Бррррррррррнинг пиплз

Слязох до долу да обърна внимание на пазача да не пуска повече в офиса хора с меч. Вярно, Ники ми е приятел, но пазачът не го е пуснал заради това – откъде да знае, че ми е приятел?! Просто се е уплашил, предполагам. Също както и колежките, дето изпочупиха огледалата и спекоха тонера с викове! Нормална човешка реакция, мисля. Отделно, дето Ники беше и гол…

Куба, 1962-ра. Хектор на 6 седмици, Лени го държи. С бухалката е Савичевич.

На село при леля Анастасия, 15.VII.1965г.

При доктора – задължителната проверка по време на Градинската криза.

Декември, 1980г. – за първи път на Балтийско море.

Декември, 1980г. – С Хектор в парка Фридрих Велики.

Май, 1994г. – на посещение при леля Анастасия.

Първият ден на новия век! – Пърт, Австралия, 2000г.

Честит 50ти рожден ден, момчето ми!!!

Надвесил се е над мен:

- Отпуснете се! Поставете ръката тука, така. Сега ще я стегна лекичко. Да повторим – ще повдигнем Линията на Сърцето, ще удължим Линията на Щастието, ще разсеем няколко зловредни трапчинки, накрая – ще приближим Съдбовния хълм до този на Волята и сме готови. Нали така?

- Да.- губя съзнание.

Ето ме пак. Гледам лампите горе и внимавам да не се движа. Ръката ми е все така вързана, както и цялото тяло. Мигам няколко пъти за да проверя дали ме боли глава от упойката, май не. Каня се да се порадвам на това, което ме чака, но дочувам иззад вратата:

- Ех, защо не си е взел застраховка тоя?! Клъцнали сме му Линията на Здравето.
- Еми да е мислил. Колко имаме още днес?

Какво да правиш… Съдба!

© Клиника Два мозъка

-Това е. Почукай!
-На тази ли?
-Да.

Чук-чук.

-Не отваря.
-Опитай пак!

Чук-чук.

-Нц. Явно го няма.
-Тук е, видях го да се прибира.
-Може да е излязъл.
-Може.
-Ще пробвам още един път.

Чук-чук-чук.

Този път вратата се отваря.
Показва се млад господин, облечен, сънен.
Изглежда ни един по един и пита неопределено:

-Мен ли търсите?
-Добро утро! Нали Вие сте…

Влиза си и тръшва вратата. Ние – в антракт.

-Да почукам ли пак?
-Май няма смисъл. Да дойдем пак утре.
-Едва ли ще е по-различно.
-Така е. Да пробваме на другата врата.

Десет стъпки надясно. Чук-чук.

На вратата – господинът от първата врата. Ние – в шаш.

-Извинявайте, имаме грешка.

Тогава се отваря първата врата и се показвам аз!
Гледам известно време как се отдалечавамe с другия
и след това се прибирам.

Ако са твърди, увисват, ако са меки – стърчат.
Ако са мокри – клепват.
Ако са вледенени – стоят, но не се възприемат като такива.
Ако са прани са степани.
Ако ги дърпаш се разминават, след като ги пуснеш.
Ако ги духа вятър отзад са най-добре.
Ако ги нацапаш със сос, бият на очи, но по лош начин.
Ако ги импрегнираш с лепило са твърди, но изглеждат евтино.
Ако ги драпа котка се сливат в едно.
Ако ги обърнеш навътре, всички подозират нещо.
Ако отрежеш един – добре за втория, ако отрежеш два – добре за всички.

Що е то?

Плетени рога на плетена шапка.

Стана девет, а майката на Оскар все още не беше дошла да си го прибере. Решихме, че не е удобно вече да й звъним, затова му подредихме да спи в хола и му оставихме купа бадеми и буркан вода за през нощта. Ние се прибрахме в спалнята да се полигавим малко, че утре ни чакаше тежък ден.

На сутринта от Оскар нямаше и следа. Пуснахме домашния електронен дневник, ето какво беше записал той:

2204 – Оскар открива бадемите и почва да цели с тях фикуса
2206 – Оскар уцелва фикуса
2209 – Оскар уцелва повторно фикуса, след което изсипва всички останали бадеми на пода
2211 – Оскар пикае във фикуса
2214 – Оскар облича фикуса в дамски халат
2216 – Фикусът пада
2218 – Оскар сяда до дивана и почва да удря възглавниците с ръка, като се опитва да вдиша излезлия прах
2220 – Оскар сваля възглавниците от дивана и прави от тях кула
2223 – Котаракът влиза в хола
2224 – Котаракът е на върха на кулата, уплашен е
2226 – Оскар уцелва котарака с бадем, кулата пада
2228 – Оскар гледа прозореца
2230 – Оскар гледа през прозореца
2233 – Оскар се стряска и затваря бързо прозореца
2234 – Оскар си прави къщичка от възглавничките и се скрива в нея
2249 – Котаракът се престрашава да се разходи, оглежда и души
2250 – Котаракът стига до къщичката, обдушва я, бута я
2250 – Котаракът се разхожда сред разбутаните възглавници
2255 – Котаракът седи на една възглавница и се ближе
2258 – Котаракът заспива
0655 – Мъж по пижама отваря вратата на хола

Тук прекъснахме, защото мъжът ми прави ужасни неща сутрин, за които не искам да знам. Седнахме да пием чай, към осем звъннахме на майката на Оскар. Тя дойде бързо, оправда се нещо и пи с нас чай. Показахме й записа от последния половин час на сина й. След като го изгледа, тя помълча малко, а после помоли да вземе котарака за компенсация. Не се съгласихме, разбира се.

© Майката на Оскар

Усетих, че нещо ми тегли одеялото. Разбудих се – на ръба на леглото седи дявол и ме гледа в очите:

- Ставай да ме караш за училище!
- Ама… аз нямам кола!
- Е-е-е! – каза дяволът и изчезна.

Приятелката ми се притегли към мен:

- М-м-м, защо излъга горкия дявол, че нямаш кола?
- Ама аз наистина нямам!
- Е-е-е! – тя си събра нещата набързо и се изнесе.

Ама ден! Станах, облякох си халата и излязох на балкона да позяпам какаво става в отсрещния блок. Нищо. Погледнах надолу – няма ми колата! Е-е-е!!!

- Как мина изпита?
- Обясних на професора, че знам, но не ми е до това да споделям с него.

Така се каляваше стоманата.

Винаги, когато чуя стрелба из града, си казвам с радост – „Почна се!“.
А после, когато зарята свърши, провесвам нос – „Свърши се!“…

Минах покрай училищния пазар още в сряда вечерта, но торбите ми попречиха да вляза, затова отложих за следващия ден. На сутринта отидох сравнително рано, но деца почти не бяха останали. Всичко на всичко имаше четири – три момчета и едно, мисля, момиче.

Момчетата като да имаха някаква роднинска връзка – и трите бяха рижи, високи, с белези на неочаквани за възрастта им места. Огледаха ме дръзко, с добри задни мисли и без никакво явно желание да получат моето одобрение. Но ги харесах, дотук три, казах си.

Четвъртото беше слабо, крехко създание в тясна черна пола и ивичест пуловер. Босо. Приличаше повече на насекомо, отколкото на човек. Не можах да го усетя, заразглеждах го. Пръстите, наклона на главата, коленете – всичко ми даваше основания да мисля, че може да му се разчита. Преместих го в кошницата при другите и тръгнах към къщи, но не ми беше спокойно.

На първия учебен ден класната на Ява ни запозна с другите й съученици, тези, които бяха в класа по разпределение. Ява не им обърна много внимание, гледаше разсеяно и така отговаряше. Когато задължителната част отмина, тя се отдели от мен и потърси близост с избраните. Вече се изясни, че насекомото беше момиче – беше подчертала ноктите си с цвят и разделила косата си на широк път. За мой тих ужас Ява я целуна по челото, застана до нея и ме помоли да ги снимам.

Вечерта я попитах какво мисли за класа.
- Нека говорим за това след шест години! – каза тя и засърба супата си.