„Не те харесвам с червило, не те харесвам без червило” беше припевът на първия ни голям хит. Въртяха го всички радиостанции в страната. Имахме куп примамливи предложения от акулите в бизнеса, а ние нехаехме. Излежавахме се по цял ден на плажа. Кожата ни изпръхваше от силното януарско слънце и болеше от всяка песъчинка. Веднъж си донесохме топка да играем волейбол, но я дадохме на едно запъхтяно от жегата куче, което я понесе към водата и повече не видяхме нито кучето, нито топката. После се търкаляхме отново цял ден по пясъка и подвиквахме на въображаемата си публика: „Не ви харесваме с червило!”
По-късно, малко преди да се стъмни, Джо и Иън си тръгнаха. Аз останах, загледана в океана, защото ми се стори, че виждам кучето, което ни отнесе топката. Сякаш беше яхнало кучешки сърф, но нещо му пречеше да се задържи. Вълните го обгръщаха, то махаше нелепо с ръце. Ръце? Ръце! Беше човек и се давеше. Бързо се хвърлих във водата, хванах мини-сърфа, в който се беше вкопчил мини-човек и го издърпах. Беше висок колкото 3-годишно дете, но с фигура на зрял мъж. Не знаех как да му окажа помощ, току-виж му счупя нещо – толкова беше к р е х ъ к. Сложих го на пясъка. След малко отвори очи, надигна се и изплю на пресекулки водата, с която се беше нагълтал. Погледна ме внимателно и каза: „Всяко безумие има своята логика.” Мълчах, втренчена в него. „Искам да кажа, благодаря, че ме спасихте”, допълни той и стана. Подаде ми ръка. „Разчитам на Вашата дискретност – не бива да споделяте никому, че сте ме видели. Казвам се Йоста Берлинг и съм джудже от Цвергберг. Избягваме контакти с човешкия свят, затова Ви моля, никому, наистина никому не казвайте.” „Джудже. От Цвергберг.” – повторих аз. „Абсолютно точно, госпожице.” – потвърди той.
Останахме до късно вечерта на плажа. Йоста ми разказа за Декларацията за Невидимост, живота в Цвергберг и мисията му да наблюдава човешкия спорт. Оплака се от легендите за джуджетата в света ни. „Никой от нас не ходи със сплъстена брада и чук в ръка”, сви устни той. „Нито пък живеем под земята“. Не само, че вярвах на всяка негова дума, но и нищо не ме учудваше. Гласът му беше мек. Невероятно добре се справяше с австралийския ни акцент. „Учил съм човешка литература в Дуорфбъро” – каза не без известна гордост, когато го похвалих. Накрая му дадох обет да мълча. Пък и кой ли щеше да ми повярва? Толкова се бяхме вживели в ролята на секс-рокендрол-сърф-банда, че каквото и да разкажех, щеше да мине за позьорство пред пресата . Обаче оттогава насам, когато някое радио пуска първия ни хит, винаги се сещам за джуджетата.
Трябва да съм доста пияна да ви разказвам всичко това. Не ми вярвате, надявам се…
