Червено
Към средата на горичката, Червената Шапчица реши да поспре за малко, за да си намести изкуствените мигли. Не й се искаше да се излага, в случай че попадне на ловец. И тогава й падна лявата леща! Остави кошницата на едно пънче и клекна да я търси. Търсенето беше сравнително сложно, тъй като можеше да използва само едно око – това с лещата и само една ръка. Тогава се появи Вълкът:
- Ауууу! Какво правиш, Червена Шапчице?
- Ой! Здрасти, Вълчо, търся си лещата, падна ми преди малко в тревата.
- Аууууууу, че неприятно! Ще ти помогна в търсенето. – каза Вълкът и задуши.
- Ако искаш да подушиш втората ми леща, така по-лесно ще търсиш? – предложи момиченцето.
- Даййй, да видим.
Червената Шапчица посегна и внимателно свали лещата с правилната ръка и я подаде към Вълка. Той посегна да я подуши, но от дъха му лещата отлетя и се изгуби.
- Глупав вълк! – изруга Шапчицата. Защо пускат такива като тебе в Гората изобщо! Да мине един ловец и да ви изтрепа, най-добре ще е.
Вълкът се засегна, малко. Потърси и нищо. После се смахна нанякъде. Върна се и от яд изяде момичето. Ама тя взе, че при процеса го разпори на две.
Дойде, неканен Ловеца. Поогледа се, видя изядено девойче в скъсан вълк. Голям късмет, има що! Набара кошницата и изпука виното за минути. Нещо никак не вървеше тия дни. И си спомни с умиление – I shot a man in Reno just to watch him die – и доволен предаде кожата и костите на вторични да си правят нови приказки. А бабата заболя от неврози, женски, с елементи на хапчета.
Обява
Не че е лесно да караш колело, но не е и кой знае колко трудно. Поне не е нещо, с което бих тръгнал да се хваля. Но не и в този случай, затова направо ще си го кажа: аз карам страхотно! Ако изобщо в нещо ме бива в тоя живот, това е да карам колело. Мога да стоя изправен на една гума и ей така на място да си подскачам, кеф ти на предната, кеф ти на задната. Мога да слизам и да се качвам по стълби. Мога да изкачвам планини и да пресичам реки. Мога дори да карам по отвесни стени, макар че не го правя често, че хората се стряскат. Мога да прескачам над пропасти и да карам по поляни. Мога да плувам с колелото в океана и да ловя риба. Изобщо аз много обичам колелета, но най-вече си обичам мойто си колело, което е розово и има малка лепенка с батман. Бях го оставил на двора тази сутрин и само се качих за пет минутки до къщи, да си взема сандвича и като слязох гледам – няма го. Затова много ви се моля, ако видите някой да продава или да кара такова колело като мойто, розово и с лепенка на батман, моля ви се – обадете ми се, защото наистина много го обичам.
Опасни връзки
Мониторът замига и се затресе в истерични конвулсии. От вибрациите бюрото подскочи и започна да се отмества бавно настрани със смешни ситни стъпчици. Алберт се отдръпна назад ужасен. Погледна към съседното бюро, където седеше Джил. Всичко изглеждаше наред при нея, блееше си, забила нос в екрана, както обикновено. За секунда се почуди какво да направи. Посегна страхливо към копчето за рестартиране, но в същия миг от тресящата се кутия изскочи огромна искра и се чу зловещо съскане. Замириса на изгоряло.
Алберт стърчеше и гледаше с недоумение. Компютърът като че ли се кротна за момент и започна тихо да изпуска кълба дим. За щастие всичките му колеги в момента бяха в обедна почивка и само Джил беше останала да работи. Погледна още веднъж към нея. Стоеше си там, нахлузила огромните си слушалки, които обгръщаха по-голямата част от главата й. Как не усещаше поне миризмата! В случая обаче това беше добре – може би щеше да успее да замаже нещата, преди някой друг в офиса да се е усетил.
Поокопити се малко и реши на първо време да изключи компютъра от мрежата. Машината обаче като че ли предвиди какво се канеше да стори и изплю нов гейзер от искри, които за пореден път го накараха да подскочи. Нещо дълбоко вътре в електронното й тяло гръмна глухо и малки пламъчета започнаха да се подават през решетката. Димът се усили.
Алберт усети как изпада в паника. Изтича до тоалетната, кашляйки, но когато стигна осъзна, че няма съд, в който да налее водата. Върна се обратно. В отчаянието си забеляза чашата с чай на бюрото на Джил, грабна я и я изсипа върху огъня. Никакъв ефект. Спомни си за пожарогасителя. Пожарогасителят? Не вярваше, че някога ще му се наложи да го използва. Сигурен бе, че го е виждал някъде. Може би в коридора? Май по-добре щеше да бъде направо да се обади в пожарната. Но кой беше телефонът им? Алберт изруга тихо.
Огънят се разрастваше. Мокетът и бюрото вече горяха и ако продължаваше с това темпо, скоро целият офис щеше да е в пламъци. Реши, че е по-добре да не се прави повече на герой. Погледна към Джил. Бедното момиче най-вероятно нямаше да забележи нищо, не и докато все още чуваше някакъв звук в слушалките си. Джил! Ах, ти, патка такава! Всъщност истината беше, че Алберт я харесваше.
Излязоха навън. Противопожарните аларми най-сетне се бяха включили. Джил хлипаше тихо до него, а Алберт дишаше дълбоко. Какво стана? Нима всичко дойде от този шибан сайт!? Сега щяха да намерят логовете и да го забранят, а той можеше спокойно да започне да си търси нова работа. Прегърна Джил през рамото.
- Спокойно, не е краят на света.
Манол и Мануш
На Манол всичко му е наобратно. А на Мануш – не. Мануш го е ударил на живот и блее по полята, като куцо пиле – домат. Манол, обаче, срича живота. “До-ко-га” и така нататък. Даже самото начало е страшно.
Манол си е задал цели в живота, които не може да огледа даже. Например, иска да спи на сал. Или да преде злато. Луда работа, няма идея какво може. Но от безинтересните луди работи, като псуването при конфликт. В заключение, Манол не ни е интересен.
Мануш, о Мануш, спи следобеден сън, с чорапи. И даже тапи за уши, нос, гърло си слага. Понякога се задушава и умира. После се вдига post mortem и ходи да гледа докъде го е докарал Манол. Разбира се, това отнема малко, твърде малко време, тъй като Манол е в първото квадратче.
Манол уби Мануш един ден. С тесла и вежди. Първо го прикотка с тесла, после го задуши с вежди. После го погреба под стария такова, точно до малката бреза. Сега всеки ден му слага венци от венчелистчета на маргаритки. А нощем Мануш става и ги разчиства, защото има алергия.
Ако Манол и Мануш не бяха братовчеди, всичко би било нелепо. Сега е просто комично, на моменти пошло. Край.
Кой уби динозаврите?
Цяла сутрин нямах работа и пак си губих времето в тая черна дупка – интернет. Предлагам ви списък с някои популярни и не толкова популярни, но достатъчно любопитни теории, на които попаднах, докато търсех истинската причина за изчезването на динозаврите преди 65 милиона години:
Сблъсък на земята с огромен астероид. Сблъсъкът причинил чудовищна катастрофа, довела до множество промени в климата. Динозаврите не са успели да се приспособят. Най-популярната теория.
Изригване на вулкан. Вулкан в Индийския океан е отделил огромни количества вулканична пепел и серен диоксид във въздуха. Това довело до затъмнение на слънчевата светлина, промяна на климата и появата на киселинни дъждове. Някои учени твърдят, че вулканът е изригнал веднага, след като астероидът е паднал, като по този начин на практика ги е “довършил”.
Динозавърски грип. Нова, набираща сили теория: глобална епидемия предизвикана от мутирал в тялото на прародител на свинята летен грип. Полученият устойчив щам е можел да се предава изключително лесно от динозавър на динозавър.
Метеоритен дъжд. Динозаврите си мислели, че е съвсем обикновен дъжд и излезли да се поизмият, но банята се оказала смъртоносна. Как ви звучи?
Хората. Това в един вестник го прочетох. Мисля, че заглавието е достатъчно: “Маскиран мъж уби динозавър с нож”. Колко му е да убиеш динозавър?
Световната криза. Доста сериозна теория имайки предвид, че икономиката не е била баш най-силната страна на динозаврите.
Зората. Твърди се, че се е случило по времето, когато зората можела да предизвиква смърт.
Смехът. Някой динозавър е направил фатална грешка, като е разказал Прекалено смешен виц.
Извънземните. Уморили са ги с иридий. По-късно са намерили малко по-подходяща планета няколко светлинни години по-нататък.
Президентът. Докато бил на сафари. Странна теория. И това в един вестник го прочетох.
Роботите също пушат
Беше вече късно, когато Хулия се прибра от работа. Ярките летни звезди огряваха небето, щурците се бяха отдали на минимализъм под пейката на спирката, бездомно куче тънеше с четири лапи в блуса – романтика, та да си е.. майката! Каква невероятна вечер, си помисли тя. Отключи си, остави чадъра до шкафчето за обувки, събу се и предпазливо влезе. Запали лампата на “слабо”, за да има по-голям контрол над ситуацията. Върнън вече си беше “легнал” – беше оформил малко, мигащо на stand-by кубче, скромно подредило се до закачалката в спалнята й. Тя го доближи на пръсти и мило му прошепна:
- Върнън, прибрах се!
Върнън се стресна и се сглоби трескаво и сънено.
- Върнън! Ще се ожениш ли за мен?
Роботът не помръдна, не подмигна, само леко запуши – беше блокирал. Научните работници, разработващи изкуствен интелект така и не бяха схванали, че има моменти, когато е по-добре да си със слаби сетива, клепнала памет, разсеян. Така човек или робот може да избегне, т.е. да отложи до изчезване, не една трудна ситуация. Това обяснява защо Върнън само седеше кротко на полския килим, изпускаше дим и леко притракваше.
Следващите два часа Хулия прекара в събиране на багаж. Натовари колата, сложи колан на Върнън и отвори прозореца до него за да не й запотява стъклата. Потегли към Чили и по-точно към дома на Уилфредо, единственият човек, способен да обезразуми машина.
Job Description
Много обичам да обяснявам нещата графично. Дойде ли някой на бюрото ми да иска нещо от мен веднага започвам да му драскам на едни листа и да му обяснявам, че това, което е намислил няма да стане. Разбира се, после малко омеквам и му казвам, че ще стане, но много, много трудно. Все пак – това ми е работата.
Оня ден HR-ката ни идва за пореден път да ме пита за трудовата ми характеристика. Викам й да пише, че съм момче за всичко, а тя: “Не може! Тук пише Уеб Дизайнер!”. Наложи се да й начертая следната схема:
“Ей това кръгче е това, дето го пише там в трудовата ми характеристика, а това, което всъщност правя е ей това кръгче”, й обясних спокойно. Изгледа ме без да каже нищо. Струва ми се, че се замисли дали да не ми удари една зад врата. Изглеждах много зает. “Добре, ще го оставя така тогава”, прояви накрая разбиране тя и си тръгна.
Между релсите
Хората объркват какво ли не – човек и животно, мечта и прокоба, ляво и дясно, неизброими са погрешките. Моят ред да объркам нещата дойде на петнадесети август, миналата година.
Вървах по линията на осмицата, леко потропвах с раница, с две думи – прибирах се вкъщи. Беше късно, направо си беше тъмно. На две преки от нас ме застигна гражданин на велосипед, каращ също между двете релси, в грозен разрез с добрия тон. Удари се в мен и падна. Обърнах се да го огледам, приятен беше. Заговорих го:
- Вие мислите ли като карате?
- Не! – каза бодро.
- А замисляли сте се дали да не почнете?
- Не.
- А може би не е лоша идеята да се замислите.
- Мне…
Замълчах, малко ми стана неловко. Помогнах му да стане, прегледахме заедно колелото, нямаше много кривини. После аз си свалих ризата, за да проверим отдолу, също нищо особено.
- Поне няма ли да се извините?
- Не.
В тоя момент ми дойде да му отнеса главата с един отдолу, зверски се издразних. Не.
Махорка
Когато гризкам от клоните на стария дъб в двора, понякога се сещам за дядо ми. Не го помня много добре, изчезна по долините, когато бях малък. Но един от редките спомени от него, който именно ми идва при гризкането, е как обяздва кон.
Имахме два коня, до скоро. Единият сив, Облак, а другият – петнист, Шарения. Дядо по някаква причина се беше скарал със сивия и не си говореха. А петнистият му беше предраг. Та как обяздваше дядо Шарения, да ви кажа…
Сяда дядо на куцото столче до чешмата и вади от шапката си махорка, една щипка. Поразмачква я и нещо си плюе наоколо. Шарения, от другия край на двора, го гледа. Прави се, че се разсейва. В тези моменти аз обикновено съм под пейката, уча се да издържам на полазване от мравки без да писна, и ги гледам. Та Шарения гледа към дядо, отдалеко, и бавно-бавно почва да се трие о оградата. И приближава по нея. Дядо продължава да мачка махорката. В някакъв момент, като реши, че е доволен от намачканото, вади от джоба парче индиго и почва в него да свива цигара. В този момент Шарения вече е озадачен. Това му се е случвало десетки пъти, но винаги искрено се озадачава. И почва да приближава към дядо, вече по права линия. Ред на дядо е да се прави на разсеян, даже става, протяга се и пак сяда. Петнистото озадачение вири уши и наближава неумолимо. Вече е на два метра, могат да се подушат един друг. И тогава идва момента на дядо! Пъха вече готовата цигара в устата, вади от другия джоб едно зипо, протяга го към коня и с всичка сила изкрещава през зъби:
- Пак ще муфтиш, а!!!
Шареният кляка от срам, дядо скача на гърба му и си прибира празното от двадесет години зипо. Конят губи положение за пореден път. Никотиноманията не прощава никому.
Архитектура на шегата
- Трябва ти А.
- Какво е А?
- Еми то е нещо като Б.
- Аха, звучи ми като Ц.
- Да. Всъщност може и с Ц.
- А какво е Ц?
Задник
Само за да докаже на Хулия, че тая работа с психотерапията е пълна глупост, Уилфредо реши да опита няколко сеанса. Терапевтът беше висок, кльощав човек, който говореше бавно, премисляйки внимателно всяка своя дума. Още в началото го попита върху кой проблем предпочита да започнат работа.
- Жена ми толкова често ме нарича задник, че понякога наистина започвам да се чувствам като такъв – оплака се Уилфредо.
- Тогава… ви предлагам… хммм… да поработим върху това.
- Върху какво? – Уилфредо отново беше махмурлия.
- Да не се чувствате като… хмм… задник.
- Но аз дълбоко вътре в себе си знам, че не съм задник, просто се чудя…
- В нашата… хмм… област – прекъсна го, но учтиво психологът – е по-важно как се чувстваш, не толкова какъв си.
- Добре тогава.
Поработим, точно така каза. После продължи:
- Нека започнем с това: Колко голям… хммм… задник сте според вас? Как бихте се оценили по скалата хм… от 1 до 10?
- Ами различно. Не знам… Може би 3? – Уилфредо правеше жалки опити да се съсредоточи. – 10? 4! 8?
- Чудесно… Нека да започнем… Разкажете ми повече за това…
Месец и половина по-късно Уилфредо и психотерапевтът седяха отново на двата стола в голата стаичка. За нещастие точно тая сутрин Уилфредо отново страдаше от жесток махмурлук. Предната вечер отборът по крикит на фирмата беше достигнал до полуфинал на Турнира на корпорациите и с колегите се бяха натряскали порядъчно. Двамата мъже мълчаха един срещу друг. Уилфредо току що бе разказал за снощните си подвизи. Стана му неудобно най-накрая.
- Докторе, питайте ме нещо, ако искате.
- Хмм… – каза специалистът – ако ми позволите, бих искал да обобщя нещата.
- Екстра, да ги обобщим. – Уилфредо нямаше търпение всичко това да свърши.
- Ще ви кажа аз как го усещам… вие наистина сте задник. Абсолютен гъз!
- Е, може би погледнато отстрани…
- Нее… Не е нужно да го отричате… Това няма да помогне… Не и във вашия случай…
- Но аз нямах намерение да отричам…
- Вие сте задник, Уил, познавам ви едва от месец и въпреки това не мисля, че съм срещал по-голям задник от вас…
- Добре де, все пак има ли смисъл сега да…
- Има, има… Задник!
Уилфредо беше толкова изненадан, че погледна към големия електронен часовник, който висеше закачен на стената. Оставаха пет минути до края на сеанса. Мина му през ума една щура мисъл, да стане рязко, да му удари един здрав шамар и бързо да излезе. Усмихна се на тази мисъл.
- Зад-ник! – дългучът направи движение с ръцете си, сякаш опипваше нещо.
Каква беше тази малоумна терапия? За това ли беше дошъл, някакъв луд нещастик да го обижда. Изведнъж прозря истината. Жена му беше нагласила всичко! Защо, Хулия, защо? Почувства се смешен и жалък.
- Ах, ти долен мошеник! – тъкмо се канеше да скочи върху измамника, когато онзи го изпревари с прав десен в брадичката.
Уилфредо се строполи се на земята.
- Ще се видим в съда… задник… – каза псевдопсихиатъра, преди да излезе от стаята.
Точност относителна
Точно в пет компютърът й бе угасен и тя вече излизаше от офиса.
- Хей – опитах се да я спра но или не ме чу или ме чу, но реши да продължи.
Извадих нокторезачката, която си бях купил от битака и започнах да си режа ноктите пред свенливите погледи на колегите.
- Какво, никога ли не си режете ноктите? – попитах.
- Никога – отвърнаха.
- И как тогава очаквате да ви забележи шефа, за какво мечтаете с жените си под завивките вечер, какво бъдеще очаква децата ви? – повиших тон.
На другия ден, точно в осем вратата на офиса се отвори и с полъха на улицата влезе тя обвита в ореол от увереност, без да поздрави никой. С бърз поглед обходих колегите, втренчени в ноктите си. След секунда се присъединих и аз.
На почивка с брат ми
За трета година почиваме на Майчините острови. Това лято, за разлика от предишните, се оказа горещо. Мини все ме навива да ходим по сенките само, ама аз да не съм луд? Не съм. Ходим с него по горещия пясък и бавно се люлеем във въздуха.
- Батко, ти обичаш ли сладолед?
Как да не обичам?! Обичам.
- Обичам. Ти?
- И аз.
Мълчи.
- Батко, хайде да си купим сладолед.
Стъпалата ни са изтръпнали от горещината. Плюя си на петите и продължавам да ходя на пръсти. Слюнката се стича към тях и ги изстудява постепенно. Вече се чувствам по-добре.
- Айде стига с тоя сладолед! – млясвам му един по врата и той пада, на шега. После отиваме до болницата.
- Един ванилов за малкия и два дефламола!
Промяна на перспективата
Веднъж докато ги нямаше техните, с моя приятел Пердуто си играхме на готвачи. Първо правихме фонетична супа, а после той започна да тъпче някакви риби в един буркан.
- Знаеш ли защо се слагат така? – попита ме той.
- Не, кажи защо – Бях уверен, че той знае всичко.
- Защото така светът се обръща с главата надолу.
Живей простичко
Опитвам се, доколкото мога, да живея живота си простичко и подредено, без излишни усложнения. За съжаление се получава точно обратното. Веднъж взех да се оплаквам на някого в каква каша е започнал да се превръща животът ми. Както обикновено ми беше трудно да намеря точните думи, затова реших да му го начертая:
“Ей такова горе-долу, копеле”, чертаех аз. “Разбираш ли? Недей да настояваш… Кво викаш? Верно? Добре де, айде, айде да ходим…”
Отвличане на внимание
От самото начало знаех, че опита на чичо ми няма да успее – само глупак би тръгнал да строи летяща чиния в двора си. Но верен на старите принципи на семейството аз стоях до него и му подавах необходимите инструменти:
- Дай сега нитачката – подвикваше ми той и донаждаше ново парче ламарина, откраднато от покрива на отдавна затвореното ТКЗС.
Без никакъв план или скица резултатът не бе изненадващ – овала беше неправилен, имаше всякакви подутини и вдлъбнатини и дете можеше да каже, че уреда няма да устои на гиганстките налягания и нечовешките температури, свързани с пътуванията в космоса. Не смеех да попитам чичо, какво мисли по въпроса – гледах да го подкрепям доколкото мога, а той със синовна обич ме оставяше да стоя до късно на селската вечеринка – нещо което родителите ми никога не биха позволили, с всичките паранои насадени им от големия град.
Лятото напредваше и скоро ваканцията щеше да свърши. Селският овчар се отбиваше да вземе на паша двете кози и се хилеше идиотски на сътвореното от чичо ми:
- И кво сега, искат ти се медии и известност, сега ще те въртят по всички канали, ще станем за смях покрай тебе, всички, не само ти, помни ми думата… – вече бяха идвали кмета на селото, попа и кой ли не в опит да убедят чичо ми да не ги излага.
Една вечер чичо ми ме чакаше пушейки на площадката пред къщата. Знаех че има да ми казва нещо важно.
- Слушай Пердуто – каза – наистина ли вярваш, че ще полетя с тоя сандък?
- Не.
- Тогава защо си загуби цялото лято?
- Нямах нищо по-добро…
- Дааа, разбирам те момчето ми… – каза слагайки ръка на рамото ми – виж сега, всъщност решил съм да се махна от селото. Не искам да оставям всички да си мислят, че съм ги напуснал от скука, за това измислих летящата чиния. Напоследък доста чета психология, след като останах без работа и имах доста свободно време. Та за това, което правя си има даже и термин, но сега точно не мога да си го спомня, беше нещо на латински. С две думи насочваш вниманието на всички на някъде и междувременно правиш каквото си намислил. После по естествен път хората намират обяснение за постъпките ти, така че винаги можеш да се върнеш и всичко е по-старому. Много велики личности са го правили в миналото…
Сега вече знаех, че чичо ми се е смахнал напълно. Помогнах му да качи старателно събираните фойерверки в контейнера, наблюдавах как курдисва часовниковия механизъм, който щеше да го възпламени малко преди полунощ. Качихме са на моторчето му и потеглихме. Спряхме далеч от селото, за да гледаме гигантските струи огън тласкащи нагоре сребристата конструкция, издигаща се бързо към звездите. Тътенът беше невероятен. После от една съседна гара се качихме на пиянския влак и спахме на хотел. На другия ден чичо потегли за Лисабон – винаги бил искал да поживее там.
Златната кофа
Хорхе минаваше пред бюрото ми и спря, както обикновено да разменим няколко реплики. Той много добре знае, че когато съм със слушалки нищо не чувам, но въпреки това винаги спира да си побъбри. Ако можеше да си представи ситуацията през очите ми никога не би спрял. Някой застава срещу теб и започва беззвучно да движи устните си. Смешно е някакси.
Обикновено кимах известно време и той сам си тръгваше, но този път нещо се застоя. В един момент започна да се държи малко странно. Жестикулираше неистово, кривеше лицето си по неопусуемо смешен начин, махаше с ръце и като че ли се опитваше да сочи в няколко посоки едновременно. Ако знаеше само колко малко ме интересува къде е ходил предишната вечер и какво е правил щеше да се засрами и да си тръгне обидено, с наведена глава. Реших да се намеся:
- Как е кафето?
От силната музика не успях да чуя собствения си глас. Той продължи да маха, да подскача и да сочи. Какво му ставаше тази сутрин, беше решил да ми потанцува ли? Реших да приложа друга стратегия, да го накарам да направи нещо унизително. Тогава може би щеше наистина да се засрами и да си тръгне. С огромно нежелание свалих слушалките от главата си:
- Хорхе, моля те, подай ми онази кофа да си дигна краката.
И точно в този момент онзи огромен и ужасен тигър скочи зад мен и ме захапа за врата.
Комета
Аз съм комета.
Изпреварих дванадесет коли на завоя пред Хемус и спрях рязко пред теб.
Дванадесет коли се забиха в мен.
Разсеяността е вредна
Не можех да приема всичко толкова лесно. Втора седмица откак се бях “събудил” насред кръстовището, вече започвах полека да проговарям местния език. До един източен ресторант ми позволяваха да бъркам в кофите и да вадя пресни остатъци, а вечер ми сервираха цяла порция димяща супа с някакви кълнове и ориз.
Всъщност няма от какво да се оплаквам, не съм сигурен какъв съм бил преди, не мисля че никога не съм говорел местният език и дори не знам къде съм. Вечер става доста студено, и затова спя до отдушниците на метрото от които лъха топлина.
Всичките ми опити да заговоря местните завършват с дребни монети (понякога банкноти) в ръката ми. Много са състрадателни, но винаги бързат. Знам че биха ми помогнали, ако знаеха как. Точно като мен.
Приятен летен ден, лежа си на една пейка в парка и гледам необичайната фауна. Деца играят с огромни роботизирани надуваеми животни в които има нещо смътно и познато.
Вчера си запалих цигара за първи път – не мисля че съм пушил преди да се случи каквото и да ми се е случило. Днес смятам да опитам пак. Трябва да има някаква полза щом вече има и машина за пушене на работното място.
Към мен се приближава възрастен мъж със смешни дрехи – предполагам някаква униформа. Може би е полицай. Започва да издава нищо неозначаващи звуци. Опитвам се да му опиша ситуацията си но само нещо като:
- Амуууууууу – излиза от устата ми. Опитавам пак, този път с цялата си концентрация:
- Амгуу-уууу
Няма полза и от тая работа. След известно време той си уморява и тръгва.
Единственото което не мога да си обясня са рекламите тук. Всичките са с риби. Големи риби, малки риби, червени и бели, тъжни и весели. Анимирани, живи, говорещи и с блеснали очи. Както и миризмата на познат парфюм, която понякога идва от отдушниците на метрото.
Гълтач на огън
Седнах на земята и стиснах главата си с ръце. Виеше ми се свят от водките. Около мен хората продължаваха да танцуват и да се забавляват. Започнах да се самосъжалявам. Защо, защо, защо!?? Защо трябваше да й наговарям всички тия глупости? Защо трябваше да се правя на велик, да й разправям за трите си магазина в центъра, за успешните ми марки и за плановете ми да завладея света. “Как? Не си ли чувала за Тче Лагард??” Ох, жалък бях.
Измучах тихо. Нямаше кой да ме чуе в данданията. С какво ли толкова ме привлече? Не беше облечена кой знае как. Дънки, тениска. Единствено шарената плетена шапка прибавяше някаква екзотика към на пръв поглед обикновения й вид. А може би начина, по който танцуваше, сякаш с минимални усилия, почти апатично и едновременно с това – леко и свободно, движейки тялото си по някаква съвършена и безкрайна крива.
Хората около нея сякаш не съществуваха. Единствено приятелката й от време на време получаваше някакво внимание и именно в един от тези моменти видях за първи път усмивката й. Нещо в нея ме караше да искам да направя нещо безумно и импулсивно. Някакси събрах смелост и се изтипосах пред нея. Наложи почти да приклекна пред лицето й, за да ме забележи. Не помня какво направих. Крещях шеги в ухото й, опитвах се да правя някакви хипнотични движения, а тя се усмихваше по същия пестелив и перфектен начин, по който танцуваше.
Не ми пукаше от недоверието и насмешката в погледа й. Бях свикнал да имам успех, къде по-трудно, къде по-лесно и знаех, че понякога се налага да поинвестираш малко повече усилия. Някак успях да я замъкна до другия салон, където музиката бе далеч по-поносима. Все по-често изтръгвах по някоя усмивка от нацупените й устни. Забавлявахме се, общо взето, докато в един момент не знам кой подхвана тая тема – какво правиш, с какво се занимаваш и ей такива. И като се отприщих и започнах да дрънкам всички тия глупости… Нее, неее…
Какъв глупак съм само. Даже се зарадвах като чух въпроса й. Кой знае какво съм си помислил. Че вече ми е в ръцете, че е вече моя. Сигурно съм погледнал в камерата в тоя момент и съм го казал на глас (тая шега ми е класика): “Моя е!”. Обикновено жените се предаваха в този момент. Забавен, красив и… богат!
Предполагам, че не съм искал чак да я впечатлявам, а просто да види, че не съм някой случаен нещастник. Откъде да знам и аз! Спрях и млъкнах виновно. Мина ми през ума идиотската мисъл, че ако мълчанието ни продължи повече от десет секунди цялото ни запознанство щеше да се нулира и трябваше да започнем всичко отначало. Затворих очи и вдишах дълбоко. Изпусках контрола.
- А ти? С какво се занимаваш? – се чух да казвам.
- Аз съм акробатка.
Извиках от изненада. Моля!? Акробатка!? Ужас! Егати колко хубаво.
- В цирка в Солун.
След като така ловко бях успял да избегна ужаса на неловкото мълчание в момента от мозъка ми освен междуметия и възклицания не постъпваха никакви други данни. Стоях и не знаех какво да кажа. Бяха ми свършили изведнъж всичките хитри реплики, остроумни коментари и весели шеги. Стоях и гледах като омагьосан.
- Стига бе, наистина ли? Не може да бъде… В цирка!? Ебаси якото. Не мога да повярвам.
- Трябва да тръгвам, съжалявам.
Погледнах часовника, минаваше три и половина. Да, явно наистина трябваше. От мен не можеше да се очаква нищо повече тази вечер. Нищо повече от това да падна на колене, да й кажа, че я обичам и че искам да се оженим веднага и (след като ми откаже) да взема фибата й за коса и с нея да си направя харакири пред всички.
Погледнах за миг пред себе си. Море от танцуващи крака. Едно от момичетата от компанията се опита да ме вдигне, но й махнах да ме остави. Да, даде ми телефона си. Дори си направихме среща на другия ден пред Одеон. Но знаех, че няма да дойде. Поне за толкова ми стигаше акъла. И въпреки това щях да отида. Знаех и това. Изревах от безсилие. За момент като че ли ме обхвана някакво странно примирение. Добре, какъв трябва да бъда, за да ме обичаш, ми мина през ума. Гълтач на огън!??
