Неразбирателства
Разнесе се рязък хрущящ звук на пукащ се препечен хляб. Под хрупкавата коричка се показа топъл мармалад и се разхвърча навсякъде. Горещото тесто от долната страна се надигна и с бълбукане започна да приглася на хрущящата коричка. Започваше дневния скандал между кифли в офиса. Единият кренвирш тихомълком си отвори чекмеджето и си сложи по един банан във всяко ухо. Трудно е да си мъж в женски офис.
Ей така ще завърши цивилизацията
Огледа се и подуши въздуха с възмущение. Тези кретени от трети запас пак са оплескали процентите на газове във вътрешния купол. Сега трябва да пуснат Рамщайн за да не заспят хората от липса на кислород. Мамка им на тези ежеседмични промени и нивелации.
Обади се, поръча 12 хиляди плаката и 250 хиляди билета, а после звънна по червения телефон в централата на племето рокажии, че ще трябва да работят извънредно.
Ситуации 2
[23:53:20]: Хайде да правим виртуален секс!
[23:54:09]: Как позна, че съм в библиотеката?
Пълзейки по пътя
- Ако имах кола, сега щях да ни закарам да спим на вилата. Птички, тишина…
- Да бе, ама много сме пияни, кой ще кара?
- Е, аз! Имам книжка, то сега няма полицаи!
- Е да, ама има дървета!
Ситуации 1
[16:09:50]: Хайде да правим виртуален секс!
[16:09:58]: Не мога, в библиотеката съм.
[16:10:06]: Е, какво от това?
[16:10:25]: Е, не мога де, седят хора и от двете ми страни.
[16:10:51]: ОООхх добре.
…..
[16:16:09]: Сега като ми го каза, и преброих 12 в библиотеката, които стават за секс.
…
[16:17:58]: А, 13.
[16:18:25]: Добре, да ме накараш да ревнувам ли се опитваш?
[16:18:40]: Не, ти си моя номер 1!
[16:19:00]: Не ми стига.
[16:19:36]: Добре, -1 !
[16:20:42]: Абе, я ме сложи 0, че най ми отива на фигурата и дай да си говорим за филми.
Официална молба
До г-н Л. Шапкар
Масата за Чай
Страната на чудесата
Уважаеми г-н Шапкар,
С оглед на настъпилите промени в семейния ми статус, моля изписването на фамилното ми име във Вашите покани за чай отсега нататък да бъде променено на Заек.
Надявам се това няма да промени топлите чувства помежду ни.
Искрено ваша,
Алиса В. Заек
И Вселената се завъртя наобратно
И днес оцеляхме. Въздъхвам. Издърпвам я с последни сили върху една от вратите. Подхлъзва се и пада отново във водата. Хващам ръката й и се опитвам да я извадя от морето. Тя продължава да пищи истерично без да забележи. Акулата усеща промяната и ужасена ни задминава и изчезва в обратна посока. Отнякъде в далечината на морето пада метеорит и водата за секунди дори при нас става чувствително по-топла. Огромната дупка в небето започва да се затваря. Корабът пропада към дъното и няколко отделни врати от него изплуват на повърхността около нас. Скачаме от кораба още докато пада надолу към непознатото море. Оказваме се на носа, нямаме избор, отдолу е пълно с акули, но се покачваме на парапета и се приготвяме за среща с водата. Войниците ни гонят по палубата. Тичаме нагоре по стълбите от каютата към палубата. Чувам стъпките и разбирам, че сме разкрити. Настъпва гробовна тишина. Материализираме се на някакъв кораб на милиони километри от баща й под гиганстка отворена черна дупка в небето. Завърта някакви копчета. Гледам глупаво, нищо не разбирам от техника. “Няма проблем, имам персонален телепортер” – казва тя докато бързо бърка в розовия заек до леглото. Подскачам уплашен и се затичвам към люка за самоунищожение, когато тя ме дръпва за кабела на главата. Тъкмо се бяхме усамотили в нейния виртуален куб, когато чух рязко телепортиране в коридора. Не трябваше да се замесвам с дъщерята на Зейфод Б.
Животът на десктопа
Босът на мафията прелетя над двата кашона стреляйки и залегна зад една купчина енергийни напитки. Вляво едно слабо момиче от офиса метеше пода и се оплакваше на секретарката, че чистачката за нищо не става. Финансовият мениджър мина зад кашона енергийни напитки на Боса, и загледан в някакви сметки отчаяно заклати глава. Чуха се изстрели. Босът погледна над пакета, не видя кой стреля и се прехвърли бързо към стълбището вдясно водещо към тайния център за задачи. Всичко стана черно за секунди, докато очите му не се фокусираха върху гледка, която страшно напомняше на сайта титръба.ком. Тихата музика на Аделе започна. Гледката изчезна почти мигновено, както се беше показала и Босът влезе в централата и започна настървено да върши предложените задачи, за които имаше необходимите единици енергия. На втората обаче животът му сякаш застина на пауза и пред очите му се намести гледка на фотошоп, а от някъде в дясно се разнесе гласът на Енрике Иглесиас пеещ за Божествения ритъм. Мина Шефът и Босът усети, че се смалява, не като Алиса, а сякаш изчезва в стартбара на уиндоус.
Корпоративна политика
Страстта отхапа още малко от шоколадовите бисквити.
“Мило. Някой да ме почерпи, обикновено само ме бъхтят”, каза тя и преметна крак връз крак.
Пекинезът я огледа и наклони глава, а двете му равно подстригани уши се дръпнаха леко назад. Изплези език в знак, че я слуша внимателно.
“Не е лесно да знаеш, понякога е даже малко досадно. Някои хора просто не знаят какво искат. Уморително и неприятно е. Налитат на неочаквани действия с надеждата да се случи чудо и нещо да им хареса, някак да намерят каквото търсят. Да не се чудят, да имат усещане за принадлежност някъде… Изгубена кауза…”
Пекинезът побутна паничка с вода към крака й.
“Да знаеш, всичко това е излишно. Няма измъкване. Всичко беше една грешка и с времето нещата само се объркаха повече, докато накрая ще изчезнат.” Страстта вдигна паничката и близна малко вода. “Да имаш и малко мляко?”
Пекинезът се обърна и изчезна зад голямата черна врата в дъното.
“Добро момче, но и на него ще му мине модата. Не мога да повярвам, че от офиса ме накараха да ходя на терапия за сексуална агресия на работното място при него, модерни глупости, но далеч по-добре от миналия век, когато се опитваха да ни успокоят с тиймбилдинг заедно с отдел Жътвари…”
Лили и динозаврите, III
…
… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо. Лили изобщо не разбра значението на всичко това, изпадна в истеричен, нервен смях и го изрита по муцуната, той сякаш не забеляза. С времето Лили разбра, че стегозавъра поначало малко усеща и го риташе яростно когато я ядоса. Само това й остана, и палатката.
…
…
…
След окло 3 месеца беше забравила въобще повечето неща от миналия си живот, нищо не я стряскаше. Веднъж един тиранозавър загуби на покер и й остави вечерята си като залог, беше лабрадор, на Лили и отне още 2 месеца да се сети, че лабрадорите са от нейния предишен живот, а не на тия нещастници динозаврите. Не знаеше обаче какво от това, кръсти го Жоро на едно момче което беше срещнала преди вереме на един концерт и никога не видя отново. Не му говореше, дори не й липсваше предишния живот, даже евтин ром не й липсваше. Намери си някакакъв гнусен пихтиест плод, който ферментираше подходящо, понякога за разкош си правеше мохито (мента си растеше съвсем нормална). Пиеше си и откри, че яркожълтата и палатка може да и погне да преживее и в тоя шантав свят. Яркожълтото беше незнайно как цвят който динозаврите виждаха, тъпия стегозавър му хрумна да я държи на входа на ливада си за реклама, привличаше особенно един вид пеперуди които умееха специални трикове за почистване на динозавър вътрешно, ако разбирате какво имам предвид. Пеперудите идваха, а динозаврите се научиха че са там, стегозавъра печелеше, че другите му торяха ливадката и си пасеше по-готина трева, а Лили му трябваше щото веднъж един тиранозавър я прогони, палатка потъмня от лайна след няколко дни пеперудите спряха да идват. Стегозавара не беше чак толкова тъп, и без това не ядеше месо, можеше и да я запази щом му беше от полза. Така стегозавъра си имаше Лили, а Лили – куче. Кучето пък Лили не го ядеше защото то й хващаше от по-дребните пеперуди и тя ги пържеше вечер край огъня. Откри че трябва да внимава с огъня на полянката понеже от много разлагащи се неща беше лесно запалимо всичко наоколо. И така всичко някак се намести в перфектен баланс. Даже и един телефон си намери веднъж, още работеше, не се опита да се обади, прибра го в джоба и се научи с фенерчето му да сигнализира на стегозавъра като е по-далече и има нужда от помощ.
Лили и динозаврите, II
… Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво. Лили мразеше всичко лигаво, можеше само да й покажат на снимка камък с гнусни водорасли с малки буболечки по тях и Лили направо изпадаше в истерия, а сега беше ама точно под нея, под корема й, по-гадно нямаше как. Лили пое въздух дори в бузите си и се опита да се задържи над гадорията, бавно и внимателно на ръба на повърхността на водата започна да гребе назад към спасителния бряг, ама тъпото лигаво нещо се залепи вече на цялата й повърхност. Лили изкочи от водата и се опита да стъпи на нещото, но се подхлъзна и се оказа седнала по болезнен начин върху камъка. Може би от водораслите, но не беше толкова твърд колкото очакваше, даже беше притеснително мек някак. Гаден, лигав и мек, изпищя, ужасена започна да реве и хлъзгайки се тръгна по камъка из водата към брега, пързаляше се, ревеше и се тресеше от ужас, съзнанието й не работеше, при всяко падане докосваше лигавия камък, скачаше от погнуса правеше една крачка и пак падаше, и все плачейки, тресейки се търчеше към палатка на някакви си 20 метра от нея на свещения сух пясък.
Стигна някак, дръпна ципа, сви се на кравай и започна да се опитва да се събуди, в поза ембрион стискаше ръцете си към тялото докато я заболя – нищо. Сигурно вече беше будна, другите бяха отвън и се плацикаха във водата. Да! Така беше сега даже ги чуваше как се плискат, изкочи щастлива и …
…..
…..
?????
!!!!!!
… и заплака, даже вече не се трогна, само се ядоса, отвън си седеше един динозавър и се плацикаше в плиткото мъчейки се да изпълзи право към нейната палатка. На Лили наистина и писна, ако ще умре поне палтката да й оставят, тъпо, но това сигурно обземаше и хората по време на война за “отечеството”. Намери си дватата метални фенера и се приготви да наложи 20 метровия синьо-зелен нещастник подобен на жираф с плавници вместо крака, мухльо мижав! …
…
to be finished …
Лили и динозаврите, I
Тая работа нямаше да свърши добре и Лили си го знаеше. Изобщо винаги когато си знаеше, че нещо няма да стане то не ставаше, но шефът й, един стегозавър, й ревеше над главата и клатеше муцуна така, че плочките на гърба му се пляскаха една в друга.
Лили въздъха и вдигна телефона, явно щеше да й се наложи да замести главния готвач. Като цяло напоследък за всичко все нея пращаха, а тя отговаряше само и единствено за цвета на палатката, която стоеше пред входа на тяхната ливада-бардак. Цвета знаеше идеално как да си го поддържа – редовна урина от ихтозавър с примеси на плезиозавърска кръв, понякога след пиянска нощ можеше да докопа и малко тиранозавърска вечеря и тогава ставаше електрическо жълто.
Тази палатка й беше единственото останало от щастливите дни, когато не вярваше в динозаври и пазаруваше всяка вечер в Билла за вечеря. Прекарваше лятото си пак с тази палатка на морето, когато с приятели край огъня пиеха евтин ром и мечтаеха за истински приключения, а не за офисни проблеми и борба със спам-а. После една вечер Лили и приятелите й бяха отвлечени, никой не разбра как, в тъмното Лили усети някой да й дърпа палатката и изкочи с две метални фенерчета в ръка да набие нещастника-пияница, който сигурно се опитваше да я обърне и да се завие с нея. Обаче там нямаше никой, изобщо никъде наоколо нямаше друго освен плаж и дървета, даже следи нямаше, сякаш никога не е имало. Лили се изпишка в храстите и се прибра обратно. Тя по принцип сънуваше много и понякога имаше халюцинации нощно време когато ставаше да пишка, не се притесняваше от тях вече.
На сутринта още нямаше никой. Лили стана и отиде да поплува, изобщо не се притесни – и по-реални сънища от това беше имала. Притесни се едва след като към обяд стана наистина много гладна, а когато беше гладна насън винаги се будеше. Влезе да поплува пак, защото плуваше зле и се нагълтваше със солена вода което залъгваше глада й. Както си пляскаше и плуваше изведнъж стана много плитко и корема и опря в дъното. Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво… to be continued
Едно важно откритие
Синьо сияние се носеше с тихо жужене над главите на работещите. Отнякъде прелетяха две зелени нетърпеливки и замигаха над кравите, за които бяха предназначени. Във водораслите на близката планина се размърдаха нележащи и се ослушаха нетърпеливо. Денят привършваше в Долината на Смъртта. Лили седеше на тревата и очакваше ЗАПОЧВАНЕТО. От далече прозвуча глас на стар мариачи и под напевните му спомени за знойни жени тялото Й се изви, ръцете Й се плъзнаха като змийски език нагоре започнаха да се въртят, роклята Й с хиляди дипли се засука около краката и токовете се впиха дълбоко в пръстта, докато удариха на камък и подхвръкнаха искри. Танцът започна. Отнякъде тихо припълзяха още трима мариачи и се включиха в ритъма, високо и тъжно се разнасяха мъките им по техните далечни загубени любими, убити от нощния танц, докато те бяха пощадени, за да могат да изпитват мъката вечно. Нагоре и нагоре се носеха ръцете на ТАНЦЬОРКАТА, отново и отново се забиваха токовете Й в меката земя. С дълбока въздишка пръстта се разцепи и погълна заобикалящата гора и езерото край нея, едно след друго падаха в бездната съществата вкочанени от ужас, само ТЯ танцуваше сякаш във въздуха, а мариачите пееха след нея и ритмичните им удари по краката се заплитаха в ритъма на токовете Й, скоро всички щяха да умрат отново, за да се родят пак утре.
Когато всичко свърши ТАНЦЬОРКАТА се срути на земята и заспа. Лили осъзна, че е било само сън. Трябва да запомни за другия път, никаква трева преди фламенко концерти.
П.С. Посветено на представянето на Исабел Байон в Зала едно миналия четвъртък…
Трудностите при Секскса
С. тихо слизаше по витите стълби надолу под паважа. Килимът покорно потъваше под китайските й кецове, предал се пред впечатляващото й тегло, а отзад Ганчо, най-добрият приятел на С., се опитваше да пази разновесие. Беше трудна задача, С. го беше мъкнала по магазините половин година (или поне така му се струваше) и очите му сълзяха от стискане на зъби при всяка стъпка. С. невъзмутимо продължаваше да философства надолу по стълбите: “Ще видиш бе, остави ме на мира, всичко ли трябва да ти обяснявам? Изненада е! Всъщност не е изненада, изчакай две минути и ще видиш! Всъщност ще видиш ако ти покажа, хаха! А ти си мислеше, че току-така ще ти покажа…”
С. каканижеше женски неща, които смяташе за интересни, а на Ганчо краката застрашително се огъваха. Накрая С. се спря в дъното на стълбището, Ганчо прилично огледа всички стълби, които трябваше да качи на връщане и разумно реши да я остави тя сама да се пъха по коридорите, а пък той да си спести тези оставащи четири стъпала за слизане. Отпусна се с доволно пухтене на стената и се загледа в изчезващата зад ъгъла С. Прошепна си доволен “Дано се забави.” След точно две секунди от това блаженство Ганчо се стресна и подскочи леко. С. се връщаше и беше тихо бясна, познаваше походката й, вече десет години се учеше да й разбира настроенията по походката.
“Как така няма нищо за Секскса? Казаха, че ще са тук! Трябва да са тук!”
“Извинете, кой трябва да ги е оставил?” – боязливо момиче се беше свило пред свещения гняв на С.
“Как кой? Не ми викай “КОЙ”! Скаре трябваше!”
“Ъ, тук нямаме такъв. Пробвайте съседното заведение, мениджърите ни имат еднакви имена, хората често се бъркат”.
С. се врътна и я загледа злобно в очите, тая за коя я вземаше?
“А съседното заведение също ли се казва “Овкусители”?
“Ъ, всъщност не.” – каза още по-притеснена девойката.
“Тогава мълчи!”
С. махна величествено с ръка и извади интергалактическия колектор, натисна някакви бутони и зачака отговор, след няколко кратки мига трясна колектора в земята: “Затвори ми нещастника! Всички сте свине!” – врътна се и излетя нагоре по стълбите.
Ганчо с мъка се отдели от стената, сега С. щеше да намери Скаре и да го разчлени, а Ганчо трябваше после да го събира и да залепи парчетата в първите два часа, че после почваха да намирисват и хората се оплакваха, че не функционират така добре след лепенето. Въздъхна и изкачи още едно стъпало, наистина понякога не си струваше да се прави на най-добър приятел на С. дори ако така придобиваше извънредни права върху дупето й. А на Скаре лошо му се пишеше.
Красиви
Лили се погледна недоволно в огледалото. Външният й вид съответстваше на това, което ставаше в нея, даже май изглеждаше малко по-добре, отколкото се чустваше. Подръпна надолу едната си буза и се вгледа в разкрилата се червена плът зад долния клепач. Там течеше дневният й хорскоп. “Ще си мислите, че всичко ще се оправи, но няма да стане”, прочете тя наум, пусна бузата си и клепачът й се прибра обратно с шляпване. Е, и днес нямаше да спечели от лотарията, нищо, имаше цяла вечност на разположение. Почеса се сънено по ръката и се сети: Беше 31 октомври! Както се почесваше по китката напипа скрития бутон и притисна пръст леко в него – кожата й се раздели сякаш бяха прокарали хирургическо ножче и отдолу, блестящо и смарагдово, истинското й покритие се показа. Изрита досадната бежова обвивка, която носеше през всички остнали дни и разроши цикламената си коса. Жълтите й остри зъбки проблеснаха. Беше Хелоуин, денят, в който Лили беше себе си и даже на повечето карнавали взимаше награда за успешен костюм, колко мило, награда, че изглежда добре като себе си, но за другите това не беше контекста, разбира се.
Подаръци
Беше дъждовен петък, тичах по плочките към входа с размахваща се връзка ключове в ръка. Към врата, срещу мен се бе засилил едър силует, който не можах да видя ясно през стената от дъжд. Стигнахме до входа едновременно. Той беше широк и висок, покрит в тъмнозелен найлонов дъждобран. Не го познавах и реших, че просто се е скрил от дъжда под защитата на входната козирка. Отделих ключа и бързо отворих вратата, само колкото да се промуша, но голямата му ръка се простря над главата ми и подхвана вратата, отваряйки я широко. Обърнах се да го попитам накъде така е тръгнал в моя вход, но не успях.
“Благодаря”, каза той, поглеждайки ме с лъскави кафяви очи и влезе преди мен, докато аз се опитвах да се съвзема. Познах го! Как не го бях познала веднага! Сиво-бяла брада, голям добродушен силует, червени бузи и усмивка, дори увито в червена лъскава хартия пакетче. Беше минала не повече от половин секунда, той още преминаваше покрай мен и аз видях, че теглеше след себе си също толкова зелена количка за пазар. Никога не съм вярвала особенно в Добрия старец с подаръците, но как можех да отрека това, той беше тук, точно какъвто го описваха, но облечен в зелено. Разтреперана се промуших след него и изтичах бързо нагоре по стълбите към асансьора. Скрита зад стената поех дъх и смело надзърнах зад ъгъла, за да разбера какво ще направи сега, ще ме последва ли нагоре? И после го видях. Разбира се, пускаше червено-лъскави подаръци по пощенските кутии, дръпнах се бързо за да не види, че съм го разкрила и се качих в асансьора.
…
На следващия ден отворих пощата и намерих нова лъскава червена рекламна брошура.
Извън релси
В очите й се четеше безразличие. Тялото й, стройно и високо, нечовешки плавно се обърна към прозореца на вагона, подскочи високо и с болезнено спокойствие разби стъклото и излетя извън влака. Той, То и Всички Останали продължиха с бясна скорост към бъдещето и вятърът от преминаването им развя русата й коса.
“Очаквах те.” мъж с черно дълго яке стоеше седнал между десетките преплитащи се релси загледан някъде встрани и косата му също бе разрошена от вятъра.
“Винаги съм смятала, че не съм сама, но мислех, че ще има или много повече от нас, или, че греша и съм сама, нима наистина сме само двама?” Не беше наистина въпрос, Тя от много време насам беше приела форма на изразяване, в която всичко беше под формата на въпрос и това беше единствения начин да се представи какъвто и да е факт. Друг влак премина с бясна скорост межу тях и секунда след като металното му тяло изчезна го последва и звука от виковете на някоя ужасена нация на далечна планета, която се беше самоунищожила и гореше в огъня на собственото си наказание. Тя се загледа след пищящия влак: “Мислех, че ще бъда изненадана?”
“Но не си”, каза мъжът без дори да помръдне.
“Не съм?”
Навсякъде около тях повърхността беше покрита с едър жълт пясък и хиляди преплитащи се релси, наоколо и по-далече преминаваха размазани от скоростта влакове, но по-далечните биваха покрити със странна плътна синкава мъгла. Тя разбра.
“Ти си ме чакал, за да тръгнем заедно?”
“Да, чаках някой от моя свят. Наречи ме страхливец.”
“Страхливец? Мислех, че за да пробиеш реалността и да станеш Пътешественик трябва да преодолееш всички чувства, поне така стана с мен?”
“Преодолея? Не, аз не исках да ставам Пътешественик, аз бях изхвърлен.”
“Тогава какво сме ние?”, но Тя не питаше наистина, защото вече знаеше отговора. “Реалността ни е оставила да я разбием, за да се отърве от нас, не ние сме я разбили, за да се спасим от нея?”
“Нещо по-различно, мисля че тя ни е притеглила даже по-близо до себе си, мисля че тук сме по-реални отколкото другаде, мисля, че само става по-зле с борбата.”
Тя се огледа. В представите й, онзи невероятен ден, в които щеше да се освободи от реалността и щеше да срещне някой, който наистина имаше отговори, явно нямаше да е днес, а този тук не си заслужаваше.
“Смятам да помисля?” каза Тя с усмивка и тялото й подскочи отново, описа красива дъга назад и разби стената на преминаващия в този момент вагон с жителите на планетата *.
Ежедневието
Стояхме аз и Ежедневието в кухнята. Ежедневието носеше сиво сако, за което страшно му завиждах, а аз бях по кафяв хавлиен халат и сини чехли. Играехме си на чакане.
Всеки ден аз и той сядахме на масата, аз гледах през прозореца безразлично. Последните петнайсет минути бяхме стояли така, напук, без да си говорим. Вече нямаше смисъл, щом най-накрая можех да го виждам – той знаеше, че няма какво повече да ми каже. Каква ирония е да си Ежедневието. Ако не те разбират – не те виждат, а когато те разберат – вече две думи не можете да си кажете, понеже е ясна същността ти, целта ти, душата ти, душата ми, да, и аз разбирах сега, това беше ГОЛЯМАТА ТАЙНА – да заема мястото му. Стана ми кофти, дори сивото сако не ме блазнеше вече сега, след като разбрах. Бях обречена да ставам всеки ден, с всеки един обикновен човек, да се чудим какво да облече, да ходя с него на работа, да си мисля с него къде да обядва днес, да пазарува. Звучеше ужасно, аз бях прозряла най-ужасната истина, бях в затвора на собственото си знание, не можех да изляза извън него и да правя нищо друго, вече не, не и след като знаех. Погледнах към Ежедневието. Преди се каваше Николай, беше човек и беше съседът от четвъртия етаж. Пиехме ракия всеки вторник и четвъртък, играехме кент купе на масата в кухнятa и си разказвахме мръсни истории. Откога беше и той облечен в този убийствен сив костюм? Защо не бях забелязала Промяната? Толкова ли съм себеобсебена? Явно да, щом още на третия въпрос стигнах до себе си.
Въздъхнах и изгасих цигарата.
“Е хайде, имаме работа да вършим.”
Николай ме погледна бавно и се усмихна. “Обичам, когато играта на роли те възбужда.”
Пътни Препятствия
Докато завъртах ключа в металната врата се замислих за деня, който беше отминал. За островчето сред градския трафик, на което стоях оглеждайки се безизходно за такси. В същия момент жълта кола с отворен прозорец намали пред мен, за да направи обратен завой.
“Свободна ли сте?” провикнах се аз през прозореца с надежда.
“С дете съм, но влезте”. Видях малко момченце на към три да спи, свито на задната седалка.
Ключалката на колата щракна след мен и колана изсъска, докато го издърпвах.
“Обича да се вози в колата, люлее го като люлка”, каза извинително жената, поглеждайки в огледалцето към задната седалка.
“Няма проблем, само да не го събудим”, казах аз и наистина го мислех. “На колко е?” “На 4, но е болен.” “А когато не е болен на 5 ли е?” попитах безсърдечно, неразбрала смисъла на нейното изречение.
“Ще умре скоро”, каза тя спокойно, изглежда бе разбрала моето объркване. “Но поне болестта го прави постоянно усмихнат.”
Ключът се превъртя и врата се отвори с тихо щракване преди миризмата на познатото да ме посрещне у дома.
