Цар, царица, магаре, магарица
В началото се появиха две магарешки уши. След тях бявно изплува високо славянско чело и чифт тъжни очи, а накрая и цяло магаре, чак до земята. Потропваше вяло и целенасочено, към мен. Погледите ни се срещнаха съвсем преди малко. Говорим:
- Добър ден!
- Добър да бъде. Виждам, не сте от тези краища.
- Да. И това е дълга и нещастна история.
- Разкажете, имам време.
- Да, вие време имате, но аз нямам нерви, а и глас почти не ми остана. Но да, ще ви я предам накратко.
История за цар, царица, магаре и магарица
“Имало едно време един цар. Той имал царица, магаре и магарица. Да уточня, магарето бях аз, а магарицата и царицата бяха едно лице.
Да, едно време тя беше моята магаричка. Вярна, висока, ведра, въодушевена. Сгодихме се през лятото, задомихме се по Димитровден, по Коледа вече бяхме решили да се преместим в града. Речено-сторено. Живеехме там добре, имахме малък бизнес – логистика, случайни превози, фотосесии. По време на една сесия при нас дойде царят на този град и не можа да откъсне поглед от магаричката ми. И двамата знаехме какво означава това – на другата сутрин със сълзи на очи я изпратих до високата порта на палата, тя влезе там и повече не я видях.
Останах сам, но постоянно мислех за нея. Пропих се, почнах да си варя уиски от сено, събирахме се с една двойка катъри-близнаци и по цели нощи ревяхме. Една сутрин както вървях уморен по улицата видях в калта един вестник. На първата му страница имаше снимка на царя и на моята магаричка. Беше я яхнал най-нагло. Под снимката стоеше заглавие – “Навеки свързани”. Тогава между ушите ми се промъкна коварен план, който ми даде воля за живот за дни наред. Отказах пиенето, спрях да дъвча тютюн, лягах си рано и работех по плана. Намерих съмишленик, един стар охлюв, комуто позволихме преди години да живее с нас. Когато всичко беше готово, охлювът сложи раничката си на черупката и се качи върху ми. В прикритието на нощта го закарах до палата и го оставих там. Той се изкачи безшумно по зида, а аз отминах.
Малко след първи петли се чу, че планът ми е успял. Глашатай разгласи из града, че голямо нещастие е сполетяло нашето малко спокойно царство – злосторник е намазал седлото на любимата магарица на царя с лепило и веднъж качил се на нея, не може да слезе. Доктори и химици от всички околни царства дойдоха да пробват уменията си, но никой не успя да ги раздели. Оставаше само едно. Магьосница дойде от блатото и ги вкамени. След това ги закараха на градския площад, където ги боядисаха със златна боя и ги оставиха за спомен на гражданите и радост на туристите.
Доволен от сбъдването на плана си и при все това безкрайно опечален от загубата навеки на своята спътница, реших да напусна града и да скитам по света и да разказвам своята история. Така ме срещаш ти – печален, уморен, с подпухнала уста. Но преди да продължа, ще те помоля, ако отидеш в нашия град, поднеси цветя пред паметника, моята магарика обича хризантеми, и почегъртай с нокът носа на царя – всички го правят по старо поверие за късмет, но не знаят, че това е втората част на плана ми – аз пуснах поверието с помощта на друг мой приятел, петела, и така ден след ден, царят остава без нос.”
След пожелания за добър път и лека вечер, магарето се отдалечи.
Обикновен ден
Беше обикновен сив ден. Може би малко по-обикновен от обикновено, но… нищо особено. Колата спря плавно и от нея излезе висок човек с цилиндър. Някои от хората на спирката го загледаха – най-вече тези, които в този момент не гледаха надолу към краката си. Човекът изсумтя шумно, усмихна се предизвикателно на всички и се насочи към банкомата. Във въздуха се разнесе неприятна миризма, но никой не се впечатли кой знае колко. Младо момиче за малко вдигна поглед, направи гримаса на отвращение, запуши ушите си с чифт слушалки и пак заби нос в мобилния си телефон.
Мъжът изтегли някаква сума и тръгна с танцова стъпка към катафалката. По средата на пътя спря и се завъртя, разтвори ръце и изкрещя:
- Добро утро, грешнициии!
Хората се спогледаха, но не счетоха за нужно да отговорят на поздрава. Точно тази сутрин никой не беше в настроение да се разправя с луди. Някои се обърнаха с гръб, а други наведоха още повече глави. Имаше и няколко такива, които просто го погледнаха с празни, безизразни погледи.
Непознатият отново изсумтя, качи се обратно в колата си и със свистене на гуми потегли в неизвестна посока. Започваше още един обикновен ден в Ада.
Слънчоглед
Ще дойде утрешният ден, ще почука Пенчо по челото и ще му каже:
- Ставай, Пенчо, дойдох.
Пенчо ще стане, ще си обуе чехлите, ще се почеше и ще излезе от спалнята. Ще разбере, че е дошъл нов ден и този ден е празник. Час по-късно ще е вече на поляната, точно до Централния Парк, където се случва всичко. Денят там вече отдавна е дошъл и космонавти се спускат с парашути, Магелан язди пони, котки се ближат. Пенчо ще кльофне една мека шапка на тиквата си, за да се пази от Слънцето и ще се усмихне – празник е. Днес е Празника на Сушата.
Пенчо ще се разходи сред хората, ще поздравява, ще размаха флагче, което ще му даде бившо гадже на жена му, после флагчето ще изчезне и ще стане боклук на другия край на града. Пенчо ще се отегчи и като изсъхне, колкото е прилично, ще се прибере. Котката ще го полази, Пенчо ще заспи. Тогава куклите ще се размърдат и ще го наобиколят. Ще зашепнат в ухите му страшни клетви, научени в Отвъдното и Отдолното. Пенчо ще почне да потъва, да се топи, да съхне още повече. Празник е. Куклите ще го нагазят с крака, както се пере килим, ще изцедят мръсното и мокрото от него. Дете ще го сложи в тетрадката си с хербарий. Като го питат “Какво листо е това?”, ще кима, защото не говори езика.
Ех, Пенчо, прочети една книга днес, убий врабче и остави мравките да смятат. И утре е ден, ако успееш.
Проблеми с мащабите
Тялото застина за секунди в черния въздух, а после с плясък проряза повърхността на водата. Горе на скалата триста мравки отдъхнаха дружно и се отправиха бързо обратно към мравуняка. Дневното разчистване едва започваше. Всеки ден рано сутрин намираха отвора си засипан с мъртви тела и всеки ден ги изхвърхяха в морето от скалата. Това се бе повтаряло толкова много дни, че надолу по вертикалните стени на камъка на места полуизгнили, сбръчкани и избелели от слънцето тела, като извратени растения покриваха ръбовете.
На следващия ден, Пенчо открадна поредната нова кукла на сестра си и я зарови в пясъчника.
Правилните шеги
Веднъж, докато подритвахме боклуци по улицата, с Пердуто намерихме малка прастара книжка с пожълтели страници и протрити кожени корици. Най-отпред пишеше с големи архаични букви: “Архитектура на шегата”, а отдолу с малко по-малки, но пак толкова архаични: “Правилните шеги в правилния момент”. Никъде не пишеше нито автор, нито издателство.
В публикацията ни от 19 Август 2009 година вече ви предложихме кратка извадка от този любопитен сборник. Днес ви представяме нова, вече станала класическа шега. Тя ни разсмива, поставяйки под съмнение абсолютната стойност на всяко едно твърдение, чрез алюзия за ограниченото ни разбиране на собственото ни битие. Нейната универсалност я прави подходяща за почти всеки разговор. Намира се на страница 18.
Страница 18:
Твърдение:
- А е Б.
Отговор:
- Б, Б, колко па да е Б?
Опитайте и вие, приятели!
Опашката
Тази сутрин Дяволът се събуди и откри, че му няма опашката. Погледна под леглото – понякога я оставяше там – но и там я нямаше. Почна да рови навсякъде – по долапи, мазета, кутии за шапки, кутии за бижута, други кутии, даже в тоалетното казанче надникна – нищо!
Наближаваше втора Адска Камбана, часът за сборище, а той все още не я беше намерил. Поизпоти се от притеснение, почервеня. Избърса потно чело с един грешник и седна да поговори със себе си:
- Така… Да видим какво правих вчера. Прибрах се по светло, сам, седнах на стола и си отворих бутилка порто. Помня, че тогава все още опашката си беше при мен, защото се заплете в краката на стола и за малко да се пребия. Така. Отметнах я и си сипах. Трябва да съм го изпил всичкото, защото бутилката е на масата, празна. А! По едно време се почука, това си го спомням доста добре! Явно съм отворил и някой е влязъл.
Като се сети за това, Дяволът млъкна наум и заблужда. Кой ли е бил! Проклето порто, знам си, че не ми понася и пак, пусти морални недъзи!
И тогава се сети! Беше го посетил куриер. Носеше му писмо в бутилка. Ето я и самата бутилка в ъгъла, пак от порто, но от 375 мл. До нея лежеше на свътък писмото. Разтвори го с нокти и зачете.
“Мили Чичо Дявол!
Ние очениците от фтори ге клас на седемдесети шесто очилиште васил Манев грат славейково играхме на една игра и решихме да ти напишм писмо. Играта се казва хфани дяволът за опашката. може да не я знаеш затова ето как се играе качваме се на четврти еташ и едно дете си слага опашка от коланче или важенце и почва да тича надоло по стълбите на очилиштето и вика слизам в ада слизам в ада. ние другите деца го гоним надоло. което дете първо му свали опашката е новиат дявол и почва да бяга нагоре и да вика отивам в рая отивам в рая. ние не триабва да го пуснем заштото в рая дяволат не трябва да влиза. но сега преди да ти напишем едно дете успа да се промъкне до рая на четвърти еташ и много ни досраша. молиме те да ни пратиш опашката си по този чичко за да се оверим че сиси доло в ада и не си в рая. ште ти я врнем като се оверим.
децата от фтори ге.”
- Това е по-зле от оня път, когато ходих до Джорджа! Дано я върнат… – направи кисела муцинка дяволът и си легна угрижен. След малко почваше сборището, а хич не му се ходеше.
Влюбените
Някъде по това време решиха да ни разделят. Ние продължихме да се развиваме, а те, както можеше да се предполага, изпаднаха в криза. Гладуваха, ходеха голи и боси, а през зимата студуваха, въпреки че се събираха на групи и се опитваха да се топлят един в друг.
Странното е, че бяха доволни и не искаха нищо от нас. Въпреки това се чуха гласове, че трябвало да се намесим. Затова на следващата година им изпратихме помощи: изпратихме им храна, но те казаха, че не са гладни. Изпратихме им лекарства, но те казаха, че не са болни. Изпратихме им дрехи, но и тях отказаха да носят.
После започнаха да пристигат озадачаващи слухове. Някои от пилотите ни докладваха за странни ритуали: хора скачали от високи скали, но се приземявали долу невредими. Спътниците ни все по-често започнаха да засичат загадъчни сигнали. Оказа се, че са съобщения, мисли, които те си предават през огромни разстояния един на друг.
Стана все по-трудно да ги следим, тъй като те съвсем открито отказваха да общуваме. Реално и ние нямахме нужда от тях, но не след дълго повечето от нас започнахме да усещаме известна нотка на безпокойство. Сред младите плъзна нещо като култ и те започнаха да ходят разголени на училище, да се кичат с листа и дрънкулки и да се събират тайно, за да слушат музика. Дори започнаха да играят на една от игрите им. Подхвърлят си гумена топка, но точно преди да падне я задържат във въздуха, и така за няколко секунди тя просто замръзва там или се върти на едно място.
Но това, което най-много ни дразнеше беше начинът, по който се усмихваха, мълчаливо, сякаш знаеха нещо, което ние не знаем. Взехме най-строги мерки, но въпреки тях култът продължи да се разраства. Започнаха бягствата. Хора взеха да скачат от небостъргачите, да летят над мостове, паркинги и задръствания. Положението излезе извън контрол и всичките ни опити да възстановим реда се оказаха неуспешни. Сега ни остава само да стоим и да се молим да стане някакво чудо и всичко това да спре по същия начин, по който започна, но по всичко личи, че този път ще трябва да платим за надменността си.
Рекламни трикове
Прибирах се от работа, обикновен пролетен следобед, може би малко по-обикновен от обикновено, но… нищо особено. Небето бе виолетово и може би по-късно през нощта щеше да вали. Реших да се прибера пеш, макар и пътят ми да минаваше през бедняшкия квартал, все още бе светло и сравнително безопасно.
Чух някакъв звук, погледнах към втория етаж на олющената сграда и тогава то се случи, започнах да чувам (чувам е слаба дума за това, което се случваше с мен) и виждам, да възприемам милиарди неща. Звуковият фон на града се разложи на съставните си елементи, еднакво силни – автомобили, играещи деца, семейни скандали, музика, звън на падаща монета, вика на продавачите на гуарапо и още…
Не знам как съм успял да направя няколкото крачки, но се свлякох и подпрях на дървения електрически стълб, докато продължавах да се наслаждавам на явлението. Покрай мен преминаваха хора, някои ме поглеждаха за секунда, други изобщо не. Разговаряха, мислеха, дишаха силно и учестено от жегата и забързаното ходене. Постепенно потокът от хора намаля. Един или двама съвестни граждани се спряха да ме питат дали всичко е наред, с огромно усилие успявах да ги отпъдя с нетърпелив жест. Заваля.
Не знам колко дълго съм останал така, седмица, месец… Още първата нощ ме пребиха някакви тийнейджъри, взеха ми часовника и телефона, от което изпитах известно облекчение, и без това не беше спрял да звъни и се опитваше да ме върне към действителност, към която вече не принадлежах. Заслушан в звуците на нощния град постепенно губех контрол над тялото си.
След време една жена започна да мокри устните ми с вода и продължи да го прави. Мисля, че тя живееше там, на втория етаж на къщата. Не можех да различа кога съм буден и кога спя, но помня ярко белия ден, в които всичко това свърши.
Пред мен премина автобусът, с който нормално се прибирах от работа. С новата реклама на Кока Кола… Изведнъж всичко утихна и звуците се сляха в едно. Опитах се да стана, но бях ужасно слаб. Вторият опит ми помогна да се изтъркуля в канавката, където видях монетата, която бях изтървал. С усилие успях да стана, вдигнах си стотинката и се запътих към близкия автомат за освежителни напитки.
Контесата
Сестрата на Мишо, Капка, се конти всяка сутрин по два часа. Не пасе трева тя. Знае, че два часа контене сутрин носи успех и късмет. Неясно кога и с кого, но е сигурно.
Двамата фашисти излязоха от клуба в два и се запътиха към гробището. По команда всеки от тях извади от джоба си по една арабска питка и се изсекна отсечено в нея.
- Здравето преди всичко! – изтропа единият след това.
- Хайл Хитлер! – изсекна се вторият повторно.
След като пресякоха, се натъкнаха на сестрата на Мишо. Аха-аха да я пребият, но решиха да й извадят нож.
- Излезе ти късмета, душко! – озъби се по-високият.
- Ха! Ха-ха! – озъби се по-дебелият.
- Повтаряй сега след мен “Аллах е велик!”.
- Аллах е велик! – приплака Капка.
- А сега “Аз съм тъпа крава!”.
- Аааз.. съъъъъм….аааах – припадна наконтената сестра, без Мишо да разбере.
- А сега кво да правим, а? – попита тъпият.
- Ше я носиме в болницата! – каза умният.
Минаха през парадният вход, по стълбите за бели и право пред кабинета на Доктор Янг я стовариха. Докторът отвори, огледа. След последвалия бой, фашистите се разлетяха като статисти на Брус Лий, а д-р Янг се наведе да си търси очилата. Бяха паднали на носа на Капка. Той посегна да си ги вземе, но без да иска помилва лицето й. Това му хареса. На нея също й хареса и се събуди.
Капка Янг се конти по час всяка сутрин. Това гарантира поддържане на постигнат успех и запазване на ударил те късмет. А Мишо стана фашист.
Началото
Кололо харесваше работа си – психолог в един от най-големите мултинационални конгломерати – от девет до пет, без шеф, без отчети и безкрайни срещи и с щедра заплата, позволяваща ежегодна почивка на Майчините острови за цялото семейство, както и други, не дотам достойни за споменаване екстри.
Супер? Би било и дори беше за първите десетина години, после – дали от скука или по друга неясна причина, той разви нездрав интерес към същността на работата си. Въобще корпорациите са вид организми макар и от нов тип. И като такива имаше толкова аналогии, че тръпки побиваха психолога…
Корпорациите се поглъщаха, сливаха, раждаха дъщерни корпорации, умираха и наследяваха. Дотук добре. И дете можеше да се сети, че се хранят с парични знаци, с времето и мечтите на хората. И че отделителната им система произвеждаше безцветно благоденствие, но това не беше на фокус. Интересуваха го душите на организмите. Мислеше, че макар и в ранна детска възраст корпоративната екосистема има развита душевност и всяка отделна единица е уникална и със собствена чувствителност. И това беше само началото.
Корпорациите се ухажваха, влюбваха, правеха секс и убиваха от любов. Корпорациите се самозадоволяваха (т. нар. тиймбилдинг), имаха специфична любовна игра (пауърпойнт презентации) и бяха суетни…
И тогава го осени идеята…
- Кой е този?!?!?! – тръпки на замайващо учудване протичаха през корпоративната тъкан. Кололо, покачен на огромен светлинен пиедестал, със стотици сензори прикачени към тялото му и облян в чудесна синя светлина постави началото на първата корпоративна религия:
- Аз съм Кололо… – Корпорациите слушаха внимателно.
За вечеря
Обядвах лошо и реших да изляза и да се поразходя, за да си оправя дъха. Заекът беше мършав и полусуров, а очевидно и не много пресен. Кой знае откъде го беше изнамерил Бонано. Сигурно пак е бил убит и изоставен от някой хищник в близост до колибата. Трудно е да живееш с достойнство в наши дни.
Не знам защо реших да ида до реката. Даже не реших, а краката ми сами тръгнаха нататък. Може би защото сутринта в гората срещнах Марта, жената на Чучо, и тя ми разказа за двете момчета, които не се завърнали от риболов. Търсили ги два дни и се отказали. Разбираемо, най-вероятно и те са били отвлечени от влечугите.
Отдалече чух шума на течащата вода. Реших да свия от пътеката и продължих през храстите. От доста време бях престанал да изпитвам страх. Водеше ме единствено инстинктът за оцеляване. Накрая стигнах до самата река. Не се виждаше никой. Слязох внимателно до брега, свалих си ризата и погледнах отражението си. Приличах на призрак. Свалих си и панталоните и влязох във водата.
Отвличанията бяха зачестили напоследък и никой не знаеше какво правеха с отвлечените. Говореше се за специални ферми, за пазари на хора, за робство. Потопих се под водата, за да прогоня мрачните мисли от главата си. Мина ми през ума, че не би било зле, така и така бях там, да взема да наловя малко жаби за вечеря.
Изведнъж усетих нещо. Не беше звук, нито миризма, а някакво леко ощипване вътре в мен. Нещо ми подсказваше да бягам, да се махам колкото се може по-скоро оттук. Без да се бавя заплувах към брега, като неволно излязох на десетина метра от мястото, където бях оставил дрехите си. Видях ги. Плуваха безшумно към мен с учудваща бързина, три големи черни влечуги. Щях да имам време точно да грабна дрехите си и да се шмугна обратно в гората. По дяволите, изругах. Ако нещо човешко все още бе останало от нас, то това беше способността ни да се изправяме срещу инстинктите си.
И все пак беше рисковано. Майната им на дрехите, взех решението за части от секундата и с няколко скока изкачих обратно склона, който ме делеше от дърветата.
Животът на Теменуга
- хмм – каза Тя недоволно.
- мхм – каза Той, за да обори нейното подозрение.
- ммх – каза Тя, за да се заяде.
- ххх – каза Той от скука.
- Мръсник! Надяваше аз да кажа “ммм” нали? – казя Тя и го шамароса.
Мари Х
Един спокоен неделен следобед майка му на Пердуто заварила неговите приятели, Басо и Рамзес, да разговарят в уютната кухня на приземния етаж на дома й. Те си хапвали бисквити и пиели чай, докато нейното момче горе в стаята си се опитвало да приведе в някакъв вид твърдата си като пластмасова четка коса. Така и така й висели в кухнята, решила да се пробва:
- Басо, я ела тук сега. Я ми кажи, ама честно: Пердуто пуши ли марихуана?
Басо тъкмо в този момент отпивал от чая си, но се задавил и започнал да кашля. Въпреки това учудващо бързо се съвзел.
- Мари-каква?!? – попитал той с измъчена, изкривена от опитите си да сдържи кашлицата физиономия. Двамата с Рамзес се погледнали с израз на дълбоко недоумение.
Майката на Пердуто нищо не казала. Нацупила се, сипала си бързо един чай и излязла от кухнята. Тъкмо в тоя момент влязъл и самият Пердуто, измит и сресан. От лявата страна на главата му стърчал голям перчем.
- Какво става? – попитал той.
Приятелите му седяли на табуретките си и го гледали с невинни физиономии. Рамзи вдигнал рамене:
- Нищо. Ще тръгваме ли?
Политически некоректен виц
Бай Ганьо Африканеца, Бай Ганьо Американеца и Бай Ганьо Българина попаднали на пустинен остров.
- Ех, да имаше тук една каса Johnnie, щех да се чувствам като на курорт! – въздъхнал Бай Ганьо Българина.
- Ех, да имаше тук една блондинка, щях да се чувствам като в Рая! – пожелал си Бай Ганьо Африканеца.
- Ако ми помогнете да избутаме оня камък до морето, ще ви дам и каса Johnnie и блондинка. – казал Бай Ганьо Американеца на другите двама. Те го изгледали с досада – “Тоя луд ли е?” – и продължили да зяпат морето замечтано. Бай Ганьо Американеца се отдалечил.
- Имаш страхотен задник! – казал Бай Ганьо Африканеца на Бай Ганьо Българина.
- А мога ли да ти….?
Тази история зацикля, предвидима е и не струва. А Бай Ганьо Американеца се качил на яхтата си, където го чакала блондинка, каса уиски и други елементи от съвременния живот и отплувал. Тази история също зацикля и също е предвидима, но от нея скоро ще бъде направен сериал. А може и да е правен вече, защото съм го гледал.
За счетоводителите
Искам да кажа че аз изобщо не исках да съм различна, даже не мисля че бях, мисля че бях само отвратително злояда, т.е ядях зло, после то излизаше от мен под формата на зеленикав дим и светех в тъмното с мека романтична розова светлина. Като резултат малките деца много ме обичаха, а аз си ги събирах около мен и си ги облъчвах с разни там мои идеи за превземане на света и скачане в синхрон с китайците когато най-накрая решат да преместят орбитата на земята и да се оправи тая работа с глобалното затопляне.
После взех да ям всичко и почнах работа в офис със счетоводителчета. Tях така са ги облъчвали с едни такива тъмнолилави вълни, че моите зелените до никъде не стигат, затова седим и си говорим всеки на неговите вълни, аз на розово-зелено те на лилаво, понякога се замеряме с мехурчета от тях. От толкова цветове в офиса понякога е малко миризливо, но от учтивост всички си мълчим.
…
Още си мълчим, обедна почивка е и си отворихме поне вратата да излязат някои цветове навън, едно присмехулно жълто още виси, то се получи когато няколко от ТЯХ се пробвахма да ме вкарат в някакви си ТЕХНИ разбирания, тогава от моето зелено се отдели спорещо синьо, което е най-близко до тяхното лилаво та да ме разберат, но който се вгледа може да види че си остана едно присмехулно жълто от мен към тях да си виси из въздуха, дано излезе към балкона че не обичам да ставам много саркастична. И освен това не обичам да ям по много баница.
Как се установява контакт между две машини
Веднъж майка му на Пердуто го хванала да клечи под масата.
- Дуто, какво правиш там, излез веднага! – изкомандвала го тя.
Момчето се изправило срещу нея. По носа му имало прах.
- Подслушвам модемите, мамо.
Майка му въздъхнала. Защо момчето й не можеше да бъде като всички останали деца?
- Нямаш ли си по-добро занимание, Дути?
- Как така ПО-добро??
- Би могъл да излезеш, да се видиш с приятели…
- Но те пушат марихуана, мамо – казал с равен глас малкият Пердуто, докато гледал майка си право в очите.
Тя се нацупила и излязла от стаята, а Пердуто отново се заврял под бюрото си и допрял глава до мигащото с малки червени светлинки устройство. Дочул тихите им гласчета:
- Бийп?
- Бийп.
- Бииииийп, биииийп, бииийп…
Момчето бързо написало няколко реда в тефтера си и пак долепило ухо.
Ефектът на баракудата
Когато поредният Малдорор си спре колата пет инча в оградата, на една пеперуда в Бразилия й порастват рога. От това на нас, майкълите, ни става неописуемо сладко, защото няма по-сладко от сладко от пеперудешки бодил.
- Как е, Клементина, спиш ли?
- Не, нижа огърлица.
- Нанижи и едно мънисто за мен, близки сме си.
- Донеси.
Перцето
Във Вторник “Паркинги и гаражи” разкараха последния си басист. В Сряда му пратиха покана с препоръчано да върне ведомственото перце и всички активи на банката. В Четвъртък той звънна на вратата на Морбида, вокала, с пощенска кутия в ръка, съдържаща обратната разписка.
- Кво перце, бе копеле?
- Здрасти, влизай!
- Кво да влизам, с обувки съм! Кво е тва перце?
- Мммм, перцето, дето ти го дадохме.
- Какво сте ми дали бе, чико! Това перце го направих сам от парче плоча от Мастъра.
- Е да де, той си иска парчето.
- А може ли да му го…
- Добре, какво да ти кажа, сега? Иска си го, негова е плочата.
- Ама я даде.
- Е дал я е ама сега е на друг акъл.
- Е значи ще му намушкам перцето..
- Глей са, що просто не го върнеш?
- Принципно е, баси. Аз ако върна перцето какво ми остава? Не се разбрахме за новия албум, не съм могъл да свиря, глупости… Какво ми остава?
- А за какво ти е проклетото перце?
- Ми дрънкам си с него.
- Ама Мастъра си го иска.
- Ми кажи му да ми звънне.
Мастъра не звънна.
Ивана, нейните интереси
Ивана се показа на вратата и поздрави тихо. Служителят беше млад мъж с делови вид, малки мустачки и гъста, тъмна, добре вчесана коса. Носеше очила с жълти стъкла, хубава светла риза и скъп часовник. Покани я да седне и на свой ред се настани в удобния си черен кожен стол. Сложи формулярите пред себе си и веднага сбърчи вежди.
- Съжалявам, нямах по-подходяща снимка – каза Ивана тихо.
- Защо не сложихте обикновена, паспортна?
Ивана се усмихна срамежливо и се раздвижи на стола си.
- Там съм прекалено ококорена.
- Няма проблеми – каза служителят сухо.
- Поне се вижда, че съм весел човек, хах – се обади Ивана, но веднага съжали. Патица, помисли си тя, ядосана на себе си.
Сухарят се зае да разглежда листата. Почти веднага направи нова гримаса, присви очи и приближи лицето си сякаш искаше да прочете нещо, написано със светъл молив и много малки буквички между редовете.
- Като малка исках да стана психолог – обясни Ивана – Беше преди години. Отдавна не съм имала проблеми. Вече съм нов човек, хах!
Мъжът нищо не каза, само повдигна леко рамене и въздъхна тихо. Ивана следеше притеснено реакциите му – от този мухльо зависеше кариерата й в Агенцията. Погледът му отново зашари по документа. Не след дълго отново спря. Минаха няколко секунди.
- Онлайн шопинг?
- Да?
- Само това ли са интересите ви?
Ивана усети как гневът я завладява. Служителят я гледаше в очите. Лицето му не изразяваше никаква емоция.
- Не. Аз просто… Още ли трябва да напиша?
- Това е нещо, което вие сама трябва да прецените.
- Ами…
- Да?
- Хотели? Вибратори?
- Да?
- Различни цветове, размери??
В очите на служителя като че ли вече се четеше лека насмешка. Ивана стана и го хвана за вратовръзката.
- Наистина имам нужда от тази работа!
Мустаците на отговорника по човешки ресурси на Агенцията бавно се разшириха в широка приятелска усмивка.
