…

- Скъпа, прибрах се, спри климатика, реших проблема.

…

- НЕЕЕЕЕ! Ох, леле НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ.

Звук от резки спирачки.
Жена тича пред колите, точно където изскачат с бясна скорост и разцепват мрака на тунела.
Жената тича, навежда се и после тича обратно. Носи нещо малко и черно.
Зъбите са бели, а кръвта тихо тече. Няма вече, няма вече.

…

Минути тишина, никой не знае какво да каже.

…

- Та казвам ти, 30-ти е вече, трябва да я платя тази сметка или ще ми спрат телефона…

по истински случай

От четири дни се лутам напосоки опитвайки се да заблудя жабите. Не посмях дори да мина през дома на Лили както тя ми беше казала за да не издам адреса й. Формата на муха наистина се оказа неподходяща за комуникиране с местните видове, но пък чудесна за придвижване и прикритие. И женските бяха лесни за оплождане – беше от съществено значение да оставя тук повече клонинги (засега имах само две жаби зад мен, но предполагах скоро щяха да докарат подкрепления). Колко ли знаеше Лили за всичко това? Може би трябваше да й кажа още тогава всичко, там, на ниската маса в Супаста-р, сега беше дори без предупреждение. Така или иначе Те бяха тук за мен, а не за нея, и доколкото аз знам, още не разбираха напълно нейната роля в тази пиеса. Завих надолу по „Шишман“ и се прибрах в старата триетажна къща, която ми служеше за дом. Минах през първия и втория етаж да оплодя няколко нови женски и се върнах към чертежите. Това метро трябваше да бъде унищожено – само ако знаеха към какво копаят тези туземци!

следва продължение

…

Отвън, на улицата, две жаби паднаха от небето…

следва продължение…

Понякога, ако й се отдадеше възможност да се окаже в чужд град с голяма забележителност, седеше само там – нито ядеше, нито пазаруваше, даже не обикаляше по-далеч от първата попаднала забележителност, стоеше отпред и тичаше запотена от човек на човек, да се убеди, че няма да пропусне да е на някоя снимка.

Дните, в които пътуваше бяха тежки. Едно време, когато хората пътуваха с автобус, се снимаха много вътре – прекарваха цели дни, ставаха приятели… Но сега, в самолета, всички спяха.

Накрая се ядоса. Започна работа в едно фотографско студио и взе да монтира във всяка снимка по един свой усмихнат изпъчен портрет в цял ръст пред Айфеловата кула. Най се дразнеше на вица за блондинките и светкавиците, нали го знаете, защо блондинките се усмихват когато има светкавици, защото си мислят, че ги снимат. Беше грубо да се прави виц от това, на всеки му се случва да се обърка, освен това когато това се случи, тя беше прекарала особено тежък ден в тичане пред Райхстага!

© Sexxa

Разнесе се рязък хрущящ звук на пукащ се препечен хляб. Под хрупкавата коричка се показа топъл мармалад и се разхвърча навсякъде. Горещото тесто от долната страна се надигна и с бълбукане започна да приглася на хрущящата коричка. Започваше дневния скандал между кифли в офиса. Единият кренвирш тихомълком си отвори чекмеджето и си сложи по един банан във всяко ухо. Трудно е да си мъж в женски офис.

Обади се, поръча 12 хиляди плаката и 250 хиляди билета, а после звънна по червения телефон в централата на племето рокажии, че ще трябва да работят извънредно.

…..

[16:16:09]: Сега като ми го каза, и преброих 12 в библиотеката, които стават за секс.

…

[16:17:58]: А, 13.
[16:18:25]: Добре, да ме накараш да ревнувам ли се опитваш?
[16:18:40]: Не, ти си моя номер 1!
[16:19:00]: Не ми стига.
[16:19:36]: Добре, -1 !
[16:20:42]: Абе, я ме сложи 0, че най ми отива на фигурата и дай да си говорим за филми.

Уважаеми г-н Шапкар,

С оглед на настъпилите промени в семейния ми статус, моля изписването на фамилното ми име във Вашите покани за чай отсега нататък да бъде променено на Заек.

Надявам се това няма да промени топлите чувства помежду ни.

Искрено ваша,

Алиса В. Заек

„Мило. Някой да ме почерпи, обикновено само ме бъхтят“, каза тя и преметна крак връз крак.

Пекинезът я огледа и наклони глава, а двете му равно подстригани уши се дръпнаха леко назад. Изплези език в знак, че я слуша внимателно.

„Не е лесно да знаеш, понякога е даже малко досадно. Някои хора просто не знаят какво искат. Уморително и неприятно е. Налитат на неочаквани действия с надеждата да се случи чудо и нещо да им хареса, някак да намерят каквото търсят. Да не се чудят, да имат усещане за принадлежност някъде… Изгубена кауза…“

Пекинезът побутна паничка с вода към крака й.

„Да знаеш, всичко това е излишно. Няма измъкване. Всичко беше една грешка и с времето нещата само се объркаха повече, докато накрая ще изчезнат.“ Страстта вдигна паничката и близна малко вода. „Да имаш и малко мляко?“

Пекинезът се обърна и изчезна зад голямата черна врата в дъното.

„Добро момче, но и на него ще му мине модата. Не мога да повярвам, че от офиса ме накараха да ходя на терапия за сексуална агресия на работното място при него, модерни глупости, но далеч по-добре от миналия век, когато се опитваха да ни успокоят с тиймбилдинг заедно с отдел Жътвари…“

… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо. Лили изобщо не разбра значението на всичко това, изпадна в истеричен, нервен смях и го изрита по муцуната, той сякаш не забеляза. С времето Лили разбра, че стегозавъра поначало малко усеща и го риташе яростно когато я ядоса. Само това й остана, и палатката.

…

…

…

След окло 3 месеца беше забравила въобще повечето неща от миналия си живот, нищо не я стряскаше. Веднъж един тиранозавър загуби на покер и й остави вечерята си като залог, беше лабрадор, на Лили и отне още 2 месеца да се сети, че лабрадорите са от нейния предишен живот, а не на тия нещастници динозаврите. Не знаеше обаче какво от това, кръсти го Жоро на едно момче което беше срещнала преди вереме на един концерт и никога не видя отново. Не му говореше, дори не й липсваше предишния живот, даже евтин ром не й липсваше. Намери си някакакъв гнусен пихтиест плод, който ферментираше подходящо, понякога за разкош си правеше мохито (мента си растеше съвсем нормална). Пиеше си и откри, че яркожълтата и палатка може да и погне да преживее и в тоя шантав свят. Яркожълтото беше незнайно как цвят който динозаврите виждаха, тъпия стегозавър му хрумна да я държи на входа на ливада си за реклама, привличаше особенно един вид пеперуди които умееха специални трикове за почистване на динозавър вътрешно, ако разбирате какво имам предвид. Пеперудите идваха, а динозаврите се научиха че са там, стегозавъра печелеше, че другите му торяха ливадката и си пасеше по-готина трева, а Лили му трябваше щото веднъж един тиранозавър я прогони, палатка потъмня от лайна след няколко дни пеперудите спряха да идват. Стегозавара не беше чак толкова тъп, и без това не ядеше месо, можеше и да я запази щом му беше от полза. Така стегозавъра си имаше Лили, а Лили – куче. Кучето пък Лили не го ядеше защото то й хващаше от по-дребните пеперуди и тя ги пържеше вечер край огъня. Откри че трябва да внимава с огъня на полянката понеже от много разлагащи се неща беше лесно запалимо всичко наоколо. И така всичко някак се намести в перфектен баланс. Даже и един телефон си намери веднъж, още работеше, не се опита да се обади, прибра го в джоба и се научи с фенерчето му да сигнализира на стегозавъра като е по-далече и има нужда от помощ.

Стигна някак, дръпна ципа, сви се на кравай и започна да се опитва да се събуди, в поза ембрион стискаше ръцете си към тялото докато я заболя – нищо. Сигурно вече беше будна, другите бяха отвън и се плацикаха във водата. Да! Така беше сега даже ги чуваше как се плискат, изкочи щастлива и …
…..
…..
?????
!!!!!!
… и заплака, даже вече не се трогна, само се ядоса, отвън си седеше един динозавър и се плацикаше в плиткото мъчейки се да изпълзи право към нейната палатка. На Лили наистина и писна, ако ще умре поне палтката да й оставят, тъпо, но това сигурно обземаше и хората по време на война за „отечеството“. Намери си дватата метални фенера и се приготви да наложи 20 метровия синьо-зелен нещастник подобен на жираф с плавници вместо крака, мухльо мижав! …
…
to be finished …

Лили въздъха и вдигна телефона, явно щеше да й се наложи да замести главния готвач. Като цяло напоследък за всичко все нея пращаха, а тя отговаряше само и единствено за цвета на палатката, която стоеше пред входа на тяхната ливада-бардак. Цвета знаеше идеално как да си го поддържа – редовна урина от ихтозавър с примеси на плезиозавърска кръв, понякога след пиянска нощ можеше да докопа и малко тиранозавърска вечеря и тогава ставаше електрическо жълто.

Тази палатка й беше единственото останало от щастливите дни, когато не вярваше в динозаври и пазаруваше всяка вечер в Билла за вечеря. Прекарваше лятото си пак с тази палатка на морето, когато с приятели край огъня пиеха евтин ром и мечтаеха за истински приключения, а не за офисни проблеми и борба със спам-а. После една вечер Лили и приятелите й бяха отвлечени, никой не разбра как, в тъмното Лили усети някой да й дърпа палатката и изкочи с две метални фенерчета в ръка да набие нещастника-пияница, който сигурно се опитваше да я обърне и да се завие с нея. Обаче там нямаше никой, изобщо никъде наоколо нямаше друго освен плаж и дървета, даже следи нямаше, сякаш никога не е имало. Лили се изпишка в храстите и се прибра обратно. Тя по принцип сънуваше много и понякога имаше халюцинации нощно време когато ставаше да пишка, не се притесняваше от тях вече.

На сутринта още нямаше никой. Лили стана и отиде да поплува, изобщо не се притесни – и по-реални сънища от това беше имала. Притесни се едва след като към обяд стана наистина много гладна, а когато беше гладна насън винаги се будеше. Влезе да поплува пак, защото плуваше зле и се нагълтваше със солена вода което залъгваше глада й. Както си пляскаше и плуваше изведнъж стана много плитко и корема и опря в дъното. Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво… to be continued

Когато всичко свърши ТАНЦЬОРКАТА се срути на земята и заспа. Лили осъзна, че е било само сън. Трябва да запомни за другия път, никаква трева преди фламенко концерти.

П.С. Посветено на представянето на Исабел Байон в Зала едно миналия четвъртък…

С. каканижеше женски неща, които смяташе за интересни, а на Ганчо краката застрашително се огъваха. Накрая С. се спря в дъното на стълбището, Ганчо прилично огледа всички стълби, които трябваше да качи на връщане и разумно реши да я остави тя сама да се пъха по коридорите, а пък той да си спести тези оставащи четири стъпала за слизане. Отпусна се с доволно пухтене на стената и се загледа в изчезващата зад ъгъла С. Прошепна си доволен „Дано се забави.“ След точно две секунди от това блаженство Ганчо се стресна и подскочи леко. С. се връщаше и беше тихо бясна, познаваше походката й, вече десет години се учеше да й разбира настроенията по походката.

„Как така няма нищо за Секскса? Казаха, че ще са тук! Трябва да са тук!“
„Извинете, кой трябва да ги е оставил?“ – боязливо момиче се беше свило пред свещения гняв на С.
„Как кой? Не ми викай „КОЙ“! Скаре трябваше!“
„Ъ, тук нямаме такъв. Пробвайте съседното заведение, мениджърите ни имат еднакви имена, хората често се бъркат“.

С. се врътна и я загледа злобно в очите, тая за коя я вземаше?

„А съседното заведение също ли се казва „Овкусители“?
„Ъ, всъщност не.“ – каза още по-притеснена девойката.
„Тогава мълчи!“

С. махна величествено с ръка и извади интергалактическия колектор, натисна някакви бутони и зачака отговор, след няколко кратки мига трясна колектора в земята: „Затвори ми нещастника! Всички сте свине!“ – врътна се и излетя нагоре по стълбите.

Ганчо с мъка се отдели от стената, сега С. щеше да намери Скаре и да го разчлени, а Ганчо трябваше после да го събира и да залепи парчетата в първите два часа, че после почваха да намирисват и хората се оплакваха, че не функционират така добре след лепенето. Въздъхна и изкачи още едно стъпало, наистина понякога не си струваше да се прави на най-добър приятел на С. дори ако така придобиваше извънредни права върху дупето й. А на Скаре лошо му се пишеше.

„Благодаря“, каза той, поглеждайки ме с лъскави кафяви очи и влезе преди мен, докато аз се опитвах да се съвзема. Познах го! Как не го бях познала веднага! Сиво-бяла брада, голям добродушен силует, червени бузи и усмивка, дори увито в червена лъскава хартия пакетче. Беше минала не повече от половин секунда, той още преминаваше покрай мен и аз видях, че теглеше след себе си също толкова зелена количка за пазар. Никога не съм вярвала особенно в Добрия старец с подаръците, но как можех да отрека това, той беше тук, точно какъвто го описваха, но облечен в зелено. Разтреперана се промуших след него и изтичах бързо нагоре по стълбите към асансьора. Скрита зад стената поех дъх и смело надзърнах зад ъгъла, за да разбера какво ще направи сега, ще ме последва ли нагоре? И после го видях. Разбира се, пускаше червено-лъскави подаръци по пощенските кутии, дръпнах се бързо за да не види, че съм го разкрила и се качих в асансьора.

…

На следващия ден отворих пощата и намерих нова лъскава червена рекламна брошура.

„Очаквах те.“ мъж с черно дълго яке стоеше седнал между десетките преплитащи се релси загледан някъде встрани и косата му също бе разрошена от вятъра.

„Винаги съм смятала, че не съм сама, но мислех, че ще има или много повече от нас, или, че греша и съм сама, нима наистина сме само двама?“ Не беше наистина въпрос, Тя от много време насам беше приела форма на изразяване, в която всичко беше под формата на въпрос и това беше единствения начин да се представи какъвто и да е факт. Друг влак премина с бясна скорост межу тях и секунда след като металното му тяло изчезна го последва и звука от виковете на някоя ужасена нация на далечна планета, която се беше самоунищожила и гореше в огъня на собственото си наказание. Тя се загледа след пищящия влак: „Мислех, че ще бъда изненадана?“

„Но не си“, каза мъжът без дори да помръдне.

„Не съм?“

Навсякъде около тях повърхността беше покрита с едър жълт пясък и хиляди преплитащи се релси, наоколо и по-далече преминаваха размазани от скоростта влакове, но по-далечните биваха покрити със странна плътна синкава мъгла. Тя разбра.

„Ти си ме чакал, за да тръгнем заедно?“

„Да, чаках някой от моя свят. Наречи ме страхливец.“

„Страхливец? Мислех, че за да пробиеш реалността и да станеш Пътешественик трябва да преодолееш всички чувства, поне така стана с мен?“

„Преодолея? Не, аз не исках да ставам Пътешественик, аз бях изхвърлен.“

„Тогава какво сме ние?“, но Тя не питаше наистина, защото вече знаеше отговора. „Реалността ни е оставила да я разбием, за да се отърве от нас, не ние сме я разбили, за да се спасим от нея?“

„Нещо по-различно, мисля че тя ни е притеглила даже по-близо до себе си, мисля че тук сме по-реални отколкото другаде, мисля, че само става по-зле с борбата.“

Тя се огледа. В представите й, онзи невероятен ден, в които щеше да се освободи от реалността и щеше да срещне някой, който наистина имаше отговори, явно нямаше да е днес, а този тук не си заслужаваше.

„Смятам да помисля?“ каза Тя с усмивка и тялото й подскочи отново, описа красива дъга назад и разби стената на преминаващия в този момент вагон с жителите на планетата *.

Всеки ден аз и той сядахме на масата, аз гледах през прозореца безразлично. Последните петнайсет минути бяхме стояли така, напук, без да си говорим. Вече нямаше смисъл, щом най-накрая можех да го виждам – той знаеше, че няма какво повече да ми каже. Каква ирония е да си Ежедневието. Ако не те разбират – не те виждат, а когато те разберат – вече две думи не можете да си кажете, понеже е ясна същността ти, целта ти, душата ти, душата ми, да, и аз разбирах сега, това беше ГОЛЯМАТА ТАЙНА – да заема мястото му. Стана ми кофти, дори сивото сако не ме блазнеше вече сега, след като разбрах. Бях обречена да ставам всеки ден, с всеки един обикновен човек, да се чудим какво да облече, да ходя с него на работа, да си мисля с него къде да обядва днес, да пазарува. Звучеше ужасно, аз бях прозряла най-ужасната истина, бях в затвора на собственото си знание, не можех да изляза извън него и да правя нищо друго, вече не, не и след като знаех. Погледнах към Ежедневието. Преди се каваше Николай, беше човек и беше съседът от четвъртия етаж. Пиехме ракия всеки вторник и четвъртък, играехме кент купе на масата в кухнятa и си разказвахме мръсни истории. Откога беше и той облечен в този убийствен сив костюм? Защо не бях забелязала Промяната? Толкова ли съм себеобсебена? Явно да, щом още на третия въпрос стигнах до себе си.

Въздъхнах и изгасих цигарата.

„Е хайде, имаме работа да вършим.“

Николай ме погледна бавно и се усмихна. „Обичам, когато играта на роли те възбужда.“

„Свободна ли сте?“ провикнах се аз през прозореца с надежда.
„С дете съм, но влезте“. Видях малко момченце на към три да спи, свито на задната седалка.

Ключалката на колата щракна след мен и колана изсъска, докато го издърпвах.

„Обича да се вози в колата, люлее го като люлка“, каза извинително жената, поглеждайки в огледалцето към задната седалка.

„Няма проблем, само да не го събудим“, казах аз и наистина го мислех. „На колко е?“ „На 4, но е болен.“ „А когато не е болен на 5 ли е?“ попитах безсърдечно, неразбрала смисъла на нейното изречение.

„Ще умре скоро“, каза тя спокойно, изглежда бе разбрала моето объркване. „Но поне болестта го прави постоянно усмихнат.“

Ключът се превъртя и врата се отвори с тихо щракване преди миризмата на познатото да ме посрещне у дома.

На следващия ден, Пенчо открадна поредната нова кукла на сестра си и я зарови в пясъчника.

После взех да ям всичко и почнах работа в офис със счетоводителчета. Tях така са ги облъчвали с едни такива тъмнолилави вълни, че моите зелените до никъде не стигат, затова седим и си говорим всеки на неговите вълни, аз на розово-зелено те на лилаво, понякога се замеряме с мехурчета от тях. От толкова цветове в офиса понякога е малко миризливо, но от учтивост всички си мълчим.

…

Още си мълчим, обедна почивка е и си отворихме поне вратата да излязат някои цветове навън, едно присмехулно жълто още виси, то се получи когато няколко от ТЯХ се пробваха да ме вкарат в някакви си ТЕХНИ разбирания, тогава от моето зелено се отдели спорещо синьо, което е най-близко до тяхното лилаво та да ме разберат, но който се вгледа може да види че си остана едно присмехулно жълто от мен към тях да си виси из въздуха, дано излезе към балкона че не обичам да ставам много саркастична. И освен това не обичам да ям по много баница.