Мануш взима всичко
Танцувах с цялото си сърце. Въртях се в кръг, правех движения с ръце, подскачах, прикляках, падах назад, хвърлях се на колене, крещях. За първи път се чувствах щастлив. Тогава не знаех, че на другата сутрин ще съм загубил всичко, което имах.
Пеех заедно с гласа на Пророка за ръце, които се издигат нагоре, за магии, отблъскващи вълците, за обещанията на влюбените и за всичко, на което ни учеше.
А на другата сутрин вече нямах любов, близки и приятели – бях свободен.
Нови случаи на домашен скептицизъм
Сутринта се събудих със спомена за някаква караница. Хулия ми се караше за нещо, а аз закривах главата си с възглавницата, за да не я слушам.
Веднага скочих и я попитах дали ми се е карала наистина или съм сънувал. Засмя се и отрече, нямало такова нещо, сънувал съм бил, снощи изобщо не сме се били карали. Нищо не казах, само я изгледах подозрително. Какво ли кроеше? Дали не беше част от някакъв коварен план, за да ми отмъсти за ония случай в събота, когато се върнах вкъщи без чорапи? А може би си прави някакви извратени експерименти с мен. Може би ми се кара тихичко, докато спя, за да могат упреците и вината, която ми вменява да влязат по-дълбоко в подсъзнанието ми. Сигурно онзи неудачник, психоаналитика й е подсказал идеята.
Ще видим тая работа, си помислих. Измих се светкавично, обух се и извиках от вратата, че закъснявам за работа. Е не успях да се измъкна. Хулия притича и ме целуна, но защо ли така ми се стори – не както друг път, а някакси… странно. Може би осъзнава, че не е била права, може би съжалява и затова крие сега, защото иска да оправи нещата. Хм. Едва ли.
Лечение на скептицизъм
Програмистът Джон страдаше от онази форма на депресия, която се проявява във вид на краен скептицизъм. С други думи – Джон се съмняваше във всичко и всички. Шефът му, Лендън, веднъж му направи забележка, заради липсата на ентусиазъм у него. Скоро след това Джон влезе в болница. Подложиха го на лечение с Антискепсис, нов продукт в експериментална фаза, за прилагането на който по тогавашните закони не се изискваше съгласие от пациента.
За съжаление лечението не даде очаквания резултат и Джон беше доста скептичен, че някой изобщо би могъл да му помогне. Тогава от клиника “Два мозъка” изпратиха мозъчен експерт, който имаше известни успехи в лечението на подобни случаи.
Операцията започна. Сестрата подаваше различни повече или по-малко подходящи инструменти на лекаря, докато той разделяше мозъка му на части. Дежурният лекар през цялото време разпитваше Джон:
- Как се чувствате? Изпитвате ли все още съмнения?
- Не съм сигурен…
- Ако обичате, още малко докторе. Как е сега?
- Хм… Ами… Като че ли е по-добре… Дали да не спрем?
- Още мъничко. Сега?
- Ъъъъъъ… ъъъъ…
- Джон?
- ъъъ…
- Докторе, мисля, че сме готови.
Клиника за разделяне на мозъци “Два мозъка”
Приятели, чувствали ли сте някога, че в тялото ви съжителстват две, а често и повече различни личности? Колко от вас не са имали проблеми с така наречения “двойнствен живот”? Не мечтаем ли твърде отдавна за пълноценно, щастливо, спокойно, изпълнено с положителни емоции съществуване? Колко пъти се прибираме вкъщи късно вечер, целуваме спящите си деца, жените си, докато пред очите ни натрапчиво се тресе плътният месест задник на колежката Ани от втория етаж?
Колко пъти сме си мислили, че нещо не е наред с животите ни? Колко често ни се е струвало, че не живеем по начина, по който би трябвало да живеем, че не сме достатъчно свободни, че заслужаваме нещо повече? Колко пъти бремето на отговорностите ни възспира да бъдем такива, каквито чувстваме, че сме в действителност?
Колко пъти сме искали просто да направим света малко по-красив и поносим? А какво получаваме в замяна? Чувство за вина, копнеж, разсеяност, дисконфорт.
Лоша работа, нали? Но ние имаме една добра новина за вас! Ние можем да ви помогнем! Добре дошли в специализираната клиника за мозъчни интервенции ”Два мозъка”. Една от многото, ще кажете. Грешите, приятели! Ние не пропагандираме профилактиката, нито предлагаме чудотворно лечение на всичките ви ужасни мозъчни заболявания. Ние просто ще ви помогнем да живеете в хармония с тях, да извличате максимума от всеки миг, от всякa еднa вашa раздвоенa или разтроенa част.
При нас (срещу дискретна сума) мозъкът ви може да бъде разделен на две или повече части, които ще могат да функционират независимо една от друга. Така вие ще можете да използвате по един отделен мозък във всяка една отделна сфера на ежедневието си. С единия бихте могли да понасяте безграничната монотонност на битието в офиса, с другата да бъдете винаги свеж и усмихнат вкъщи, а с трета да бъдете вечният купонджия на фирменото парти. Но това са само примери, приятели. Възможностите са безкрайни.
С разделени мозъци – никога повече гузна съвест! И запомнете, най-важното е да няма връзка между тях!
Кодексианците
Съществуват във фирмената митология най-различни същества. Някои от тях са зли, други добри, а трети са ту добри, ту зли. От известно време забелязах, че сутрин полагащият ни се буркан с мед в кухнята е почти празен. На етажа сме 12 души. Кажете ми, колко мед може да изяде един човек на ден? Очевидно ставаше въпрос за същество, което много обича мед.
Споделих с колегата от съседното бюро и той потвърди впечатленията ми. Потвърди ги и офис мениджърката ни и чистачката. Известно време безуспешно се опитвахме да следим кой влиза и излиза. Нищо.
Усъмнихме се в Хорхе. Някой го видял да гребе с лъжицата и да лапа направо от буркана. Изпратихме му предупреждение по мейла, че тоя мед е за всички, да лапа, но с мярка. Той, разбира се, отрече, обиди се и демонстративно спря да ползва кухнята.
Изненадващо нещата продължиха все по същия начин. Всяка сутрин отивам в кухнята и оп – няма мед. Решихме да се оплачем на по-висша инстанция и отидохме при Лендън, шефът ни. Той е известен шегаджия и предположи, че някакви странни същества, наречени кодексианци излизат нощем от фирмените отчети гладни за още цифри и изсмукват меда, по същия начин, по който чрез договорите си ние изсмукваме парите на клиентите ни.
Обяснението му не ни задоволи, тъй като договорите на фирмата, годишните отчети и системата за определяне на заплатите и бонусите бяха нещо далечно и нереално, практически непознаваемо за нас, а медът ни се полагаше уж, за чая сутрин.
Лендън видя, че не си тръгваме, извади един лист и ни нарисува как си го представя.
- Йохан, разлепи това по всички етажи. Нека ако някой види това същество незабавно да го задържи и доведе при мен.
Йохан взе листа и всички тръгнахме. Нямаше какво повече да търсим при Лендън.
Духът
Снощи духът на едно момиче, което изоставих преди години без конкретна причина се завърна от забвението, за да ми поиска сметка. Клета и безпомощна приживе, тя дойде разярена, като жадуващ за отмъщение жесток, неумолим и зъл войн.
Треперех от страх вкъщи. Затворих всички прозорци и запалих всички лампи, но беше неизбежно – рано или късно тя щеше да ме намери. Знаех, че върлува навън сред виелиците, виждах как мете снега от покривите на къщите с воалите си и наднича през прозорците. Внезапно лампите угаснаха, а прозорците се отвориха с трясък. Вледених се от ужас.
Тя стоеше срещу мен и ме гледаше със сивите си ледени очи. Хвърлих се на земята и започнах да крещя и да се моля. Усетих студените й ръце да пролазват по тялото ми и чух далечен призрачен плач. “Защо ме изостави? Кажи ми. Защо?”. Прииска ми се този момент да продължи вечно.
Без думи
Чаках те цяла нощ, след като свърших водката слушах радио, после направих скандал на съседа. Когато ми попремина забелязах, че това е непознат. Заопитвах да го очистя от следите, които оставях по него – гадна лепкава слуз, достойна за евтин филм на ужасите.
Зарових лице в забравена от теб носна кърпичка. Спомних си горещите дни в които пиехме прясна отвара от калмари и се мажехме с рибя мас, преди да изпаднем в пълна забрава.
Макар че тогава си мислех че съм щастлив, сега знам, че никога няма да бъда.
Тишърта на Мануш
Пророкът се приближи до множеството и махна с ръка. Бавно нагласи микрофона.
- Народе на Италия… Братя и сестри… – започна речта си той.
“Каквото и да ви приказвам – не ми вярвайте” – пишеше на тениската му.
Върнън
Уилфредо хич не обичаше да дава обяснение на Хулия къде излиза толкова често. В началото все имаше уж някакъв повод във фирмата, я работа, я заседание, я рожден ден, я покер, я мач на отбора по крикит, но дойде време, в което изобщо спря да я осведомява.
Хулия пък се шегуваше с него, че ще си намери любовник и накрая съвсем не на шега си купи онзи робот. Нарече го Върнън, на името на някакъв тип от сериалите. Сглоби го съвсем сама. Нощ след нощ разглеждаше схемите, занимаваше се и Уилфредо беше доволен. Дори започна да й купува разни допълнителни приставки и аксесоари за робота, за да не секва интересът й. Изобщо не го интересуваше какво правят роботът и Хулия, докато го няма.
Една вечер се прибра късно и вкъщи беше тихо. Съблече се безшумно и се промъкна в леглото. Протегна ръка да докосне Хулия, но вместо меката плът усети студенината на метала. Тогава Хулия запали лампата. По дяволите, хич не изглеждаше зле в тия тъмни очила и този шлифер, каква беше тази изненада?
- Давай Върнън! Убий го! – изкрещя тя.
Наводнения
Тази нощ сънувах как почти от всяка тръба вкъщи тече вода.
После сънувах как морето влиза през прозореца.
После сънувах, че тавана ни е море.
После сънувах, че всяка риба е всъщност аквариум, от който тече вода.
Бунтовници с фунийки
Оня ден с едни приятелчета сформирахме бунтовническа група. За съжаление въоръжението ни не беше кой знае какво. Имахме само някакви сламки, през които трябваше да изстрелваме едни миниатюрни фунийки, които обаче повече приличаха на смачкани топчета хартия. Някакси се оставих да ме убедят, че са дяволски опасни и смъртоносни.
Направихме засада до една крайпътна кръчма и зачакахме. По едно време пристигна правителствен джип с войници и ние изненадващо изскочихме от храстите и започнахме да ги обстрелваме с хартиените топчета. За съжаление повечето дори не успяха да стигнат до тях, а пък тия които все пак уцелиха не предизвикаха нищо друго освен недоумение в очите им. Момчетата бързо се окопитиха и започнаха да стрелят по нас с истински пушки, като ни принудиха да бягаме през полетата.
Вървях доста през житата, докато стигна до крайпътния киносалон за второкласни филми, където за първи път срещнах Афродита, чиято идея беше всичко това. Исках да й кажа, че още от самото начало съм си знаел, че тия фунийки хич не струват. Прожекцията обаче вече беше започнала и не можех да различавам лицата, затова се наложи да остана да догледам филма, който не беше лош.
Души в резерв
На колекционера на души му избягала любимата душа.
- Нищо, нали имам и други души в резерв – успокоява се той.
Човекът със синята глава
Срещнах го в полицейския участък оня път, когато ме опандизиха без никаква причина. Точно бях успял да се измъкна от сградата, където се провеждаха двата купона и иззад ъгъла се появиха ония двамата и ми сложиха белезниците.
Толкова бях изненадан, че не ми остана време да протестирам. Не че имаше и смисъл. Всеизвестно е, че в тоя град полицаите са колкото безмилостни, толкова и тъпи. Закопчаха ме като някой кон отвън точно до него, а той стоеше подпрял глава на оградата.
Опитах се да си спомня какво точно се бе случило. Отидохме при Мона с жена ми и домочадието, подарихме влака, запознахме децата и се гмурнахме в блатото от нежелани и станали почти безполезни социални контакти.
Не издържах дълго и излязох навън да изпуша една цигара и тогава чух музиката от съседната врата. Почуках и се ослушах, но никой не ми отговори. Вътре беше съвсем тъмно. Стори ми се, че чух плач, а дори не само един, а сякаш няколко женски гласа плачеха. Влязох през коридора и намерих две седнали на земята момичета. Клекнах над тях и осветих лицата им – изглеждаха почти еднакви, с подобни рокли и прически и по дяволите – и двете страшно приличаха на Мия. Само че нито една от тях не беше. Повдигнах им брадичките, погалих ги, послушах по-внимателно гласовете им: бяха други момичета.
Продължих навътре и намерих още хора, които слушаха музика в тъмнината. На края на стаята имаше още едно момиче, което много приличаше на Мия. Надвесих се над нея, за да я разгледам. Не можех да открия никаква разлика между това момиче и нея. Помислих си, че сигурно съм полудял и я виждам навсякъде, във всяко едно лице, изникваща от всяка тъмнина. Хванах я за ръката и я задърпах навън. Обещах й да я заведа на друг купон, много по-хубав от този. Тук всички изглеждаха смахнати, а и никога не бях водил Мия където и да е. Въпреки това тя се дърпаше.
Все пак някакси успях да я изкарам в коридора, където точно в този момент над нас буквално прелетяха жена ми и дъщеря ми, с кокили и облечени като призраци. Не мисля, че ни видяха, унесени в играта. Малко след завоя ги чух как падат с трясък на земята. Почудих се къде ли е Зийло, синът ни, когото никога не оставяхме сам. Може би все пак имахме само едно дете.
Мия отново се разплака и бързо изчезна обратно в апартамента. Уплаших се, слязох по стълбите и излязох навън. И не знам точно какво направих там, но точно тогава се появиха онези двамата, хванаха ме и ме доведоха тук.
Човекът до мен продължаваше да стои все така, забил чело в оградата. Беше с обръсната мастилено синя глава. Това е върхът, си помислих, 100% полудявам. Хей, подвикнах му, какво ти е… на лицето? Той сякаш само това чакаше, бавно вдигна очи и ми поиска цигара. Татуировка, каза, докато палеше. И затова ли заключват, си помислих и подпрях глава на оградата. Кой знае колко време щеше да се наложи да чакам преди някой да дойде и да ми обясни какво по дяволите става.
Блуждаещ проповедник
От известно време привечер под прозореца някакъв тип и крещи в мобилния си, че обича светия дух. Когато дойде за първи път излязох да му кажа да се премести. Но щом чу, че говоря на него, ускори крачка и се отдалечи. Извиках: И не идвай повече – но или не ме чу, или се направи че не ме чува – след десетина минути пак беше на същото място, крещейки по-разпалено. Полека привикнах с присъствието му и престанах да го забелязвам.
Тази вечер излязох да пуша и той отново беше там, крещейки възбудено “LO QUIERO, LO QUIERO”. Заваля. Бързо се отдалечи и след малко чух блъскане на врата и бял пикап се отдели от редицата паркирани коли и изчезна в нощта. Пушех, предпазвайки фаса с ръка.
И плюс едно
Огромни риби бавно плуваха над главата ми. Явно беше някакъв аквариум. Не знаех как бях попаднал тук. Но и не знам защо това не ме притесняваше. Ще се оправя някак – може би не ми се случва за първи път. Може би това е нормално и се случва и на хора, като тези надолу по коридора – млада двойка със дъщеричката си на две или три години. Детето явно се интересуваше повече от някакво винтче във стената, отколкото от фантастичната гледка над главата му – акули, морски костенурки преминаваха мудно, а далече отгоре лъчите на тропическото слънце се пречупваха в повръхността на водата.
Закрачих надолу по коридора – да, помнех кой съм, майор Федор, секретни служби. Как е възможно да забравя… Хмм… Имаше нещо притеснително, но фантастичната картина наоколо някак правеше всичко далечно и нереално. Инстинктивно потърсих портмонето си, извадих го и започнах да преглеждам набързо всички карти и документи който носех – всичко изглежда беше наред. Както и да е, какво пък, сигурно на всеки се случва. Огромни риби плуваха над главата ми. Изглежда беше някакъв аквариум.
Допустима граница на успиване
Една от големите ми мъки в живота е ставането сутрин за работа. Повярвайте ми, всеки божи ден за мен започва с нечовешко страдание. Години наред закъснявах за работа, понякога отвъд границите на етичното и това ми причиняваше известни угризения на съвестта (тва беше по времето, когато все още имах останала някаква такава).
И така съвсем естествено в мен се зароди Принципът за допустимата граница на успиване. Той гласи: “Важното е да излезеш преди началото на работното време!” Т.е. ако работното ти време е от 9:30 и излезеш от къщи в 9:28, значи всичко е наред. На път си, съвестта ти е чиста. Опитайте и вие, приятели!
Приповдигане на статуса
Огромната компютърна система жужеше дружелюбно:
- Моля въведете своя 16 цифрен пин.
Затърсих из портмонето си картата където го бях записал.
Около мен в огромни колони хора минаваха, въвеждаха своите пинове и продължаваха към работното си място:
- Моля въведете своя 16 цифрен пин или се отдръпнете за да направите място на следващия служащ. Инфороб корпорейшън има нужда от работливи и талантливи служители, способни да запомнят 16 цифри.
Не беше време да губя работата си. Имах две деца, а майка им ни беше напуснала и се бе отдала на Порока.
- Правото ви на работа е временно прекъснато. Можете да подадете молба за подновяване след 2 седмици. На молбата ви ще бъде отговорено в тридневен срок. Моля отдръпнете се и направете място на следващия служител. Инфороб корпорейшън ви желае чудесен ден.
- Абе мама ти, за това ли се борихме, за това ли загивахме с лице в калта – започнах да ритам поцинкования куб – Дай ми да ям, искам да пия бира – съвсем се вбесих – някакви младежи облечени в кожени якета ме влачеха към един тъмен ъгъл – Венсеремос -изкрещях – с мен и без мен борбата продължава – хвърлиха ме в някаква стая и тряснаха вратата.
- Господин Пердуто?
- Да?
- Не предлагаме бира, но може да ви предложим цигари и кафе
- Да?
Беше млада и стройна жена облечена в черен костюм.
- Вижте господин Пердуто, днес е вашият щастлив ден.
- ?
- Инфороб корпорейшън отдавна следи вашия трудов път, радостна съм да ви съобщя че сме решили да ви повишим.
- Какво? – будалкаха ме, Инфороб бе известна с номерата си
- Не, не се будалкам, вие сте предложен за началник на дневната смяна с 12 милиона подчинени. Компютърен анализ показва че вие сте перфектен за длъжността.
- Какво означава това?
- Означава четири часа дневно, три милиона кредита годишно и край на шестнайсетцифрените пинове.
Мълчах.
- И така, Пердузо – долових нещо като усмивка – нямам много време, ДА или не?
- Да, да – казах
- Разпишете тук… и тук… така… – тя излезе и ме остави. Запалих… Хммм, явно дорбе съм се трудил за Инфороб през последните дванайсет години. Винаги съм знаел че съм по добър от другите – сега ще им дам да се разберат.
- Началник Пердуто – беше нисък и набит мъж с каскет и мазна руса коса.
- Смяната е строена и е готова за сутрешния поздрав.
- И аз съм готов за нея.
Ръката на шефа
Днес имах среща с баш-баш шефа ни, специално долетял от Баш-башландия да зариби лично поредния ни голям клиент. Та влизам аз надъхан в кабинета му и си стискаме ръцете. Така се бях подготвил за случая, че смятах дума да не му дам да обели, да не го оставям дъх да си поеме дори. Само че защо така я стиснах тая ръка, какво ме прихвана в тоя момент, та реших така здраво да я стисна.
Tой че си е пухкав – пухкав е, че ръката му е като надуваема – като надуваема е, но какво по дяволите направих? Усетих как ръката му започна да се деформира и да влиза между пръстите ми, сякаш стисках плик с тесто.
Пуснах я ужасен и погледнах безизразното му лице. Нищо по него не показваше, че нещо кой знае какво е станало. Обърна монитора си към мен и започна да ми говори и да ми сочи някакви неща по него. Не можех да откъсна очи от ръката му, върху която отпечатъкът от дланта ми бавно изчезваше. Така си глътнах езика, че през цялата среща само кимах. Може би не трябваше да го стискам толкова. Може би ако го бях докоснал съвсем лекичко, ей така едва-едва с два пръста всичко щеше да бъде наред и щях да успея го убедя в идеите си.
Миналото на Хулия
Хулия най-сетне се съгласи да иде на психоаналитик:
- Разкажете ми малко за миналото си?
- Хехе… Еми аз го изтрих.
Чудовището Еее
Миналата седмица следобяд помолих колегата ми да свърши една дребна работа. Той обаче за пореден път започна да се оправдава, че имал да прави нещо друго – изключително важно. Ядосах се и най-демонстративно му казах: “Еееееееее!” (Това при нас има много значения, но в случая означаваше: “Аре бе! Ти си егати наглото куче! За пет секунди работа е, а така ми спъваш целия работен процес”). Но репликата ми нямаше необходимия ефект, затова реших да му го нарисувам под формата на заплашително чудовище. После избутах листчето към бюрото му, а той от своя страна се правеше, че не го вижда.
