Бърнинг пиплз

Именувайте ме Внивех. Преди няколко дни се случи. Беше ясно, че ще се случи. Неизбежно си беше просто. На Земята пристигна извънземно. Нямаше нищо тайно в това. Всички го видяха. Беше огромно като кит. И приличаше на кит. Но много по-голямо. И по-бяло. Цопна право в Тихия океан. Опръска всички. Главата му стигна до бившите Филипини. А опашката до бивша Панама. Потопи половината земна суша. От Япония остана да стърчи само Фуджисан. До огромното му око. Което съзерцаваше оцелелите там японци. Които се правеха, че не са чували за китолов. Грийн пийс ги обвини за всичко. 36 000 венециански гълъби останаха бездомни без площад. Пустините отново станаха морски дъна. Варна никога повече нямаше да има проблеми с уличната чистота. За Америките стана леко неудобно. Понеже то имаше много газове. Учени започнаха да изчисляват кога ще се изчерпи кислорода на Земята. Накрая решихме да го убием. Разбира се. Изпратиха мен. Хвърлихме всичко. Но се оказа, че не можем. А вече бяхме започнали. Получи се много неудобно. Грозна гледка. Океанът стана червен. Навсякъде. Дори на подводния нос Добра надежда нямаше нищо добро вече. То първо хриптеше. После започна да вие. Накрая – да реве. Чуваше се навсякъде. Всички съжалявахме. Аз се мразех. Оказа се, че само сме го одраскали. За щастие. То беше още малко. Искаше само да си играе. Накрая дойде Баба му и го прибра. Обичало да скача в големи локви. А баба му беше по-голяма и от него. И по-обла. И по-бяла. Някак си се радвах. Че не сме се опитвали да убиваме нея.

© WNVEH

Дима реши, че ѝ е писнало да бъде мида. Замисли се дълбоко и реши да стане керемида. Не ще вече да лежи на мътното дъно и да я боли ревматизма, ами иска да се пече на ачик високо по покривите. И тръгна Дима към университета да се изучи за керемида.

Следва продължение… (но след много време, понеже мидите, заради известни анатомични затруднения, умеят да ходят само страшно бавно)

Продължение: Стигна Дима след точно 36 месеца в университета и от обикновена мида се изучи за един семестър за червена гланцова керемида. Взе си дипломата и се запъти по света да дири ачик.

Следва продължение… (т.е. не следва, защото керемидите поради известни анатомични затруднения хич не умеят да ходят на ачик)

© WNVEH

Мосю Фотьойл обича да седи в парка. Почти никой не го забелязва, но той често се разхожда из квартала. Денем обича да се наслаждава на слънцето седнал на някоя алея, а късно вечер да застава на някоя оживена уличка, така че да участва в нощния живот.

Малко хора знаят, че преди да се пенсионира, Мосю Фотьойл е работел в международния транспорт и е пропътувал половината свят на колела. Той обича пътищата и знае, че по света има много хубави места. Но обича да казва, че там, където е в момента, е най-хубаво. Той всъщност е домошар и не би имал нищо против да прекарва цялото си време в някой уютен хол, четейки дебели книги и усещайки парата на топъл чайник до краката си. Но и паркът много му харесва. В хубави дни на него кацат птици, а понякога малки животни се свиват в скута му.

Мосю Фотьойл никога не се тревожи за това какво ще се случи с него, нито за това, което се е случило вече, защото той знае, че важно е онова, което се случва в момента.

© WNVEH

- Пропъден. Нежелан. Изгонен се почувствах направо. Пощуряха ти казвам!
- Толкова зле?
- …аз, който намирах решения на всеки проблем, още преди дори на някого да му е хрумнало, че може да се появи. Аз, който се грижех за мир и разбирателство, който ден и нощ обмислях какво може да им потрябва, какво би могло да им се случи! Но няма кой да го оцени.
- Така става понякога, не се ядосвай.
- Забравиха всичко веднага щом изскочиха на улицата. А да знаеш само какви обидни неща викаха! Срам ме е да ги повторя. Откъде са ги научили не знам. Нямам думи!
- Ужас! Всички ли излязоха навън?
- Първо само най-големите калпазани, но после и другите се поведоха по акъла им. Накрая всички 36 щъкаха по улицата. Пълна суматоха! Едвам ги прибрахме.
- Как се оправихте?
- Както обикновено – изчакахме да огладнеят и ги примамихме с със закуска. Крем-кисéл.
- Успокоиха ли се?
- За малко, знаеш как става. Наядоха се, поспаха малко и креснаха пак. Не искали повече следобеден сън, не можели да акат в гърнета и такива подобни. Глезотии!
- Ужас!
- А да знаеш какви взеха да ги дрънкат – чули-недочули от родителите им – революция, профсъюзи, милиция, вериги, агрегати.
- Ясно, така е – всичко накуп преработват в тази възраст.
- Накрая не издържах и си тръгнах дори по-рано. Добре че тук, в Западен парк на вилата, ми нямат номера. Въобще не искам да се занимавам. Нека се пооправят малко сами, ще се видят в чудо и ще се откажат.
- Ами ако запалят нещо като преди?
- Тогава най-добре ПОЖАРНИТЕ ДА ДОЙДАТ!!!

Законите трябва да са създадени за да се спазват. Какъв смисъл има иначе от тях? Някои наистина успяват да ограничават повече хора, други по-малко. Но рядко се намират такива, пред които всички да са равни. Винаги се намира някой, който успява да ги заобиколи. Престъпници, парашутисти, корумпирани политици, мразя ги всичките! Съществуваше един единствен закон, който всички спазваха. Независимо от парите им, от постовете им, от идеологията им. Той помагаше на всички да останат здраво стъпили на земята, без да се превъздигат много-много. Правеше ни равни. Но заобиколиха и него. Датата 12-ти април 1961-а бе за мен края на равенството. Престъпници, парашутисти, политици, космонавти, мразя ги всичките!

Новият ни апартамент много ни харесва. Има само няколко недостатъка. Най-големият от тях е мухата в спалнята. Вероятно живее там дълго преди нас. Това  личи от самочувствието, с което лети под тавана. Полетът й започва още рано сутрин. Жуженето й е настойчиво и досадно. Буди ни. Наистина е невъзможно да се спи на такова жужене. Още по-страшно става обаче, когато слънцето залезе. Тогава мухата каца на тавана и привидно се успокоява, но всъщност само чака да изгрее луната. Точно в полунощ настръхва, разперва крилца и… комарлясва. Превръща се в един истински Комарлак. Започва да жужи към луната и изпитва нужда да пие кръв. Става опасно. Трябва да се крием под завивките и кроим планове как да го убием. Обмисляме ефективността на сребърни фунийки от църковния магазин или чеснови хлебчета от италианската хлебарница. Сутрин, с първите слънчеви лъчи Комарлакът се превръща обратно в муха. Каца кротко на прозореца и започва да чисти прозрачните си крилца. Ние отдъхваме и заспиваме, но само за секунда, защото в следващия миг Мухата ни буди с поривист полет. Новото жилище много ни харесва, но никак не успяваме да се наспим.

© Basso Pomade

Новото жилище много му харесваше. Задоволяваше отлично нуждите му. Само едно нещо му пречеше да се чувства добре. Не знаеше какво. Просто чувстваше дисбаланс. Заплаха. Най-съзнателно я усещаше около блока си. Кварталът иначе изглеждаше нормален. Малко старомоден, с панелни блокове. Големи правоъгълни блокове, разположени на равни разстояния. Помежду им имаше невзрачни градинки. И въпреки това блоковете се различаваха от всички останали в града. Бяха неповторими заради решението на архитекта да изпише номерата им с огромни цифри на фасадите. Така първата цифра от номера заемаше цялата лява половина на фасадата и преминаваше през всички стени и балкони, а втората по същия начин цялата дясна част на блока. Приятелите му се шегуваха, че тази маркировка трябва да ориентира дори танкист в мъглива нощ из горящия град. Шегата беше леко злонамерена, тъй като кварталът от години се опитваше неуспешно да се отърси от лошата слава на жилищна крепост, съобразена с военната параноя на комунизма. Вероятно предположението с танкиста не беше съвсем далеч от истината. Но тия подмятания малко го смущаваха. Въпреки всичко той прекарваше повечето си свободно време в съзерцаване на номерата с изкривен нагоре врат. Чувстваше, че Заплахата идва от тях.

Една събота разкри загадката. Случи се просто както си стоеше пред номер 36. Изведнъж му хрумна нещо, което той не сподели с никого – заради Заплахата съседите му вече го смятаха за откачалка. Още съшия ден си купи геодезични уреди и започна да измерва блоковете. Събираше доказателства. Изчисляваше височината им, позицията, ориентацията. Започна да разстила дълги въжета и да нанася различни маркировки по улиците и площадките. Точно след седмица беше готов. Всички вече го сочеха с пръст. Не го оставиха дори да съобщи откритието си. Беше подготвил макет от малки блокчета с цифри за да онагледи откритието си. Глупавите съседки се кискаха, пияниците от кръчмата го напсуваха, а накрая децата от квартала бутнаха макета и го разпиляха по улицата. Той се отказа бързо, нямаше време за губене. Изнесе се още в неделя. В понеделник прочете във вестника, че един блок в края на квартала бил паднал. След него всички други. За няколко секунди от квартала не останало нищо.

Минах днес на улицата покрай двама, които си говореха с приповдигнат тон. Явно не се бяха виждали от 36 години. Жената тъкмо ахкаше: „Амии, нямаш значи никакви проблеми! Само си брадясал!”

Изтръпнах! И аз бях страхотно брадясал. Без да губя миг купих бръснарски принадлежности и затичах към вкъщи. Намеренията ми бяха непоклатими. Сепнах се пред огледалото без да съм отрязал дори и косъм – спомних си, че имам още един проблем! Преди да мога се обръсна трябва да съм решил всичките си останали проблеми. Хукнах да ги решавам.