Победителите не ги съдят
Лили пресече без да се оглежда и задъхана спря на банкета. Извади от ръкава червило и се намаца чак до веждите. С леко приличие изтри около очите за да си сложи грим. Не се разплака, съжалявам. Просто седна в крайпътното и замига.
- Е не може така – помисли на глас. – Не може всеки, ВСЕКИ БОЖИ ПЪТ, да се случва едно и също. Ако не е на зарове, ще е на жабки, ако не е на монополи, ще е на чък-чик!
В тъмното към нея се приближи фигура на мъж в разцвета на силите си. Лили го освети отгоре, отдолу и отляво и го позна.
- Сядай!
- Няма бе, аз дойдох само да си купя цигари, че оттатък вече е затворено.
И трите й фенера се умълчаха. Мъжът се върна с една кутия, запали си със светкавицата на полароида и разкашля всичко наоколо. По Беласица телени мрежи.
Експозе
На Слава ушите й почервеняват всеки път когато й спомена за изложба. До мораво. Условен рефлекс, откакто я нащипах преди година, когато обезумях на изложбата на Матис. Сега не ще и да чуе за мен или за изложба, не обича да си пудри ушите. Затова се обадих на Гого.
Не можел, зает бил. Ще ида сам.
Гледам, в асансьора пак са се навъдили екофашисти. Крият се по ъглите и само нощем, когато няма никой, се катерят по огледалото и пишат с червило “MORE DEAD PIXELS”, “MAXIMIZE THE MINIMUM!!!” и подобни. Ще трябва да говоря с портиера.
“Последната полиетиленова торбичка”, 6.VI – 9.VI. Днес е осми, ще е навалица. Гледах как я докараха, един Локхийд кацна в двора на галерията, което е и мой двор, а край него кръжаха щурци, от сектретните. Останали са само три, тук докараха тая от Чикаго. Охраната е непоносима. Пускат специална синтетична миризма, да гони подобни на тия от асансьора, отделно има щурци-шпиони навсякъде. А самата торбичка е изложена зад три реда овъглен плексиглас и човек може само контурите й да види. Поне така казаха.
Навалицата ме отказа. Мисля да се обадя на Слава все пак. У тях рядко има хора.
На граф Мишкин
Под приказките на господин Любозрителен, двете мишки заспаха. Той така разказва – вдига, успива. Те бяха прилепи, високо, неясно, залутани в тъмното, но знаещи къде, все пак, отиват.
Една от тях не се събуди. Остана горе. Все още прави сянка в сенките и по пладне надзърта за другата. Колко е голяма пишката на Буда? Две зърна ориз. Пълнозърнест, of course.
5 1/2
“Карибски вееечериииии!” – дъни радиото. Прекалено е далеч за да го напудря със ситен пясък и доволен да се отдам на заслужен отдих. Слънчо ми пече дупето, хавлията е подгизнала от пот и швепс, шегаджии изписват по гърба ми неприлични криптограми с плажно масло докато спя – това е тъй наречената “десетдневна почивка на екзотичен остров”.
Един облак нямат тука! Бях чел преди години една книга за един дето разпръсквал облаците с мисъл. Гледам и оттук е минал, копелето! Ама това е безобразие бе, това никъде го няма! Ни облак, ни дъжд, ни намек от градушка. Ама какво се чудя и аз, така е в Третия свят, това да не ти е Германия или Англия нещо? Не, никак…
За капак, преди минути е свършила и прожекцията в женското кино. Сега стада неангажирани красавици ще се изнижат покрай мен, което само по себе си е чудесно. Неприятното е, че пътечката минава не точно пред мен, а някак по диагонал и довечера няма да мирясам от крива шия. И ни да спя, ни на доктор да отида. Тук кой знае какви са им докторите! Сигурно и един прешлен с шамар не могат да изпукат, ръчичките им слабички, в казарма не са ходили…
Викат ни за обяд. След това ще гледаме танци, после – пак на плажа. И така още шест дни. Не, не шест, пет и половина!
Таралеж на кълбо
Кола е същество нечувствително, носи ултра тясна пола и е цяла глава по-ниска от Алфа. А Алфа е решила да не се поддава на низки страсти и да не избеснява, поне не преди да се качат отново в самолета. Дотогава има час. Къщата е след две пресечки, ще имат време.
Екзорсистът се размотава на тротоара отпред, разтяга дъвка с пръсти и се опитва да я лапне отново. Като ги вижда, си придава вид.
Влизат, съобщават му за уговорката си. Той хвърля монета, пада се тура, тоест Алфа. Кола няма задръжки и избеснява, пулсът на Алфа стига 90.
- Не мога да работя така! – категоричен е екзорсистът. Кола излиза на тротоара и почва да рита боклуци, ама нали й е тясна полата, изглежда комично. Усеща се и се обляга на висок бакелитов стълб.
Екзорсистът разперва ръце три пъти над главата на Алфа, успива я, използва бъркотията за да я нацелува и се заема с демоните. Вади един, втори, трети, кошчето се препълва. С крак добутва друго, по-голямо. Алфа е в звучен транс, очите й се надбягват по лицето, слюнки летят, некрасиво е. Екзорсистът й подхвърля, че е останал още един, последен, но доста голям. Иска ли или не иска? Иска. Той въздъхва и почва.
Захваща го с две ръце, извива го, говори му и присвива устни от напрежение. Борбата е грозна, без правила. По лицето на Алфа избват петна, опитва се да се прегърби, коланите с които е вързана оставят дълбоки отпечатъци по раменете й.
Демонът губи. Намира достойнство да се предаде и се оставя да бъде издишан. Екзорсистът натиква опашката в устата му и го търкулва към един тъмен ъгъл.
- Готово! – разплащат се. Навън Кола лежи, усукана около стълба, без дъх.
Встъпване в длъжност
- Добър вечер, добър вечер! За мен е чест да говоря пред отбрано общество като вашето! Бях помолен да кажа няколко думи за героя на деня, брат ми. Смея да твърдя, че съм сред хората, които го познават най-добре.
Бих искал да ви върна за момент назад във времето. Последното излъчване на “Мечтата на Минотавъра” беше през 1994, а брат ми, както знаете, се роди година по-късно. Бяхме намерили записи с дядо, пускали сме му ги, но не е същото. Има радиопредавания, които едно момче трябва да чуе като дете, за да стане истински мъж. Брат ми не стана.
Друго, което мога да ви кажа за него е, че се пропи преди да е проходил. Да, истина е! Известна вина за това имам и аз, признавам си. Не отричам, че именно аз сипвах от ракията на дядо в шишенцето му. Е да, ама пък дядо защо си държеше ракията на достъпно за деца място? Напълно безотговорна постъпка! А и на малкия му харесваше, спор няма.
Смятам, че именно рядката комбинация от радионеграмотност и инфанталкохолизмус, се оказа решаваща в успеха на брат ми. Погледнето го само – човек, който не може комар да убие, камо ли да измие три чинии подред, без да счупи поне една! И все пак той, именно той, беше избран от вас за Председател на Федерацията. Затова да му пожелаем заедно успех за дълги години на тази позиция, а вас ще помоля да престанете да викате и да ме целите с предмети. Късно е!
Без рецепта
- Абе, каква рецепта бе? Нямам рецепта. Какво значение има от какво съм болен и болен ли съм изобщо? Искам да си купя това лекарство, това е. Кой Ви говори за лекуване?
- Как? Лекарствата са за…
- Стига глупости! Имам колекция, казах Ви вече. С един пич от Словакия си менкаме и с един от Канада, също. Вчера разбрах, че е излязъл тоя Неозарезан плюс и днес идвам да си купя – за моята колекция и на тях да им пратя.
- Но, господине, не можем така просто да Ви продадем…
- Какъв е проблема? Това, че съм здрав ли?
- Не, но…
- Трябва да се разболея, може би и да намеря някой подкупен лекар да ми напише рецепта, това ли трябва да направя?
- Не, но лекарствата…
- Ама казвам Ви пак – не ми трябват това нещо като лекарство. Не ми пука изобщо какво лекува. Ня-ма-да-го-пи-я! Просто е ново, нямам го и идвам да си го купя. Петдесет кинта за три опаковки, ето!
- То е по 15.97.
- Окей, дайте ми три опаковки, здръжте си рестото и да се разотидем, а? Става ли, а?
- Добре. Три, нали?
- Да.
- Заповядайте.
- Ей! Ето, че може да се разберем! Довиждане!
- Довиждане, приятен ден.
- Какъв е тоя Нео, какво беше?
- Не знам, не съм го чувал. Дадох му три блистера Металон.
- Хаха, верно?
- Тъпанар! Идва и ми крещи тука! Имал колекция, дръжки! Кварталът се напълни с наркоманчета, добре че са неграмотни. Дай ми нещо за кръвно!
Люляк
Васил, син на Емил и Лучия, брат на мечката и по-добър в леглото от всеки друг мъж в блока, се успа. Оля, жена му, се прибра от работа да го събуди. Бяха я помолили, че не вдигал телефона си. Васил намери някакви думи за начало:
- И колко е сега, викаш?
- Десет, Василе, де-сет!
- Десет… Мамка му!
- Обади ми се Гаврилов. Два пъти! Да съм те намерела, че какво било това, как така, не знаеш ли колко…
- Какво колко? Какво колко??! Ей, начи…
Васил се почеса по корема и се запъти към банята. Няма да има време и да почете малко, още една глава му беше останала. “Няма да се бръсна днес” – спести си той още пет минути. Времето тече, не може да се крие цял ден тук, затова свърши каквото си беше наумил и излезе.
- …за последен път. И аз си имам свои…
Погледна жена си сънено и с лека вина и тя бавно се умълча от погледа му. Излязоха на балкона. Васил й метна една ръка през рамото.
- Помниш ли онова къще, дето го гледахме преди месец? След Владая, едно малко, с градинка и люляци.
- Кое? А, да, сетих се.
- Днес в 10:30 ще подпишем при нотариус. Купувам го.
- Какво??
- Да. Напуснах работа в Петък. Гаврилов не знае. Тоя тъпак нищо не знае, вече и това не знае.
- Ама как така?
- Така! Писна ми. Местим се.
- Как се местим? А пари?
- Апартамента го продадох в Четвъртък – тук сме до първи. С част от парите ще купя къщата. С остатъка ще помързелуваме.
- Ама…
- Какво?! – усмихна се Васил. – Всичко е наред, спокойно, ще видиш. Кажи и на твоя Гаврилов да те отпише. Аз трябва да излизам, май ще се наложи такси да взимам. Коя риза да…? Не, няма вече ризи. Би ли ми метнала оная черната тениска, с Мики Маус?
Матине
- Да се обадим в полицията! – предложи млада дама по чехли. Мнозинството я изгледа със съжаление.
- И какво ще направят те? Ще дойдат и какво?! – подигра й се портиерът.
- Нищо. Точно както миналия път – нищо, нищичко. – додаде котаракът от първи етаж. И си влезе.
- Все пак трябва да направим нещо, не мислите ли? – заинати се дамата.
- Ми направете нещо! – нечии нерви не издържаха. – Хайде, давайте, да не Ви спираме??
- Така е, никой не Ви спира. – пак портиерът.
- Идете им кажете, обадете се, нали всичко знаете! – леля ми се включи.
- Тъпачка! – вметнах аз.
- Шшт! Не така! Още е рано! – скастри ме чичо.
- Сори. – и аз се прибрах, но продължих да слушам.
- Ми не знам! – разхлипа се дамата. – Не може да го оставим така да лежи тук.
- Да го нахраним? – предложи хахото от втори етаж, дето живее под наем, а се бави с вноските.
- Той е заспал, а не огладнял! – озъби му се хазяинът. – Знаех, че си глупав, но чак пък токова!
- Е, хайде сега, хайде сега… – заувърта хахото.
- Ето, нека се завие! – непознат свали шала си.
- Някои наистина не си знаят парите. – прошепна леля на чичо.
- Абе знаеш ги какви са… – опита се да бъде сговорчив той.
- Вижте, вижте! Сменя си цвета! – едно момиченце събуди приспаното множество.
- Наистина! Порозовява! – дамата се оживи. Воден от любопитство се показах отново. Прави бяха!
Дружба
Малко след Хавай, Юрий Алексеевич дочу леко потропване отвън. Допря ухо и се заслуша. Ето пак – чук чук! След кратък размисъл, той отговори с еднозначен съветски потроп. Отвън се умълчаха. После събраха силици:
- Откройте, пожалуйста!
Юрий Алексеевич си погледна часовника – оставаха му към 17 минути, беше ги планирал за друго. Реши да се посъветва. След обичайната размяна на любезности и салюти, връзката прекъсна. Половин дузина неподозиращи една за друга наземни станции се покриха с дебел слой паника. Една от тях, за по-сигурно се самовзриви. Юрий трябваше да решава сам. Отвън вече нервничеха:
- Ну, откройте, я стучу уже полчаса! Здесь холодно!!!
Минута за размисъл.
- НУ ТЫ ЧЕ, СУКА? ОТКРОЙ!!! Я ТЕБЕ ПО-РУССКИ ГОВОРЮ, ЗДЕСЬ ОЧЕНЬ ХОЛОДНО, ПОН’МАЕШЬ?
“Да какая же я сука?” – помисли си Юрий Алексеевич. – “Лайка сукой была, да. Белка тоже. И Майка и Елка и Булка… об Анке не хочу даже вспоминать. А я гражданин, пилот. Ведь Вы сами сука, стучите и…”
Отвън се раздаде непоносимо тропане и непреводима игра на думи. Под ударите на обстоятелствата, Юрий Алексеевич реши да отвори Люка за Домашни Любимци. Знаеше какво си навлича с това решение, но пое отговорността.
След няколко минути го издириха:
- Товарищ Гагарин, все в порядке? Мы Вас потеряли.
- Да, все хорошо.
- Рад, рад! Ладно, через минуту начнем спуск.
- А я не хочу – продума тихо Юрий Алексеевич. И изключи.
Кожодер
Соломон погледна с мили очи брат си и го попита отново за кожата.
- Казах ти, няма да обсъждаме това. – Кайро беше непоклатим.
Соломон преглътна сълзите си, свали огърлицата от врата си и я остави на ниската масичка. След това излезе и затръшна вратата без да се обърне. Кайро усети нещо нередно и стана. Когато се показа, от Соломон нямаше и следа. Кайро се изпоти не на шега, върна се и си седна.
Десет години по-късно го застигна новина – Соломон му съобщаваше, че вече не се интересува от него. Кайро се успокои, опъна крака на табуретката и усмихнато загледа кожата на стената.
Политика и икономика
“Търговец на амфетамини сваля четири килограма за една нощ в ареста”
“Малката русалка осъмна без перката си”
“Самолет на United Airlines губи пътник”
“Вълк без спомени”
Колко много неща изчезват, мисля си. Къде ли се дяват? А можеше да е по-добре…
“Нелегални удвояват населението на Земята”
“Кривогледството повишава температурата”
“Родете близнаци и ще получите бонус хамстер!”
Въжето
Единият край на въжето е вързан здраво за ръждива тръба, на четири метра над водата. Усурийски възел, троен, няма разплитане. При все това Коста го е накапал с разтопен восък, да не би да реша да мамя. Все едно имам шанс…
Аз съм захапал свободния край на въжето и съсредоточено го поглъщам. С всеки сантиметър се приближавам до възела, кръвта от разклатените ми зъби и ръждивият вкус вече не ми правят впечателние. Нивото на водата се покачва, солеността й е успокоително висока и лекува раните по краката и тялото ми. Малко преди да се удавя, ще бъда напълно изцерен. Коста, най-добрият ми приятел.
След като завършихме, той отиде в някакво въоръжено училище, а аз заминах за Хайд Парк, да прося. Видяхме се вчера, случайно, пред една църква в центъра. Заговорихме се, седнахме да пием по бира в парка. Надвечер ни налазиха мравки, ние се бяхме поизнервили и заспорихме. В крайна сметка не се разбрахме и се хванахме на бас. На сутринта Коста ме събуди – бил прав. Проверих, така е. Коста и неговите желания.
Франц
Франц се примири и си легна в преддверието. В някакъв смисъл, сестра му имаше право. Зарови се в купа обувки за гости и заспа.
На сутринта майка им им поднесе супа в леглото и по нещо за четене. След като приключиха, ги поразпита как са спали, какво ще правят днес, обичат ли я – обичайните мили събуждащи ума разговори. Франц реши да не казва защо не е спал в леглото си. Двете хубаво му се присмяха на белезите, но той не продума, макар много да му се искаше да ги млъкне. Само сви вежди и излезе по-рано от обикновено.
През цялата сутрин му беше тежко. Беше заслужил да бъде наказан, спор няма, но чак да спи сред обувките – не беше ли това малко прекалено? Реши след обяд да се отбие при равина.
Почти беше стигнал до малката розова къщичка, долепена до синагогата, когато ги чу над себе си. Първата бомба падна в двора на Глоубка, втората удари училището. Франц се затича, опита се да махне капака на една шахта и да се скрие, но третата бомба го предвари. Пуснаха още няколко и отлетяха.
Първи го видя равинът. Хвана го за лактите и внимателно, без да се цапа, го изтегли у дома. Франц беше още жив, но не изглеждаше на себе си. За всеки случай, равинът разтвори над него един чадър за гости, за да не го видят гарваните и прати Малцек да викне майка му.
След малко Малцек дотича и с ужас в очите съобщи, че къщата на Франц е сред разрушените и всички са загинали. Франц чу това с мътен мозък и въздъхна. “Благословено да е Името, рави!” – каза той и издъхна.
Гроздобер
Гроздето се бере преди съмване; ако се промъкне и един слънчев лъч, всичката сладост от зърната се стапя и изтича в гроздобераческите ти сандали и после ти лепне цял ден.
Когато се опитваш да откъснеш висок грозд, не гледай към него. Опитвай се да надушиш сянката му, да усетиш топлината му по дланта си. Веднъж намерил къде е, го прегърни с пръсти, изкачи се нагоре до дръжката и я хвани здраво. Късай решително.
Внимавай да не смачкаш или обелиш зърната. Едно наранено зърно променя всичко и промяната е необратима. Ако си мислиш другояче, по-добре ела пак догодина или иди да береш орехи.
Работата не е лека, не идвай неподготвен. Започни да тренираш преди сезона – първо по светло с ниска ограда, после по тъмно, пак с ниска. Свикнеш ли да балансираш върху ръба на оградата по тъмно, си почти готов. Разликата между ниската и високата ограда е по-незначителна, отколкото разликата между пазенето на равновесие денем и нощем.
Последно. Никога не говори по време на гроздобер. Никога. Това, че стражите ще те свалят с куките в момента, в който продумаш, е едно на ръка. Това, което трябва да запомниш, е че има причина да се изисква мълчание. Гроздето е чувствително към думите ни, те го променят. Има хора, които умеят да подберат думите си така, че гроздето да има вкус по тяхно желание. Но съдейки по формата на устата ти, мога да кажа, че ти не си от тях.
Фрегатата
- “Лакримоза” – казва Марженка, – е гръцката дума за фрегата. Явно някой е извикал, защото е видял фрегата през прозореца си или нещо подобно.
- Да, но как можеш да видиш фрегата в тази част на града? Най-близката голяма вода е… Къде е всъщност най-близката? Морето ли е?
- Да, мисля, че морето. Но това няма значение. Няма защо някой да крещи “ЛАКРИМОЗА” в три през нощта, освен ако не е видял нещо.
- Ами ако е видял дух? Или ангел? Или просто се е объркал нещо? Случват се и такива работи.
- Дай да не коментираме вариантите с объркване, защото така до никъде няма да стигнем. Всъщност, на теб за какво ти е да разбереш защо този човек е изкрещял посред нощ?
- Събуди ме. Искам да знам дали е имало защо.
- Е, дори и за него да е имало защо да вика, това значи ли, че за теб ще има защо да се будиш?
- Разбира се. Ако едно действие е обяснимо за извършителя му, то е окей и за мен.
- Не знам как живееш, ако вярваш в това, което току що ми каза.
- Толкова ли е невероятно? Нали хората сме едно, едни импулси и еднотипен живот, в крайна сметка. Кой е извикал и кой се е събудил е без значение.
- А защо говориш точно с мен тогава? Защо не говориш със сестра си, примерно?
- Не се засягай, но ми се стори, че единствено ти няма да прекратиш разговора на втората минута.
- А кога, как мислиш? На осмата? На деветнадесетата? Все някога ще го прекратя, ясно ти е.
- Е, да. Не очаквам да говорим кой знае колко дълго. Благодаря все пак.
- Моля.
въшки
вече втори месец, откакто забраниха въшките, чакам, тировете минават отегчителни и успешни проверки, дано имам късмет, мойте вкъщи доживяват седмица-две максимум, а то въшка на седмица въшка ли е, не, не е, бълхите за нищо не стават, каквото и да ми разправят, ние кучета ли сме, ебаси, подстригвам се всеки ден, харесва ми как минава машинката по главата ми, напомня ми за преди, няма въшки, вчера разбиха развъдник, пострадаха другари от клуба, затвор, а и в затвора няма въшки, противно на митовете, не е живот това, чета книги по генетика, мечтая, но лабораторното оборудване се раздава с купони, веднага ще им вляза в списъците, поне да съм готов, драпам се по главата, ама не ме сърби, монархията е наследствена, на нашият му остават поне още 30 години живот, не знам как ще изкарам, то два месеца ми се сториха ад, а тридесет години, как, едно приятелче каза, че може да ме прекара през границата, добре, че в югославия все още не е влязла в сила забраната, а то от югославия ей къде е африка, свобода на словото и фауната, тъжно ми става, а и китаеца не идва, трябваше да дойде преди пет минути, дано не ме думнат, че половин заплата ми е в джоба, дано.
Тортата
Патица пресича улицата с бавна стъпка, без да се оглежда. След нея се влачат шест мравки, всяка с пазарска торба в ръчица – лелката от детската се прибира от пазар с робините си. Преди да се доизвлекат на тротоара, до тях камион набива свирепи спирачки и от каросерията му излита недобре вързана торта и пада право върху мравка №5 и мравка №6. Те доволни я изблизват почти цялата и гледат с преяла надменност другите. Патицата с пуританска завист им се разкрещява нещо, но пълен стомах лоша дума не чува. Шофьорът слиза и се приближава да види добре ли са с думите:
- Е кво праиме ся?
Мравка №4 вдига поглед:
- Я се разкарай!
И почва боя. Бой с останки от торта и двадесет и пет свещи. Веселбата трае има-няма два часа, но това е достатачно дълго време за Лили, да се разплаче неутешимо. Тя седи вкъщи, заедно с тълпа познати и непознати гости, дошли да я уважат, да й целуват ръка и подаряват подаръци.
Някъде към полунощ, без да се преобличат, у Лили се изтрисат шофьорът с лелката и робините и без да се извинят даже или да изкажат добропожелания, отиват на балкона да се освежат.
Свърши се
“Скобка, пиронче, кламер…”, нижеха се една по една мислите в главата на Роко. Поуморен беше; девет дена караул бяха твърде много за годинките му. “Сапун, каша…”, затананика си, “валяк, небостъргач, буре барут, будилник…”
Скоро ще се съмне и ще се прибере отвън. “Габарити, талятели…” Майка му ще му се скара мило на входа. “Търкалета, филцови ръкавици, капчуци, арки”. После щеше да се събуе и съблече и да се намуши между незатоплените чаршафи, ей така, с дрехите, “Гълфстрийм, Мелбърн, Отранто, Сантиаго, Сан Суси…”, нямаше да разбера дали калъфката на възглавницата му скоро е прана или не, щеше да падне в тридесет и шест часов сън от раз, “маргарин, магданоз, макадамия…” и зад очите му да се завъртят кръгове…”Мандрагора, марихуана, Малдорор, Магдалена…”, кръгове, “Мендосино, Мекота, Пекота…”, кръгове, “Моли Стоунс, Михел Холандеца…”
Зверски трясък, нещо падна върху него, чу се пресмъртен вой, някой оплака себе си, наругаха го и го сритаха под купа тухли, ушите му пищяха, болеше го гърба и нещо счупено по-надолу, наоколо всички тичаха. В главата му се въртяха думите “военен съд, разстрел, свърши се”.
