Бърнинг пиплз

На колекционера на души му избягала любимата душа.
- Нищо, нали имам и други души в резерв – успокоява се той.

Срещнах го в полицейския участък оня път, когато ме опандизиха без никаква причина. Точно бях успял да се измъкна от сградата, където се провеждаха двата купона и иззад ъгъла се появиха ония двамата и ми сложиха белезниците.

Толкова бях изненадан, че не ми остана време да протестирам. Не че имаше и смисъл. Всеизвестно е, че в тоя град полицаите са колкото безмилостни, толкова и тъпи. Закопчаха ме като някой кон отвън точно до него, а той стоеше подпрял глава на оградата.

Опитах се да си спомня какво точно се бе случило. Отидохме при Мона с жена ми и домочадието, подарихме влака, запознахме децата и се гмурнахме в блатото от нежелани и станали почти безполезни социални контакти.

Не издържах дълго и излязох навън да изпуша една цигара и тогава чух музиката от съседната врата. Почуках и се ослушах, но никой не ми отговори. Вътре беше съвсем тъмно. Стори ми се, че чух плач, а дори не само един, а сякаш няколко женски гласа плачеха. Влязох през коридора и намерих две седнали на земята момичета. Клекнах над тях и осветих лицата им – изглеждаха почти еднакви, с подобни рокли и прически и по дяволите – и двете страшно приличаха на Мия. Само че нито една от тях не беше. Повдигнах им брадичките, погалих ги, послушах по-внимателно гласовете им: бяха други момичета.

Продължих навътре и намерих още хора, които слушаха музика в тъмнината. На края на стаята имаше още едно момиче, което много приличаше на Мия. Надвесих се над нея, за да я разгледам. Не можех да открия никаква разлика между това момиче и нея. Помислих си, че сигурно съм полудял и я виждам навсякъде, във всяко едно лице, изникваща от всяка тъмнина. Хванах я за ръката и я задърпах навън. Обещах й да я заведа на друг купон, много по-хубав от този. Тук всички изглеждаха смахнати, а и никога не бях водил Мия където и да е. Въпреки това тя се дърпаше.

Все пак някакси успях да я изкарам в коридора, където точно в този момент над нас буквално прелетяха жена ми и дъщеря ми, с кокили и облечени като призраци. Не мисля, че ни видяха, унесени в играта. Малко след завоя ги чух как падат с трясък на земята. Почудих се къде ли е Зийло, синът ни, когото никога не оставяхме сам. Може би все пак имахме само едно дете.

Мия отново се разплака и бързо изчезна обратно в апартамента. Уплаших се, слязох по стълбите и излязох навън. И не знам точно какво направих там, но точно тогава се появиха онези двамата, хванаха ме и ме доведоха тук.

Човекът до мен продължаваше да стои все така, забил чело в оградата. Беше с обръсната мастилено синя глава. Това е върхът, си помислих, 100% полудявам. Хей, подвикнах му, какво ти е… на лицето? Той сякаш само това чакаше, бавно вдигна очи и ми поиска цигара. Татуировка, каза, докато палеше. И затова ли заключват, си помислих и подпрях глава на оградата. Кой знае колко време щеше да се наложи да чакам преди някой да дойде и да ми обясни какво по дяволите става.

От известно време привечер под прозореца някакъв тип и крещи в мобилния си, че обича светия дух. Когато дойде за първи път излязох да му кажа да се премести. Но щом чу, че говоря на него, ускори крачка и се отдалечи. Извиках: И не идвай повече – но или не ме чу, или се направи че не ме чува – след десетина минути пак беше на същото място, крещейки по-разпалено. Полека привикнах с присъствието му и престанах да го забелязвам.

Тази вечер излязох да пуша и той отново беше там, крещейки възбудено „LO QUIERO, LO QUIERO“. Заваля. Бързо се отдалечи и след малко чух блъскане на врата и бял пикап се отдели от редицата паркирани коли и изчезна в нощта. Пушех, предпазвайки фаса с ръка.

Огромни риби бавно плуваха над главата ми. Явно беше някакъв аквариум. Не знаех как бях попаднал тук. Но и не знам защо това не ме притесняваше. Ще се оправя някак – може би не ми се случва за първи път. Може би това е нормално и се случва и на хора, като тези надолу по коридора – млада двойка със дъщеричката си на две или три години. Детето явно се интересуваше повече от някакво винтче във стената, отколкото от фантастичната гледка над главата му – акули, морски костенурки преминаваха мудно, а далече отгоре лъчите на тропическото слънце се пречупваха в повръхността на водата.

Закрачих надолу по коридора – да, помнех кой съм, майор Федор, секретни служби. Как е възможно да забравя… Хмм… Имаше нещо притеснително, но фантастичната картина наоколо някак правеше всичко далечно и нереално. Инстинктивно потърсих портмонето си, извадих го и започнах да преглеждам набързо всички карти и документи който носех – всичко изглежда беше наред. Както и да е, какво пък, сигурно на всеки се случва. Огромни риби плуваха над главата ми. Изглежда беше някакъв аквариум.

Една от големите ми мъки в живота е ставането сутрин за работа. Повярвайте ми, всеки божи ден за мен започва с нечовешко страдание. Години наред закъснявах за работа, понякога отвъд границите на етичното и това ми причиняваше известни угризения на съвестта (тва беше по времето, когато все още имах останала някаква такава).

И така съвсем естествено в мен се зароди Принципът за допустимата граница на успиване. Той гласи: „Важното е да излезеш преди началото на работното време!“ Т.е. ако работното ти време е от 9:30 и излезеш от къщи в 9:28, значи всичко е наред. На път си, съвестта ти е чиста. Опитайте и вие, приятели!

Огромната компютърна система жужеше дружелюбно:
- Моля въведете своя 16 цифрен пин.
Затърсих из портмонето си картата където го бях записал.
Около мен в огромни колони хора минаваха, въвеждаха своите пинове и продължаваха към работното си място:
- Моля въведете своя 16 цифрен пин или се отдръпнете за да направите място на следващия служащ. Инфороб корпорейшън има нужда от работливи и талантливи служители, способни да запомнят 16 цифри.
Не беше време да губя работата си. Имах две деца, а майка им ни беше напуснала и се бе отдала на Порока.
- Правото ви на работа е временно прекъснато. Можете да подадете молба за подновяване след 2 седмици. На молбата ви ще бъде отговорено в тридневен срок. Моля отдръпнете се и направете място на следващия служител. Инфороб корпорейшън ви желае чудесен ден.
- Абе мама ти, за това ли се борихме, за това ли загивахме с лице в калта – започнах да ритам поцинкования куб – Дай ми да ям, искам да пия бира – съвсем се вбесих – някакви младежи облечени в кожени якета ме влачеха към един тъмен ъгъл – Венсеремос -изкрещях – с мен и без мен борбата продължава – хвърлиха ме в някаква стая и тряснаха вратата.
- Господин Пердуто?
- Да?
- Не предлагаме бира, но може да ви предложим цигари и кафе
- Да?
Беше млада и стройна жена облечена в черен костюм.
- Вижте господин Пердуто, днес е вашият щастлив ден.
- ?
- Инфороб корпорейшън отдавна следи вашия трудов път, радостна съм да ви съобщя че сме решили да ви повишим.
- Какво? – будалкаха ме, Инфороб бе известна с номерата си
- Не, не се будалкам, вие сте предложен за началник на дневната смяна с 12 милиона подчинени. Компютърен анализ показва че вие сте перфектен за длъжността.
- Какво означава това?
- Означава четири часа дневно, три милиона кредита годишно и край на шестнайсетцифрените пинове.
Мълчах.
- И така, Пердузо – долових нещо като усмивка – нямам много време, ДА или не?
- Да, да – казах
- Разпишете тук… и тук… така… – тя излезе и ме остави. Запалих… Хммм, явно дорбе съм се трудил за Инфороб през последните дванайсет години. Винаги съм знаел че съм по добър от другите – сега ще им дам да се разберат.
- Началник Пердуто – беше нисък и набит мъж с каскет и мазна руса коса.
- Смяната е строена и е готова за сутрешния поздрав.
- И аз съм готов за нея.

Днес имах среща с баш-баш шефа ни, специално долетял от Баш-башландия да зариби лично поредния ни голям клиент. Та влизам аз надъхан в кабинета му и си стискаме ръцете. Така се бях подготвил за случая, че смятах дума да не му дам да обели, да не го оставям дъх да си поеме дори. Само че защо така я стиснах тая ръка, какво ме прихвана в тоя момент, та реших така здраво да я стисна.

Tой че си е пухкав – пухкав е, че ръката му е като надуваема – като надуваема е, но какво по дяволите направих? Усетих как ръката му започна да се деформира и да влиза между пръстите ми, сякаш стисках плик с тесто.

Пуснах я ужасен и погледнах безизразното му лице. Нищо по него не показваше, че нещо кой знае какво е станало. Обърна монитора си към мен и започна да ми говори и да ми сочи някакви неща по него. Не можех да откъсна очи от ръката му, върху която отпечатъкът от дланта ми бавно изчезваше. Така си глътнах езика, че през цялата среща само кимах. Може би не трябваше да го стискам толкова. Може би ако го бях докоснал съвсем лекичко, ей така едва-едва с два пръста всичко щеше да бъде наред и щях да успея го убедя в идеите си.

Хулия най-сетне се съгласи да иде на психоаналитик:
- Разкажете ми малко за миналото си?
- Хехе… Еми аз го изтрих.

Миналата седмица следобяд помолих колегата ми да свърши една дребна работа. Той обаче за пореден път започна да се оправдава, че имал да прави нещо друго – изключително важно. Ядосах се и най-демонстративно му казах: „Еееееееее!“ (Това при нас има много значения, но в случая означаваше: „Аре бе! Ти си егати наглото куче! За пет секунди работа е, а така ми спъваш целия работен процес“). Но репликата ми нямаше необходимия ефект, затова реших да му го нарисувам под формата на заплашително чудовище. После избутах листчето към бюрото му, а той от своя страна се правеше, че не го вижда.

Открай време се каня да сложа край на тая работа. Имам желание всичко в живота ми да е наред. И не само да ставам на време за работа. Не само да се измивам добре и да се привеждам в удобен за възприемане вид. Става дума за онези неща, който не са явни, нещата които е трудно да споделиш дори с непознати.

Ето какъв е случая – имам костенурка в тоалетното казанче.

Какво, звучи глупаво – ето какъв е проблема – само аз имам ключ от апартамента, дори не го давам на чистачката в събота сутрин, отивам на кино и когато се върна тя е приключила и говори по телефона с Коста Рика – си, си миха, те ло хуро. Не разбирам испански, но знам че и тя знае и че ако можеше да си го позволи би напуснала още днес. Още една причина да се чувствам неудобно.

Всичко започна с научнопопулярен филм за гигантските морски костенурки, кръстосвали тогавашните топли океани, бъкащи с новопоявили се видове. Исках да го гледам на кино и след работа, като си казах довиждане с колегите останах да изпуша една цигара пред офиса и да погледам тълпите. После се запътих към един второкласен салон в по-евтиния квартал, където нямаше никакьв шанс да срещна някой познат. Уви, пред киното срещнах шефа ми с млада жена, която едва ли му беше дъщеря. Конфузна ситуация, но той поне имаше обяснение какво прави там. Нямаше как да избягна „нека това остане между нас“ и „разбира се г-н Льошер, с кого бих могьл“. Те влязоха в друг салон (не бих изтърпял целия филм и бих си тръгнал още в началото), и така филма започна. По време на прожекцията се чувствах все по зле и точно към края излязох и повърнах в тоалетната, а на вратата пак се видях с шефа ми. Този път си спестихме замяната на любезности и с едно „до утре“ се разминахме оставяйки го да се чуди какво правя там.

В трамвая изпитвах необяснима нужда да подпра гърба си в тапицираните с изкуствена кожа седалки и да наблюдавам угастващия град. След малко бях пред къщи. С отварянето на вратата знаех че се е случило нещо необратимо. Имах 14 съобщения а телефона звънеше. Нямах сили, каквото и да беше трябваше да почака. Тогава чух драскането. идваше от банята. Ужасно, знаех че остатъците ми от увереност ще се изпарят за винаги. Преместих тежкия керамичен капак на тоалетното казанче и я видях. Миниатюрна гигантска праисторическа костенурка. Не мигнах цяла нощ.

На другия ден се приготвих и за пръв път бях навреме на работното си място. Изпитах облекчение от сигнала за започване на смяната и монотонната работа ми помогна да се почувствам по-добре. За първи път разбрах как толкова хора по света могат да понасят подобна монотонност. Тръпки ме побиха при мисълта за техните тайни.