповатият продавач на сладолед и стадо кози, легнали на припек сред пожълтялата трева.
Старците аха да се размърдат, но все пак решиха, че е твърде горещо и твърде модерно за тях.
- Никакво уважение – промълвиха – не ги бихме достатъчно, като бяха малки.
Чинията започна да излъчва ослепителна светлина и да издава мелодични звуци. Старците задрямаха успокоени. Шумът спря. Тя се огледа – козите се бяха надигнали и я гледаха любопитно. След малко жегата победи и те се отдадоха на дрямката. Чуваше се само цвърчене на врабци и ланшния диско хит от близката кръчма. Тя тръгна натам.
Бай Коце тъкмо правеше сложни изчисления – дали вече е дошло време за второто малко. Взимаше под внимание и най-дребните детайли – а именно, че по-късно жегата ще е по-нетърпима и че довечера ще му се пие още повече. Тя анализира мисловния му поток и се усмихна. Харесваше ѝ това забрвавено от Ома място, където можеше да не чува мислите му. Надяваше се да мине време преди и други да открият, че мислите на Ома бяха напълно заглушени от ежедневните грижи на местните. Все пак съществуваха местенца, където едниственото, което се чува (в телепатичен и звуков смисъл) бе само брътвежа на врабците, които за щастие мислеха, каквото приказваха.
- Здравей!
- Здравей девойче, чукни на кръчмаря, той ще ти сипе лимонада.
Тишина… Такава тишина няма другаде във вселената, опъплена от мислите на моретата от съзнание… А там, където нямаше живот беше още по-зле, там вече се чуваше този, от мисълта на който тези като нея най-много се страхуваха. Той сам се наричаше Ома. Aко само знаеха в ръцете на какъв ленив, лукав, безкраен егоистичен егоцентрик са, повечето създания на вселената биха били още по-потиснати.
- Бай Коце, някой да дава квартири в селото?
- Ееее, еми че кръчмаря дава.
- Аааа, добре.
- Ама… право да ти кажа кръчмаря е голям гъз, а аз имам една стая ама…
- Ама?
- Да не вдигаш много шум, да не водиш младежи… Но… Знаеш ли какво, води си когото искаш и вдигай колкото искаш шум… Всъщност ми е все тая…
- Колко искаш Бай Коце?
- Е… Колко пък да ти искам, ще ми купиш една бутилка на изпроводяк… – и се замисли… – И сега ако ми купиш едно…
Започваше да обича това място, функциониращо като добре смазан механизъм. Надяваше се да мине време преди и други да го открият.
Цената на другите дестинации
Подлъган от рекламните брошури и уморен от безкрайното мрънкане на жените махнах с ръка и казах: “Организирайте нещо, аз просто ще дойда”. От възрастта и напрегнатата работа в централата нямах сили да се занимавам и с това. Седмица преди датата натоварих Хайлендера със сандъците, цялата ми сафари екипировка и оръжия и обявих, че жените могат да си разделят багажника за техните рокли, а за децата остава ремаркето.
Островът на комарите – най рекламираният остров в историята на човечеството, който се появява уж случайно в разговорите на елита и е един вид разграничител в обществото – разграничаващ хората на две класи – такива които са били там и такива, които биха направили всичко за да отидат. Розови плажове, уникален лов и риболов, забави за децата, барове и ресторанти с най-изтънчени менюта и персонал…
С леко подръпване на обществената паяжина, ключови приятели тук и там, наехме чудесен парцел, близо до плажа на сълзите (да, същия онзи плаж, на който следите ти пламват с фосфоресциращо зелено по пълнолуние). Закупихме ръчно плетени палатки и хамаци от племето зуб, най добрите плетачи в нашия пръстен.
Седмица преди заминаването втората ми жена се втурна в кабинета ми със сълзи на очи. Единственият ферибот отиващ веднъж седмично на острова бил напълно зает за следващите девет години, а някак билетите ни не били потвърдени… Скъпа, скъпа… Не забравяй за кого си се оженила, засмях се тресейки дебелия пласт от сланина, обвил ме като удобен дюшек. Отново на телефона, все по-нагоре и по-нагоре по обществената стълбица, ти чешеш моя гръб, а аз твоя – почти до границата на възможностите ми. Самият президент в момента бил на острова…
И ето ни на Острова на комарите, свити в палатките си, със седем деца скимтящи в съня си, хапани от миниатюрните мушици, дали името на острова. Невероятно високите пеещи палми се поклащат в ритъма на туземната музика, а трите бара на острова са пълни с усмивките на известни и влиятелни личности.
Не съм сигурен, че си струваше усилието и парите да дойдем тук. От друга страна, отсега нататък никой от семейството няма да е принуден да млъкне, щом някой отвори темата.
Цифрова офис поема
Дигитал йо
Факс, имейл и други
Дигитал ти казвам
Пращай и ресийвай песни, филми, други
Дигитала днес у нас се настани
И със пръчка да го биеш
Не ще се отстрани.
Като лепкав спайдър гаден тоя дигитал
Всякаква комуникация миксва във някакъв туткал
Мишо, Пешо, Тошо доунлоадвад дигитал
Нули, тройки, единици по оптичния канал.
Някъде в кълбото от енергия Хуан изпраща някъв имидж файл
Хулия го получава и прелива в искрен смайл
Джон продава употребявани скафандри от Кейп Канаверал
На къде сме тръгнали, къде отиваме днес – не питай
Сваляй ти на харда гигабайти кал.
Да са ти халал.
Приземни
Прибирам се, тръшвам вратата и опипом намирам дистанционното. С една ръка си приготвям вечеря, с другата сменям каналите в опит да намеря подходящ филм, който да ме накара да забравя деня. Смрадта. Унижението. Няма такъв филм, тези филми вече не ги правят, осъзнавам.
Успявам да обеля няколко картофа, нарязвам ги и ги слагам да се пържат. Цвърчат щастливо. Мисля си за историята на картофите и на човечеството като цяло. Далече стигнахме, мисля си. Толкова далече, че не знаем за къде, нито откъде сме тръгнали. Пръска олио, парва ме по ръката и се сепвам – в прозореца (живея на приземния етаж) виждам Джузепе, който ми маха да изляза. Навън прехвърчат снежинки. Отново е зима.
Джузепе ми предлага да ходим на някакъв купон. Джузепе, казвам му, човече, кога ще пораснеш. Дай да си купиме една бутилка и да си седиме тука. Можем да отидем на купончето и по-късно.
- По-късно, по-късно, колко по-късно – изфучава той и ме удря с дръжката на метлата. Аз естествено взимам първия попаднал ми в ръката предмет и Джузепе се свлича безпомощен в краката ми. Обаждам се на майка му да си го прибере.
- Пак е пиян, нали? – казва ми тя.
- Не – казвам.
- Пердуто, кога ще пораснеш? – тросва се тя.
Тактично замълчавам. Лошо му се пише на Джузепе.
Рекламни трикове
Прибирах се от работа, обикновен пролетен следобед, може би малко по-обикновен от обикновено, но… нищо особено. Небето бе виолетово и може би по-късно през нощта щеше да вали. Реших да се прибера пеш, макар и пътят ми да минаваше през бедняшкия квартал, все още бе светло и сравнително безопасно.
Чух някакъв звук, погледнах към втория етаж на олющената сграда и тогава то се случи, започнах да чувам (чувам е слаба дума за това, което се случваше с мен) и виждам, да възприемам милиарди неща. Звуковият фон на града се разложи на съставните си елементи, еднакво силни – автомобили, играещи деца, семейни скандали, музика, звън на падаща монета, вика на продавачите на гуарапо и още…
Не знам как съм успял да направя няколкото крачки, но се свлякох и подпрях на дървения електрически стълб, докато продължавах да се наслаждавам на явлението. Покрай мен преминаваха хора, някои ме поглеждаха за секунда, други изобщо не. Разговаряха, мислеха, дишаха силно и учестено от жегата и забързаното ходене. Постепенно потокът от хора намаля. Един или двама съвестни граждани се спряха да ме питат дали всичко е наред, с огромно усилие успявах да ги отпъдя с нетърпелив жест. Заваля.
Не знам колко дълго съм останал така, седмица, месец… Още първата нощ ме пребиха някакви тийнейджъри, взеха ми часовника и телефона, от което изпитах известно облекчение, и без това не беше спрял да звъни и се опитваше да ме върне към действителност, към която вече не принадлежах. Заслушан в звуците на нощния град постепенно губех контрол над тялото си.
След време една жена започна да мокри устните ми с вода и продължи да го прави. Мисля, че тя живееше там, на втория етаж на къщата. Не можех да различа кога съм буден и кога спя, но помня ярко белия ден, в които всичко това свърши.
Пред мен премина автобусът, с който нормално се прибирах от работа. С новата реклама на Кока Кола… Изведнъж всичко утихна и звуците се сляха в едно. Опитах се да стана, но бях ужасно слаб. Вторият опит ми помогна да се изтъркуля в канавката, където видях монетата, която бях изтървал. С усилие успях да стана, вдигнах си стотинката и се запътих към близкия автомат за освежителни напитки.
Началото
Кололо харесваше работа си – психолог в един от най-големите мултинационални конгломерати – от девет до пет, без шеф, без отчети и безкрайни срещи и с щедра заплата, позволяваща ежегодна почивка на Майчините острови за цялото семейство, както и други, не дотам достойни за споменаване екстри.
Супер? Би било и дори беше за първите десетина години, после – дали от скука или по друга неясна причина, той разви нездрав интерес към същността на работата си. Въобще корпорациите са вид организми макар и от нов тип. И като такива имаше толкова аналогии, че тръпки побиваха психолога…
Корпорациите се поглъщаха, сливаха, раждаха дъщерни корпорации, умираха и наследяваха. Дотук добре. И дете можеше да се сети, че се хранят с парични знаци, с времето и мечтите на хората. И че отделителната им система произвеждаше безцветно благоденствие, но това не беше на фокус. Интересуваха го душите на организмите. Мислеше, че макар и в ранна детска възраст корпоративната екосистема има развита душевност и всяка отделна единица е уникална и със собствена чувствителност. И това беше само началото.
Корпорациите се ухажваха, влюбваха, правеха секс и убиваха от любов. Корпорациите се самозадоволяваха (т. нар. тиймбилдинг), имаха специфична любовна игра (пауърпойнт презентации) и бяха суетни…
И тогава го осени идеята…
- Кой е този?!?!?! – тръпки на замайващо учудване протичаха през корпоративната тъкан. Кололо, покачен на огромен светлинен пиедестал, със стотици сензори прикачени към тялото му и облян в чудесна синя светлина постави началото на първата корпоративна религия:
- Аз съм Кололо… – Корпорациите слушаха внимателно.
Точност относителна
Точно в пет компютърът й бе угасен и тя вече излизаше от офиса.
- Хей – опитах се да я спра но или не ме чу или ме чу, но реши да продължи.
Извадих нокторезачката, която си бях купил от битака и започнах да си режа ноктите пред свенливите погледи на колегите.
- Какво, никога ли не си режете ноктите? – попитах.
- Никога – отвърнаха.
- И как тогава очаквате да ви забележи шефа, за какво мечтаете с жените си под завивките вечер, какво бъдеще очаква децата ви? – повиших тон.
На другия ден, точно в осем вратата на офиса се отвори и с полъха на улицата влезе тя обвита в ореол от увереност, без да поздрави никой. С бърз поглед обходих колегите, втренчени в ноктите си. След секунда се присъединих и аз.
Отвличане на внимание
От самото начало знаех, че опита на чичо ми няма да успее – само глупак би тръгнал да строи летяща чиния в двора си. Но верен на старите принципи на семейството аз стоях до него и му подавах необходимите инструменти:
- Дай сега нитачката – подвикваше ми той и донаждаше ново парче ламарина, откраднато от покрива на отдавна затвореното ТКЗС.
Без никакъв план или скица резултатът не бе изненадващ – овала беше неправилен, имаше всякакви подутини и вдлъбнатини и дете можеше да каже, че уреда няма да устои на гиганстките налягания и нечовешките температури, свързани с пътуванията в космоса. Не смеех да попитам чичо, какво мисли по въпроса – гледах да го подкрепям доколкото мога, а той със синовна обич ме оставяше да стоя до късно на селската вечеринка – нещо което родителите ми никога не биха позволили, с всичките паранои насадени им от големия град.
Лятото напредваше и скоро ваканцията щеше да свърши. Селският овчар се отбиваше да вземе на паша двете кози и се хилеше идиотски на сътвореното от чичо ми:
- И кво сега, искат ти се медии и известност, сега ще те въртят по всички канали, ще станем за смях покрай тебе, всички, не само ти, помни ми думата… – вече бяха идвали кмета на селото, попа и кой ли не в опит да убедят чичо ми да не ги излага.
Една вечер чичо ми ме чакаше пушейки на площадката пред къщата. Знаех че има да ми казва нещо важно.
- Слушай Пердуто – каза – наистина ли вярваш, че ще полетя с тоя сандък?
- Не.
- Тогава защо си загуби цялото лято?
- Нямах нищо по-добро…
- Дааа, разбирам те момчето ми… – каза слагайки ръка на рамото ми – виж сега, всъщност решил съм да се махна от селото. Не искам да оставям всички да си мислят, че съм ги напуснал от скука, за това измислих летящата чиния. Напоследък доста чета психология, след като останах без работа и имах доста свободно време. Та за това, което правя си има даже и термин, но сега точно не мога да си го спомня, беше нещо на латински. С две думи насочваш вниманието на всички на някъде и междувременно правиш каквото си намислил. После по естествен път хората намират обяснение за постъпките ти, така че винаги можеш да се върнеш и всичко е по-старому. Много велики личности са го правили в миналото…
Сега вече знаех, че чичо ми се е смахнал напълно. Помогнах му да качи старателно събираните фойерверки в контейнера, наблюдавах как курдисва часовниковия механизъм, който щеше да го възпламени малко преди полунощ. Качихме са на моторчето му и потеглихме. Спряхме далеч от селото, за да гледаме гигантските струи огън тласкащи нагоре сребристата конструкция, издигаща се бързо към звездите. Тътенът беше невероятен. После от една съседна гара се качихме на пиянския влак и спахме на хотел. На другия ден чичо потегли за Лисабон – винаги бил искал да поживее там.
Разсеяността е вредна
Не можех да приема всичко толкова лесно. Втора седмица откак се бях “събудил” насред кръстовището, вече започвах полека да проговарям местния език. До един източен ресторант ми позволяваха да бъркам в кофите и да вадя пресни остатъци, а вечер ми сервираха цяла порция димяща супа с някакви кълнове и ориз.
Всъщност няма от какво да се оплаквам, не съм сигурен какъв съм бил преди, не мисля че никога не съм говорел местният език и дори не знам къде съм. Вечер става доста студено, и затова спя до отдушниците на метрото от които лъха топлина.
Всичките ми опити да заговоря местните завършват с дребни монети (понякога банкноти) в ръката ми. Много са състрадателни, но винаги бързат. Знам че биха ми помогнали, ако знаеха как. Точно като мен.
Приятен летен ден, лежа си на една пейка в парка и гледам необичайната фауна. Деца играят с огромни роботизирани надуваеми животни в които има нещо смътно и познато.
Вчера си запалих цигара за първи път – не мисля че съм пушил преди да се случи каквото и да ми се е случило. Днес смятам да опитам пак. Трябва да има някаква полза щом вече има и машина за пушене на работното място.
Към мен се приближава възрастен мъж със смешни дрехи – предполагам някаква униформа. Може би е полицай. Започва да издава нищо неозначаващи звуци. Опитвам се да му опиша ситуацията си но само нещо като:
- Амуууууууу – излиза от устата ми. Опитавам пак, този път с цялата си концентрация:
- Амгуу-уууу
Няма полза и от тая работа. След известно време той си уморява и тръгва.
Единственото което не мога да си обясня са рекламите тук. Всичките са с риби. Големи риби, малки риби, червени и бели, тъжни и весели. Анимирани, живи, говорещи и с блеснали очи. Както и миризмата на познат парфюм, която понякога идва от отдушниците на метрото.
Без думи
Чаках те цяла нощ, след като свърших водката слушах радио, после направих скандал на съседа. Когато ми попремина забелязах, че това е непознат. Заопитвах да го очистя от следите, които оставях по него – гадна лепкава слуз, достойна за евтин филм на ужасите.
Зарових лице в забравена от теб носна кърпичка. Спомних си горещите дни в които пиехме прясна отвара от калмари и се мажехме с рибя мас, преди да изпаднем в пълна забрава.
Макар че тогава си мислех че съм щастлив, сега знам, че никога няма да бъда.
Блуждаещ проповедник
От известно време привечер под прозореца някакъв тип и крещи в мобилния си, че обича светия дух. Когато дойде за първи път излязох да му кажа да се премести. Но щом чу, че говоря на него, ускори крачка и се отдалечи. Извиках: И не идвай повече – но или не ме чу, или се направи че не ме чува – след десетина минути пак беше на същото място, крещейки по-разпалено. Полека привикнах с присъствието му и престанах да го забелязвам.
Тази вечер излязох да пуша и той отново беше там, крещейки възбудено “LO QUIERO, LO QUIERO”. Заваля. Бързо се отдалечи и след малко чух блъскане на врата и бял пикап се отдели от редицата паркирани коли и изчезна в нощта. Пушех, предпазвайки фаса с ръка.
И плюс едно
Огромни риби бавно плуваха над главата ми. Явно беше някакъв аквариум. Не знаех как бях попаднал тук. Но и не знам защо това не ме притесняваше. Ще се оправя някак – може би не ми се случва за първи път. Може би това е нормално и се случва и на хора, като тези надолу по коридора – млада двойка със дъщеричката си на две или три години. Детето явно се интересуваше повече от някакво винтче във стената, отколкото от фантастичната гледка над главата му – акули, морски костенурки преминаваха мудно, а далече отгоре лъчите на тропическото слънце се пречупваха в повръхността на водата.
Закрачих надолу по коридора – да, помнех кой съм, майор Федор, секретни служби. Как е възможно да забравя… Хмм… Имаше нещо притеснително, но фантастичната картина наоколо някак правеше всичко далечно и нереално. Инстинктивно потърсих портмонето си, извадих го и започнах да преглеждам набързо всички карти и документи който носех – всичко изглежда беше наред. Както и да е, какво пък, сигурно на всеки се случва. Огромни риби плуваха над главата ми. Изглежда беше някакъв аквариум.
Приповдигане на статуса
Огромната компютърна система жужеше дружелюбно:
- Моля въведете своя 16 цифрен пин.
Затърсих из портмонето си картата където го бях записал.
Около мен в огромни колони хора минаваха, въвеждаха своите пинове и продължаваха към работното си място:
- Моля въведете своя 16 цифрен пин или се отдръпнете за да направите място на следващия служащ. Инфороб корпорейшън има нужда от работливи и талантливи служители, способни да запомнят 16 цифри.
Не беше време да губя работата си. Имах две деца, а майка им ни беше напуснала и се бе отдала на Порока.
- Правото ви на работа е временно прекъснато. Можете да подадете молба за подновяване след 2 седмици. На молбата ви ще бъде отговорено в тридневен срок. Моля отдръпнете се и направете място на следващия служител. Инфороб корпорейшън ви желае чудесен ден.
- Абе мама ти, за това ли се борихме, за това ли загивахме с лице в калта – започнах да ритам поцинкования куб – Дай ми да ям, искам да пия бира – съвсем се вбесих – някакви младежи облечени в кожени якета ме влачеха към един тъмен ъгъл – Венсеремос -изкрещях – с мен и без мен борбата продължава – хвърлиха ме в някаква стая и тряснаха вратата.
- Господин Пердуто?
- Да?
- Не предлагаме бира, но може да ви предложим цигари и кафе
- Да?
Беше млада и стройна жена облечена в черен костюм.
- Вижте господин Пердуто, днес е вашият щастлив ден.
- ?
- Инфороб корпорейшън отдавна следи вашия трудов път, радостна съм да ви съобщя че сме решили да ви повишим.
- Какво? – будалкаха ме, Инфороб бе известна с номерата си
- Не, не се будалкам, вие сте предложен за началник на дневната смяна с 12 милиона подчинени. Компютърен анализ показва че вие сте перфектен за длъжността.
- Какво означава това?
- Означава четири часа дневно, три милиона кредита годишно и край на шестнайсетцифрените пинове.
Мълчах.
- И така, Пердузо – долових нещо като усмивка – нямам много време, ДА или не?
- Да, да – казах
- Разпишете тук… и тук… така… – тя излезе и ме остави. Запалих… Хммм, явно дорбе съм се трудил за Инфороб през последните дванайсет години. Винаги съм знаел че съм по добър от другите – сега ще им дам да се разберат.
- Началник Пердуто – беше нисък и набит мъж с каскет и мазна руса коса.
- Смяната е строена и е готова за сутрешния поздрав.
- И аз съм готов за нея.
