Новото поколение
Аз съм трето поколение китаец. Баба и дядо дошли първи, когато били едва двадесетгодишни. Не дошли сами, с тях били и леля Хуанита, чичо Хуанито, дон Хуан и малкия Перкеле, изобщо цялото село се пренесло.
Мексиканският произход не e проблем, поне за нас, младите. Доколкото съм чувал от тате и те не са страдали много, само малко са им се подигравали в казармата заради акцента, но пък за мустаците и конския поглед са им завиждали. За тяхното поколение най-трудното било раздвоението – за родителите си били мексиканци, а за приятелите и колегите – китайци. Ние това не сме го преживяли.
След училище, започнах работа на една автобусна спирка – упътвам пътниците за качване, слизане и обща култура. Харесвам си работата, не се оплаквам. Пак ме питате дали лесно сме се интегрирали. Нали ви казвам, ние сме си интегрирани по рождение – Пресвета Дево, благодаря ти! – и сме си… китайци сме си. Работим заедно, заедно тичаме в парка, децата ни растат заедно, китайци сме.
Ето ви пример – когато избухна големия пожар в библиотеката преди две години, някои от по-старото поколение ни казваха да стоим настрана, да се пазим, че това не е наше дело. Но ние, заедно с всички, се включихме в гасенето – носихме вода, поливахме, кълняхме, изнасяхме книги… Справихме се чудесно. Още си спомняме за този ден, като говорим с приятели.
Дали мисля за емиграция? Не, не мисля. Знам, времената са тежки, но ще се справим. Справяли сме се досега, ще се справим и занапред. Обичам Мексико, даже мечтая да ида един ден дотам и да видя страната с очите си, но при все това се чувствам китаец. Това мога да ви кажа. Лек ден и на вас!
Цифрова офис поема
Дигитал йо
Факс, имейл и други
Дигитал ти казвам
Пращай и ресийвай песни, филми, други
Дигитала днес у нас се настани
И със пръчка да го биеш
Не ще се отстрани.
Като лепкав спайдър гаден тоя дигитал
Всякаква комуникация миксва във някакъв туткал
Мишо, Пешо, Тошо доунлоадвад дигитал
Нули, тройки, единици по оптичния канал.
Някъде в кълбото от енергия Хуан изпраща някъв имидж файл
Хулия го получава и прелива в искрен смайл
Джон продава употребявани скафандри от Кейп Канаверал
На къде сме тръгнали, къде отиваме днес – не питай
Сваляй ти на харда гигабайти кал.
Да са ти халал.
Обучението
В каква безмозъчна сган се бяха превърнали! Всички в Агенцията знаеха, че проектът, с който се занимаваха е опасен. Нямаше начин, щом го криеха в тайна. Знаеха, че създават нещо, което в някакъв момент можеше да се обърне срещу тях, но какво бе то – изглежда никой не бе истински наясно.
Фирмена тайна. Тлъстите чекове някак мълчаливо разсейваха крехките прояви на нездраво любопитство. Всичко беше една голяма тайна в тази фирма. Не знаеха дори кои са шефовете, защото ходеха сред тях, облечени като тях, обядваха и пиеха тайно с тях и после, разбира се, докладваха – пишеха скришом подробни рапорти в някаква специална система. За кого? Кой четеше тези рапорти? Никой не знаеше.
Марта отвори прозореца, за да поеме с пълни гърди студения и сух въздух. Сирените продължаваха да вият мрачно. Долу хората тичаха и се блъскаха един в друг като животни. Всеки един от тях в продължение на години всекидневно бе наливал огромни количества знания и логика в нещо и никой, НИКОЙ от тях не знаеше в какво точно. Само чувстваха, че е нещо нередно, нещо ужасно, усещаха го инстинктивно…
Всъщност тази история можеше да бъде разказана много по-кратко:
Ужасяващ вой на сирени огласи офиса. Програмистите се разбягаха ужасени. Те не знаеха какво са направили, само знаеха, че е нещо ужасно. Какво бяха създали? Може би някаква ужасна машина, един невъобразим по мащабите и капацитета си свърхчовешки компютър, който неминуемо щеше да унищожи човечеството. Не знаеха. Колко жалко, но може би щяха да разберат някой ден. Сега просто трябваше да оцелеят. После щяха да мислят за останалото. Нещо вътре в тях им казваше да се спасяват, да бягат далеч от това място и никога, НИКОГА да не се връщат отново.
Непоносимата лекота на главата
С усърдие на торен бръмбар и ентусиазъм на охлюв, нашият герой работеше в завода вече единадесета година. Преди да постъпи на работа там, не работеше. Почиваше си, защото “почнеш ли да работиш, почивка няма”. Усмихваше се тогава и ту гризеше клечка, ту пушеше.
Като почна да работи, спря цигарите – ръцете му бяха постоянно заети. Главата, обаче, беше свободна. Затова реши вместо да пуши да почне да измисля. Измисли една нова машина, която подреждаше планките не така, а настрани. Измисли две приказки за децата си – по една за всяко. А отделно, непрекъснато измисляше нови и нови оправдания за закъснения и често черпеше приятелите си с тях. Беше весело.
Но един ден, един ведър пролетен ден, нашият герой пострада. Пострада именно от тези свои оправдания. Беше отишъл на балет след работа и понеже знаеше колко неправдоподобна е тази история, каза на жена си, че е бил при майка си, да й помогне за нещо домашно. Изненадата го плесна по лицето, когато влезе в кухнята. Там седеше майка му, чула какво беше казал и примряла от чутото. Двете с жена му го гледаха с жал и разочарование.
Тази нощ той спа в завода. На другата вечер отиде пак на балет и спа там – на втори балкон, места 22, 24 и 26. И така се започна един ужасяващ цикъл от работа и балет. След два месеца беше напълно съсипан. Точно преди да се остави да го сгази кола, си запали цигара, за да си запълни главичката и ръчичките си. Отиде си щастлив и безработен.
Несериозни
Искахме да се срещнем в Ню Йорк, но понеже и двамата знаехме колко сме несериозни решихме да не си определяме точна дата и място на срещата. Всеки щеше да пътува, когато му е удобно, ей така, без да се съобразява с другия. Решихме, че така имаме по-голям шанс да го направим, отколкото ако се опитваме да планираме нещо. Поне досегашните ни опити това сочеха.
По това време не бях много добре с финансите, но успях някакси да събера пари, качих се на самолета и след двайсетина часа бях там. Случи се в края на Октомври, годината няма значение. Изръсих се 100 долара за такси до Музея на модерното изкуство. Бях чувал, че там можело да се види басейн пълен с дини, сред които плуват голи жени. Не се оказа вярно, а освен това и теб те нямаше, но не се разочаровах – в крайна сметка нищо не се бяхме разбирали.
Някак си се озовах в китайския квартал. Запознах се с Чо и той ми показа къде да ям китайско за пет долара. Нали и ти ми хвалеше едно китайско за пет долара, най-великото китайско. Сигурен съм, че беше същото. Питах Чо за теб и той каза, че май си те спомня. Започнах да допълвам детайли към описанието и колкото повече му обяснявах, толкова Чо беше по-убеден, че наистина си бил там. Оставих му тлъст бакшиш.
Бродуей се оказа една малка и забутана уличка, но беше голяма навалица. Купих бутилка вино и взех да пия направо от нея. Никой не ми направи проблем, че си пиех направо от нея. Оглеждах се за теб. Представих си какво си мислиш. Че ще ми е скъпо, че нямам отпуска, че няма да се дигна ей така. Аз си мислех същото за теб. Но също така си представях и как се срещаме. Довечера мисля да посетя някой типичен американски бар и да погледам бейзбол, а утре – Емпайър Стейт Билдинг. Ебати майтапа, представяш ли си наистина да се срещнем?
Подаръци
Беше дъждовен петък, тичах по плочките към входа с размахваща се връзка ключове в ръка. Към врата, срещу мен се бе засилил едър силует, който не можах да видя ясно през стената от дъжд. Стигнахме до входа едновременно. Той беше широк и висок, покрит в тъмнозелен найлонов дъждобран. Не го познавах и реших, че просто се е скрил от дъжда под защитата на входната козирка. Отделих ключа и бързо отворих вратата, само колкото да се промуша, но голямата му ръка се простря над главата ми и подхвана вратата, отваряйки я широко. Обърнах се да го попитам накъде така е тръгнал в моя вход, но не успях.
“Благодаря”, каза той, поглеждайки ме с лъскави кафяви очи и влезе преди мен, докато аз се опитвах да се съвзема. Познах го! Как не го бях познала веднага! Сиво-бяла брада, голям добродушен силует, червени бузи и усмивка, дори увито в червена лъскава хартия пакетче. Беше минала не повече от половин секунда, той още преминаваше покрай мен и аз видях, че теглеше след себе си също толкова зелена количка за пазар. Никога не съм вярвала особенно в Добрия старец с подаръците, но как можех да отрека това, той беше тук, точно какъвто го описваха, но облечен в зелено. Разтреперана се промуших след него и изтичах бързо нагоре по стълбите към асансьора. Скрита зад стената поех дъх и смело надзърнах зад ъгъла, за да разбера какво ще направи сега, ще ме последва ли нагоре? И после го видях. Разбира се, пускаше червено-лъскави подаръци по пощенските кутии, дръпнах се бързо за да не види, че съм го разкрила и се качих в асансьора.
…
На следващия ден отворих пощата и намерих нова лъскава червена рекламна брошура.
В двора
Два камиона спират пред нас, един зад друг. Първият леко изпуфтява след спирането и угасва. От кабинката излиза млад мъж и се запътва забързано към задния. Стига до кабинката, надигна се и отваря вратата. Висейки на един крак казва на човека вътре:
- Това ли е къщата?
След като чува отговора, заклаща глава и слиза. От другата страна се появява вторият шофьор, прошарен мъж на средна възраст, с оранжев сигнален елек и бейзболна шапка, и го доближава. Аз леко прибирам пердето и продължавам да ги гледам през по-малък процеп.
- Трябваше да те оставя ти да водиш.
- Аз нали ти казах, първата отбивка след моста, излизаме, и на първия разклон взимаме дясната.
- Защо не ми каза, като видя, че сбърках?
- Скъсах се да ти свиркам.
Младият запалва цигара.
- Какво ще правим сега?
- Само не ме питай какво ще правим сега! Видя какъв е пътя, да развъртим тия животни обратно ще ни отнеме половин час, ако не искаме да влезем в реката. А след половин час ще е вече късно.
- Какво предлагаш?
- Днес ти е ден да ме дразниш, а?
- Не, аз…
- Слушай ме само, слушай ме добре! Кротко, дръж се малко настрана, и тихо! Че всяка седмица ми пращат по един нов като тебе и ми е…
- Изви…
- Казах ли нещо?!
Младият се отдалечава и пуши енергично. Стои с гръб. След минута-две хвърля фаса в калта и се обръща. По-старият вече е отворил и разтоварва бутилки в двора. Налита ме страх и съвсем пускам пердето, но и някакво рационално чувство за справедливост се обажда и напъва да съм ги питал какво правят в двора ни и какви са тия работи. А то е ясно какви са – на всяка бутилка си пише “течен азот” с големи бели букви. Решавам да звънна на мама.
Извън релси
В очите й се четеше безразличие. Тялото й, стройно и високо, нечовешки плавно се обърна към прозореца на вагона, подскочи високо и с болезнено спокойствие разби стъклото и излетя извън влака. Той, То и Всички Останали продължиха с бясна скорост към бъдещето и вятърът от преминаването им развя русата й коса.
“Очаквах те.” мъж с черно дълго яке стоеше седнал между десетките преплитащи се релси загледан някъде встрани и косата му също бе разрошена от вятъра.
“Винаги съм смятала, че не съм сама, но мислех, че ще има или много повече от нас, или, че греша и съм сама, нима наистина сме само двама?” Не беше наистина въпрос, Тя от много време насам беше приела форма на изразяване, в която всичко беше под формата на въпрос и това беше единствения начин да се представи какъвто и да е факт. Друг влак премина с бясна скорост межу тях и секунда след като металното му тяло изчезна го последва и звука от виковете на някоя ужасена нация на далечна планета, която се беше самоунищожила и гореше в огъня на собственото си наказание. Тя се загледа след пищящия влак: “Мислех, че ще бъда изненадана?”
“Но не си”, каза мъжът без дори да помръдне.
“Не съм?”
Навсякъде около тях повърхността беше покрита с едър жълт пясък и хиляди преплитащи се релси, наоколо и по-далече преминаваха размазани от скоростта влакове, но по-далечните биваха покрити със странна плътна синкава мъгла. Тя разбра.
“Ти си ме чакал, за да тръгнем заедно?”
“Да, чаках някой от моя свят. Наречи ме страхливец.”
“Страхливец? Мислех, че за да пробиеш реалността и да станеш Пътешественик трябва да преодолееш всички чувства, поне така стана с мен?”
“Преодолея? Не, аз не исках да ставам Пътешественик, аз бях изхвърлен.”
“Тогава какво сме ние?”, но Тя не питаше наистина, защото вече знаеше отговора. “Реалността ни е оставила да я разбием, за да се отърве от нас, не ние сме я разбили, за да се спасим от нея?”
“Нещо по-различно, мисля че тя ни е притеглила даже по-близо до себе си, мисля че тук сме по-реални отколкото другаде, мисля, че само става по-зле с борбата.”
Тя се огледа. В представите й, онзи невероятен ден, в които щеше да се освободи от реалността и щеше да срещне някой, който наистина имаше отговори, явно нямаше да е днес, а този тук не си заслужаваше.
“Смятам да помисля?” каза Тя с усмивка и тялото й подскочи отново, описа красива дъга назад и разби стената на преминаващия в този момент вагон с жителите на планетата *.
Един обикновен ден на един необикновен охлюв
“Кибрит, макара, туба лепило, лупа… Какво още трябваше да взема?” – се зачуди охлювът, докато се спускаше бавно по предното стъкло на колата на Драго. “А, да, термостата!”, сети се. Доволен заобиколи чистачката – не обичаше дупето му да мирише на гума – и се смъкна надолу, към склада. Прибра всичко необходимо в очилата за плуване и се впрегна в тях. Първите няколко метра бяха човешки, после вече годинките си казаха думата. Стигна до върха на постамента чак в ранния следобяд.
- Пфу, жега! Много тежи тоя термостат, бе! – измърмори и се прибра у дома да си почина малко на сянка. След няколко минути излезе и се зае с работа. Едно врабче го погледа няколко минути, после махна с крило отчаяно и отлетя.
Охлювът приключи чак в полунощ. Вече нямаше никой по улиците, беше тихо. Първи щяха да бъдат кучетата, към 4. На тях охлювът не можеше да разчита. След тях щеше да мине първият трамвай от депо. Ватманът щеше да забави на завоя, въпреки празните улици, и той – охлювът беше сигурен – щеше да е първият, видял новата му инсталация.
Приземни
Прибирам се, тръшвам вратата и опипом намирам дистанционното. С една ръка си приготвям вечеря, с другата сменям каналите в опит да намеря подходящ филм, който да ме накара да забравя деня. Смрадта. Унижението. Няма такъв филм, тези филми вече не ги правят, осъзнавам.
Успявам да обеля няколко картофа, нарязвам ги и ги слагам да се пържат. Цвърчат щастливо. Мисля си за историята на картофите и на човечеството като цяло. Далече стигнахме, мисля си. Толкова далече, че не знаем за къде, нито откъде сме тръгнали. Пръска олио, парва ме по ръката и се сепвам – в прозореца (живея на приземния етаж) виждам Джузепе, който ми маха да изляза. Навън прехвърчат снежинки. Отново е зима.
Джузепе ми предлага да ходим на някакъв купон. Джузепе, казвам му, човече, кога ще пораснеш. Дай да си купиме една бутилка и да си седиме тука. Можем да отидем на купончето и по-късно.
- По-късно, по-късно, колко по-късно – изфучава той и ме удря с дръжката на метлата. Аз естествено взимам първия попаднал ми в ръката предмет и Джузепе се свлича безпомощен в краката ми. Обаждам се на майка му да си го прибере.
- Пак е пиян, нали? – казва ми тя.
- Не – казвам.
- Пердуто, кога ще пораснеш? – тросва се тя.
Тактично замълчавам. Лошо му се пише на Джузепе.
Ежедневието
Стояхме аз и Ежедневието в кухнята. Ежедневието носеше сиво сако, за което страшно му завиждах, а аз бях по кафяв хавлиен халат и сини чехли. Играехме си на чакане.
Всеки ден аз и той сядахме на масата, аз гледах през прозореца безразлично. Последните петнайсет минути бяхме стояли така, напук, без да си говорим. Вече нямаше смисъл, щом най-накрая можех да го виждам – той знаеше, че няма какво повече да ми каже. Каква ирония е да си Ежедневието. Ако не те разбират – не те виждат, а когато те разберат – вече две думи не можете да си кажете, понеже е ясна същността ти, целта ти, душата ти, душата ми, да, и аз разбирах сега, това беше ГОЛЯМАТА ТАЙНА – да заема мястото му. Стана ми кофти, дори сивото сако не ме блазнеше вече сега, след като разбрах. Бях обречена да ставам всеки ден, с всеки един обикновен човек, да се чудим какво да облече, да ходя с него на работа, да си мисля с него къде да обядва днес, да пазарува. Звучеше ужасно, аз бях прозряла най-ужасната истина, бях в затвора на собственото си знание, не можех да изляза извън него и да правя нищо друго, вече не, не и след като знаех. Погледнах към Ежедневието. Преди се каваше Николай, беше човек и беше съседът от четвъртия етаж. Пиехме ракия всеки вторник и четвъртък, играехме кент купе на масата в кухнятa и си разказвахме мръсни истории. Откога беше и той облечен в този убийствен сив костюм? Защо не бях забелязала Промяната? Толкова ли съм себеобсебена? Явно да, щом още на третия въпрос стигнах до себе си.
Въздъхнах и изгасих цигарата.
“Е хайде, имаме работа да вършим.”
Николай ме погледна бавно и се усмихна. “Обичам, когато играта на роли те възбужда.”
Pulp fiction
Вратата на гаража на Чешкото посолство не издържа на деветия напън. Двете кучета влязоха през тесния процеп и огледаха помещението бързо и внимателно. В един от ъглите, насред купчина празни кашони, лежеше техният събрат. Приближиха го.
- Добре са го подредили мръсниците!
- Да… Едва ли ще се оправи скоро.
- Изпуснахме го само за секунда.
- Понякога една секунда е…
- Тихо! Май идва в съзнание.
Кучето леко притръпна и опита да мигне. Двете мълчаха и го чакаха да каже нещо.
- …Dominus…
- Какво ли е това?
- Сигурно иска нещо да ни съобщи, нещо за тях, нещо важно.
- Да.
- …Animus…
- Горкият, едвам говори!
- …Luca Toni…
Личеше си, че сдава богу дух. С последни усилия изрече, това, което щяха да бъдат последните му думи:
- Simplex!
- Мисля, че го изгубихме.
- Отиде си кучият син…
- Бързо да се връщаме при другите! – каза едното и се запъти към вратата. Другото го последва, но преди да излезе се обърна и промълви тихо:
- Сайонара!
Пропуснати ползи
Аз съм малък човек, дет се вика – кинта и двайсет. Краката ми – къси и малки. Гърдите ми – две шепи. Всичко е малко и късо при мен.
Понякога идвам на гарата, за да погледам дали ще дойдеш. Не тая големи надежди и все пак внимавам. Чакам, докато си тръгне последния човек, оглеждам се да не се разминем случайно, скачам, викам или свиря на тръба. Теб обикновено те няма, но аз никога не съм прекалено разочарован. Само мъничко, много малко.
Паметта ми също е много къса. През лятото вярвам, че ще бъде вечно топло. От време на време през ума ми преминава по някой образ, например замръзнала локва, но приемам, че съм го сънувал в някой от кошмарите си. През зимата пък си мисля, че няма начин слънцето да грее и да е топло. Вечер се завивам с по няколко ката и се надявам да свикна.
Също така, когато бяхме заедно ми се струваше, че не мога да живея без теб. Не помнех какво е било преди теб, какво съм правил, как съм живял. Сега пък е точно обратното – не вярвам някога да си съществувала, най-вероятно и теб те сънувам, но малко по-често и затова ходя до гарата понякога, защото започнах да се чудя, макар и малко, много мъничко.
Крайпътна история
На половината път между Атина и Санта Комина, на едно разширение на асфалта, живее старец. Има куче, кълбо прежда и магически очила. С очилата той може да вижда преждата, дори и когато е в корема на кучето.
Старецът се буди доста след зазоряване, от жегата. След като се попремие на пръскачките, развива малко от единият край на преждата и го подава на кучето с думите:
- Върви!
Кучето поема преждата със зъби и се затичва по прахоляка, всеки път в сравнително различна посока. Старецът държи хлабаво кълбото в ръце и то се търкаля в шепите му, намалявайки. Когато остане съвсем малко, старецът хваща другият край здраво. В един момент конецът се опъва и се чува вълшебен звук – Съдбата говори. В този момент кучето, чуло Съдбата, почва да гълта конеца сантиметър по сантиметър и така се прибира. Не след дълго е при стареца и влажният му нос се хлъзва по гладкия нокът на палеца на дясната ръка на стареца. За кучето денят е свършил, за стареца – сега започва.
Той слага очилата и се заглежда в стомаха на кучето. По винаги различните гънки на конеца гадае какъв ще е денят. Намотава конеца, гадае и изрича. По това време около него обикновено са се събрали десетки журналисти, тикащи микрофони в лицето му, жадни за сензация. И сензации има – кораб потъва още в завода, министерска щерка е заловена да си гризе ноктите, в канализацията на Париж са открити скални рисунки от левак.
Кучето не си пада по журналистите и понякога няколко от тях падат жертви. Събратята им ги наричат “жертвите на истината”. За стареца и кучето те са просто храна.
Пътни Препятствия
Докато завъртах ключа в металната врата се замислих за деня, който беше отминал. За островчето сред градския трафик, на което стоях оглеждайки се безизходно за такси. В същия момент жълта кола с отворен прозорец намали пред мен, за да направи обратен завой.
“Свободна ли сте?” провикнах се аз през прозореца с надежда.
“С дете съм, но влезте”. Видях малко момченце на към три да спи, свито на задната седалка.
Ключалката на колата щракна след мен и колана изсъска, докато го издърпвах.
“Обича да се вози в колата, люлее го като люлка”, каза извинително жената, поглеждайки в огледалцето към задната седалка.
“Няма проблем, само да не го събудим”, казах аз и наистина го мислех. “На колко е?” “На 4, но е болен.” “А когато не е болен на 5 ли е?” попитах безсърдечно, неразбрала смисъла на нейното изречение.
“Ще умре скоро”, каза тя спокойно, изглежда бе разбрала моето объркване. “Но поне болестта го прави постоянно усмихнат.”
Ключът се превъртя и врата се отвори с тихо щракване преди миризмата на познатото да ме посрещне у дома.
Де-жа-вю
Марта се стресна и вдигна очи от клавиатурата. Погледът й се сблъска с уплашените погледи на колегите й и едва не падна на земята в суматохата. Ужасяващ вой на сирени огласяше целия град.
Нямаше време за мислене, всички вкупом скочиха и се затичаха към изхода. Някой блъсна Марта и тя едва не падна на земята, също като погледа й секунди преди това. Засмя се. Значи онова е било малка репетиция за истинската вълна от паникьосани тела. Отдръпна се встрани и изчака всички да напуснат офиса. Ако трябваше да се умира искаше поне да разбере защо и от какво. Отиде до един от прозорците и дръпна щорите. Не се виждаше нищо по-различно от обикновено, освен разбира се тълпите, които започваха да извират от сградите.
Остана така известно време – може би пет минути, може би половин час. Най-накрая се обърна и видя всичките си колеги. Те седяха по местата си, забили мрачните си погледи в мониторите. Не се чуваха никакви сирени.
