Млъкват.  Адвокатът отпива от общата чашата.

- Това с транзакциите няма как, просто не става.
- И какво правим? – нервно.
- Склад.
- Марина няма да ни пусне.
- Коя беше Марина?

Погледи към различни прозорци на стаята.  После погледите се срещат.

- А Динко?
- Динко е леке.
- Брат ми е.
- Брат ти е леке.
- Сестра ти е заспа.
- Майка ти е…
- Сетих се!

Става.  Обикаля го два пъти и пак сяда.  Напрежение.

- Какво се сети.
- Нещо за сестра ти.

Гризане на нокти.

- Ами значи няма да стане.
- Аз ти казах!
- Да.  Ще тръгвам тогава.
- Момент!
- Какво?
- Майка ти ме помоли да ти предам това писмо.
- Мерси!  Чао!
- Чао!  До после!

Джанки има и в Дружба.

Лили пресече без да се оглежда и задъхана спря на банкета. Извади от ръкава червило и се намаца чак до веждите. С леко приличие изтри около очите за да си сложи грим. Не се разплака, съжалявам. Просто седна в крайпътното и замига.

- Е не може така – помисли на глас. – Не може всеки, ВСЕКИ БОЖИ ПЪТ, да се случва едно и също. Ако не е на зарове, ще е на жабки, ако не е на монополи, ще е на чък-чик!

В тъмното към нея се приближи фигура на мъж в разцвета на силите си. Лили го освети отгоре, отдолу и отляво и го позна.

- Сядай!
- Няма бе, аз дойдох само да си купя цигари, че оттатък вече е затворено.

И трите й фенера се умълчаха. Мъжът се върна с една кутия, запали си със светкавицата на полароида и разкашля всичко наоколо. По Беласица телени мрежи.

Не можел, зает бил. Ще ида сам.

Гледам, в асансьора пак са се навъдили екофашисти. Крият се по ъглите и само нощем, когато няма никой, се катерят по огледалото и пишат с червило “MORE DEAD PIXELS”, “MAXIMIZE THE MINIMUM!!!” и подобни. Ще трябва да говоря с портиера.

“Последната полиетиленова торбичка”, 6.VI – 9.VI. Днес е осми, ще е навалица. Гледах как я докараха, един Локхийд кацна в двора на галерията, което е и мой двор, а край него кръжаха щурци, от сектретните. Останали са само три, тук докараха тая от Чикаго. Охраната е непоносима. Пускат специална синтетична миризма, да гони подобни на тия от асансьора, отделно има щурци-шпиони навсякъде. А самата торбичка е изложена зад три реда овъглен плексиглас и човек може само контурите й да види. Поне така казаха.

Навалицата ме отказа. Мисля да се обадя на Слава все пак. У тях рядко има хора.

Една от тях не се събуди. Остана горе. Все още прави сянка в сенките и по пладне надзърта за другата. Колко е голяма пишката на Буда? Две зърна ориз. Пълнозърнест, of course.

Един облак нямат тука! Бях чел преди години една книга за един дето разпръсквал облаците с мисъл. Гледам и оттук е минал, копелето! Ама това е безобразие бе, това никъде го няма! Ни облак, ни дъжд, ни намек от градушка. Ама какво се чудя и аз, така е в Третия свят, това да не ти е Германия или Англия нещо? Не, никак…

За капак, преди минути е свършила и прожекцията в женското кино.  Сега стада неангажирани красавици ще се изнижат покрай мен, което само по себе си е чудесно.  Неприятното е, че пътечката минава не точно пред мен, а някак по диагонал и довечера няма да мирясам от крива шия. И ни да спя, ни на доктор да отида. Тук кой знае какви са им докторите! Сигурно и един прешлен с шамар не могат да изпукат, ръчичките им  слабички, в казарма не са ходили…

Викат ни за обяд.  След това ще гледаме танци, после – пак на плажа.  И така още шест дни.  Не, не шест, пет и половина!

Екзорсистът се размотава на тротоара отпред, разтяга дъвка с пръсти и се опитва да я лапне отново. Като ги вижда, си придава вид.

Влизат, съобщават му за уговорката си. Той хвърля монета, пада се тура, тоест Алфа. Кола няма задръжки и избеснява, пулсът на Алфа стига 90.

- Не мога да работя така! – категоричен е екзорсистът. Кола излиза на тротоара и почва да рита боклуци, ама нали й е тясна полата, изглежда комично. Усеща се и се обляга на висок бакелитов стълб.

Екзорсистът разперва ръце три пъти над главата на Алфа, успива я, използва бъркотията за да я нацелува и се заема с демоните. Вади един, втори, трети, кошчето се препълва. С крак добутва друго, по-голямо. Алфа е в звучен транс, очите й се надбягват по лицето, слюнки летят, некрасиво е. Екзорсистът й подхвърля, че е останал още един, последен, но доста голям. Иска ли или не иска? Иска. Той въздъхва и почва.

Захваща го с две ръце, извива го, говори му и присвива устни от напрежение. Борбата е грозна, без правила. По лицето на Алфа избват петна, опитва се да се прегърби, коланите с които е вързана оставят дълбоки отпечатъци по раменете й.

Демонът губи. Намира достойнство да се предаде и се оставя да бъде издишан. Екзорсистът натиква опашката в устата му и го търкулва към един тъмен ъгъл.

- Готово! – разплащат се. Навън Кола лежи, усукана около стълба, без дъх.

Бих искал да ви върна за момент назад във времето. Последното излъчване на “Мечтата на Минотавъра” беше през 1994, а брат ми, както знаете, се роди година по-късно. Бяхме намерили записи с дядо, пускали сме му ги, но не е същото. Има радиопредавания, които едно момче трябва да чуе като дете, за да стане истински мъж. Брат ми не стана.

Друго, което мога да ви кажа за него е, че се пропи преди да е проходил. Да, истина е! Известна вина за това имам и аз, признавам си. Не отричам, че именно аз сипвах от ракията на дядо в шишенцето му. Е да, ама пък дядо защо си държеше ракията на достъпно за деца място? Напълно безотговорна постъпка! А и на малкия му харесваше, спор няма.

Смятам, че именно рядката комбинация от радионеграмотност и инфанталкохолизмус, се оказа решаваща в успеха на брат ми. Погледнето го само – човек, който не може комар да убие, камо ли да измие три чинии подред, без да счупи поне една! И все пак той, именно той, беше избран от вас за Председател на Федерацията. Затова да му пожелаем заедно успех за дълги години на тази позиция, а вас ще помоля да престанете да викате и да ме целите с предмети. Късно е!

- Какъв е тоя Нео, какво беше?
- Не знам, не съм го чувал. Дадох му три блистера Металон.
- Хаха, верно?
- Тъпанар!  Идва и ми крещи тука! Имал колекция, дръжки! Кварталът се напълни с наркоманчета, добре че са неграмотни.  Дай ми нещо за кръвно!

- И колко е сега, викаш?
- Десет, Василе, де-сет!
- Десет… Мамка му!
- Обади ми се Гаврилов. Два пъти! Да съм те намерела, че какво било това, как така, не знаеш ли колко…
- Какво колко? Какво колко??! Ей, начи…

Васил се почеса по корема и се запъти към банята. Няма да има време и да почете малко, още една глава му беше останала. “Няма да се бръсна днес” – спести си той още пет минути. Времето тече, не може да се крие цял ден тук, затова свърши каквото си беше наумил и излезе.

- …за последен път. И аз си имам свои…

Погледна жена си сънено и с лека вина и тя бавно се умълча от погледа му. Излязоха на балкона. Васил й метна една ръка през рамото.

- Помниш ли онова къще, дето го гледахме преди месец? След Владая, едно малко, с градинка и люляци.
- Кое? А, да, сетих се.
- Днес в 10:30 ще подпишем при нотариус. Купувам го.
- Какво??
- Да. Напуснах работа в Петък. Гаврилов не знае. Тоя тъпак нищо не знае, вече и това не знае.
- Ама как така?
- Така! Писна ми. Местим се.
- Как се местим? А пари?
- Апартамента го продадох в Четвъртък – тук сме до първи. С част от парите ще купя къщата. С остатъка ще помързелуваме.
- Ама…
- Какво?! – усмихна се Васил. – Всичко е наред, спокойно, ще видиш. Кажи и на твоя Гаврилов да те отпише. Аз трябва да излизам, май ще се наложи такси да взимам. Коя риза да…? Не, няма вече ризи. Би ли ми метнала оная черната тениска, с Мики Маус?

- Откройте, пожалуйста!

Юрий Алексеевич си погледна часовника – оставаха му към 17 минути, беше ги планирал за друго. Реши да се посъветва. След обичайната размяна на любезности и салюти, връзката прекъсна. Половин дузина неподозиращи една за друга наземни станции се покриха с дебел слой паника. Една от тях, за по-сигурно се самовзриви. Юрий трябваше да решава сам. Отвън вече нервничеха:

- Ну, откройте, я стучу уже полчаса! Здесь холодно!!!

Минута за размисъл.

- НУ ТЫ ЧЕ, СУКА? ОТКРОЙ!!! Я ТЕБЕ ПО-РУССКИ ГОВОРЮ, ЗДЕСЬ ОЧЕНЬ ХОЛОДНО, ПОН’МАЕШЬ?

“Да какая же я сука?” – помисли си Юрий Алексеевич. – “Лайка сукой была, да. Белка тоже. И Майка и Елка и Булка… об Анке не хочу даже вспоминать. А я гражданин, пилот. Ведь Вы сами сука, стучите и…”

Отвън се раздаде непоносимо тропане и непреводима игра на думи. Под ударите на обстоятелствата, Юрий Алексеевич реши да отвори Люка за Домашни Любимци. Знаеше какво си навлича с това решение, но пое отговорността.

След няколко минути го издириха:

- Товарищ Гагарин, все в порядке? Мы Вас потеряли.
- Да, все хорошо.
- Рад, рад! Ладно, через минуту начнем спуск.
- А я не хочу – продума тихо Юрий Алексеевич. И изключи.

- Казах ти, няма да обсъждаме това. – Кайро беше непоклатим.

Соломон преглътна сълзите си, свали огърлицата от врата си и я остави на ниската масичка. След това излезе и затръшна вратата без да се обърне. Кайро усети нещо нередно и стана. Когато се показа, от Соломон нямаше и следа. Кайро се изпоти не на шега, върна се и си седна.

Десет години по-късно го застигна новина – Соломон му съобщаваше, че вече не се интересува от него. Кайро се успокои, опъна крака на табуретката и усмихнато загледа кожата на стената.

Колко много неща изчезват, мисля си. Къде ли се дяват? А можеше да е по-добре…

“Нелегални удвояват населението на Земята”
“Кривогледството повишава температурата”
“Родете близнаци и ще получите бонус хамстер!”

Аз съм захапал свободния край на въжето и съсредоточено го поглъщам. С всеки сантиметър се приближавам до възела, кръвта от разклатените ми зъби и ръждивият вкус вече не ми правят впечателние.  Нивото на водата се покачва, солеността й е успокоително висока и лекува раните по краката и тялото ми.  Малко преди да се удавя, ще бъда напълно изцерен. Коста, най-добрият ми приятел.

След като завършихме, той отиде в някакво въоръжено училище, а аз заминах за Хайд Парк, да прося. Видяхме се вчера, случайно, пред една църква в центъра. Заговорихме се, седнахме да пием по бира в парка. Надвечер ни налазиха мравки, ние се бяхме поизнервили и заспорихме.  В крайна сметка не се разбрахме и се хванахме на бас. На сутринта Коста ме събуди – бил прав. Проверих, така е. Коста и неговите желания.

На сутринта майка им им поднесе супа в леглото и по нещо за четене. След като приключиха, ги поразпита как са спали, какво ще правят днес, обичат ли я – обичайните мили събуждащи ума разговори. Франц реши да не казва защо не е спал в леглото си. Двете хубаво му се присмяха на белезите, но той не продума, макар много да му се искаше да ги млъкне. Само сви вежди и излезе по-рано от обикновено.

През цялата сутрин му беше тежко. Беше заслужил да бъде наказан, спор няма, но чак да спи сред обувките – не беше ли това малко прекалено? Реши след обяд да се отбие при равина.

Почти беше стигнал до малката розова къщичка, долепена до синагогата, когато ги чу над себе си. Първата бомба падна в двора на Глоубка, втората удари училището. Франц се затича, опита се да махне капака на една шахта и да се скрие, но третата бомба го предвари. Пуснаха още няколко и отлетяха.

Първи го видя равинът. Хвана го за лактите и внимателно, без да се цапа, го изтегли у дома. Франц беше още жив, но не изглеждаше на себе си. За всеки случай, равинът разтвори над него един чадър за гости, за да не го видят гарваните и прати Малцек да викне майка му.

След малко Малцек дотича и с ужас в очите съобщи, че къщата на Франц е сред разрушените и всички са загинали. Франц чу това с мътен мозък и въздъхна. “Благословено да е Името, рави!” – каза той и издъхна.

Когато се опитваш да откъснеш висок грозд, не гледай към него. Опитвай се да надушиш сянката му, да усетиш топлината му по дланта си. Веднъж намерил къде е, го прегърни с пръсти, изкачи се нагоре до дръжката и я хвани здраво. Късай решително.

Внимавай да не смачкаш или обелиш зърната. Едно наранено зърно променя всичко и промяната е необратима. Ако си мислиш другояче, по-добре ела пак догодина или иди да береш орехи.

Работата не е лека, не идвай неподготвен. Започни да тренираш преди сезона – първо по светло с ниска ограда, после по тъмно, пак с ниска. Свикнеш ли да балансираш върху ръба на оградата по тъмно, си почти готов. Разликата между ниската и високата ограда е по-незначителна, отколкото разликата между пазенето на равновесие денем и нощем.

Последно. Никога не говори по време на гроздобер. Никога. Това, че стражите ще те свалят с куките в момента, в който продумаш, е едно на ръка. Това, което трябва да запомниш, е че има причина да се изисква мълчание. Гроздето е чувствително към думите ни, те го променят. Има хора, които умеят да подберат думите си така, че гроздето да има вкус по тяхно желание. Но съдейки по формата на устата ти, мога да кажа, че ти не си от тях.

- Е кво праиме ся?

Мравка №4 вдига поглед:

- Я се разкарай!

И почва боя. Бой с останки от торта и двадесет и пет свещи. Веселбата трае има-няма два часа, но това е достатачно дълго време за Лили, да се разплаче неутешимо.  Тя седи вкъщи, заедно с тълпа познати и непознати гости, дошли да я уважат, да й целуват ръка и подаряват подаръци.

Някъде към полунощ, без да се преобличат, у Лили се изтрисат шофьорът с лелката и робините и без да се извинят даже или да изкажат добропожелания, отиват на балкона да се освежат.

Скоро ще се съмне и ще се прибере отвън. “Габарити, талятели…” Майка му ще му се скара мило на входа. “Търкалета, филцови ръкавици, капчуци, арки”. После щеше да се събуе и съблече и да се намуши между незатоплените чаршафи, ей така, с дрехите, “Гълфстрийм, Мелбърн, Отранто, Сантиаго, Сан Суси…”, нямаше да разбера дали калъфката на възглавницата му скоро е прана или не, щеше да падне в тридесет и шест часов сън от раз, “маргарин, магданоз, макадамия…” и зад очите му да се завъртят кръгове…”Мандрагора, марихуана, Малдорор, Магдалена…”, кръгове, “Мендосино, Мекота, Пекота…”, кръгове, “Моли Стоунс, Михел Холандеца…”

Зверски трясък, нещо падна върху него, чу се пресмъртен вой, някой оплака себе си, наругаха го и го сритаха под купа тухли, ушите му пищяха, болеше го гърба и нещо счупено по-надолу, наоколо всички тичаха. В главата му се въртяха думите “военен съд, разстрел, свърши се”.

Йовко бива изваден от блаженството на този сън с елегантен ритник в областта на коленете. Чувалът го предпазва от синини, но не може да опази съня му. Над него се е надвесил човек, който повече мяза на звяр. Звярът се навежда усмихнат и прошепва в ухото на проклинащия живота и майка си Йовко:

- Ставай! Нощта е пред нас, не трябва да закъсняваме!

Звярът, очевидно доволен от ефекта, който е предизвикал с появата си, се усмихва зъбато, при което съвсем приближава муцуната си до Йовковата:

- Наричай ме Джо. Тук всички ми викат така.

Йовко разбира, че Гибралтар, за разлика от Нил, не е измислица. Измъква се от чувала и си стяга неохотно, но набързо багажа, треперейки от пот и студ.  Междувременно, спящата му половина изпуска всички риби. Те се тресат от смях, шезлонгът му се топи, а и ухо почва да го наболява. Тръгват.

- Кажи, братко, защо за Бога си в гората по това време? Не видя ли знака по-надолу?

Някаква здрава мисъл се появява в Йовковата глава и той решава да не отговаря, да не поглежда, да си събере нещата – без ябълките, да забрави всичко и да се омете възможно най-далече от всяка жива душа. Речено-сторено. Под напевите, предупрежденията и откровените предизвикателства на евангелистите, младият момък се изнася с бързи крачки към най-непроходимите и както си мисли, най-ненаселени части на гората.

Скоро отново е тихо. Мракът се промушва между дърветата,като мъгла. Йовко решава да бивакува до един шипков храст, където е малко по-широко и може да си опъне чувала и да напали огън. Скалъпва огнище между себе си и храста – по-добре е да се изгориш насън, отколкото да се убодеш – и сяда. Вади от раницата нещо, увито във вестник, разопакова го и го изяжда с ножа. Пушките са до него, сит е, усеща се спокен и сигурен. За да е пълно удовлетворението му си пуска транзисторчето.

Три часа по-късно батериите свършват. Отегчен от плиткия вътрешен диалог, който е водил досега и поуморен от тишината наоколо, Йовко решава, че няма защо да будува повече и се приготвя да заспи. Изпикава се върху жарта, прибира отпадъците в една найлонова торбичка и се събува. Чувалът му е позатоплен и поомирисан от огъня и Йовко с блаженството се навира в него. Заспива.

(следва продължение)

“Којто тука дојде, отрепан ќе си ојде
Гибралтар”

Йовко мига с нарастващ страх. Сладнеците се споглеждат с кикот, явно знаят кой е Гибралтар и предвкусват забавна вечер. Сега е момента да кажем един малко известен факт за сладнеците – те винаги се движат по трима. Ръка за ръка с този факт – разбирайте ръце, свързани с белезници, а не любовно присмукващи се ръце – стои друг факт, а именно, че тредият сладнец винаги е скрит. Идва време третият да се покаже.

Той изпълзява с неохота изпод пейката, явно недоволен и недоспал. Оглежда ситуацията и безпогрешно разбира кой е виновникът за ненавременното му пробуждане.

- К’во ше го правим сега тоа?
- Дай да го вържем и – при другите.
- Я виж първо какво носи в раницата.

След малко всеки от тримата гризе златна ябълка от Йовковата тайна градина и го гледа с лека погнуса.

- Поизветрели са! Пфу!!!
- Ловците не са каквото бяха.
- Нито храната им… Нещастници.

Йовко се спича съвсем и е някъде между разплакването и наакването. Положението му е трагично, надежда не се вижда, но тя все пак идва иззад станцията, в облика на група евангелисти, от ниските, с белите шлифери. Най-ниският, с най-белия шлифер – очевидно техният главатар – без да мисли много, вкаменява сладнеците с магическия вик “Rejoyce!” На Йовко му поолеква и той посяга да си прибере нахапаните ябълки, но главатарят го хваща за ръкава.

(следва продължение)

Листът е на широки редове, празен от едната страна и с неразбираем текст от другата. Йовко го сгъва така, както е мокър и го прибира във външен джоб раницата си. По главата го нааква птиче, явно е време да продължи.

От другата страна пътеката става доста по-тясна и Йовко забавя ход. Не си спомня миналата година да е минавал по толкова тясна пътека, нито си спомня за моста, но така или иначе той нищо не помни от миналата година, затова не се впечатлява. Пътеката го извежда до малка пощенска станция, пред която на неотдавна боядисана пейка лежат два сладнеца и се пекат. Единият мерва ловеца, прошепва нещо на другия и двамата се поизправят. Кръстосват ръце и гледат Йовко неодобрително:

- Здрасти. Здрасти, викам!!!
- Добър ден! – Йовко зарежда пушката и се прицелва в мълчащия.
- И защо това сега? Малко ли ти беше боя оня ден на терасата?

Йовко стреля и не улучва. Двата сладнеца скачат от пейката и с тежка стъпка го приближават. Единият му събира пушките, другият му отвява два шамара по небръснатото лице.

Йовко е втрещен. Тази година му е трета откакто ходи на лов за сладнеци, за първи път е в положение да отстреля някой, а събитията се развиват съвсем не така, както си е представял.

- Бедна ти е фантазията, бате! – казва шамарещия и му дръпва раницата. От нея изпада листа. Сладенецът го вдига и зачита на глас.

(следва продължение)

От жегата ли, от мравките ли или от алармата, дето се чува иззад гората, Йовко отваря очи. Преваля пладне. Сам е. Явно другарят му го е изоставил. Развеселен от случилото се, нашият герой изсумтява едно радостно “хей!” и си събира багажа. До Лаков дол има още час път и той поема бодро.

На пътя пред него лежи жена. Облечена е, но пак му грабва окото. Поне е жива. При по-внимателен поглед се оказва, че е саксонка, туристка, в безсъзнание и няма халка на пръста. Йовко я гледа отгоре, чуди се две минути и накрая се решава – вади самоснимачката и се снима, наужким сложил крак върху рамото й, с пушка в ръка и горда усмивка. Прави няколко кадъра за по-сигурно и си тръгва. В добро настроение е и обърква пътя.

(следва продължение)

Ловният сезон за сладнеци започва в първата седмица на юни и продължава до Никулден, въпреки че практически е невъзможно да ги намериш веднъж почнали да гнездят. Като държавна собственост, те са защитени от Закона за Защита на Държавата, а ловът им е уреден с подзаконов акт. Актът е таен, което прави ловът им хоби на малцина посветени. Йонко и Йовко са сред тях.

- Да седнем малко. Уф, че се изпотих.
- Остана ли кафе в термоса?
- Па требва да има малко. Чекай.

Половин час по-късно, почти допили чашите си, двамата са видимо доволни – Йовко тръска лулата си, а Йонко пикае недалеч, с гръб към него. Раниците им са на земята. Йонко се връща.

- Йове, сега ние хубаво си одиме с тебе тука, а що ли чини булката ти, а? Ха-ха-ха! Малко палавичка ми се вижда.

(следва продължение)

Предпоследен съм, но мен пипват. Тежката ръка на учителя ме сграбчва за яката, вдига ме и ме хвърля на земята. През това време другото момче се промушва, гледайки уплашено. Така силно трясва вратата, че си премазва пръстите. Изревава грозно и двамата с учителя поглеждаме към него. Знам, че в този момент то иска да е на мое място.

- Защо пак сте тука, бе? Не говорихме ли вече, а? А?! Ушите ще ти скъсам, келешче такова!

Вече е започнал с лявото. По яката ми капе кръв. Боли ме, страх ме е, през главата ми минават бъдещи разправии вкъщи, в училище, мъмрене пред отряда… От всичко това ми става сиво-лилаво в главата и все едно – затварям очи и увисвам на ухото си. Учителят разбира, че нещо не е в ред и поотпуска захвата, накрая направо ме пуска. Падам, претърколвам се по гръб и бавно отварям едно око. Усмихвам се с пламнало ухо.

- Утре пак ще дойда. Сам. Когато няма да ме чакате. И ще ви избягам този път, да не си мислите!

Определено го изненадвам. Ставам, изтривам си ухото с ръка, поозъбвам се от болката и излизам.

- Виждаш ли? Виждаш ли какво те чака?

То примлясква и продължава да гледа. Пристъпя една крачка напред – нестабилно, но уверено. Опитвам се да го запаля с поглед. Междувременно мервам как на балкона се показва майка ми, понечва да ме извика, но вижда каква е ситуацията и се прибира. След малко пак се показва, този път с маркуч в ръка. Полива и двама ни с тонове вряла вода, от която ми се обелва кожата на три места и дъвката ми се пресича в устата, но при все това не отстъпвам позиция. Животното също затвърждава намеренията си – прави още една крачка. Вече сме на метър едно от друго, душим се и си пръхтим в лицата. Майка ми разочарована се прибира.

- Още една крачка и край с тебе! – му просъсквам. То се отръсква и навсякъде се разлитат косми, слюнки и парчета изгоряла козина. “Прилага тактиката на отвратителността”, помисли си Щирлиц и ми сподели. Няма да се дам. За тези рози се е грижил дядо ми, после чичо ми и баща ми, а напоследък ние с брат ми ги поехме. Тук съм от сутринта и бога ми, няма да позволя на това отвратително животно да се качи на тротоара и да си откъсне една. Просто няма шанс, никакъв.

Парашутът на първия се оплете в кръста на камбанарията. Богомолците веднага го надушиха и почнаха да го сочат с ръкавици и да викат “Чудо! Чудо!”. Скупчиха се отвсякъде да го гледат, мигайки на падащия сняг. Вторият успя благополучно да се приземи в малкия гробищен парк зад църквата. Отмагьоса парашута си в глухарче, извади от широкия си ръкав огромен ангелски ключ, вкара го ключалката на портата на двора и го счупи. Невидим, застана в сянката на един бряст и зачака.

Свещеникът излезе да види какво е чудо станало, позна висящия ангел, скара му се, че му разваля службата и разгони боголмците. Те покорно си тръгнаха, говорейки си възбудени за чудото.

Първият стигнал портата понечи да я отвори с добро, но не успя. Понапъна я, повика помощ, но отново без успех. Някой се сети, че сигурно е заключена. Пратиха едно детенце да викне свещеника. Той дойде неохотно. Лицето му беше червено от свещен гняв, а откъм брадата му се чуваха непристойни думи. Опита да вкара ключа в замръзналата ключалка, но ключът не влезе. Видя парчето вътре, опита да го избута с жезъла си, заплаши с молитви, после с клетви, но проклетото парче така и не излизаше. Мнозинството се развълнува.

Ангелът от двора намигна на оня горе. Захилиха се. В двора свещеникът се чудеше какво да измисли под нарастващото неодобрение на събралите се. Реши да пробва с груба сила, върза портата с въже и призова хората да дърпат. Тежката врата не помръдна, но в двора определено замириса на гняв. Не мина много време и очакваното се случи – няколко мъжаги наобградиха свещеника, девойка сплете примка от въжето и не след дълго, дебелото тяло на наместника божи се заклати под клоните на същия този бряст, където стоеше ангелът. Портата зейна като по чудо и хората с чиста съвест се отправиха към каруците си, спрени оттатък оградата. Ангелът от камбанарията скочи при другия:

- Отне им четири часа! Тези са от сериозно набожните!
- Може да са просто търпеливи.
- Или малоумни?!
- Има ли значение?! Хайде да покараме кънки на езерото, омръзна ми да стоя на едно място.

На сутринта няколко деца казаха, че вчера са карали кънки с два ангела.  След няколко шамара и те и родителите им забравиха тази история и животът в градчето продължи спокойно.

Следва дълга права отсечка, насечена от пресичащи пешеходци. Внимавам за тях, двама за един ден са предостатъчно. Те не си дават зор да се спасят и съм принуден да криволича. Увеличават ми разхода на гориво, мамка им, и ме бавят. Успешно минавам минираната зона и съм на чисто.

Пред мен се е разляла зората. Нахлувам в нея с усмивка, пускам си малко Две Купета за събуждане – действа като свръхдоза чай от джоджен. Скоро и крайпътни дървета няма, само трева. Тревата я пасат крави. Заглеждам ги, размечтавам се за едно по-добро утре. Виждам се във високи ботуши, сламена шапка и счупени очила в джоба на ризата, ходя важно-важно из двора и подсмърчам. Около мен е блато от кравешки тор, но аз знам пътя.

Скоро забелязвам смога на града и не след дълго от него простърчават някои близки високи сгради. Принуден съм да убия скоростта и да внимавам отново в пътя, защото колите в моята и насрещната лента зачестяват. Влизам през южния вход, през Малката арка. Краткото ми пътуване е към своя край. Денят започва добре, си мисля, но в един момент се сещам за всички онези старици, носещи омазаните шлифери на починалите си неотдавна съпрузи, просещи по ъглите и плачещи на глас и на ум. В главата ми избухва гръм и с чиста съвест се самозапалвам в първия изпречил се край пътя зид. Отляво.

Николай запали още една свещичка пред снимката на Чочо и се поукроти. Спомни си как на 6 години майка му за първи път го заведе при директорката на училището за да се оплаче от него. Заради Чочо. Директорката тогава успокои майка му. Успокоява я в още няколко по-късни моменти, но от едно време натам се отказа. Майка му онагля и започна да се оплаква на всички, не само на директорката, необезпокоявана. Беше се научила да го прави с прилична достоверност:

- Вижте го само! Защо бе, Николай, защо? Какво ти направи Чочко този път? Не стига ли дето вчера му наряза молива, ами и днес трябваше да го гризеш по ухото? Какво да правя с теб, мамо, кажи ми! Кога ще мога да изляза с теб на улицата без да се срамя?!

Хората надаваха ухо, зализваха око и правеха загрижени физиономии на съвестни граждани. Някои даже обръщаха глава да ги видят. В такива случаи майката на Николай пускаше и по някоя романтична сълза по меките си бузи. От солидарност някои граждани дърпаха ушите на Николай.

Но всичко това беше минало. За него това бяха само спомени, появили се в стаята, докато се взира в пламъчетата на свещите, наредени пред снимката на Чочо. А наоколо, макар и странно, не беше тихо – от долния етаж се чуваше радостната песен на майка му – преди седмица Чочо склони и се ожени за нея. Сега тримата бяха на меден месец в малка вила в Алпите.

изписани вежди
вежди
изписани вежди с черен лак

Мирът ме направи такава. Отне ми правото и възможността да се боря – нямаше вече с кого. Мирът ме класифицира и подреди и вече нямах име и възраст, а бях “една от оцелелите”. Мирът ме уеднакви със скрилите се, с по-сериозно въоръжените, с късметлиите. Мирът ми даде възможност да предам бюлетината си и личните си документи на вторични суровини, в замяна на което получих купони за чай.

Чаят ме направи такава. Ежедневието ми се сведе до намирането на незаета тоалетна, разговори за хранителните качества на чая, дискусии за минералния му състав, даже се научих да различавам видовете чай. Вече имах и свой любим чай.

Любимият ми чай е това, което ми остана. Чашата ми отдавна се счупи. Оттогава пия от черупка от рапан с гореща вода от гейзера. Остана ми само една доза чай. Мисля да си свия цигара с него.

Обадих се на Доктора и го помолих да мине през нас по обяд, да поговорим. По начина по който ми потвърди, разбрах, че няма да дойде. Невъзмутимо се обадих на Роклите – две приятелки, които винаги се движат заедно и имат реноме на специалистки по извънредни ситуации – да създават и да решават. Те дойдоха веднага.

Сребърната рокля ме успокои да не се отчайвам – “То всичко си е било така, просто сега го забелязваш”. А Червената ме погали по косата и ми се усмихна еднозначително. Лека полека притесненията ми се разнесоха. Стана ми приятно. Скоро нещата изглеждаха различно, бях забравил за сутринта – Червената упоително ме галеше по устните и очите, а Сребърната ме поливаше с мляко. Отпуснах се и затворих съзнание.

На сутринта се събудих с някакво предусещане за мрак. Не можах да отворя леглото, а и през аварийния не можах да изляза, наложи се да изчегъртам дупка между две скари. Измъкнах се уморен и отслабнал, огледах се и видях, че са ми откраднали телефона. Мръсници!!!

Мексиканският произход не e проблем, поне за нас, младите. Доколкото съм чувал от тате и те не са страдали много, само малко са им се подигравали в казармата заради акцента, но пък за мустаците и конския поглед са им завиждали. За тяхното поколение най-трудното било раздвоението – за родителите си били мексиканци, а за приятелите и колегите – китайци. Ние това не сме го преживяли.

След училище, започнах работа на една автобусна спирка – упътвам пътниците за качване, слизане и обща култура. Харесвам си работата, не се оплаквам. Пак ме питате дали лесно сме се интегрирали. Нали ви казвам, ние сме си интегрирани по рождение – Пресвета Дево, благодаря ти! – и сме си… китайци сме си. Работим заедно, заедно тичаме в парка, децата ни растат заедно, китайци сме.

Ето ви пример – когато избухна големия пожар в библиотеката преди две години, някои от по-старото поколение ни казваха да стоим настрана, да се пазим, че това не е наше дело. Но ние, заедно с всички, се включихме в гасенето – носихме вода, поливахме, кълняхме, изнасяхме книги… Справихме се чудесно. Още си спомняме за този ден, като говорим с приятели.

Дали мисля за емиграция? Не, не мисля. Знам, времената са тежки, но ще се справим. Справяли сме се досега, ще се справим и занапред. Обичам Мексико, даже мечтая да ида един ден дотам и да видя страната с очите си, но при все това се чувствам китаец. Това мога да ви кажа. Лек ден и на вас!

Като почна да работи, спря цигарите – ръцете му бяха постоянно заети. Главата, обаче, беше свободна. Затова реши вместо да пуши да почне да измисля. Измисли една нова машина, която подреждаше планките не така, а настрани. Измисли две приказки за децата си – по една за всяко. А отделно, непрекъснато измисляше нови и нови оправдания за закъснения и често черпеше приятелите си с тях. Беше весело.

Но един ден, един ведър пролетен ден, нашият герой пострада. Пострада именно от тези свои оправдания. Беше отишъл на балет след работа и понеже знаеше колко неправдоподобна е тази история, каза на жена си, че е бил при майка си, да й помогне за нещо домашно. Изненадата го плесна по лицето, когато влезе в кухнята. Там седеше майка му, чула какво беше казал и примряла от чутото. Двете с жена му го гледаха с жал и разочарование.

Тази нощ той спа в завода. На другата вечер отиде пак на балет и спа там – на втори балкон, места 22, 24 и 26. И така се започна един ужасяващ цикъл от работа и балет. След два месеца беше напълно съсипан. Точно преди да се остави да го сгази кола, си запали цигара, за да си запълни главичката и ръчичките си. Отиде си щастлив и безработен.

- Това ли е къщата?

След като чува отговора, заклаща глава и слиза. От другата страна се появява вторият шофьор, прошарен мъж на средна възраст, с оранжев сигнален елек и бейзболна шапка, и го доближава. Аз леко прибирам пердето и продължавам да ги гледам през по-малък процеп.

- Трябваше да те оставя ти да водиш.
- Аз нали ти казах, първата отбивка след моста, излизаме, и на първия разклон взимаме дясната.
- Защо не ми каза, като видя, че сбърках?
- Скъсах се да ти свиркам.

Младият запалва цигара.

- Какво ще правим сега?
- Само не ме питай какво ще правим сега! Видя какъв е пътя, да развъртим тия животни обратно ще ни отнеме половин час, ако не искаме да влезем в реката. А след половин час ще е вече късно.
- Какво предлагаш?
- Днес ти е ден да ме дразниш, а?
- Не, аз…
- Слушай ме само, слушай ме добре! Кротко, дръж се малко настрана, и тихо! Че всяка седмица ми пращат по един нов като тебе и ми е…
- Изви…
- Казах ли нещо?!

Младият се отдалечава и пуши енергично. Стои с гръб. След минута-две хвърля фаса в калта и се обръща. По-старият вече е отворил и разтоварва бутилки в двора. Налита ме страх и съвсем пускам пердето, но и някакво рационално чувство за справедливост се обажда и напъва да съм ги питал какво правят в двора ни и какви са тия работи. А то е ясно какви са – на всяка бутилка си пише “течен азот” с големи бели букви. Решавам да звънна на мама.

- Пфу, жега! Много тежи тоя термостат, бе! – измърмори и се прибра у дома да си почина малко на сянка. След няколко минути излезе и се зае с работа. Едно врабче го погледа няколко минути, после махна с крило отчаяно и отлетя.

Охлювът приключи чак в полунощ. Вече нямаше никой по улиците, беше тихо. Първи щяха да бъдат кучетата, към 4. На тях охлювът не можеше да разчита. След тях щеше да мине първият трамвай от депо. Ватманът щеше да забави на завоя, въпреки празните улици, и той – охлювът беше сигурен – щеше да е първият, видял новата му инсталация.

- Добре са го подредили мръсниците!
- Да… Едва ли ще се оправи скоро.
- Изпуснахме го само за секунда.
- Понякога една секунда е…
- Тихо! Май идва в съзнание.

Кучето леко притръпна и опита да мигне. Двете мълчаха и го чакаха да каже нещо.

- …Dominus…

- Какво ли е това?
- Сигурно иска нещо да ни съобщи, нещо за тях, нещо важно.
- Да.

- …Animus…

- Горкият, едвам говори!

- …Luca Toni…

Личеше си, че сдава богу дух. С последни усилия изрече, това, което щяха да бъдат последните му думи:

- Simplex!

- Мисля, че го изгубихме.
- Отиде си кучият син…
- Бързо да се връщаме при другите! – каза едното и се запъти към вратата. Другото го последва, но преди да излезе се обърна и промълви тихо:

- Сайонара!

Старецът се буди доста след зазоряване, от жегата. След като се попремие на пръскачките, развива малко от единият край на преждата и го подава на кучето с думите:

- Върви!

Кучето поема преждата със зъби и се затичва по прахоляка, всеки път в сравнително различна посока. Старецът държи хлабаво кълбото в ръце и то се търкаля в шепите му, намалявайки. Когато остане съвсем малко, старецът хваща другият край здраво. В един момент конецът се опъва и се чува вълшебен звук – Съдбата говори. В този момент кучето, чуло Съдбата, почва да гълта конеца сантиметър по сантиметър и така се прибира. Не след дълго е при стареца и влажният му нос се хлъзва по гладкия нокът на палеца на дясната ръка на стареца. За кучето денят е свършил, за стареца – сега започва.

Той слага очилата и се заглежда в стомаха на кучето. По винаги различните гънки на конеца гадае какъв ще е денят. Намотава конеца, гадае и изрича. По това време около него обикновено са се събрали десетки журналисти, тикащи микрофони в лицето му, жадни за сензация. И сензации има – кораб потъва още в завода, министерска щерка е заловена да си гризе ноктите, в канализацията на Париж са открити скални рисунки от левак.

Кучето не си пада по журналистите и понякога няколко от тях падат жертви. Събратята им ги наричат “жертвите на истината”. За стареца и кучето те са просто храна.

- Добър ден!
- Добър да бъде. Виждам, не сте от тези краища.
- Да.  И това е дълга и нещастна история.
- Разкажете, имам време.
- Да, вие време имате, но аз нямам нерви, а и глас почти не ми остана. Но да, ще ви я предам накратко.

История за цар, царица, магаре и магарица

“Имало едно време един цар. Той имал царица, магаре и магарица. Да уточня, магарето бях аз, а магарицата и царицата бяха едно лице.

Да, едно време тя беше моята магаричка. Вярна, висока, ведра, въодушевена. Сгодихме се през лятото, задомихме се по Димитровден, по Коледа вече бяхме решили да се преместим в града. Речено-сторено. Живеехме там добре, имахме малък бизнес – логистика, случайни превози, фотосесии. По време на една сесия при нас дойде царят на този град и не можа да откъсне поглед от магаричката ми. И двамата знаехме какво означава това – на другата сутрин със сълзи на очи я изпратих до високата порта на палата, тя влезе там и повече не я видях.

Останах сам, но постоянно мислех за нея. Пропих се, почнах да си варя уиски от сено, събирахме се с една двойка катъри-близнаци и по цели нощи ревяхме. Една сутрин както вървях уморен по улицата видях в калта един вестник. На първата му страница имаше снимка на царя и на моята магаричка. Беше я яхнал най-нагло. Под снимката стоеше заглавие – “Навеки свързани”. Тогава между ушите ми се промъкна коварен план, който ми даде воля за живот за дни наред. Отказах пиенето, спрях да дъвча тютюн, лягах си рано и работех по плана. Намерих съмишленик, един стар охлюв, комуто позволихме преди години да живее с нас. Когато всичко беше готово, охлювът сложи раничката си на черупката и се качи върху ми. В прикритието на нощта го закарах до палата и го оставих там. Той се изкачи безшумно по зида, а аз отминах.

Малко след първи петли се чу, че планът ми е успял. Глашатай разгласи из града, че голямо нещастие е сполетяло нашето малко спокойно царство – злосторник е намазал седлото на любимата магарица на царя с лепило и веднъж качил се на нея, не може да слезе. Доктори и химици от всички околни царства дойдоха да пробват уменията си, но никой не успя да ги раздели. Оставаше само едно. Магьосница дойде от блатото и ги вкамени. След това ги закараха на градския площад, където ги боядисаха със златна боя и ги оставиха за спомен на гражданите и радост на туристите.

Доволен от сбъдването на плана си и при все това безкрайно опечален от загубата навеки на своята спътница, реших да напусна града и да скитам по света и да разказвам своята история. Така ме срещаш ти – печален, уморен, с подпухнала уста. Но преди да продължа, ще те помоля, ако отидеш в нашия град, поднеси цветя пред паметника, моята магарика обича хризантеми, и почегъртай с нокът носа на царя – всички го правят по старо поверие за късмет, но не знаят, че това е втората част на плана ми – аз пуснах поверието с помощта на друг мой приятел, петела, и така ден след ден, царят остава без нос.”

След пожелания за добър път и лека вечер, магарето се отдалечи.

- Ставай, Пенчо, дойдох.

Пенчо ще стане, ще си обуе чехлите, ще се почеше и ще излезе от спалнята. Ще разбере, че е дошъл нов ден и този ден е празник. Час по-късно ще е вече на поляната, точно до Централния Парк, където се случва всичко. Денят там вече отдавна е дошъл и космонавти се спускат с парашути, Магелан язди пони, котки се ближат. Пенчо ще кльофне една мека шапка на тиквата си, за да се пази от Слънцето и ще се усмихне – празник е. Днес е Празника на Сушата.

Пенчо ще се разходи сред хората, ще поздравява, ще размаха флагче, което ще му даде бившо гадже на жена му, после флагчето ще изчезне и ще стане боклук на другия край на града. Пенчо ще се отегчи и като изсъхне, колкото е прилично, ще се прибере. Котката ще го полази, Пенчо ще заспи. Тогава куклите ще се размърдат и ще го наобиколят. Ще зашепнат в ухите му страшни клетви, научени в Отвъдното и Отдолното. Пенчо ще почне да потъва, да се топи, да съхне още повече. Празник е. Куклите ще го нагазят с крака, както се пере килим, ще изцедят мръсното и мокрото от него. Дете ще го сложи в тетрадката си с хербарий. Като го питат “Какво листо е това?”, ще кима, защото не говори езика.

Ех, Пенчо, прочети една книга днес, убий врабче и остави мравките да смятат. И утре е ден, ако успееш.

Наближаваше втора Адска Камбана, часът за сборище, а той все още не я беше намерил. Поизпоти се от притеснение, почервеня. Избърса потно чело с един грешник и седна да поговори със себе си:

- Така… Да видим какво правих вчера. Прибрах се по светло, сам, седнах на стола и си отворих бутилка порто. Помня, че тогава все още опашката си беше при мен, защото се заплете в краката на стола и за малко да се пребия. Така. Отметнах я и си сипах. Трябва да съм го изпил всичкото, защото бутилката е на масата, празна. А! По едно време се почука, това си го спомням доста добре! Явно съм отворил и някой е влязъл.

Като се сети за това, Дяволът млъкна наум и заблужда. Кой ли е бил! Проклето порто, знам си, че не ми понася и пак, пусти морални недъзи!

И тогава се сети! Беше го посетил куриер. Носеше му писмо в бутилка. Ето я и самата бутилка в ъгъла, пак от порто, но от 375 мл. До нея лежеше на свътък писмото. Разтвори го с нокти и зачете.

“Мили Чичо Дявол!
Ние очениците от фтори ге клас на седемдесети шесто очилиште васил Манев грат славейково играхме на една игра и решихме да ти напишм писмо. Играта се казва хфани дяволът за опашката. може да не я знаеш затова ето как се играе качваме се на четврти еташ и едно дете си слага опашка от коланче или важенце и почва да тича надоло по стълбите на очилиштето и вика слизам в ада слизам в ада. ние другите деца го гоним надоло. което дете първо му свали опашката е новиат дявол и почва да бяга нагоре и да вика отивам в рая отивам в рая. ние не триабва да го пуснем заштото в рая дяволат не трябва да влиза. но сега преди да ти напишем едно дете успа да се промъкне до рая на четвърти еташ и много ни досраша. молиме те да ни пратиш опашката си по този чичко за да се оверим че сиси доло в ада и не си в рая. ште ти я врнем като се оверим.
децата от фтори ге.”

- Това е по-зле от оня път, когато ходих до Джорджа! Дано я върнат… – направи кисела муцинка дяволът и си легна угрижен. След малко почваше сборището, а хич не му се ходеше.

Двамата фашисти излязоха от клуба в два и се запътиха към гробището. По команда всеки от тях извади от джоба си по една арабска питка и се изсекна отсечено в нея.

- Здравето преди всичко! – изтропа единият след това.
- Хайл Хитлер! – изсекна се вторият повторно.

След като пресякоха, се натъкнаха на сестрата на Мишо. Аха-аха да я пребият, но решиха да й извадят нож.

- Излезе ти късмета, душко! – озъби се по-високият.
- Ха! Ха-ха! – озъби се по-дебелият.
- Повтаряй сега след мен “Аллах е велик!”.
- Аллах е велик! – приплака Капка.
- А сега “Аз съм тъпа крава!”.
- Аааз.. съъъъъм….аааах – припадна наконтената сестра, без Мишо да разбере.
- А сега кво да правим, а? – попита тъпият.
- Ше я носиме в болницата! – каза умният.

Минаха през парадният вход, по стълбите за бели и право пред кабинета на Доктор Янг я стовариха. Докторът отвори, огледа. След последвалия бой, фашистите се разлетяха като статисти на Брус Лий, а д-р Янг се наведе да си търси очилата. Бяха паднали на носа на Капка. Той посегна да си ги вземе, но без да иска помилва лицето й. Това му хареса. На нея също й хареса и се събуди.

Капка Янг се конти по час всяка сутрин. Това гарантира поддържане на постигнат успех и запазване на ударил те късмет. А Мишо стана фашист.

- Ех, да имаше тук една каса Johnnie, щех да се чувствам като на курорт! – въздъхнал Бай Ганьо Българина.
- Ех, да имаше тук една блондинка, щях да се чувствам като в Рая! – пожелал си Бай Ганьо Африканеца.
- Ако ми помогнете да избутаме оня камък до морето, ще ви дам и каса Johnnie и блондинка. – казал Бай Ганьо Американеца на другите двама. Те го изгледали с досада – “Тоя луд ли е?” – и продължили да зяпат морето замечтано. Бай Ганьо Американеца се отдалечил.

- Имаш страхотен задник! – казал Бай Ганьо Африканеца на Бай Ганьо Българина.
- А мога ли да ти….?

Тази история зацикля, предвидима е и не струва. А Бай Ганьо Американеца се качил на яхтата си, където го чакала блондинка, каса уиски и други елементи от съвременния живот и отплувал. Тази история също зацикля и също е предвидима, но от нея скоро ще бъде направен сериал. А може и да е правен вече, защото съм го гледал.

- Как е, Клементина, спиш ли?
- Не, нижа огърлица.
- Нанижи и едно мънисто за мен, близки сме си.
- Донеси.

- Кво перце, бе копеле?
- Здрасти, влизай!
- Кво да влизам, с обувки съм! Кво е тва перце?
- Мммм, перцето, дето ти го дадохме.
- Какво сте ми дали бе, чико! Това перце го направих сам от парче плоча от Мастъра.
- Е да де, той си иска парчето.
- А може ли да му го…
- Добре, какво да ти кажа, сега? Иска си го, негова е плочата.
- Ама я даде.
- Е дал я е ама сега е на друг акъл.
- Е значи ще му намушкам перцето..
- Глей са, що просто не го върнеш?
- Принципно е, баси. Аз ако върна перцето какво ми остава? Не се разбрахме за новия албум, не съм могъл да свиря, глупости… Какво ми остава?
- А за какво ти е проклетото перце?
- Ми дрънкам си с него.
- Ама Мастъра си го иска.
- Ми кажи му да ми звънне.

Мастъра не звънна.

- Това от остров Тасос ли си го купихте?

Момиченцето мълчи.

- От Тасос ли си го купихте?
- …
- Нали бяхте в Гърция?
- Да, бяхме в Гърция.
- На остров Тасос?
- Не, на остров…
- Е, все едно!

Бабата отвръща поглед и вдига глава с лек яд и умерено разочарование. Това, младите…

- Ауууу! Какво правиш, Червена Шапчице?
- Ой! Здрасти, Вълчо, търся си лещата, падна ми преди малко в тревата.
- Аууууууу, че неприятно! Ще ти помогна в търсенето. – каза Вълкът и задуши.
- Ако искаш да подушиш втората ми леща, така по-лесно ще търсиш? – предложи момиченцето.
- Даййй, да видим.

Червената Шапчица посегна и внимателно свали лещата с правилната ръка и я подаде към Вълка. Той посегна да я подуши, но от дъха му лещата отлетя и се изгуби.

- Глупав вълк! – изруга Шапчицата. Защо пускат такива като тебе в Гората изобщо! Да мине един ловец и да ви изтрепа, най-добре ще е.

Вълкът се засегна, малко. Потърси и нищо. После се смахна нанякъде. Върна се и от яд изяде момичето. Ама тя взе, че при процеса го разпори на две.

Дойде, неканен Ловеца. Поогледа се, видя изядено девойче в скъсан вълк. Голям късмет, има що! Набара кошницата и изпука виното за минути. Нещо никак не вървеше тия дни. И си спомни с умиление – I shot a man in Reno just to watch him die – и доволен предаде кожата и костите на вторични да си правят нови приказки. А бабата заболя от неврози, женски, с елементи на хапчета.

Манол си е задал цели в живота, които не може да огледа даже. Например, иска да спи на сал. Или да преде злато. Луда работа, няма идея какво може. Но от безинтересните луди работи, като псуването при конфликт. В заключение, Манол не ни е интересен.

Мануш, о Мануш, спи следобеден сън, с чорапи. И даже тапи за уши, нос, гърло си слага. Понякога се задушава и умира. После се вдига post mortem и ходи да гледа докъде го е докарал Манол. Разбира се, това отнема малко, твърде малко време, тъй като Манол е в първото квадратче.

Манол уби Мануш един ден. С тесла и вежди. Първо го прикотка с тесла, после го задуши с вежди. После го погреба под стария такова, точно до малката бреза. Сега всеки ден му слага венци от венчелистчета на маргаритки. А нощем Мануш става и ги разчиства, защото има алергия.

Ако Манол и Мануш не бяха братовчеди, всичко би било нелепо. Сега е просто комично, на моменти пошло. Край.

- Върнън, прибрах се!

Върнън се стресна и се сглоби трескаво и сънено.

- Върнън! Ще се ожениш ли за мен?

Роботът не помръдна, не подмигна, само леко запуши – беше блокирал. Научните работници, разработващи изкуствен интелект така и не бяха схванали, че има моменти, когато е по-добре да си със слаби сетива, клепнала памет, разсеян. Така човек или робот може да избегне, т.е. да отложи до изчезване, не една трудна ситуация. Това обяснява защо Върнън само седеше кротко на полския килим, изпускаше дим и леко притракваше.

Следващите два часа Хулия прекара в събиране на багаж. Натовари колата, сложи колан на Върнън и отвори прозореца до него за да не й запотява стъклата. Потегли към Чили и по-точно към дома на Уилфредо, единственият човек, способен да обезразуми машина.

Вървах по линията на осмицата, леко потропвах с раница, с две думи – прибирах се вкъщи. Беше късно, направо си беше тъмно. На две преки от нас ме застигна гражданин на велосипед, каращ също между двете релси, в грозен разрез с добрия тон. Удари се в мен и падна. Обърнах се да го огледам, приятен беше. Заговорих го:

- Вие мислите ли като карате?
- Не! – каза бодро.
- А замисляли сте се дали да не почнете?
- Не.
- А може би не е лоша идеята да се замислите.
- Мне…

Замълчах, малко ми стана неловко. Помогнах му да стане, прегледахме заедно колелото, нямаше много кривини. После аз си свалих ризата, за да проверим отдолу, също нищо особено.

- Поне няма ли да се извините?
- Не.

В тоя момент ми дойде да му отнеса главата с един отдолу, зверски се издразних. Не.

Имахме два коня, до скоро. Единият сив, Облак, а другият – петнист, Шарения. Дядо по някаква причина се беше скарал със сивия и не си говореха. А петнистият му беше предраг. Та как обяздваше дядо Шарения, да ви кажа…

Сяда дядо на куцото столче до чешмата и вади от шапката си махорка, една щипка. Поразмачква я и нещо си плюе наоколо. Шарения, от другия край на двора, го гледа. Прави се, че се разсейва. В тези моменти аз обикновено съм под пейката, уча се да издържам на полазване от мравки без да писна, и ги гледам. Та Шарения гледа към дядо, отдалеко, и бавно-бавно почва да се трие о оградата. И приближава по нея. Дядо продължава да мачка махорката. В някакъв момент, като реши, че е доволен от намачканото, вади от джоба парче индиго и почва в него да свива цигара. В този момент Шарения вече е озадачен. Това му се е случвало десетки пъти, но винаги искрено се озадачава. И почва да приближава към дядо, вече по права линия. Ред на дядо е да се прави на разсеян, даже става, протяга се и пак сяда. Петнистото озадачение вири уши и наближава неумолимо. Вече е на два метра, могат да се подушат един друг. И тогава идва момента на дядо! Пъха вече готовата цигара в устата, вади от другия джоб едно зипо, протяга го към коня и с всичка сила изкрещава през зъби:

- Пак ще муфтиш, а!!!

Шареният кляка от срам, дядо скача на гърба му и си прибира празното от двадесет години зипо. Конят губи положение за пореден път. Никотиноманията не прощава никому.