Бърнинг пиплз

Първа част от три

В днешно време повечето бебета се раждат в нови и хубави болници, където всичко е чисто и има много лекари, които се грижат за тях. Има и такива обаче, които се раждат в усойни и мрачни къщи. Там сводовете са високи, а електричеството слабо и крушките едва смогват да понацапат с жълтата си светлина пространството около себе си.

Именно такъв бе случаят с Буреняк. Нарекоха го така заради навъсения вид, с който се роди, а и защото майката не пожела да отговори на нито един от въпросите, които съседите й зададоха. Също така е вярно, че самата тя така и не предложи нещо по-добро.

Буреняк растеше мълчалив и сериозен. Погледът му беше студен и суров, вероятно като този на бащата, когото така и никой не успя да разкрие. И точно там беше работата, че никой в махалата никога не бе виждал майката на Буреняк да общува с непознати мъже. Носеха се какви ли не слухове, но те или не достигаха до момчето, или то просто не им обръщаше внимание.

Един ден пред училището го причакали няколко деца. Едно от тях му подало лист хартия, на който имало рисунка на голям черен козел.

- Хей, Буреняк, я кажи, дали това не е баща ти? – попитало детето.

Буреняк наистина бил мургав и черноок, но извън това друга прилика между козела и него нямало. Той се приближил до детето и му прошепнал в ухото:

- А ти искаш ли да те превърна в малко бяло котенце?

Очите на малкия хулиган се разширили от страх и всички деца се разбягали ужасени.

(следва…)

Част две от три

Буреняк нито обичаше да задава въпроси, нито обичаше него да го разпитват. Не го вълнуваха нещата, които вълнуваха повечето от връстниците му. Не го интересуваха нито футбола, нито момичетата, нито учението, нито радио-управляемите самолети. Единственото нещо, което обичаше да прави е да прекарва свободните си часове в една малка и облепена в пурпурни тапети стая в мазето на старата си къща. Никой не знаеше какво крие момчето в нея, но странно защо – всеки искаше да разбере.

Една сутрин Буреняк станал, облякъл се, закусвал и излязъл за училище. Току пред дома си срещнал облечена в черни дрипи прегърбена старица, която го поздравила и му рекла:
- Хей, Буреняк, искаш ли да ти продам една тайна?
- Каква тайна искаш да ми продадеш, бабке? – полюбопитствало момчето.
- Искаш ли да знаеш кой е баща ти?

Буреняк я изгледал леко разочарован.

- Бабке, аз тази тайна не съм я губил, а нарочно я изхвърлих.

Вещицата замигала объркана. Започнала да заеква:

- Но, но, но… как така? Не искаш ли да знаеш??!
- Не, но искаш ли да ти кажа какво наистина искам?
- Да?
- Искам да те превърна в малко бяло котенце!

Очите на бабата, които досега тънели зад мрака на гъстите вежди и парцаливите забрадки се разширили от ужас. Тя моментално се обърнала и закуцукала надолу по улицата, издавайки тихи викове за помощ.

(следва…)

Част трета и последна

Не че има как да се знае със сигурност, но от всички бебета по света Буреняк трябва да е било най-мрачното. Въпреки това, с времето характерът му поомекна и той намери в себе си наченки на нежност и, макар и ревностно прикривана, доброта.

Той често избягваше ехото на призрачните гласове, които витаеха из къщата като се затваряше в една малка и облепена в пурпурни тапети стаичка долу в приземния етаж. В тази стая той бе намерил отдушник за чувствата, които таеше в себе си и които светът просто не знаеше как да приеме.

Един следобед, както често се случваше, когато беше първа смяна, той слезе по стълбите и спря пред вратата на своята тайна стая. Огледа се хубаво да не би случайно някой да го е проследил, вкара ключа в ключалката и бавно го завъртя. От полуоткрехнатата врата заструи мека жълта светлина, а въздухът се изпълни с тихо жужене. Буреняк внимателно протегна крак, за да не се сблъска с нещо и още преди да прекрачи прага стотици малки пухкави бели котенца се оплетоха в него, покатериха се по раменете му и започнаха да се прескачат едно връз друго.