Бърнинг пиплз

Огромната компютърна система жужеше дружелюбно:
- Моля въведете своя 16 цифрен пин.
Затърсих из портмонето си картата където го бях записал.
Около мен в огромни колони хора минаваха, въвеждаха своите пинове и продължаваха към работното си място:
- Моля въведете своя 16 цифрен пин или се отдръпнете за да направите място на следващия служащ. Инфороб корпорейшън има нужда от работливи и талантливи служители, способни да запомнят 16 цифри.
Не беше време да губя работата си. Имах две деца, а майка им ни беше напуснала и се бе отдала на Порока.
- Правото ви на работа е временно прекъснато. Можете да подадете молба за подновяване след 2 седмици. На молбата ви ще бъде отговорено в тридневен срок. Моля отдръпнете се и направете място на следващия служител. Инфороб корпорейшън ви желае чудесен ден.
- Абе мама ти, за това ли се борихме, за това ли загивахме с лице в калта – започнах да ритам поцинкования куб – Дай ми да ям, искам да пия бира – съвсем се вбесих – някакви младежи облечени в кожени якета ме влачеха към един тъмен ъгъл – Венсеремос -изкрещях – с мен и без мен борбата продължава – хвърлиха ме в някаква стая и тряснаха вратата.
- Господин Пердуто?
- Да?
- Не предлагаме бира, но може да ви предложим цигари и кафе
- Да?
Беше млада и стройна жена облечена в черен костюм.
- Вижте господин Пердуто, днес е вашият щастлив ден.
- ?
- Инфороб корпорейшън отдавна следи вашия трудов път, радостна съм да ви съобщя че сме решили да ви повишим.
- Какво? – будалкаха ме, Инфороб бе известна с номерата си
- Не, не се будалкам, вие сте предложен за началник на дневната смяна с 12 милиона подчинени. Компютърен анализ показва че вие сте перфектен за длъжността.
- Какво означава това?
- Означава четири часа дневно, три милиона кредита годишно и край на шестнайсетцифрените пинове.
Мълчах.
- И така, Пердузо – долових нещо като усмивка – нямам много време, ДА или не?
- Да, да – казах
- Разпишете тук… и тук… така… – тя излезе и ме остави. Запалих… Хммм, явно дорбе съм се трудил за Инфороб през последните дванайсет години. Винаги съм знаел че съм по добър от другите – сега ще им дам да се разберат.
- Началник Пердуто – беше нисък и набит мъж с каскет и мазна руса коса.
- Смяната е строена и е готова за сутрешния поздрав.
- И аз съм готов за нея.

Открай време се каня да сложа край на тая работа. Имам желание всичко в живота ми да е наред. И не само да ставам на време за работа. Не само да се измивам добре и да се привеждам в удобен за възприемане вид. Става дума за онези неща, който не са явни, нещата които е трудно да споделиш дори с непознати.

Ето какъв е случая – имам костенурка в тоалетното казанче.

Какво, звучи глупаво – ето какъв е проблема – само аз имам ключ от апартамента, дори не го давам на чистачката в събота сутрин, отивам на кино и когато се върна тя е приключила и говори по телефона с Коста Рика – си, си миха, те ло хуро. Не разбирам испански, но знам че и тя знае и че ако можеше да си го позволи би напуснала още днес. Още една причина да се чувствам неудобно.

Всичко започна с научнопопулярен филм за гигантските морски костенурки, кръстосвали тогавашните топли океани, бъкащи с новопоявили се видове. Исках да го гледам на кино и след работа, като си казах довиждане с колегите останах да изпуша една цигара пред офиса и да погледам тълпите. После се запътих към един второкласен салон в по-евтиния квартал, където нямаше никакьв шанс да срещна някой познат. Уви, пред киното срещнах шефа ми с млада жена, която едва ли му беше дъщеря. Конфузна ситуация, но той поне имаше обяснение какво прави там. Нямаше как да избягна „нека това остане между нас“ и „разбира се г-н Льошер, с кого бих могьл“. Те влязоха в друг салон (не бих изтърпял целия филм и бих си тръгнал още в началото), и така филма започна. По време на прожекцията се чувствах все по зле и точно към края излязох и повърнах в тоалетната, а на вратата пак се видях с шефа ми. Този път си спестихме замяната на любезности и с едно „до утре“ се разминахме оставяйки го да се чуди какво правя там.

В трамвая изпитвах необяснима нужда да подпра гърба си в тапицираните с изкуствена кожа седалки и да наблюдавам угастващия град. След малко бях пред къщи. С отварянето на вратата знаех че се е случило нещо необратимо. Имах 14 съобщения а телефона звънеше. Нямах сили, каквото и да беше трябваше да почака. Тогава чух драскането. идваше от банята. Ужасно, знаех че остатъците ми от увереност ще се изпарят за винаги. Преместих тежкия керамичен капак на тоалетното казанче и я видях. Миниатюрна гигантска праисторическа костенурка. Не мигнах цяла нощ.

На другия ден се приготвих и за пръв път бях навреме на работното си място. Изпитах облекчение от сигнала за започване на смяната и монотонната работа ми помогна да се почувствам по-добре. За първи път разбрах как толкова хора по света могат да понасят подобна монотонност. Тръпки ме побиха при мисълта за техните тайни.

Понякога си мисля, че познавам по-малкия брат на Басо Помада. Понякога дори мисля, че може би аз съм по-малкия му брат. Например винаги съм искал да мога да рисувам, а и имах опити в еротичните скици, макар че определено телата бяхa непропорциoнални. И никой никога не ми е казвал че мога да рисувам. Освен веднъж.

Седяхме в една от многото градинки и пиехме кисело вино. Покрай нас преминаваха стотици минувачи – забързани бабички и младите им и хубави генетични двойнички. Аз пушех ужасно много, мисля че целта ми беше да изчезна в облака от дим и смрад от евтините ми цигари. Понякога кашлях и мислех че трябва да измисля нещо друго, по-драматично.

И тогава към нас се приближи хубава жена, някъде към трийсетте и ни попита за огънче. Имаше нещо неестествено в цялата работа, например това, че се случваше за пръв път някой да ме заговори, а на тази пейка в парка съм седял и пушил с години. Помня когато огромния дъб отсреща беше вишна и цъфтеше в бяло. Бях видял повече от едно поколение да прохожда и да се продънва в дън земя. Бях видял всичко онова което по принцип не е желателно да се вижда и някак е систематично избягвано в ежедневието.

- Имате стил – каза тя – видях ви как рисувате снощи.

Мълчаливо угасих фаса и запалих нова цигара.

- Не помня да съм рисувал снощи – казах. Не бех рисувал снощи или по скоро не бях рисувал откакто бях малък негодник.

- С какво се занимавате?

- С нищо. Убивам времето.

Неловка тишина. Знаех че би трябвало да кажа нещо. Би трябвало да… нарисувам нещо, поне да се подпиша на бял лист.

- Е тогава аз ще тръгвам. – Каза.

- Добре – знаех че бях пълен глупак, всичките тези цигари на тази пейка, цялата скука и поза е напълно безмислена.

Тя си тръгна.

- Почакай – казах аз докато я настигах задъхвайки се. – Аз не мога да рисувам. Никога не съм можел.

Искам да кажа добре дошъл на Басо Помадa, макар и в някои отношения той е бил тук преди нас.

Когато бяхме малки уплашено слушахме кънтящия му глас, по който майките ни се захласваха. Не разбирахме за какво той пее, и с каква цел точно са тези почти измъчени излияния, но знаехме, че по някакъв начин това е важно. Вселенски важно. Това е, когато делата ти все още имат значение, макар и погледнати по-отдалеч. Колко отдалеч би бил добър въпрос. Басо Помад би се подсмихнал: „Именно“.

Понякога си мисля, че Басо е до леглото ми, мачкайки кубинска пура ме гледа усмихнат в съня ми. Събуждам се от трясъка на вратата и мириса на сладкия тютюн… Разбира се, това е било само сън, но чии са калните следи до леглото ми и натрапчивата мисъл за стар войнишки шинел?

Излизам на двора и виждам уморените от жегата котки. Толкова са слаби… Старец ги храни с нещо стряскащо на вид. Те не ядат. Басо би могъл да напише песен за това. Басо би направил от ситуацията влудяващо пиршество завършващо в стая за арести, изтрезвителни и изчезнало бельо.

Не е достатъчно само да можеш. Басо трябва.