Тази седмица Лейла отговаря на въпрос на Basso Pomade:
БП: Здравей Лейла! Винаги съм искал да знам какво се случва с хората, след като умрат? Благодаря.
Л: Здравейте Басо. Много просто – превръщат се в скелети на динозаври.
Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.
„Прабългарите се препитавали от грабежи“ – това помня от уроците по Родинознание. В гъстото мернахме хижа, подгонихме я и я склещихме край един поток. Разбрали, че съпротивата е излишна, хижарите сами ни напълниха трюма, даже се снимаха с нас. Какво не дава човек за минута общуване!
Нощта падна с първия сняг. Излегнахме се на палубата и загледахме небето. Прибрахме платната, за да не ни пречат. Пуснахме котва в едни шипки, Малкия дръпна ръчната. Нали сме нихилисти и не псуваме, прекарахме в тишина поне два часа.
- Хубаво е! – каза Тайра по едно време. Момичетата май не бяха виждали сняг досега.
Хубаво беше. Снегът ни направи любезни и мудни. Отдадохме се на мисли, никой не мислеше да настива. На едното ми рамо дремеше Малин, на другото – Евгени.
- За какво мислиш? – попита ме Евгени без да се обръща.
- За същото.
(следва продължение)
© Albert Conus
Тази седмица въпрос задава инж. д-р Г. Тончев от София:
ГТ: Лейла, кое е най-забавното нещо на света?
Л: Как кое? Разбира се, че смехът е най-забавното нещо, какво друго.
Моля, задавайте своите въпроси към Лейла и всяка събота тя ще отговаря на един от тях.
Изпаднали думи от случилото се. Събирани в плик от времето. За този момент. Изброени и прибрани. Деца. Лекари. Плач. Вина. Вини. Мисли. Пари. Много пари. Имидж. Усмивка. Усмихнатост. Сълзи. Различност. Пътуване. Дом. Радост. Радост. Щастие. Пътуване. Среща. Пари. Крясъци. Вина. Усмихнати сълзи. Несбъднатост. Невъзможност за продължение. Дете. Товар. Решение. Пликът е отворен без нотариус в датата на писане. Останало е малко. Което ще тръгне на път. И прибрано към другите.
- Нали знаеш какво трябва да кажеш, когато те попитат? Обичам го, запомни ли. Обичам го повече. Него. Качвай се сега. Закъсняваме.
Затворени врати. Колата се движи с ограничителната скорост. Обичам го. Обичам я. Обичам ги. Къде отиваме сега. Харесвам тази кола. И другата е хубава, но там ме слагат отпред. Не мога да си играя с играчките. Както сега отзад. Спиране на светофара. Пет малки черни пръстчета докосват русата глава отпред. Слънцето се подава над покривите. То е изрусено.
- Къде са ми пастелите? Искам да рисувам. Искам да нарисувам теб и слънцето. Моля те.
Потегляне. Мълчаливо. Пастелите са оставени разхвърляни в коридора. На малката масичка. До разпечатания плик. Друг. Показващ крайната цел на колата. Времето минава и събира пастелите в кутия. После. Липсва само един. Малък, неизползван. Черен. Скрит под възглавницата.
Мястото.
- Закъсняваш. Нали ти се обадих сутринта, за да ти напомя за часа. Точност. Коректност. Това ни липсваше. Винаги. Хей, а ти как си? Помниш, нали?
Пет големи бели пръста докосват къдравата малка черна главица. Обичаш я. Нея. Повече. Не тях. Не тези пръсти. Това му напомнят, галейки. Другите думи, казани в другата кола, отпред. Вчера. По краткия път към другата къща. Пътуващи мечтаещи играчки. Премествани и разноцветни. С липсващ черен цвят.
Мястото. Вътре.
- Седнете, ако обичате. Там. Да, там е добре. Ще чувате мен и детето. Детенце, ела насам. Не се страхувай. Искам да те попитам нещо…
Обичам ги. Обичам ги. Тишина.
Пликът е запечатан.
Джон Лури се люлееше на стола:
Аз съм малко дървено човече
В гора от латекс
В гора от латекс
Аз съм малко
Пи-ба-би-би-ба
Аз съм…
Някой мина под прозореца. Беше Скъперника – единственият човек в Града, който върви пеша в този час на нощта. Оставяше зад себе си диря от светнати прозорци – новите един по един се показваха да разберат кой, the fuck, ги буди час преди алармата.
Джон Лури загаси и се приготви:
Деветдесет
От мен
И от теб
Деветдесет
Или деветнадесет
Нощи
Нощи не спя
Таксито подмина Скъперника и недоволно спря. От него се изсипаха няколко гримирани маймуни, последната плати и затвори грубо. Псувни изпълниха купето, а в затворен обем те са неефективни. Пауза.
Скъперника се обърна и ги видя. Не отиваше на добре разходката. Той влезе в първия клуб, който видя от тази страна на улицата, маймуните го последваха.
Преди да започна
Този концерт
Искам да го посветя
На себе си
На своите приятели
Не вярвате ли?
Ха!
Този
Как беше? Концерт, да
Този концерт
Е за милите ми
Благодаря
„Малки радости“
Маймуните си поръчаха кана Newcastle. Скъперника седна на тяхната маса. Сърцето му се изпълни с безадресно уважение и го заболя глава.
И двамата дойдохме едновременно, в осем и половина, но колегата ми от съседното бюро ме заговори пръв.
- Имаш ли шах с големи фигури? – попита той.
Единственият шах, който някога бях имал беше един руски, бял, миниатюрен, с магнитни фигурки. С него играехме с брат ми, когато се возехме по самолети и кораби в безкрайните пътувания на родителите ни. Всъщност, бях учуден, че колегата ми играе шах.
- Как така големи? Колко големи? – От малък не бях играл на тази игра.
- Еми големи, истински, ей такива – посочи ми той.
За какво ли му беше този шах? Представих си как синът му се хвали на дъщеря ми: „А пък тати ме научи да рисувам с туш“, „тати ме научи да познавам часа“, „тати ме научи да играя шах“. През нощта бях сънувал как се губя в някакъв средновековен град. Аз бях на ред.
- Аха, аз помислих, че говориш за наистина големи…
- Не. Имам предвид съвсем обикновни…
- Как така обикновени?
- Не е важно. Забрави.
Не можех да му позволя да ме победи.
- Знаеш ли? Струва ми се, че Джордж има такъв шах.
- Кой Джордж?
- Няма значение. Забрави.
Колегата ми ме изгледа продължително. После стана и се запъти към кухнята.
- Предаваш ли се? – извиках след него.
© Albert Conus
Настане нощта в Антимово и трийсетицата изгрява. Звездите обсипват синята постеля. Гората шумно шумата измита. И вятърът за туй помага. Музика се чува тиха. Плямпането пък е високо. Лампи зад перденцата светят. Ханът „Балкан“ това е. Надпис зеленонеонен „Отворено за отворковци“. Вратата се отваря. 7 маси, 17 стола. Барът е един. И влизат двама. А раницата е една и тежка. Свободните столове остават 5.
- Мануш, сега е твой ред да почерпиш. Последната луна бе моя. А днешната е толкова красива. Не я пропускай. Макар и циганин, ще пия ром.
- Разбира се, Яшаре. Но друга ми е жаждата. Барман, сипи по два вангога. И един за теб. Побързай. Работа ни чака. Нощта е кратка. Поезия изпила е небето.
Поръчката бързо се изпива. Донесена е. Вратата се отваря. Музиката се заслушва. Тъга обзема двата стола. Ханът с очите-прозроци последен ги вижда. Нощта ги загубва. Пътят, който води натам е красив.
© Alfons Toaster
Ако имате въпроси, моля пишете на мейла или ги задайте в полето коментари.
Спиш ли?
Завий половинка обвилно,
Рожба закътай наскришно до тялото,
Свойто пусни по склона към мен –
Трета ресница пробудил хладилникът.
