З: Знаеш ли къде отиват всички писма без или с недосатъчна марка?

Л: Здравей Зюси! Е как къде?! В Китай! Чичковците и каките от УНИКЕФ ги събират и ги пращат на неграмотните!

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

От тавана го гледаше камера, също като вчера. Изплези й се наум и стана. Отиде до вратата да прибере пощата. Освен обичайните сметки видя и един син правителствен плик. Отвори го и леко се сепна – имаше 36 часа да смени името си.

®

Вероятно плод на вечната ми фрустрация с Волф двойката, насочих изблика на отрицателна енергия срещу шейната на колегата, достопочтена зелена Лисица – производство 1982 година.

- Лисицата, това е най-ужасната шейна в историята на шейностроението!
- Моля?! – успя да каже той безкрайно учуден от внезапната ми и подла атака.
- Казвам, че Лисиците са ужасни, отвратителни шейни.
- Защо говориш така?!
- Защото са скапани, развалят се лесно, закъсват и са грозни.
- Грозни?!
- Да.
- А ти кога си виждал развалена Лисица?
- Всяка Лисица е малко или много развалена.

Колегата се отказа да спори, но аз все още не се чувствах удовлетворен. Както си стоях на бюрото и си клатех краката взех да повтарям:

- Добрата Лисица е счупената Лисица!
- Има Лисица, има проблем. Няма Лисица, няма проблем!
- Една потрошена Лисица е трагедия, а милиони потрошени Лисица са статистика!
- Адът – това са Лисиците!

Накрая колегата закри ушите си със слушалки. Някак неусетно доброто ми настроение се бе върнало.

© Albert Conus

————————————————————————
* Не се произвеждат вече.

Б: Скъпа, Лейла! Много време се чудя откъде идват и докъде стигат мислите?

Л: Здравей Бибит, благодаря за въпроса! Мисля, че и преди съм ти отговаряла, нали? Както ясно се вижда на графиката мислите започват да се образуват при t≥0.5 Gyr*. До следващата събота!

* При t<0.5 се наблюдава т.нар. Разсеяност.

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

Нека стане ясно от самото начало: това не е едно от онези импулсивни решения, които човек взима под натиск. Психотерапевтът ми, висок, суховат мъж, няколко месеца се опитваше да ме разубеди, но колкото и да му беше неприятно – накрая и той се съгласи с мен: изход от ситуацията, в която съм изпаднал няма. Оставаше ми да реша как точно да го направя. Да скоча през прозореца? Да си прережа вените в пълна с ледена водка вана? Да се нагълтам с хапчета, да се обеся, да се завържа за релсите… Нелоши идеи, но ми се щеше да е нещо по-така, все пак – веднъж се умира.

Реших да се допитам до приятелите си във facebook и пуснах следния небрежени статус: “Хей, пичове, дайте някакви свежи идеи за самоубийство”. Не след дълго се появиха първите предложения. Точно проверявах дали имам препарат за отпушване на тръби за коктейла по рецептата на Нина, когато на вратата ми се позвъни и пред мен цъфнаха Комби, Гогата и Юри. Изглеждаха доста развълнувани и носеха бутилки. Малко тъпо, че не се обадиха предварително, все пак си имах други планове за вечерта, но какво да ги правиш – приятели. Съвсем обикновена пиянска вечер, като изключим това, че и тримата ме гледаха едно такова – сълзливо, тупаха ме силно по гърба, прегръщаха ме и се смееха неестествено високо.

“Ще идем за риба първо на Копринка, после в Албания и накрая ще наемем яхта и ще обиколим Канада!” – говореше Комби с обичайната си липса на логика, която компенсираше със силен ентусиазъм.

Постарах се да не показвам досадата си. Съжалих ги дори. Сладури! Това бяха истинските ми приятели, свестни, добри и чувствителни хора, макар и пияници. Точно те не заслужават да ги потискам с нещата, които знам. Накрая успях да ги изгоня, като на Гогата почти му защипах носа с вратата, докато на излизане ме увещаваше да му се обадя непременно на другия ден.

Останалото вече не е толкова интересно. Зверски ми се спеше и реших да оставя самоубийството за днес. Този път не мисля да ъпдейтвам фейсбука. Гога, Комби, Юри – единствено заради вас няма да смачкам този лист и да го пусна в тоалетната! Вие сте прекрасни хора и си нямате идея колко много се гордея с вас! Желая ви много, много щастие! И не ми се сърдете, просто малко в повече ми идва драмата в живота.

На село при леля Анастасия, 15.VII.1965г.

При доктора – задължителната проверка по време на Градинската криза.

Декември, 1980г. – за първи път на Балтийско море.

Декември, 1980г. – С Хектор в парка Фридрих Велики.

Май, 1994г. – на посещение при леля Анастасия.

Първият ден на новия век! – Пърт, Австралия, 2000г.

Честит 50ти рожден ден, момчето ми!!!

— С разрешение на ваше височество слагам солта на опашките на избягалите затворници и след това ги хващам в мрежата за пеперуди.

Владетелят въздъхна:

— Страхувам се, че този път солта няма да ви послужи. Избягалите затворници нямат опашки.

Herr Makarenko беше чел „Приключенията на Лукчо“ и преди, но ситуацията го заинтригува…

— Случаят е много тежък — забеляза строго мистер Морков. — Как ще ги заловя, щом нямат опашки? Къде ще сложа солта? С разрешение на ваше височество не биваше да позволите на затворниците да избягат. Или преди да ги оставите да избягат, трябваше да им закачите опашки, та после лесно да се ловят.

— Виждал съм на кино — се намеси придворният лимон, за който ви казах по-рано — понякога да залавят бегълците, като им слагат сол не на опашките, а на главата.

— Това е отживяла система! — отвърна с презрение мистер Морков.

— Това е една много, много отживяла система! — повтори Дръж.

Да, с това твърдение Herr Makarenko беше напълно съгласен.

- Да бъдеш или да не бъдеш?! Това е въпросът!!! – изкрещя то за пореден път на нищото пред себе си.

Появи се старец със сламена шапка и протрити гумени галоши, помъкнал нанякъде огромен чувал, пълен със стари шинели. Не се трогна особено от сцената – в селото всички отдавна бяха свикнали с номерата на Ивчо, но чувалът му натежа и той спря, за да си поеме дъх. Загледа се в момчето.

- Ех, Ивчо… да имах твойта младост – промърмори.

КгМ: Здравей, Лейла! Как прекара ваканцията? Чудесно! Бях ти дала за домашно да ни разкажеш за Скалата на Рихтер.

Лейла се разрови в препълнената си раница, извади от нея една стара снимка и я показа на класната си.

Л: Снимахме я когато бяхме в Дубай на шопинг с тате, мама и братчето ми. Това е Скалата на Рихтер, а на нея е седнал Рихтер. Така каза тати.

Задавайте своите въпроси към Лейла и всяка събота тя ще отговаря на един от тях.

- Отпуснете се! Поставете ръката тука, така. Сега ще я стегна лекичко. Да повторим – ще повдигнем Линията на Сърцето, ще удължим Линията на Щастието, ще разсеем няколко зловредни трапчинки, накрая – ще приближим Съдбовния хълм до този на Волята и сме готови. Нали така?

- Да.- губя съзнание.

Ето ме пак. Гледам лампите горе и внимавам да не се движа. Ръката ми е все така вързана, както и цялото тяло. Мигам няколко пъти за да проверя дали ме боли глава от упойката, май не. Каня се да се порадвам на това, което ме чака, но дочувам иззад вратата:

- Ех, защо не си е взел застраховка тоя?! Клъцнали сме му Линията на Здравето.
- Еми да е мислил. Колко имаме още днес?

Какво да правиш… Съдба!

© Клиника Два мозъка

Л: Здравей, Лейла! Питах се дали паяците гледат звездите нощем и въобще знаят ли за Млечния път?

Л: Здравей, Ленка. Kато цяло паяците гледат напред и не обръщат поглед към предишните си проекти. Страхотен въпрос! Честита Нова Година на всички!!!

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

Herr Makarenko стоеше на тротоара под падащия сняг. От няколко дни насам имаше безмилостна нужда да проумее живота и беше пуснал за това обява. Сега чакаше.

Дойде само един човек, Сартър. Herr Makarenko му подаде ръка без да сваля ръкавицата и двамата влязоха да изпият по едно.

Когато живееш, нищо не се случва. Декорът се променя, хора влизат и излизат и толкова. Никога няма начало. Ни в клин, ни в ръкав дни се наслагват към дните — безкрайна и монотонна аритметика. От време на време пристъпваш към частичен сбор и си казваш: пътувам от три години, от три години съм в Бувил. Край също няма — никога не напускаш отведнъж жена, приятел, град. Пък и всичко си прилича — Шанхай, Москва, Алжир само за две седмици се уеднаквяват. На момента — от дъжд на вятър — си правиш равносметка, установяваш, че си се оплел с някоя жена, че си се забъркал в някаква каша. Това трае колкото мълния. Сетне ходът се възобновява, отново започваш да събираш часове и дни. Понеделник, вторник, сряда. Април, май, юни. 1924, 1925, 1926.

Ето какво е да живееш. Когато разправяш живота си обаче, всичко се променя, макар промяната да остава незабелязана: доказателството е, че хората казват: „истинска история“. Като че ли може да има истински истории; събитията настъпват в един ред, а ние ги предаваме в обратния. Уж започваш отначало: „Беше хубава есенна вечер през 1922 година. Работех като писар при нотариус в Марон.“ Всъщност си започнал от края. Той е тук, незримо присъствие, което придава на няколкото думи тържественост и стойност на начало. „Разхождах се и неусетно излязох от селото, умислен за паричните си затруднения.“ Взето в прекия смисъл, изречението говори, че човекът е вглъбен, унил, че изобщо не му е до приключения и е изпаднал тъкмо в онова настроение, при което подминаваш събитията, без да им обръщаш внимание. Но краят е налице и преобразява всичко. За нас този човек вече е герой на историята. Неговото униние, паричните му затруднения са далеч по-важни от нашите, те сякаш са озарени от светлината на бъдните страсти. И разказът продължава наопаки — миговете са престанали да се трупат наслуки един връз друг, те са всмукани от края на историята — той ги притегля, а всеки от тях на свой ред притегля предшестващия го миг „Цареше мрак, улицата беше безлюдна.“ Фразата с подхвърлена небрежно, изглежда ненужна, но ние не се подлъгваме и я скътваме в съзнанието си — тя дава сведение, чиято стойност впоследствие ще проумеем. Така у нас се създава чувството, че героят е възприел като поличби и оброци подробностите от въпросната нощ или пък че само онези, които са били равнозначни на обещания, са стигнали до него и той е останал сляп и глух за всичко, невещаещо приключение. Забравям, че бъдещето все още е липсвало: човекът се е разхождал в нощ без знамения — тя безразборно му е предлагала еднообразните си дарове и той не е пробирал измежду тях.

И тази седмица не мина без драма! Лейла получи два въпроса от вечният си враг Койла, изпратени през двата й лакея pronenkoff и Славето. Ето въпросите:

P&С(К): „Скъпа Лейла искам да те питам нещо. Какво е да си риба, истинска риба живееща в планински поток с разпенени кристални води?“ и „Лейла, можеш ли да ми кажеш защо птичките пеят?“

Абсолютно подъл удар, нали?! Но Лейла успя да запази равновесие! Ето нейният отговор:

Л: Койла, каква приятна изненада! Знаех си, че не ти достига финес и фантазия да сготвиш подобаващо дори и една гозба! Изпращам ти малко по pronenkoff, а на Славето продиктувах тази наша стара семейна рецепта:

Пиле, облечено в риба

1 стрък кервиз
1/2 зъб от син кит
1 руло паяжина
1 с.л. фондьотен
2 очи на риба-щука
3 капач. зехтин
1 пеещо пиле
финес и фантазия (т.ч.)*
1 бут. водка “Кристал”
полезни зеленчуци
сол на вк.

Обличаш пилето като риба, като използваш финеса, фантазията и останалите продукти, фламбира се за 1 секунда и още докато пее се сервира с много полезни зеленчуци и остатъка от водката “Кристал”. Наздраве и весели празници!

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

* т.ч. – технически чист, Койла, не три чаши!

П: Лейла, защо не мога да съм лек като перце?

Л: Здравей, Петре! Всъщност МОЖЕШ! Но не трябва!*

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

* Спомни си какво се случи с Кейт Мос, спомни си защо изчезна Тони Мъглата и къде плаче Буба Скумрията.

„— Вашият приятел лесно може да се опише — отговори служителката. — Той е стар, як и красив, с побеляла коса и белег от сабя на лицето. Такава личност не може да не се разпознае.“

Да… Време беше Herr Makarenko да започне да пише автобиографията си. Книгата се казваше „Нови 1001 нощ“, а авторът е личност, която също всеки не може да не разпознае

Чук-чук.

-Не отваря.
-Опитай пак!

Чук-чук.

-Нц. Явно го няма.
-Тук е, видях го да се прибира.
-Може да е излязъл.
-Може.
-Ще пробвам още един път.

Чук-чук-чук.

Този път вратата се отваря.
Показва се млад господин, облечен, сънен.
Изглежда ни един по един и пита неопределено:

-Мен ли търсите?
-Добро утро! Нали Вие сте…

Влиза си и тръшва вратата. Ние – в антракт.

-Да почукам ли пак?
-Май няма смисъл. Да дойдем пак утре.
-Едва ли ще е по-различно.
-Така е. Да пробваме на другата врата.

Десет стъпки надясно. Чук-чук.

На вратата – господинът от първата врата. Ние – в шаш.

-Извинявайте, имаме грешка.

Тогава се отваря първата врата и се показвам аз!
Гледам известно време как се отдалечавамe с другия
и след това се прибирам.

Що е то?

Плетени рога на плетена шапка.

DJП: Здравей, Лейла. Можеш ли да ни разкажеш малко за Смуглия Шаро, идолът на Д. Стефанов? Беше ли наистина толкова добър, колкото казват? Много благодаря.

Л: Обожжжавам въпроси на спортна тематика! Не съм гледала Смуглия Шаро, но съм питала за него дядо и той ми е разказвал. Шаро е бил много интелигентен играч, много сръчен в краката, с елегантен дрибъл и чудесен усет към ритъма на играта. Според дядо той развил тези качества, тъй като имал ужасяващо дълго подаване. Също така бил бохем, истински портрет на типичния южняшки играч от онази епоха: галантен, активен през нощта и мързелив в тренировките. Има едно много известно танго, “Перла в машината”, то е посветено на Шаро. А на отбора на Рейвърс по това време викали “Господарите на мъката”, защото често разрешавали мачовете си в последните минути, тъй като почти не биели към вратата, толкова много им харесвало да стигат с безброй къси пасове до малкото наказателно поле. Прегръщам ви! До следващата седмица!

© Господарите на мъката

Задавайте своите въпроси на всякаква тематика към Лейла и всяка събота тя ще отговаря на един от тях.

„Ако бъде заловен, човек не може да издрънка тайните, в които не е посветен; нито упойващите вещества, нито мъчението, нито промиването на мозъка, нито безкрайното принудително безсъние могат да изтръгнат онова, което не му е известно… От тези съображения на нас ни съобщаваха само сведенията, които трябваше да знаем с тактическа цел.“

„Пъстърва се лови с ръце, като най-напред се спечели нейното доверие, а после се злоупотреби с него.“

На сутринта от Оскар нямаше и следа. Пуснахме домашния електронен дневник, ето какво беше записал той:

2204 – Оскар открива бадемите и почва да цели с тях фикуса
2206 – Оскар уцелва фикуса
2209 – Оскар уцелва повторно фикуса, след което изсипва всички останали бадеми на пода
2211 – Оскар пикае във фикуса
2214 – Оскар облича фикуса в дамски халат
2216 – Фикусът пада
2218 – Оскар сяда до дивана и почва да удря възглавниците с ръка, като се опитва да вдиша излезлия прах
2220 – Оскар сваля възглавниците от дивана и прави от тях кула
2223 – Котаракът влиза в хола
2224 – Котаракът е на върха на кулата, уплашен е
2226 – Оскар уцелва котарака с бадем, кулата пада
2228 – Оскар гледа прозореца
2230 – Оскар гледа през прозореца
2233 – Оскар се стряска и затваря бързо прозореца
2234 – Оскар си прави къщичка от възглавничките и се скрива в нея
2249 – Котаракът се престрашава да се разходи, оглежда и души
2250 – Котаракът стига до къщичката, обдушва я, бута я
2250 – Котаракът се разхожда сред разбутаните възглавници
2255 – Котаракът седи на една възглавница и се ближе
2258 – Котаракът заспива
0655 – Мъж по пижама отваря вратата на хола

Тук прекъснахме, защото мъжът ми прави ужасни неща сутрин, за които не искам да знам. Седнахме да пием чай, към осем звъннахме на майката на Оскар. Тя дойде бързо, оправда се нещо и пи с нас чай. Показахме й записа от последния половин час на сина й. След като го изгледа, тя помълча малко, а после помоли да вземе котарака за компенсация. Не се съгласихме, разбира се.

© Майката на Оскар

S: Лейла, в крайна сметка поет ли е Пишурката?

Л: Здравей Сасс! За съжаление Пишурката не е бил поет, въпрос на сантиметри е било.

© Animal Planet

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

Беше тиха есенна вечер. Съседите още не се бяха прибрали и Herr Makarenko реши да почете на спокойствие. Седна до камината, разгърна „Без дом“ на Ектор Мало, намери докъде беше стигнал и зачете…

Изминаха дни, седмици и от време на време пристигаха писма, във всяко от които се искаха нови пари. В последното, по-настойчиво от другите, пишеше, че ако няма вече пари, ще трябва да продаде кравата, за да се набавят.

Още първите няколко изречения го накараха да се замисли. Herr Makarenko остави книгата в камината, обу си ботушите и излезе на балкона да погледа обрулените от вятъра листа по тротоара.

© Gustave Doré

© Paralisis Orientalis

Гласовете ви чувам.

- Тихо де. Тихо. Моля те.
- …А освен това изреченията в българския език започват с главна буква и завършват с малка точка.
- Замълчи малко.
- Трябва да спазваме правилата.
- Какви правила, 4 и 10 сутринта е.
- Голяма работа. Искаш ли да чуеш какъв звук издават лисиците?
- Ох. Не лаят ли? Не сега, моля те. Искам да спя.
- Трудно ще ти е. Освен това днес забрави да звъннеш на баба.
- Утре ще й се обадя.
- Предай й много поздрави. Ама ти ще забравиш. Или да й се обадиш, или поздравите ще забравиш, едно от двете. Сигурен съм.
- Няма. Стига бърбори.
- Помниш ли…
- Нищо не помня! Млъкни де! Искам сън!
- Абе сън, какъв сън. Дай да си говорим.
- Уморена съм де…
- Да се беше уморила по-рано.
- Или по-късно, а?
- Да. Ще ти разкажа приказка.
- …
- Не искаш ли приказка?
- Не.
- За лисицата и храста?
- Слушай какво, защо не ми ги говориш тия неща рано сутрин? Защо рано сутрин мълчиш? Защо не ме будиш с приказка?
- Еми така. Няма причина. Щото вечер е по-приятно.
- Тихо де. Моля те.
- И тъй нататък. A помниш ли декември 2007-ма…

В главата си, на заспиване.

При това стечение на обстоятелствата се принудихме да зададем същия въпрос на дежурния метеоролог Любка Кумчева. Ето какво ни отговори тя:

© NASA

Моля, задавайте своите въпроси и в случай, че успеем да измъкнем Лейла от лапите на Дядо Мраз и шпионската му мрежа, тя ще продължи всяка събота да отговаря на един от тях.

ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХXXХХXXXХХХХХХXXXXХХХХХХХХХХХXX

Периодичен бърнинг бюлетин!

ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХXXХХХXXXХХXXXXХХХХХХХХХХХXX

Тадаааам!

В него ще включваме най-последната ни продукция. Ще има, разбира се, и възможност и за отписване от бюлетина, така че не се чудете: изпратете ни имейла си чрез формата по-долу или ни пишете на познатия ви адрес: letsburn /маймуна/ burningpeople.net и ще ви включим в томболата с наградите.

[contact-form]

До скоро и никога не спирайте да подкрепяте независимата музика, свободата и нашия сайт!
Лес бърн!

- Ставай да ме караш за училище!
- Ама… аз нямам кола!
- Е-е-е! – каза дяволът и изчезна.

Приятелката ми се притегли към мен:

- М-м-м, защо излъга горкия дявол, че нямаш кола?
- Ама аз наистина нямам!
- Е-е-е! – тя си събра нещата набързо и се изнесе.

Ама ден! Станах, облякох си халата и излязох на балкона да позяпам какаво става в отсрещния блок. Нищо. Погледнах надолу – няма ми колата! Е-е-е!!!

Днес Хер Макаренко ще ви запознае с една класика в жанра „Класика“ от обичания от него Даниил Хармс. Поводът е уместен, времето – мъгливо.

Алексей Алексеевич Алексеев беше истински рицар. Така например веднъж, като видя от трамвая как една дама се спъна в бордюра и изпусна стъкления абажур за настолна лампа, който тутакси се счупи, Алексей Алексеевич в желанието си да помогне на тази дама реши да се пожертва, скочи от трамвая в движение, падна и си разцепи муцуната в един камък. Друг път, като видя как, докато прескачаше оградата, една дама си закачи полата за пирон и не можеше да помръдне ни напред, ни назад, Алексей Алексеевич така се разтревожи, че от вълнение си изби с език два предни зъба. С една дума, Алексей Алексеевич беше истински рицар, при това не само спрямо дамите. С изумителна лекота той можеше да пожертва живота си за Вярата, за Царя и Отечеството, което и доказа през 14-а година, в началото на германската война, когато с вик „За Родината“ се хвърли от прозореца на третия етаж. Остана жив по някакво чудо, като се отърва с незначителни контузии, и като изключително ревностен патриот скоро след това беше изпратен на фронта.

На фронта Алексей Алексеевич се отличи с небивало възвишени чувства и всеки път, докато произнасяше думите знаме, фанфари или дори само еполети, по лицето му пробягваше сълза на умиление.

През 16-а година той беше ранен в слабините и отзован от фронта.

Като инвалид I група Алексей Алексеевич беше пенсиониран и се възползва от свободното си време, за да излее на хартия патриотичните си чувства.

Веднъж, докато си говореше с Константин Лебедев, Алексей Алексеевич изрече любимата си фраза: „Пострадах за родината и загубих мъжествеността си, но съществувам поради силата на убеждението на своето задно подсъзнание.“

— Глупак! — рече Константин Лебедев. — Най-голяма услуга на страната може да направи само ЛИБЕРАЛЪТ.

Необяснимо защо тези думи се загнездиха дълбоко в душата на Алексей Алексеевич и ето че през 17-а година той вече се наричаше либерал, пострадал с мъжките си атрибути за отечеството.

Алексей Алексеевич прие революцията с възторг, макар че беше лишен даже от пенсия. Известно време Константин Лебедев го снабдяваше с тръстикова захар, шоколад, консервирана сланина и булгур. Но когато Константин Лебедев изведнъж изчезна в неизвестна посока, на Алексей Алексеевич му се наложи да излезе на улицата и да проси милостиня. Отначало Алексей Алексеевич протягаше ръка и казваше: „Дайте, за Бога, на пострадалия с мъжкото си достойнство за отечеството.“ Но това нямаше успех. Тогава той смени думата „отечество“ с думата „революция“. Но и това нямаше успех. Тогава Алексей Алексеевич съчини революционна песен и щом видеше на улицата човек, способен според него да даде милостиня, правеше стъпка напред и с гордо вдигната глава запяваше:

На барикадите
ний всички ще излезем!
За свободата
ще осакатеем и умрем!

И буйно, по полски потропвайки с ток, Алексей Алексеевич протягаше шапка и казваше: „Дайте милостиня, за Бога.“ Това помагаше и той рядко оставаше гладен.

Всичко вървеше добре, но ето че през 22-ра година Алексей Алексеевич се запозна с някой си Иван Иванович Пузирьов, който търгуваше с олио на Сенния пазар. Пузирьов покани Алексей Алексеевич в едно кафене, почерпи го с истинско кафе и дъвчейки баничка, му заразправя за някаква оплетена работа. Алексей Алексеевич разбра само това, че и той трябва да направи нещо, за да получава от Пузирьов скъпоценни хранителни продукти. Алексей Алексеевич се съгласи и Пузирьов веднага, един вид като поощрение, му напъха под масата две пакетчета чай и кутия цигари „Раджа“.

От този ден Алексей Алексеевич всяка сутрин отиваше на пазара при Пузирьов, получаваше от него някакви документи с нечетливи подписи и безброй печати, вземаше си шейната, ако беше зима, или ръчната си количка, ако беше лято, и потегляше според указанията на Пузирьов към разни учреждения. Там показваше документите и получаваше някакви сандъци, които натоварваше на шейната или количката си и вечерта доставяше в жилището на Пузирьов.

Но веднъж, докато Алексей Алексеевич влачеше шейната си към дома на Пузирьов, към него се приближиха двама души, единият от които с военен шинел, и го попитаха: „Вие сте Алексеев, нали?“ След това качиха Алексей Алексеевич в автомобил и го закараха в затвора.

Алексей Алексеевич не разбра нищо от разпитите и през цялото време повтаряше, че е пострадал за революционната родина. Въпреки това беше осъден на десет години заточение в северните части на родината. Като се върна през 28-а в Ленинград, Алексей Алексеевич се захвана с предишния си занаят. Застанал на ъгъла на булевард „Володарски“, той гордо вдигна глава, потропна с ток и запя:

На барикадите
ний всички ще излезем!
За свободата
ще осакатеем и умрем!

Но още преди да го допее за втори път, беше откаран в закрит автомобил някъде по посока на Адмиралтейството. Повече не го видяха.

Та това е кратката повест за живота на доблестния рицар и патриот Алексей Алексеевич Алексеев.

ВМ: Лейла, кухненският робот истински робот ли е?

Л: Скъпа Вера, какво да ти кажа – едно време мъжете бяха истински мъже, жените истински жени, децата истински деца и, разбира се, роботите – истински роботи. А сега – сама виждаш… Бисквитите бяха страхотни! Изядох половината, а другата половина размених с татко за чипс! Ужасно скъпо го дава, тая дърта циция! До скоро!

© angryboyfriends.com

Питайте и ще ви се отговори, а ако няма какво поне изпратете на Лейла нещо вкусничко за хапване!

Още чувам алтовия глас на Юлия, която ми повтаря: „Това, че някой е подлец и отрепка, не е основание и ние да постъпваме така!“

Виждам лицата на студентите от бригадата при Мальовица, когато ме питаха: „Как съчетавате убежденията си с привилегиите, които ползувате?“

И сатиричното лице на Радой: „Човек за човека е брат — разбра ли бе, гад!“

И налудното изражение на бившия старши лейтенант Б., който плачеше пред мен: „Ти убивал ли си вързан човек? Какво знаеш ти!“

И Христо, който казваше, че единственият начин да се противопоставиш е като при всеки повод обявяваш публично позицията си…

И срещата с момичетата-проститутки, събрани за морален разговор в Дирекцията на милицията: „Че то тялото, другарю, не е най-важното, нали?“

© Илия Бешков

Herr Makarenko прелиства Георги Марков и се възхищава на Илия Бешков

© Brevísima relación de la destrucción de las Indias

През пролетта на 1511 година експедиция от добре въоръжени мъже, водена от безскрупулния конкистадор Манго Васкес напуснала пристанището в Кадис и с благословията на кралица Еузебия се отправила към Санта Исабел, най-големият от новооткритите Антилии. С групата пътувал и отец Бартоломе Домошарко – Къртицата, натоварен лично от Папата с мисията да запали огънчето на божията любов в сърцата на местното туземно население.

Домошарко, освен добър свещеник бил и добър хроникьор. По време на цялата кампания той водел записки, които и до днешен ден свидетелстват за жестокостите на сънародниците му над местните жители. За по-малко от година завоевателите на практика колонизирали острова, като само една малка група туземци успяла да избяга от робството и масовите кланета, укривайки се в планините Сагуа, в източната част на острова. Сред тях бил касике Атуей, вожд на племето Таино.

С помощта на братовчед си касике Орокобикс, вожд на таиносите в съседния остров Коабана, той организирал битката при Барбакоа, където 400 лодки с полуголи, въоръжени с лъкове и стрели воини щурмували трите испански галеона. Датата била втори септември 1512 година. Зле въоръжените и омаломощени от дългото гребане туземци нямали шанс срещу оръдията, аркебузите и мечовете от закалена стомана на испанците. Касике Орокобикс бил убит, а братовчед му, касике Атуей, взет в плен. Манго Васкес лично издал присъдата – да бъде изгорен жив.

Току до кладата отец Бартоломе предложил на Атуей да се врече в каноните на къртичянската вяра за да смекчи наказанието си. Той разказал на Атуей за подземня Рай, където след смъртта отивали душите на праведните къртичяни.

- Отче, а тези хора, къде ще отидат? – попитал Атуей и посочил събралите се около тях войници, докато те се смеели и го замеряли с храна – И те ли ще отидат в подземния Рай?
- Да, всички добри къртичяни отиват в Рая. – отговорил Бартоломе.
- Тогава не искам да бъда къртичянин, отче. По-добре да ида в Ада на небето, отколкото да срещам хора като тях там долу!

Отец Домошарко въздъхнал. От известно време насам бе започнал да изпитва съмнение в методите на църквата. Очевидно нямало голям смисъл да се плашат туземците с изгонване от Рая, след като те така или иначе предпочитали Ада.

А: Zdravei Layla, i az iskam da pitam neshto. Kak znae edin revolucioner, che revoliuciata mu e uspeshna?!

Л: Е как!? Еми като не знае да пита! Ама че въпрос. Нали затова съм тук!

© Guide to manliness

Моля, ако не ви се чака присъдата на времето задавайте своите въпроси към Лейла и всяка събота тя ще отговаря на един от тях.

Когато козленцето се наяде, вързах въженцето за нашийника му и исках да го водя както по-рано, но от гладуването то бе станало толкова питомно, че въженцето стана излишно: то хукна само след мене като кученце.

Хер Макаренко обича Даниел Дефо

Няма смисъл да питаш защо, за какво, да се чудиш „защо точно аз?“. Ще ни натикат по арести, ще ни разпратят по затвори и лагери, ще ни измъчват с железни обръчи, клещи и киселина. Ще ни изтребят. Чудо трябва да стане за да ни пропуснат.

Как разбрах ли? Много е просто. Проблемът не е в партийните кадри, нито в идеолозите, а в обикновените хора и неосъзнатият им, животински инстинкт за самосъхранение. Дарвин още навремето го е формулирал. Нарича се естествен подбор. Оцеляват най-приспособените. Ето затова именно става въпрос: ще живееш ли или ще умреш? Ще измъчваш или ще бъдеш измъчван. А ние Гога, прекалено много обичаме хората. Прекалено жалим за тях. Остави ти идеите ни, дори само заради това, че не сме способни да им причиним зло, дори само заради това ще ни избият.

© Miss Magnolia Thunderpussy

- Как мина изпита?
- Обясних на професора, че знам, но не ми е до това да споделям с него.

Така се каляваше стоманата.

Момчетата като да имаха някаква роднинска връзка – и трите бяха рижи, високи, с белези на неочаквани за възрастта им места. Огледаха ме дръзко, с добри задни мисли и без никакво явно желание да получат моето одобрение. Но ги харесах, дотук три, казах си.

Четвъртото беше слабо, крехко създание в тясна черна пола и ивичест пуловер. Босо. Приличаше повече на насекомо, отколкото на човек. Не можах да го усетя, заразглеждах го. Пръстите, наклона на главата, коленете – всичко ми даваше основания да мисля, че може да му се разчита. Преместих го в кошницата при другите и тръгнах към къщи, но не ми беше спокойно.

На първия учебен ден класната на Ява ни запозна с другите й съученици, тези, които бяха в класа по разпределение. Ява не им обърна много внимание, гледаше разсеяно и така отговаряше. Когато задължителната част отмина, тя се отдели от мен и потърси близост с избраните. Вече се изясни, че насекомото беше момиче – беше подчертала ноктите си с цвят и разделила косата си на широк път. За мой тих ужас Ява я целуна по челото, застана до нея и ме помоли да ги снимам.

Вечерта я попитах какво мисли за класа.
- Нека говорим за това след шест години! – каза тя и засърба супата си.

С: Здравей Лайла, исках да попитам, когато дойде онзи ден, Големият!, дали ще мога да ям мед колкото си искам без да надебелявам?

Л: Здравей Сексче. Чичо Хоан Мануел пее в една от песните си: „Днес те чака голям ден – не го жали!“ Така че хапвай си.

© Чичо

Задавайте своите въпроси към Лейла и всяка събота тя ще отговаря на един от тях.

Телефонът иззвъня в два сутринта. Беше Пег. Обаждаше се от Кънектикът точно на зазоряване.

— Някога да си имал жена на име Пег — изкрещя тя, — която да е заминала преди десет дни на учителска конференция в Хартфорд? Защо не се обади никакъв? В момента, в който напусна града, веднага се забъркваш в някоя каша. А сега мама трябва да долети обратно, така ли?

Аз слушам, машинално се съгласявам и може би защото не съм спал през нощта, ме обземат странни, безполезни мисли.

— Обичам те, Пег — казах аз. — Ела, когато ти позволяват плановете ти.
— Занесе ли цветя на гроба на родителите си?
— Забравих.
— Как можа!
— Е, така или иначе, те са на по-добро място.
— По-добро в сравнение с какво?
— С всичко. Те просто са там.
— Едно цвете и за мен. Обичам те. Дочуване!

Поех дълбоко въздух и набрах номера на Рой. Гласът му бе глух и далечен.

— Всичко е наред Рой. Всичко, което поискаш. Няма проблеми — изкрещях аз и затворих.

Хер Макаренко обича: А. П. Чехов и Р. Бредбъри

- Моля, нарисувай ми парче сирене!

Каза го на латински, с лек приазовски акцент. Успях само да измънкам:

- Какво?
- Нарисувай ми парче сирене…

Надигнах се да видя кой смее… Беше малко, дружеоко, клъглолико човече, с торта в ръце.

- Майка ти знае ли че си тук?- трябваше ми малко време да се опомня.
- Рано е, мама още не е станала. А и не сме говорили от месеци.

Изправих се, ударих се в крилото и се почесах.

- А какво именно сирене?
- Да отива на тортата, а тя е с бадеми.
- Ясно, значи от твърдите.

Имах време докато заври джезвето и реших да изпълня молбата на странното човече. Извадих скицника и го обърнах на празна страница. Акварел и туш или сухи пастели? Как изобщо се рисува парче сирене?!

- Да ти нарисувам една овца?
- Не, не искам овца. Овците са тъпи. Искам сирене. Днес имам рожден ден и трябва да ми нарисуваш парче сирене. – преглътна. – За подарък!
- Наистина ли имаш рожден ден днес?
- Да! – изпъчи тортата.
- И на колко ставаш? Защо нямаш свещички на тортата?
- На сто и една! Свещите ги изяде прилеп. – в лъжите не го биваше.
- Е, добре! Честит рожден ден! Започвам подаръка.

То седна до мен и ме загледа в ръцете. Първо трябваше да помисля за формата. Сетих се вица за гръка дето бил във Франция – „Мрамор виждали ли сте? Същото, ама мирише и е жълто!“ Да… като къс мрамор. Охра за сенките, осветените части и контура – ванилия. Не знам защо го сложих на зелен фон! Да кажем, паднало е на тревата.

- Готово!

Човечето погледна рисунката ми, завъртя скицника, пак го завъртя, даже го обърна. Нещо май не му харесваше.

- А къде е гаргата, дето го е изпуснала?
- Тя… не се вижда.
- А гнездото на гаргата, с гарджетата? А лисицата? Къде е магазина за сирене? И книжарницата отсреща? Нали оттам продавачката на сирене си купила в обедната почивка книгата, заради която по-късно заминала за Африка?! Защо ги няма?

Потърках очи, после погледнах към джезвето.

- Те са много малки и са в далечината. Тук е само сиренето.
- Но така не се разбира историята!
- Да, именно! Така всеки може да си измисли история. Негова си. Която може да е различна от твоята.
- Ха! така ли? – изненада се човечето. – Виж ти…

Замислено ми поблагодари и си тръгна. Беше красива гледка – балансирайки с тортата в едната ръка и скицника ми – в другата. Чаят тъкмо кипна, сипах си и си обелих сандвич.

ПХ: Мила Лейла, защо майсторът пали на ръка уличните лампи?

Л: Ама какви са тези въпроси? Много просто! Защото са прекалено високо!

© Mystery train

Задавайте своите въпроси към Лейла и всяка събота тя ще отговаря на един от тях.

© Apple (RIP SJ)

Някъде от дъното на входа в улицата нахлу аромат на печено кафе — истинско кафе, не кафе „Победа“. Ройстън неволно замря. Може би за секунда-две се върна в полузабравения свят на детството си. После се затръшна врата и ароматът секна внезапно, сякаш звук.

Беше извървял няколко километра по улиците и варикозната му язва пулсираше. За втори път през последните три седмици пропускаше вечер в Колективния център, а това беше безразсъдство, защото присъствията в центъра със сигурност се проверяваха. По принцип партийните членове нямаха свободно време и никога не оставаха сами освен в леглото. Смяташе се, че когато не работят, не се хранят или не спят, те трябва да участват в колективни мероприятия: винаги беше малко рисковано да се занимаваш с нещо, което предполага известно усамотение, дори да се разхождаш сам. В новговор за това имаше дума — самживот, и означаваше индивидуализъм или ексцентричност. Но тази вечер, когато излизаше от министерството, благоуханието на априлския въздух го помами. Не бе виждал небето толкова синьо тази година и изведнъж дългата шумна вечер в центъра, скучните уморителни игри, лекциите, проскърцващото, смазвано с джин другарство му се сториха непоносими. На спирката на автобуса импулсивно зави в обратна посока и заскита из лабиринта на Лондон, първо на юг, после на изток, след това на север; потъваше в непознати улици и нехаеше накъде го водят те.

Хер Макаренко обича: Дж. Оруел

„Момчета, трябва ми кон. Нещо изящно, лъскаво: акхал теке, бяла андалусийска кобила, карабахски жребец. Очаквам предложенията ви“ – гласеше първият имейл.

Фирмената методология изискваше от нас да изработим първоначален прототип на коня. Детското в нас, както и фактът, че в общуването ни бяха намесени хиляди долари ни накара да му изпратим първият ни попаднал пред очите кон, бяла кокалеста кобила, която намерихме в Google Images.

„Чудесно, благодаря момчета! Нека да е тъмен. Цвят – син титан и ако може да изглежда сякаш отдолу го осветява червена светлина.“ – отговори Луи.

Няколко часа по-късно размяната на мейлове с нашите предложения и неговите коментари изглежда вървеше към приключване. Резултатът удивително напомняше черно, проскубано, измокрено от дъжда, малко по-едро от нормалното улично псе. Още няколко корекции и Луи като че ли остана сравнително доволен.

„Чудесно, момчета, прекрасно! Благодаря. Само едно последно нещо. Възможно ли е червената светлина да осветява тялото му, но копитата да изглеждат сякаш е кацнал на тъмна, осветена от луната, призрачна скала?”

С Джордж сме известни с това, че винаги гоним докрай пълното удовлетворение на клиента, никога не се отказваме и винаги намираме изход и от най-заплетената ситуация. Направо осакатихме горкото куче като изцяло премахнахме краката му, после се заиграхме с червения канал и го заляхме с ярка, подобна на локва кръв светлина. Самото същество изглеждаше като одрано, а очите му, ужасяващо бели на фона на съсиреците, висяха като изскочили от орбитите си. Дейна, която в този момент случайно минаваше през бюрото ми изпищя. Бяхме създали нещо наистина гротескно. Няколко минути по-късно получихме ново съобщение:

„Чудесна работа, момчета! Точно това исках! Още веднъж – благодаря!”

© Albert Conus

Джуджетата в задачата сме ние – Олаф и аз. Зъзнем на плаж във Варна. Искаме да стигнем до София, но на гарата отказват да ни продадат билети, защото на „деца под 7 години” е забранено да пътуват без придружител.

Вече трети ден продавачката свива презрително устни и ни отсича главите с кратко и решително „Тц”. После добавя: „Ще ме уморите бе, деца!” и театрално клати глава. Прилича на охранена птицечовка. Вече нямаме никакъв шанс, защото е разказала за нас и на колежките си. В момента, в който се изправим на пръсти и покажем глави в прозорчето на гишето, те започват да се смеят и да ни пъдят.

Седим на плажа провесили нос. Олаф, ни в клин ни, ни в ръкав започва да разказва човешки легенди. ”Имало едно време един град. Точно по средата му минавала стена. Нещо я било построило тайно за една нощ.”

„Нещо?” – повдигам вежди аз. „Да, Нещо! Нищо не може да строи, само Нещо! Не ме прекъсвай!” – ядосва се Олаф и продължава:

„Братя, сестри, съпрузи, приятели, осъмнали произволно разделени от стената. А на гарата в едната част никому не давали да пътува към другата част. Не щеш ли, Стената била разделила един дребен човек и жена му. Разполовила къщата, така да се каже. Та решил човекът да прокопае тунел и да избяга. Имал обаче баба, бебе и два братовчеда, с които също не искал да се разделя. Трябвало да ги вземе със себе си, което увеличавало риска от провал. По цели нощи треперел и премислял плана.

За късмет братовчедите били професионални гребци и бързо копаели. Патрулите на Нещото, които пазели никой да не избяга, минавали често покрай къщата на малкия човек. Питали: „Какви са тия лопати, бе, дребосък?” „Правим басейн на двора”, отговарял той. „Ей на”, сочел към гребците-гиганти, „Тия тук трябва да тренират”. Братовчедите размахвали ръце за доказателство, а лопатките на гърба им пърхали под кожата. Една хладна сутрин тунелът бил готов. Виел се като баница под стената. И тръгнало семейството – бебето на рамо, бабата на буксир, братовчедите най-отзад. Даже и кучето си взели. След само два часа подали гордо глави от другата страна на Стената.”

„Разбираш ли?” – пита ме Олаф. „Щом те са могли, защо ние да не можем?” „Да копаем тунел до София?!?” – изумявам се аз. „Не. До гарата. През нощта. Издаваме си сами билети, и хоп, на влака. Виж колко детски лопатки се търкалят наоколо!”

Вдигам рамене и питам: „А може би първо тунел до баничарницата? Да се наядем, че и да се запасим? Път ни чака.” Олаф засиява. И боза, допълва той. Започваме да чертаем в пясъка: План от Точка „П”- плаж, до точка „Б” – Баничарница.

Късметът е като апетита – понякога идва с яденето.

(следва продължение)

АК: Привет, Лейла. Може ли да живее човек без интернет?

Л: Здравейте Алберт. Може, но много започва да пуши. Това поне казва чичо Дони.

Задавайте своите въпроси към Лейла и всяка събота тя ще отговаря на един от тях.

Добрата новина е, че изглежда миризмата на маркиз и копърка е стигнала чак до Двореца. Как тя се отрази на историята, можете да научите тук. Другата още по-добра новина е, че от следващия понеделник, 26.09 започваме публикуването на изпратените за конкурса творби. Това е първият наш конкурс и от мързел и човеколюбие решихме да ги публикуваме всичките, във вида, в който дойдоха до нас.

Благодарим на всички, които ни писаха, а на победителите всички, които ни писаха – честито! Бъдете нащрек, че идват още конкурси!

Йееее! (това го казахте вие)

Летс джайв!

Същата вечер се случи още нещо любопитно. След вечерната игра на карти маркиз Улрик фон Хаспел се прибра в стаята си. Той извърши всички онези рутинни действия, които преди лягане извършваше по абсолютно същия начин, в абсолютно същата последователност в продължение на 45 години, когато изведнъж се натъкна на нещо необичайно – в бурканчето с нощни хапчета, което стоеше в шкафа в банята имаше малка, сребриста рибка.

Всички в Двореца знаеха, че фон Хаспел недовижда, особено нощем. Затова беше цяло чудо, че маркизът забеляза мъничкото същество сред лъскавите, разноцветни хапчета и не го погълна по погрешка с мъничко вода. Той извади рибката с дългите си, тънки, благороднически пръсти и я подуши. Не се доловяха ни най-малки признаци за разлагане. Очевидно рибата беше сложена съвсем скоро или пък… Маркизът отиде до спалнята и си сложи очилата. Огледа я по-добре. Беше изработена от гладка, чудесна на пипане лъскава материя, с големи – облещени очи, които повече подхождаха за страшен нощен ловец, отколкото за такава дребна играчка.

Маркизът се развълнува. От дуела си с брат си преди 12 години не се бе чувствал така. Какво беше това? Камера? Подслушвателно устройсто? Някакъв секретен предавател? Най-разумното нещо беше да отиде и да го изхвърли зад оградата. Вместо това маркиз фон Хаспел сложи рибката в устата си, надигна чашата с вода и я погълна.

© Basso Pomade

/следва продължение/

М: Здравей Лейла, има един въпрос, който доста ме тревожи. Защо сме родени?

Л: Как защо? За да живеем! До скоро!

Моля, задавайте своите въпроси към Лейла и всяка събота тя ще отговаря на един от тях.

© NASA

© монитора

Не мога да кажа какъв беше подтикът му. Измъчването в лицеите е също така узаконено, както бичуването в Русия. В известно отношение би било неджентълменско да му се противопостави човек. Може би глупавата Добинова душа се възмущаваше от тази проява на потисничество или пък жадуваше за отмъщение и гореше от нетърпение да премери сили с надутия мъчител и тиранин, който печелеше цялата слава, величие, гордост, почит и уважение в лицея, за когото биеха барабани и се развяваха знамена. Но какъвто и да беше поривът му, той скочи и изкрещя:

— Дотегна ми да живея в морето, не искам да отида при съседа ти. Затова кажете на пратеника, че съм се върнал от вчера на земята.

После се залови с трупа на слона, паднал само на десет разтега от гората. Отряза ловко хобота, който беше широк близо две стъпки, и прибави към него един от гъбестите крака на слона. Това са всъщност най-вкусните късове, като гърбицата на бизона, лапата на мечката или главата на глигана.

След това преправи гласа си и изръмжа ужасно дебело:
— За да мога да те изям!

Herr Макаренко обича: У. Текери, 1001 нощ, Ж. Верн, Ер. Кестнер

Ще се радваме да чуем мненията ви за него, както и, разбира се, за всяко друго нещо.

Използваме междучасието да ви съобщим и че конкурсът ‘маркиз среща копърка’ приключи. Получихме не много на брой, но чудесни предложения, скоро ще ги видите.

Честито и наздраве! Лес бърн!

© internet

1. Бърнинг пиплз ще има нов сайт от 15 септември!

2. Обявяваме конкурс! Четете по-надолу:

© бърнипипл

Неведоми обрати на съдбата ни натириха в странични дейности – строителство, риболов, иманярство, трансцедентална медитация, BDSM и ADHD. Това е причината да намалим активността си до достигане на критично ниски стойности. Мислете за нас, запазете добро настроение, продължавайте да ни изпращате храна и пари, винаги подкрепяйте свободата и независимата музика и помнете, че няма време. Очаквайте ни скоро с нов сайт, по-силни и голословни от всякога!

© Варов

Лес бърн!

- Брат ми!
- Оу!

Влиза си.

- Хрумна ми нещо.- Сашето е по идеите.- Кажи ми само тази работа при Емил още ли е свободна?
- Коя?
- Е дето ми каза миналата седмица, говорили сте…
- Па май да.
- В понеделник да му се обадиш, чу ли! Взимаш я!
- Ама…
- Я извади шаха! Сега ще ти обясня. Реди! Аз съм с белите.

Владо реди.

- Готово.

Сашето сяда отсреща и една по една маха всички свои фигури, оставя само царя и пешките.

- Аз почвам. B2-B4. Ти си!
- Какво да…?
- Просто играй!

Владо тревожно тръска глава. Но играе. Офицер и кон са минали средната линия, пешките са се поомешали.

- Кой е с черните?
- Аз.
- Не, брат ми, не си ти. Черният цар е Емил. Ти играеш за него. Схващаш ли?
- А ти защо…
- Сега ще видиш! Атакувай смело, не ме жали!

Първа бяла пешка напуска.

- А така, и царицата, чудесно. Това, както се сещаш, е оная щука Ели, жена му.

Сашето е видимо доволен от развоя на играта.

- И сега, когато нещата изглеждат доста добре за черните, идва нашият ред! Ти, брат ми, вече играеш с мен. Обръщаш посоката и късмета на Емо Мардата почва да чезне… Един ход на офицера и жена му е аут.

Владо гледа дъската, чопли зъб.

- Саше!
- А?
- Мат си, бате…

© internet

Днес в двореца една от ловните хрътки побесня. Така и не стана ясно какво й стана, дали заек я е ухапал или някоя друга горска гад, но малко след като Щраус и ловната дружина се прибраха започна да вие, да тича в кръг и да си гони опашката. Щяха да я застрелят още тогава, но Щраус помоли да изчакат до сутринта и тогава да преценят състоянието й.

Едва ли някой, дори самият Щраус, би отделил извънредно внимание на случката, ако не беше зловещото безпокойство, обхванало всички ни малко след залез слънце. Воят на кучето стана нетърпим и заглуши вечерния оркестър, който по това време все още репетираше на двора. В името на спокойствието и доброто храносмилане заповядах на двама от слугите да отидат и да го застрелят.

Какво ли не бе обаче учудването на всички, когато по време на вечерята побеснелият пес връхлетя обсебен в залата, прекоси я по цялата й дължина, поваляйки чаши, подноси и слуги и скочи право през стъклата на последния от западните прозорци, този който водеше навън, извън границите на двореца.

- То избра свободата – проплака контеса Маджордома Маджоре ди Гонфалониери.

Нещо като обща въздишка на облекчение премина през огромната, отрупана с храна маса. Слугите се захванаха да чистят стъклата и никой в този момент не разбра, че кучето, в шеметното си бягство бе успяло да ухапе една от придворните дами, 19 годишната Вийет, дъщеря на ерцхерцога на Ингелщадт – Людовик. От уплаха и учудване тя не издаде и звук, само набързо погледна изпод фустите си, за да види двете малки червени дупки от задната страна на бедрото си.

/следва продължение/

Но пък така му беше по-топло, а това го успокои.

Няма как нещата да са едновременно успокояващи и страшни.

Замисли се за реакцията си. За втренчването в нещата, които бяха необясними. За липсата на реакция. Беше загубил учудването си, откакто загуби по-голямата част от спомените си – нямаше сили да се учудва на всичко, а нямаше сетиво, с което да отсее странното от естественото. Беше му останало единствено смътното усещане, че предметите трябва да си стоят неподвижно, докато не ги премести той самият.

Спомените му изглежда не бяха съвсем изчезнали. Усещаше се сякаш паметта му беше разместена – всичко си беше там, просто не знаеше как да се ориентира. Чудеше се дали ще успее после да възстанови някаква поне подредба.

Постепенно губеше понятие за памет.

Изплува от замислянето си и проследи къде се беше закачил погледът му. Кракът на леглото упражняваше такъв силен натиск върху пода, че го беше огънал. Как така леглото беше тежко само от едната страна? Втренчи се в пода. Или пък той беше омекнал? Наведе се и го пипна. Всичко си му беше наред. Подуши пръстите си. Реши да не ги гледа, защото не знаеше дали погледът му не предизвиква промените – печката беше започнала да се приближава към него откакто се беше зазяпал в копчето й.

Погледна го пак. Голямо и червено. „I / O”, му каза копчето.

Затвори очи и вдиша дълбоко. Копчетата по принцип си мълчат.

После бързо ги отвори – когато беше със затворени очи, всъщност гледаше вътрешната страна на клепачите. Искаше поне в клепачите да е сигурен.

© Yvian

Прастар старец ми подари кристал и ме посвети за шаман.

Сред сплетените лиани в сърцето на джунглата изникна изгубен храм.

Крясъците на маймуните наближаваха, а с тях и убеждението, че това не са маймуни, а древни, огромни и страшни човекоядни ягуари. От онези, които са причинили тайнственото изчезване на една от най-древните и развити цивилизации на света.

А гъби нямаше…

* * *

За игуаните

© Yvian

Тези бяха по-различни от другите. И те познаваха квадрата, триъгълника и кръга, още от много отдавна, бяха невероятно задълбочени астрономи, ненадминати в рисуването и архитектурата, живееха в огромен метрополис, също както и другите. Обаче не живееха в джунглата, а на брега на морето и плаваха нагоре-надолу по крайбрежието, за да търгуват с най-ценните семена от какао. Но не се отдалечаваха от брега, защото лодките им не бяха много устойчиви.

Затова и домашните им любимци бяха игуани.

* * *

Мексиканска кашлица

© Yvian

А, да. Да ви кажа, тук всички сънуват. Също така всички се занимават със смъртта. Радват й се, чакат я, празнуват и тя някак си не е толкова страшна. Казва се Катерина и е скелет, но понякога е жена с папагал, а понякога – капиталист с папионка и куче.

А аз кашлях откакто пристигнах. Къса, рязка кашлица идваща някъде от средата на гърлото, от тези дето никога не можеш да изкашляш, с дни и нощи.

Дали се умира от кашлица?!

Ще има и още…

От другата страна на оградата, външната, е много по-ниско, не повече от метър и половина. Там из храстите често се крият прислужници, дошли да изпушат по цигара или просто да помързелуват в безопасност от господарите си. Ако имаш късмет можеш да се целуваш с някоя от тях. Хубавото е, че не носят червило, за разлика от наконтените лигли, които спят по стаите на двореца.

Веднъж заварих една такава в собственото си легло. Изглеждаше сякаш спи, но щом се приближих започна да се смее, да повтаря името ми и да миаука като котка. Целунах я, разбира се, нищо повече, но по-късно дукесата забеляза червените петна по ризата ми и една седмица не ми проговори.

/следва продължение/

© internet

Твърде много знаци.

© Hollywood

Тази седмица въпросът е доста сериозен. Задава го Nebulosa:

Н: Имам въпрос. Какво се прави, когато ти се пее, но не е прилично да се обаждаш, защото всички са заети с много сериозни неща?

Л: Здравей Неби. Ако те е страх да пееш, можеш да свириш, например на някой инструмент.

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

…

- Скъпа, прибрах се, спри климатика, реших проблема.

@ detskazakuska.com

Моля, задавайте своите въпроси или Лейла ще си ги задава сама.

Уилфредо влезе почти безшумно в спалнята и се промъкна до леглото. Обзе го нов екзистенциален прилив на паника. Защо тези няколко часа на еуфория в бара, часове на ожесточено крещене и танци, не можеха да продължат вечно? Защо всичко хубаво в живота след миг изчезва и се превръща в объркан спомен?

Както беше с дрехите, Уилфредо се шмугна до Хулия и я прегърна. Ръцете му намериха гърдите й, заспали и меки и загърбвайки мрачните си мисли той започна да я целува по раменете и врата. Внезапният пристъп на страст продължи около минута, но съпругата му така и не даде признаци на живот. Отчаян, Уилфредо се изправи и седна на ръба на леглото. Вдигна едната й ръка, задържа я за кратко във въздуха и после я пусна. Ръката тупна глухо върху матрака.

- Безчувствена, студена кучка – промърмори Улфредо и задърпа вратовръзката си.

…

- НЕЕЕЕЕ! Ох, леле НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ.

Звук от резки спирачки.
Жена тича пред колите, точно където изскачат с бясна скорост и разцепват мрака на тунела.
Жената тича, навежда се и после тича обратно. Носи нещо малко и черно.
Зъбите са бели, а кръвта тихо тече. Няма вече, няма вече.

…

Минути тишина, никой не знае какво да каже.

…

- Та казвам ти, 30-ти е вече, трябва да я платя тази сметка или ще ми спрат телефона…

М: Скъпа Лайла, забравих нещо, ама не помня какво. Какво са паметта и забравата?

Л: Здравей, Ману. Отговорям ти между две домашни, че бях болна и три седмици не ходих на училище. На теория всичко е много просто: едното служи за запомняне на хубавите неща, а другото е когато например искаш да забравиш нещо лошо. Истината обаче е, че хората често ги бъркат, както бъркат умно и глупаво или зелено с оранжево. Защо иначе понякога помним дребни и глупави неща, а забравяме например рождения ден на някое дете, или че е Коледа, или нещо друго вселенски важно?

Някой от вас, драги зрители, има ли какво да каже по въпроса? Аз лично довършвам това домашно и отивам да карам шейна! До следващата събота!

© internet

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

Понякога съм тук. В друг момент, точно тогава съм и там. У дома наричам и двете места. Така съществувам цялостно. Доброто и лошото в мен се свързаха. Не помня кога и как пристигнах в Града. Знам само, че го исках и се случи. Това всъщност са моите истории от света, в който никой не използва думите. Светът на красотата. Или Града, както го наричам. Нямам име тук. Знаят ме като инженер на човешката душа . На Земята, където съм роден името ми е забравено. Там съм обикновен мечтател и се грижа за децата, с които опознаваме света. Заедно в игрите.

Н: Здравей Лейла, колко струва свободата?

Л: Здравей Нова. Свободата ти струваше точно 37 лева плюс фиш за още 20 лева.

@ Basso Pomade

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

Яма хвърлил отново, този път и трите зара. Първият паднал в Брюксел – тройка. Вторият ударил Хирошима, а третият – Нагасаки. Общо – пак пет. Нямал ден Яма. Нямала ден и Земята.

Дошла жаба – стара баба. „Барбра Страйсанд“, представила се. Събрала заровете, разчистила под тях, запяла. Пяла на боговете за живота и късмета, за любовта. Пяла им как след нощта идва ден и че нощта е, което ти трябва.

Харесала се на боговете песента й – Иуда се оживил, Йода пораснал. Единствен Яма нехаел. Нямал ден, наистина. Слушал песента, разбирал я, но си мислел за нещо свое. Дошъл момент, когато мисълта му спряла. Успокоил се Яма, замахнал и посякъл Барбра. Та от плачка – пак играчка!

Скоро стана ясно, че съм и ужасно привлекателен за момичетата. Когато играехме футбол пределно острият ми слух нерядко долавяше реплики като „Виж Т. как красиво тича!“ и съответните въздишки, които долитаха в отговор. Не се стараех да тичам по този начин, просто така ми се получаваше – почти като на забавен кадър, а същевременно винаги успявах да изпреваря противниците.

Когато навърших 18 години вече бях спал с 11 момичета. Веднъж лежахме с М. в таванската й стая и гледахме небето. „Щастлива съм“, каза тя и после се разплака. Поисках да я успокоя. „Какъв късмет имам, че те намерих“, прошепнах в ухото й. Не бях излъгал и все пак – когато погледнах в очите й разбрах: действително бях късметлия, но не заради нея, а заради самия себе си. Нещо вътре в мен ме караше да се чувствам безкрайно щастлив от факта, че аз бях аз, че природата, в безкрайната си мъдрост, беше решила да ме сглоби по такъв фантастичен начин, с тяло и сила на полубог, мозък с безгранични възможности и – хаха – способност за съчувствие.

© internet

И ето ме днес. Какво ли не опитах през всички тия години. Не във всичко успях, провалих се доста пъти, забогатях, фалирах, пак забогатях и отново профуках богатството си. Притежавах просперираща финансова компания, живях на яхта десет години, обиколих света, създадох лаборатория за изследване на рака, осъдиха ме за промишлен шпионаж, а жените, за които непрекъснато се женех и развеждах разграбиха цялото ми имущество.

Последно реших да обикалям бреговете на Амазония. Завъртях набързо малък бизнес с пружинни часовници, с приходите от който си купих лодка и отпътувах. Всеки ден виждам невероятни неща. Какво ми дава сили да вървя из тези колонии от прокажени и да не се разболявам? Наближавам 120-ата си годишнина, а се чувствам все така жизнен. Безсмъртен ли съм? В началото се пазех от болните, но това бе по-скоро погнуса, отколкото страх и не след дълго започнахме да се прегръщаме, да използваме едни и същи кърпи, да допиваме чашите си и да си дояждаме десертите.

От два месеца съм в Сан Пабло. Снощи организирах постановка за болните. Аз бях Ромео, а Гилерма играеше Жулиета. Представлението завърши с продължителна целувка. Въпреки бурните ръкопляскания нямаше как да не чуя пресипналия й глас на финала: „Щастлива съм“. „Не, аз съм късметлия, че ви намерих“, с мъка успях да отговоря и този път собствените ми думи ме учудиха безкрайно.

Пръстите на краката ми са замръзнали. Опитвам се да ги размърдам, а скрежът между тях се рони и скърца. Цяла вечност плаваме скрити в трюма. Загубихме представа за време. Според Алексей корабът е отвлечен от пирати и е на път към Сомалия. „Ако съдим по студа, по-скоро към Арктика”, поправя го Олаф. Към Северния Ледовит Океан. „И сме отвлечени не от пирати, а от пингвини.”

От пирати-пингвини!

Потрепервам. Представям си ги въоръжени до човка със саби от моржова кост – еднооки и жестоки. „Ха-ха! Ловя пингвини с една ръка”, – успокоява ме Алексей и ми показва огромната си длан. Изпод ръкава му надничат татуировки – котва, лъв и пингвин, оплетени с въже. „Спомен от морското ми кръщение в Кирибати”, изпъва гърди той и подръпва ръкава нагоре, за да ни покаже как въжето опасва мускулите му и стига чак до сърцето.

„Само ти, сърцееее, си ми прияяятеееел” – започва да пее опасаният с мастилено въже мавър, а нас ни потичат сълзи от ръждясалия звук на песента му. На завоите в гърлото му звукът залита, боде и дращи. Напъвам се невидимо да запуша уши – все пак не искам да обиждам Алексей. „Не се измъчваааай, не се погубвааааай” – вие той и заглушава студа. Даже корабът забоботва подозрително, сякаш се моли за пощада. Хряс! Алексей и корабът рязко спират, куплетът набива спирачки в гърлото му.

„Момчета” – казва той дрезгаво – „Пристигнахме”.

(следва продължение)

Тръгнала тя, статуята, от своя дом, Великденските острови и бавно закрачила през морето-океан. Крачила с години, с векове дори, докато стигне друга суша. Там тя поостанала няколко столетия, защото измислила друга думичка – умора, но после пак се сетила за скуката и тръгнала на път. Хиляди и хиляди години обикаляла статуята земята, измислила много думи, много думи и научила при срещите си с хора, животни и дървета. Веднъж, точно по Коледа, тя стигнала до малка страна, обитавана от красиви хора. Те я посрещнали според  техния обичай, с хляб и сол, и после я попитали дали може да прави чудеса. Първо се поинтересували дали върви по вода. Статуята, която била пребродила морето-океан им отговорила утвърдително и дори обходила най-голямото езеро, за да им покаже как, точно за една година, до другата Коледа. Тогава хората се събрали пак и поискали да разберат дали статуята може да лекува неличими болести. Статуята, която не знаела думата болест, казала, че може. Довели хората едно момиче с чудно красиво лице, но било то куцо и сляпо. Статуята тогава рекла на момичето да я прегърне и така да остане до другата Коледа. Така ги и оставили хората, те не се интересували дали ще живее момичето, защото то не било красиво като тях. Оставили го да прегръща статуята без храна и вода цяла година. Пак по Коледа, хората се върнали и видяли момичето в обятията на статуята. То се обърнало към тях, усмихнало се, казало че ги вижда всички и хукнало щастливо  към голямото езеро, обходено от статуята предишната година, да се огледа. Било по-красиво от всички други . Засияло от щастие и полетяло  Тогава хората попитали статуята дали може да съживява мъртвите. Статуята не знаела какво е да си мъртъв и казала, че може.  Хората донесли едно дете, което се било родило без сърце и което било умряло в съня си предишната вечер. Поставили го близо до статуята и си тръгнали. На следващата Коледа всички хора се събрали да видят дали детето е оживяло. Отишли до статуята. Тя била сама. Попитали я къде е детето. Тя им отговорила, че се било събудило, казало, че има сърце в гърдите си и полетяло усмихнато. Тогава красивите хора, които били родени без сърца, казали на статуята, че са им омръзнали чудесата. Казали още и това:

- Как може да правиш тези чудеса като си толкова грозна? Ще те убием!

Статуята не знаела думата грозна, нито думата убийство. Затова се усмихнала мълчаливо. Хората я вдигнали и я запратили в най-дълбоката бездна в страната си.

Оттогава и до ден днешен хората със сърца чакаме по Коледа да се случат чудеса, но се страхуваме да надникем дълбоко в себе си и да ги потърсим. Там усмихнато ни чака статуята.

Преднова година – преднов късмет.

PS: Ако някой от вас има представа защо не ни работи RSS-а нека ни пише на познатия имейл: letsburn/маймуна/burningpeople.net. Ще бъде почерпен с „питие на деня“.

За първи път обаче ми се случваше родителите ми да забравят, че е Коледа.

Какво да ви кажа за родителите ми. Не са лоши, но са малко разсеяни. Иначе са мили, не се караме много. Тая година Коледа се падна в петък. Мама беше излязла някъде пак, а татко се беше затворил в студиото си и репетираше. Чувах стържещите звуци на китарата и измъчените излияния, които излизаха от малката стаичка и не знам защо, но ми ставаше хем тъжно, хем весело. Може би просто такава е неговата музика. Но това е друга тема. Тъкмо се насочих към хладилника, за да си потърся нещо за вечеря и какво да видя: на перваза на прозореца седи едно малко, дребно, коледно човече! Имаше малко бяло лице, с малко, но много червено чипо носле и искрящи от червенина уши, които стърчаха от червената му шапчица. Беше облечено в червени дрешки и стоеше съвсем неподвижно, с поглед вперен в нищото пред себе си.

Приближих се до него и го побутнах леко. Казах му здравей, но то не реагира по никакъв начин. Бутнах го пак, а то просто се премести малко встрани.

- Хей – извиках – Ехоо… – пак нищо.
- Егати апатията – си помислих с известно разочарование. За миг бях повярвал, че това е подарък, изпратен лично от Дядо Коледа, тъй като обективно погледнато наистина бях слушал много.

Изведнъж почувствах нещо. Някъде отвън тъмна сянка се стрелна към прозореца. Чу се пронизителен писък и човечето, както си седеше изведнъж подскочи ужасено. Тъй като съм безстрашен нинджа веднага реагирах. Хванах човечето с едната си ръка, докато с другата нанесох тежък удар с мухобойката по главата на сатанинския прилеп, който ни нападаше. Той се разлетя ужасен. Явно не бе свикнал да среща такъв отпор. Човечето още трепереше в скута ми. Татко ми надникна.

- Какво става?
- Нищо, тате – отвърнах. Не знам защо скрих човечето и от него.
- Добре. Хапни и ела да чуеш нещо.
- Добре, тате.

Каква чудесна Коледа, си помислих, докато галех малкото човече.

© Basso Pomade

Снощи беше първият ми рожден ден по новата система. Беше доста приятен. С Коко цяла нощ обикаляхме, играхме билярд, ходихме на казино и накрая на стриптийз бар. Чак на сутринта установих, че съм профукал цялата си заплата, когато Имелда ми остави поредния си тлъст списък за пазаруване. Налагаше се спешно да измисля нещо.

Работата ми не е кой знае какво. Маркетингов специалист съм. Ето например какво работих днес. Взех списъка с продукти за пазарене, които ми бе оставила Имелда и го разпечатах. После изрязах с ножица всяка отделна поръчка и сложих листчетата в една празна кутия. Разбърках ги хубаво и ги занесох на шефа ми. Той бръкна, извади едно и го прочете на глас:

- Торба кроасани – каза той и ме погледна.
- В една торба има десет кроасана – поясних аз – Намисли си число.
- 888 – каза Лендън – А защо е всичко това?
- Нарича се декомпониране на пазарната реалност, шефе.

Лендън се замисли.

- Джордж, имаш ли нужда от почивка?
- Не, шефе, но ми трябват малко пари.
- Но нали вчера получихте заплати…
- Имам рожден ден, шефе.
- Кога?
- На 19.
- Хм. Не беше ли някъде около Коледа?
- Беше.

Лендън бръкна в портфейла си и извади няколко банкноти.

- Мога да ти дам 80.
- Шефе, ти си ужасно мил човек.
- Няма нищо. Ще ти ги удържа следващия месец.

М: Здравей, Лейла. Няма кой да ме гушка. Питам се, дали мога сам да се гушкам?

Л: Благодаря за въпроса, Марк. Може, но е много тъжно.

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

9:09 На вратата се почука.
Аз съм героят.
Добре. Изчакайте.

11:18 Врата и почукване.
Аз съм, героят.
Добре. Почакайте.

14:20 Почукване.
Героят съм аз.
Чакайте.

16:30 Същото.
Героят съм.
Съжалявам. Приказката свърши.

Случка втора

9:10 На вратата се почука.
Аз съм героят.
Добре. Почакайте.

11:19 Врата и почукване.
Аз съм, героят.
Съжалявам. Днес търсим лами.

Случка трета

9:11 На вратата се почука.
Аз съм героят.
Добре.
… нищо. Затваряне.

В първите две случки героят проявява типичните емоции на учудване, гняв, обида, неразбиране. После отива до магазина и си купува ябълки. Жълта превъзходна.

В третия случай героят е читателят/ зрителят. Качва се на сцената. Извикан там. За пет минути. Мълчаливо.

Уточнение. Подредбата на случките е не една под друга, а една до друга. Като азиатски календари.

© internet

Тази седмица въпросът е на Финдъс:

Ф: Здравей, Лейла. Искам да знам докъде стига космосът на магълите?

Л: Здравей Финдъс, този въпрос наистина ме затрудни. Налага се или да погледна в магическите си карти, или да се обадя на чичо Дони. (…) Чичо каза да си гледам работата. Цепих картите и ето какво излезе: „плачещо слънце и биещи се близнаци“. Какво означава това? Някой иска ли да каже? Това означава, че трябва да слушаме родителите си и че не трябва да се караме помежду си, защото (колкото и малък да е) космосът стига за всички! До скоро!

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

© lary sparrow

вероятно мнозина от вас вече знаят, че 7 години изследвам подробно дъгата, но едва наскоро успях да изолирам част от нейните реални тонове. споделям откритието си по-горе. мисля, че би могло да ви свърши много полезна работа.

така, айде сега кой ще пие чай с мен тази неделя у дома?

по истински случай

Почвам да се въртя в кръг. Мама ме прикотква, хваща ме за ръка и ме води нанякъде. Пуска ме в кладенеца за да ми мине болката, казва. Утаявам се дълго-дълго, излизам на пуст плаж и чувам морето наблизо. Отварям очи, вече си виждам както преди, оглеждам се. Пусто е и е жълто. Не ме радва гледката, свивам се на зародиш и отново затварям очи. Насекоми ми накацват клепачите.

Понадигнах се. Над мен – мъртви звезди и живи снежинки. Отръсках се от снега, завих Малин с Евгени и станах. Викам си, сега ще походя малко моряшката, докато никой не гледа. За малко да се пребия! Пуснах подовото отопление и слязох да си взема нещо за хапване.

Огледалото в балната зала беше цялото изписано – корабния дневник. Последната сводка беше „Жени и вино, вино и жени!”. Отгоре някой беше добавил „ДА КУПЯ”. Почерка на Малкия. И откъде е намерил червило? В нишата под огледалото видях бурканче шипков мармалад и бисквити. Направих си една тава. Излегнах се на пода, захрупах и зачетох дневника.

Някой юнга в киното явно добре се беше позабавлявал. Повечето надписи изглеждаха сериозни, писани като пищови за дубльор. Горе снимат бой с шпаги, а когато смъртно раненият се просне и забрави последните си думи, през дъските се процежда „Заклевам те, кажи на Доротея…” и после се разбира, че не било Доротея, а Теодора, а дубльорът има дислексия и откъде го намериха тоя, с дислексия, клаустрофобия, а и мизантроп!

За всичко това, юнгата не го е било грижа. Но за мен той се беше погрижил добре – с червен маркер, близо до една сянка, беше нашарил една карта. С хиксчета и черепчета и буквички! Много обичам карти!!!

(следва продължение)

Ч: Здравей, Лейла. Какво представлява влюбването?

Л: Здравей Чон, благодаря за интересния въпрос, но и той, както останалите е твърде лесен. Влюпването се наблюдава при малките динозавърчета, когато поради една или друга причина след излюпването си те се прибират обратно в яйцата. До следващата събота!

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

БП: Здравей Лейла! Винаги съм искал да знам какво се случва с хората, след като умрат? Благодаря.

Л: Здравейте Басо. Много просто – превръщат се в скелети на динозаври.

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

Нощта падна с първия сняг. Излегнахме се на палубата и загледахме небето. Прибрахме платната, за да не ни пречат. Пуснахме котва в едни шипки, Малкия дръпна ръчната. Нали сме нихилисти и не псуваме, прекарахме в тишина поне два часа.

- Хубаво е! – каза Тайра по едно време. Момичетата май не бяха виждали сняг досега.

Хубаво беше. Снегът ни направи любезни и мудни. Отдадохме се на мисли, никой не мислеше да настива. На едното ми рамо дремеше Малин, на другото – Евгени.

- За какво мислиш? – попита ме Евгени без да се обръща.
- За същото.

(следва продължение)

ГТ: Лейла, кое е най-забавното нещо на света?

Л: Как кое? Разбира се, че смехът е най-забавното нещо, какво друго.

Моля, задавайте своите въпроси към Лейла и всяка събота тя ще отговаря на един от тях.

- Нали знаеш какво трябва да кажеш, когато те попитат? Обичам го, запомни ли. Обичам го повече. Него. Качвай се сега. Закъсняваме.

Затворени врати. Колата се движи с ограничителната скорост. Обичам го. Обичам я. Обичам ги. Къде отиваме сега. Харесвам тази кола. И другата е хубава, но там ме слагат отпред. Не мога да си играя с играчките. Както сега отзад. Спиране на светофара. Пет малки черни пръстчета докосват русата глава отпред. Слънцето се подава над покривите. То е изрусено.

- Къде са ми пастелите? Искам да рисувам. Искам да нарисувам теб и слънцето. Моля те.

Потегляне. Мълчаливо. Пастелите са оставени разхвърляни в коридора. На малката масичка. До разпечатания плик. Друг. Показващ крайната цел на колата. Времето минава и събира пастелите в кутия. После. Липсва само един. Малък, неизползван. Черен. Скрит под възглавницата.

Мястото.

- Закъсняваш. Нали ти се обадих сутринта, за да ти напомя за часа. Точност. Коректност. Това ни липсваше. Винаги. Хей, а ти как си? Помниш, нали?

Пет големи бели пръста докосват къдравата малка черна главица. Обичаш я. Нея. Повече. Не тях. Не тези пръсти. Това му напомнят, галейки. Другите думи, казани в другата кола, отпред. Вчера. По краткия път към другата къща. Пътуващи мечтаещи играчки. Премествани и разноцветни. С липсващ черен цвят.

Мястото. Вътре.

- Седнете, ако обичате. Там. Да, там е добре. Ще чувате мен и детето. Детенце, ела насам. Не се страхувай. Искам да те попитам нещо…

Обичам ги. Обичам ги. Тишина.

Пликът е запечатан.

Аз съм малко дървено човече
В гора от латекс
В гора от латекс
Аз съм малко
Пи-ба-би-би-ба
Аз съм…

Някой мина под прозореца. Беше Скъперника – единственият човек в Града, който върви пеша в този час на нощта. Оставяше зад себе си диря от светнати прозорци – новите един по един се показваха да разберат кой, the fuck, ги буди час преди алармата.

Джон Лури загаси и се приготви:

Деветдесет
От мен
И от теб
Деветдесет
Или деветнадесет
Нощи
Нощи не спя

Таксито подмина Скъперника и недоволно спря. От него се изсипаха няколко гримирани маймуни, последната плати и затвори грубо. Псувни изпълниха купето, а в затворен обем те са неефективни. Пауза.

Скъперника се обърна и ги видя. Не отиваше на добре разходката. Той влезе в първия клуб, който видя от тази страна на улицата, маймуните го последваха.

Преди да започна
Този концерт
Искам да го посветя
На себе си
На своите приятели
Не вярвате ли?
Ха!
Този
Как беше? Концерт, да
Този концерт
Е за милите ми
Благодаря
„Малки радости“

Маймуните си поръчаха кана Newcastle. Скъперника седна на тяхната маса. Сърцето му се изпълни с безадресно уважение и го заболя глава.

- Имаш ли шах с големи фигури? – попита той.

Единственият шах, който някога бях имал беше един руски, бял, миниатюрен, с магнитни фигурки. С него играехме с брат ми, когато се возехме по самолети и кораби в безкрайните пътувания на родителите ни. Всъщност, бях учуден, че колегата ми играе шах.

- Как така големи? Колко големи? – От малък не бях играл на тази игра.
- Еми големи, истински, ей такива – посочи ми той.

За какво ли му беше този шах? Представих си как синът му се хвали на дъщеря ми: „А пък тати ме научи да рисувам с туш“, „тати ме научи да познавам часа“, „тати ме научи да играя шах“. През нощта бях сънувал как се губя в някакъв средновековен град. Аз бях на ред.

- Аха, аз помислих, че говориш за наистина големи…
- Не. Имам предвид съвсем обикновни…
- Как така обикновени?
- Не е важно. Забрави.

Не можех да му позволя да ме победи.

- Знаеш ли? Струва ми се, че Джордж има такъв шах.
- Кой Джордж?
- Няма значение. Забрави.

Колегата ми ме изгледа продължително. После стана и се запъти към кухнята.

- Предаваш ли се? – извиках след него.

© Albert Conus

- Мануш, сега е твой ред да почерпиш. Последната луна бе моя. А днешната е толкова красива. Не я пропускай. Макар и циганин, ще пия ром.

- Разбира се, Яшаре. Но друга ми е жаждата. Барман, сипи по два вангога. И един за теб. Побързай. Работа ни чака. Нощта е кратка. Поезия изпила е небето.

Поръчката бързо се изпива. Донесена е. Вратата се отваря. Музиката се заслушва. Тъга обзема двата стола. Ханът с очите-прозроци последен ги вижда. Нощта ги загубва. Пътят, който води натам е красив.

© Alfons Toaster

Ако имате въпроси, моля пишете на мейла или ги задайте в полето коментари.

Завий половинка обвилно,

Рожба закътай наскришно до тялото,

Свойто пусни по склона към мен –

Трета ресница пробудил хладилникът.

Летовниците почти не го забелязваха, беше дребосък, а и то самото не им обръщаше внимание. В стаята си, която не беше с прозорец към брега, то нарисува внимателно кръг. Раздели го на дванайсет и махна сектор обхащаш пет деления. Останалото оцвети в златистопясъчен цвят. Майка му няколко пъти го помоли усмихнато да махне „тази смешна рисунка отрязана пита сирене“. Хлапето, също усмихвайки се, обеща. Рисунката, която бе над леглото му, не само, че не беше махната, но и бе допълвана. Невидимо за другите.

Видимо за майка му обаче бе неговото дълго отсъствие. Сезонът свършваше и хлапето хукваше към брега. Там, то веднага забеляза играта на къщата с вълните и я допълни със своя. Дори не попита за позволение. Прокарвайки вниматено ръка през пясъка, то рисуваше пътища, по които вълните влизаха усмихнати. А около пътищата, с мокрия пясък върху брега, изливаше фантазиите си в причудливи форми. Толкова странни бяха понякога, че дори брегът, видял почти всичко, учудено се взираше. Къщата и вълните пък стояха притаени отстрани, спрели собствената си закачка. Мечтаеха. Минаваха месеците. Летовниците се връщаха и играта спираше. Поне за хлапето.

В първата седмица на април, няколко дена преди да се чуят клаксоните, хлапето бе там, заедно с къщата. Вълните почиваха отстрани. Пристигна изненадващо подранил автомобил. Издадоха го двете светлинки в сумрака.

- Тониньо*, хайде прибирай се. Имаш гостенка. Една принцеса ще ни гостува лятото.
——————————————————————————————
* Тониньо- /умал./ от Антони

Ако умра на Хелоуин направете си майтап с трупа ми. Маскирайте го като мумия и го сложете да лежи близо до масата с коктейли. Не забравяйте да оставите чашка с питие до него.

- Отидоха за кола – обясни Малин. – Скоро ще се върнат.
- Как се чувстваш? По-добре ли си? – загрижи се Олга.
- Ох! Беден ми е немският да изразя как се чувствам… – изстенах. Неудобно е, жена е!
- Пробвай да поспиш. Ето!

Послушах я, затворих очи, но болката се вмъкна също вътре, под клепачите. Говореше ми нещо и държеше да я слушам. А аз никак не исках да я слушам, никак! Как се преживява това? Сега ще видим…

Музика! Ето това ми трябва! Тайра изтегли изотгоре една дъга и засвири:

- Ще си добре! Само слушай.

Болката се излегна в една кухина и се умълча. Затананика си. Ако ви питат, да знаете – болката има абсолютен слух! Ще се оправя! Винаги съм се оправял.

Михаил дойде първи и ме срита по братски:

- Красавице, наспа ли се?
- Какво? Какво??
- Какво „какво-какво“? Виж каква кола намерихме само, а?!
- Но това е кораб! – денят започна добре, а и добре продължава.
- Какво като е кораб? На колела е. Долу, на магистралата, някакви снимаха филм, от тях е.

Другите се чуваха откъм палубата. Бяха във видимо добро настроение. Оказа се, че са намерили в трюма алкохол и прожекционна техника и ни повикаха да се включим в странните им ритуали. Евгени, който беше успял вече да се нарани и напие, рецитираше поема с много гласни, а Малкия люпеше ретината на брат си със светкавица. Михаил им викна да ни хвърлят мостика.

Включихме на газ, а за икономия опънахме и платната. Всички вече бяхме прилично гладни и решихме първо да идем на лов. С Тоно на руля можехме да се поотпуснем. Поотпуснахме се.

(следва продължение)

Скут, какво би ни разказала за себе си?
Само важното.

Какво е важното за теб, Скут?
Приятелството.

Как се ражда и живее приятелството, Скут?
Без кръв, с растящо П и добри спомени.

Пазиш ли спомени, Скут?
Завинаги.

Колко Приятелски глави помниш в себе си, Скут?
Колкото може повече.

Всички ли са минало?
Всички са завинаги – минало, настояще и бъдеще заедно.

Не ти ли тежат толкова време и големи П-та, Скут?
Щяха, ако ги виждах празни.

Ти виждаш, Скут?
О, да. Чудесна интергледка.

Благодаря за нея, Скут!
Не ставай, щом ти е уютна.

- Слушайте ме сега внимателно – започна той направо, без излишни любезности – От всичко на света най-много мразя две неща. Първо: да ме питат нещо… – Спря за малко, за да усети ефекта от думите си. Всичко бе изрепетирано до съвършенство. – И второ: някой да ми каже, че нещо не може да стане!

Зайците слушаха със свити сърца. Симо ги изгледа с презрение. Изведнъж му хрумна нещо. Нещо качествено ново и оригинално, нещо, за което 15 години не се беше сетил, че може да каже.

- А! И още нещо: Мразя ви и вас! – Симо се изплю и излезе от стаята. Никой не успя да види усмивката му.

Първо уби себе си. Оказа се лесно. Кръвта потече през дупката. Не остави писмо. Изправи се и тръгна напред. Стигна до бара. Сложи си вратовръзка за да влезе. Там гръмна двете кучки. Любимите му. И обичливите. Най. Оазисът не беше далеч. Три малки прасенца отлетяха към свинския рай. В бара похапнаха пържоли. После извади компаса, за да види последния изток. Но остави севера последен. Земята без посоки се завъртя. Пустинята порасна. Петата планина не поиска пощада. Беше поискала да види само картината. Тази със слънцето. Почивайки за малко върху срутените камъни, намери в джоба си надраскана комбинация сред хаоса. Гръмна безмилостно шестицата и джакпота офейка във времето. То, времето, в замяна докара Блейк, който, както и останалите, се телепортира за последно, преди да бъде достигнат. Животът в спираловидна осмица се помоли за последно в един храм на непозната планета. Събличайки реалността дочака края си. Годината бе 2005. Застреля и планетите. ВСИЧКИ. А спътниците се разбягаха. Слънцето от картината отвори очи. Беше останало само. Самотата го накара да заплаче. Сълзите изместиха светлината в системата.

По млечния път се моташе лисицата. Крачеше бавно, небързайки. Очакваше ставането сутрин. Пиеше млечен шейк от сламка. Носеше последните десет рози във вселената. Звездите чуха изстрелите след милион години. Пътят бе озарен от падналите рози, които оцветиха безкрайността. Лисицата изскимтя уплашено. Сви се на кълбо и зачака. После видя бляскавия пистолет. След това и принца. Тогава разбра целта. Невидимото беше станало видимо. Те тръгнаха.

© Basso Pomade

На далечния бряг намерихме изоставена бензиностанция. Понечих да почукам, но още непосегнал, вратата се отвори и отвътре се показа вещица.

- Какво искате?
- Какво имате? – Евгени пое разговора.
- Първо, Олга. Разбрана е, мълчи. Ходи последна в колоната. Срива стени, вдига кули, беси злодеи. После – Тайра. Тя ми е най-отдавна. Тайра е лукавица – вие плитки от думи, приспива будните и буди мъртвите, лети. Тоно е дяволица на късмета. Работи самостоятелно, не слуша. Удвоява шанса за успех и намира правилните пътеки нощем. И последно – Малин. Тя е още млада и мързелива, но има пророчески сънища и ги помни и разказва.
- Чудесно, колко е дневния наем на всяка?
- Първите три са по девет, Малин я давам за пет.
- Знаете ли, ние рядко излизаме. Искаме да прекараме добре. Да се разберем така – дайте ни ги всичките за три дни, за по двайсет и пет на ден, а?
- Ние, вещиците не се пазарим.  Предложете отново.
- Добре, осемдесет за всички за три дни.
- Бива.  Кой от вас ще подпише?
- Той! – посочиха ме другите без да помислят дори.
- Момко, навий си ръкава да не го оцапаш. Ето ти нож.

(следва продължение)

Сърцето погледна Тарльо в очите – радваше се, че има истински приятел, макар и слабак като него. Седнаха на ниската ограда и захапаха по един домат, който моментално потече по брадите им. Сърцето извади нож и наряза няколко дебели парчета салам, по които веднага избиха капчици мас, от жегата.

Нахраниха се набързо и усетиха, че са прекалили. Нямаше какво да правят с толкова храна, а и нямаше къде да я държат.

- В пустинята Сахара… – запя Тарльо.
- Със своятааа камила… – допълни Сърцето.
- Си мисля аз за тее-бее Милааа – завършиха заедно и гласовете им се отразиха в бялата варосана стена.
- А сега какво?
- Дай да намерим по цигара.

Няколко часа по-късно бяха седнали на покрива на лавката. Беше събота и успяха да изръсят почти цял пакет цигари от войниците, които имаха свиждане. Изтегнати на топлия покрив мързеливо наблюдаваха как вятърът носи листата по плаца.

- Ей, Василев, я изкарай „Радка пиратка“ – провикна се Тарльо.

Циганинът Василев хич не беше в настроение и засвири с кларинета най-тъжната и протяжна „Радка – пиратка“ чувана някога. В далечината двама войници излизаха през портала.

Освен мен никой не беше взел храна. Но имахме най-необходимото – цигари, фризби, лък. Михаил беше прекарал нощта на гарата, той ни осигури четка за зъби и вестник. Докато се разпределим кой къде да седне, стигнахме.

Гарата не беше гара, а спирка и влакът само намали. А може и да беше просто завой. При скачането се разпиляхме в продължене на километър, но се намерихме. Михаил си беше загубил колана на халата; подарих му своя. Зимата наближаваше и потърсихме завет.

(следва продължение)

© lary sparrow

продукти за двама: 8 яйца, 50 г олио, 1 л прясно мляко, 450 г кисело мляко, 3 с.л. извара, пармезан.

сварете твърдо 6 яйца. нарежете ги на филийки около 5 мм всяка. пригответе панировката, разбърквайки останалите 2 яйца. нарязаните филийки ‘изкъпете’ в панировката и поставете в предварително нагорещената мазнина. пържете до златисто и от двете страни.

за айрана смесете кофичка кисело мляко с 1 л прясно мляко. разбъркайте добре, прибавете изварата, пармезан на вкус, както и останалата
панировка. консумирайте охладен.

да ви е сладко!

очаквайте „таратор с прясно мляко и тиквички“, а за по-находчивите предстои публикуването на социо-лингвистичния очерк „мекици ∙ бухти ∙ понички ∙ донъти – изследване в дискурса на кулинарния материализъм“.

Откакто й писа, се промени идеята му за време. Вече го измерва в писма. Преди три писма имаше теч от горния етаж – аквариумът на съседите прекали. След още четири писма смята да се заеме най-сетне да си подреди снимките – онези от времето, в което можеше да държи фотоапарат.

Разчитането на всяко нейно писмо му отнема дни. Почеркът й е толкова мъгляв, че често погледът му се губи между буквите и отказва да продължи нататък. Страх го е какво следва, дали тя няма да му каже, че вече й е омръзнало, или че заминава за друг континент. А понякога е твърде уютно. Свива се в извивката на някое „С” и заспива там. „Д”-тата обаче го стряскат, някак твърде остри, твърде дълги са опашките им. „Ж”-то се впива в съзнанието му като миша лапичка и оставя болезнени, пулсиращи драскотини. А „У” е люлка и тихичко пее при всяко докосване.

Никога няма да се видят, той е сигурен в това. По-точно, тя няма да го види. Съвсем буквално. Отдавна вече е невидим. Когато чете писмата й, понякога сгъвката на лакътя му добива очертания, съвсем въздушни, но все пак отчетливи; понякога пръстите на краката му просветват с лек пукот, преди да изчезнат отново. Друг път е носът, който сякаш се задържа най-дълго – изкривен (от двете падания като беше на осем), луничав, в продължение на няколко букви виси някъде на метър над креслото, след което отново губи плътност.

Понякога си мисли, че е възможно именно тя да го направи видим. Но ще е за кратко, за момент само, а и ще се изчерви толкова силно, че капилярите по лицето му ще се пръснат. Миниатюрни вулкани от неконтролируемо вълнение. А не иска да я опръска с кръв. По никой начин. Би я заразил с невидимост.

После се наведе и я смачка, не обичаше да се привързва.

- Пречат ли ви? – я бе попитал.
- Ами честно казано имам доста работа.
- Те само гледат.

Когато се върна за тях, след два часа и половина децата още не се бяха усетили, че са изоставени, за разлика от продавачката, която му беше малко сърдита. Една седмица по-късно заспа на стълбите пред пазара. Преди това беше купил голяма мрежа зелени чушки. Ако можеше, щеше да си спомни, че случаен минувач се бе опитал да му помогне.

- Хей, човече, събуди се, ще ти откраднат чушките.
- Остави ме да живея – му бе отвърнал Уилфредо в просъница.

Откраднаха ги, беше по-късно обяснението му пред Хулия. Скоро след това забрави рождените дни на майка си и на жена си, родени на една и съща дата. Усети се веднага щом си събу обувките и видя цветята. Огледа се отчаяно наоколо, за да се измъкне от неудобната ситуация.

- Микровълновата! – изкрещя.
- Какво микровълновата? – попита Хулия.
- Подарявам ти микровълновата!
- Тъкмо щях да те попитам защо я няма.
- Хм, може би съм я подарил на някого.
- Може би на майка ти?
- На майка ми? – може би нещата не бяха чак толкова зле.

В рай номер 1 съвсем безгрижно и почти спокойно живееше Пийт Маравич. Безгрижно, защото не работеше, и почти, вероятно заради смущаващото гъделичкане на зачестилите му, нови сънища.

Пийт беше винаги заобиколен от красиви жени и мъже – освен когато не беше на сърфа. Сърф се кара сам. Понякога беше сам и пред фотографа, поискал да го снима с изправен до палмите сърф за поредните сънищни картички „Дриймс“. Тогава спокойният Пийт изваждаше на показ перфектното си тяло и ангелска усмивка. Готика. Щриба вместо щрак и готово. Отново на сърфа. Или в нечие легло.

Сънищата дойдоха като мечта. Мечтите, както знаем, са посичащо реалността мачете. Веднъж Маравич излезе на разходка с мачетето си. Попадна в планината и там видя сняг. Снегът го обсеби със своята различност. Отначало, докато пиеше “спрайт”, Пийт неволно добавяше по три бучки лед към нормалните пет. После дойде вятърът и прибави огромните непалмови дървета, отвеждайки сърфовия му вятър на кафене. Натрупа и сняг. Дълбок зеленикав сняг. Натрупването бе със сантиметър и половина сняг на сън. Така примамливо топъл. Пийт поиска да посети това място. Застана в необходимата поза „лотос“. Сънят предаде молбата му където трябва. После дойде Космическата огнена птица и вдигна Пийт Маравич от сърфа. Отнесе го до снега. Бял, красив и студен. Беше откраднал името.

- Влизаш ли?

Влизам.  Оказват се бюргери, всеки по седем точки.

- Още! – викам.

Цицореста дойка с кученце.  Добре.  Дотук седемнадесет.

- Дай още… – въздъхвам.  Да става каквото ще!

Анабаптист на колело.  По колко ли бяха тези?

- Двадесет и две, гориш!  Ако беше пеша – четири точки, но с колело е пет.

Шибани велосипедисти!!!

Първа точка от ежедневен списък за набавяне – чук за трош. на крадеца (, пълноз. хляб, мин. вода, мекичка тоал. харт.)

Фаровете на колата автоматично се адаптираха към трафика по магистралата. Очите й, изморени от няколкото поредни нощи, прекарани в пиене, известно време не виждаха какво се случва на пътя. Мозъкът й закъсня още повече да осъзнае видяното (картината е безжизнена без хилядите думи, които стоят зад нея).

Валеше от сутринта. През това време малките попови лъжички се бяха превърнали в жаби. Те покриваха магистралата – милиони, като жив килим по тъмния път. Колата се движеше с бясна скорост през тях. Хиляди умираха всяка секунда, а броят им нарастваше с увеличаването на скоростта. Погледна назад, но караше прекалено бързо, за да се види каквото и да било. И беше прекалено тъмно. Брутално. Почувства се като убиец на новородени. На милиони новородени души. Масово убийство с библейски пропорции, непоклатимата логика на смъртта.

Знаеше, че ще го види тази вечер и знаеше, че всичко ще завърши брутално.

От четири дни се лутам напосоки опитвайки се да заблудя жабите. Не посмях дори да мина през дома на Лили както тя ми беше казала за да не издам адреса й. Формата на муха наистина се оказа неподходяща за комуникиране с местните видове, но пък чудесна за придвижване и прикритие. И женските бяха лесни за оплождане – беше от съществено значение да оставя тук повече клонинги (засега имах само две жаби зад мен, но предполагах скоро щяха да докарат подкрепления). Колко ли знаеше Лили за всичко това? Може би трябваше да й кажа още тогава всичко, там, на ниската маса в Супаста-р, сега беше дори без предупреждение. Така или иначе Те бяха тук за мен, а не за нея, и доколкото аз знам, още не разбираха напълно нейната роля в тази пиеса. Завих надолу по „Шишман“ и се прибрах в старата триетажна къща, която ми служеше за дом. Минах през първия и втория етаж да оплодя няколко нови женски и се върнах към чертежите. Това метро трябваше да бъде унищожено – само ако знаеха към какво копаят тези туземци!

следва продължение

…

Отвън, на улицата, две жаби паднаха от небето…

следва продължение…

—————–

*Бел. ред. – Сънувах, че се промъквам у вас докато ви няма, да си прибера кубинките, които не знаехте, че са там. Прибрахте се докато бях вътре.  Видяха ме само децата, но без изненада. Смесих се с нахлулата след вас тълпа от още приятели-инвалиди. Измъкнах се почти незабелязано. Навън не се събудих, без ропот и топли крака. Но с ясен път – назад и над.

Няколко века по-късно отново сме на дъното. Две джуджета и един мавър. Седнали сме на най-долната палуба на кораба и се смеем. Олаф, Алексей Мавъра и аз.

- Само маймуна ни липсва! – въздъхва Алексей.
- Шимпанзе със звънче!
- Не! – поправя ме той. – Макак с калпак!

Говори носово и от странния му акцент това звучи като „ама как с каупак!”

- Пррррадядо ми – продължава да гъгне той, и ррррр-то бълбука разноцветно като сапунени мехурчета изпод мустаците му,  – Прра-прра-дядо ми, тоест, е бил самият Александъррр Серрргеевич Пушкин. Неговият пррраадядо пък – Мавърът на Петърррр Велики. Все маврррри. Все Велики!

Вярваме му. Вярваме на всичко, което казва. Още от момента, когато се сблъскахме с него в мрака на трюма. Бежанец, той не казва от къде точно идва и защо бяга. Знае много. Например, че товарните кораби между Варна и Одеса отдавна вече никакъв товар не носят. Правят празни курсове. Но за това никой не бива да знае. Военно-товарна тайна, казва той и присвива очи. Според него тук сме на сигурно място:

- Никой лошо няма да ви сторрри! Ни рриби, ни хоррра!

Личи си, че във вените му тече кръвта на Пушкин.

Унасям се, докато  Алексей продължава да гъгне, бъбри и бълбука. Сънувам, че съм заровил пръсти в брадата на морския цар, а той ме люлее на скута си.

- Никой лошо няма да ви стори, казва. Ни риби, ни хора…

(следва продължение)

- Това покана ли е, Оскар? Може би искаш да потанцуваме, а хубавецо? Движи се по-бързо сега, че скоро ще ни надушат. И тогава ще се върнем там. Последният път това там ни докара сега тук…

- Мамоооооо! Пак са тук. К’ви са само гнусни. Ето виждаш ли ги, тези две буболечки.

- Недей да викаш, ще събудиш Дориян. Ще напръскам с това новото, аидсол. Сигурна съм, че ще ги тръшне и повече няма да плашат малкото ми ангелче. Ти защо не четеш? Нали ми обеща една приказка днес? Славеят и розата. Уж обичаш тази приказка. Или искаш за великана?

- Няма пък, няма пък! Искам касетката да гледам. Онази старата, с концерта от Будапеща. Където сте се запознали с татко. И сте се целували, докато ви е пял онзи чичко с мустачките. Като на татко. Скриха се, видя ли ги? Офейкаха, зад шкафа. Пръсни и там, моля те. Убий буболечките!

- Спокойно, Брайън. Препаратът ще ги застигне и там. Нали помниш рекламата, която гледахме заедно. А сега чети.

- Отървахме се отново. Какво беше това чудо, дето ни напарфюмираха. Пфуууу, гадост. Фреди, чуваш ли ме? О, не… Фредиииииии!

…

Криво ми е от сутринта още. Криво и самотно. Агент Зелка12 се появи в мрежата в 1, явно беше спал до 1 без 5, писа ми на бегом съобщение, че отива до следствието, не ми даде време дори да му се разсърдя („за едно сърдене ли нямаш време дори, ебаси и агента!”), и ме остави да се оправям сам с цялата каша.

А кашата е пълна. Кривото го споменахме вече, стомахът ми скърца, трябва тепърва да отговарям на 7 писма, 5 смса и 3 бележки, да пратя на шефовете отчет за дейността си в Чужбина, да уча езици, да пазарувам чушки и да ходя да пия едно. През седмицата ни дават да пием само по едно, на крак при това (другият крак не бива да докосва пода); през уикенда може и по пет-шест, стига в понеделник да не се будим пияни, щото тогава ставаме прекалено параноични, а и се случва да не можем да си спомним паролите.

Добре. Едно по едно! Стомахът. Седемте писма. Отчетът. Езиците. Чушките. Едното.

Едното. Всичко е ясно – ще започна от него, останалото само ще се нареди. Няма с кого, значи сам. „Едното” почти не го усещам. И още едно да изпия, никой няма да забележи. А и езиците по-лесно вървят след това. Нали? Докато можеш да стоиш на един крак, всичко е наред.

…

Едно по едно. Вече не мога да пиша смси, независимо на кой език. (А и тоя гаден тъчскрийн! Друго си беше с копчетата преди, до четвъртото малко нямах проблеми.) Зелка12 още не се е върнал да ми се скара и да ми напише отчета вместо мен. Ебаси и агента, да няма кой да ми се скара дори! Скучно ми е. Я да ходя да се видя със съседите!

…

Едно по едно. Това ще свърши зле.

…

Едно по едно. „Всички ме гледат, тъй като аз съм с белезници, арестант”. Леле, к’во стана, копеле, к’во стана! Не е ясно къде съм. С белезници съм. Мамка му. Значи съм в ареста? Върти ме, не виждам добре. Май някой отключва вратата. Пак губя съзнание.

…

Зелка12 ми говори нещо, ама май по-скоро си мърмори под носа, отколкото да очаква да го чувам. Не мога да фокусирам думите. Вкъщи сме. Опитвам се да стана.

– Нененене. Стой си в леглото.
– Ааааа лошо ми е… ооох…
– Споко, лежи си. След час-два ще си по-добре.
– Абе.. чакай малко… аз… к’во стана… аз що бях в ареста? И… ааа… що така ме боли окото?

Зелка12 се засмива. Оня смях, който ме гъделичка отвътре, все едно аз се смея.

– Адски глупаво дете си ти, да знаеш! Пак се беше напил вкъщи сам и беше ходил да си говориш със съседите. Не знам какво сте си казали, ама сте се скарали и ти си започнал да налиташ на бой. Сбил си се с господин Ю’Дабъл и жена му е извикала полиция. Едвам се измъкнах от следствието да те спасявам. Добре че шефовете въобще не разбраха какво е станало, щото голям цирк беше!
– А.. ох… чакай… а… какво ми е на окото?
– Ми нищо, синьо е. Ще си стоиш вкъщи другата седмица.

Слушам го и ме е срам. Лицето ми пламва, а окото става лилаво. Ама ето де, казвам ви, без да искам беше!

– Ох… Ми не знам, Зелка. Не съм се родил добро момче просто, това е. Съжалвявам.
– Мдаа… Май е щото си момиче?

Едно джудже имало два ключа, и двата истински, но не можело да стигне до най-горната ключалка.

Един човек имал три ключа, но две ръце.

Една вещица знаела заклинание, което отваря всяка врата на света, но тази седмица постела и застанала с другите отпред да чака.

Един комар долетял, разбрал каква е работата, минал през фалшивата ключалка и им отворил.

Вещицата седнала на стола да си почине, годините й били натежали.

Човекът се научил да жонглира с ключовете и децата от царството идвали да го гледат през прозореца.

Джуджето изковало от ключовете си очила и засричало надписа на вратата – „не-пус-кай-те-ни-ко-го-клю-ча-рят“.

Комарът затворил след себе си.

- Боли ли те?

Размърдвам се. Светло е. Жената я няма, заменили са я с друга жена. Тази сякаш не е склонна да се оплаква, по-скоро очаква от другите да се оплакват на нея. Въпросът й ме смущава. Боли ли ме? Натиска ме по корема няколко пъти и със сигурност ме заболява. Очарована и ужасена съм от нея – където пипне, посажда най-различни видове болка. Всеки от тях ме разбужда все повече, докато накрая почти съм готова да скоча от леглото и да избягам от нея. Предишната жена повече ми харесваше! Тази ме гледа прекалено угрижено – надушвам, че нещо не е наред.

- Хайде, опитай да станеш. Не си за това отделение ти. Ще те водим при нас в хирургията.

Следва продължение… (но след много време, понеже мидите, заради известни анатомични затруднения, умеят да ходят само страшно бавно)

Продължение: Стигна Дима след точно 36 месеца в университета и от обикновена мида се изучи за един семестър за червена гланцова керемида. Взе си дипломата и се запъти по света да дири ачик.

Следва продължение… (т.е. не следва, защото керемидите поради известни анатомични затруднения хич не умеят да ходят на ачик)

© WNVEH

„Студът, тъмнината и нищото не съществуват. Това са празни понятия, измислени от хората” – шепна на Олаф, докато зъзнем в пълна тъмнина в празен трюм на товарен кораб. „Студът е липса на топлина, тъмнината е липсата на светлина, а нищ…” Огромната длан на Олаф запушва устата ми. „Ш-ш-т! Тук има някой!”

Трябва да сме нащрек.

Днес следобед, когато най-после дойде време за хапчетата за невидимост — по предписание четири часа след пристигане в света на хората –  седнахме  пред Морската гара в Одеса. Олаф тръгна да рови в джоба си. Извади втвърдена топчица от дъвка (от Япония! – каза кротко той), после две гайки, шепа семки и… едно нищо. Нищото беше липсата на хапчета за невидимост. Забравени вкъщи. На масата в кухнята. В Цвергберг. А ние бяхме забравени от Бога. На пейка пред гарата. В Одеса.

Без паника, казах си и от напълзелия ме страх останах даже спокоен, докато Олаф се вайкаше и обикаляше пейката в тръс. Минувачи започнаха да се спират и да ни сочат с пръст. Това го стъписа. Спря, тръшна се до мен и заплака. А аз вече имах план.  Трябва да пропълзим в трюма на някой товарен кораб.  Така ще пътуваме нелегално до Варна, а от там все някак ще стигнем до София, където, чувал съм, живеели доста джуджета-емигранти. Все някой ще ни услужи с хапчета или ще ни каже как да си намерим.

С първата част от плана се справихме сравнително лесно и незабелязано – нали сме дребнички.  Дали  ще имаме късмет и занапред – не знам.

Трябва да сме нащрек.

„Ш-ш-т” – отвръща някакво ехо на шепота на Олаф. Изглежда, че не сме единствения нелегален товар в иначе още празния трюм.

(следва продължение)

Следобедът беше вълче време – упражняваше слуха си, спейки нащрек. Привечер в дома му идваха галеристите и пушеха зад гърба му, докато той миеше старателно плочките на кухненския плот. Лъскаше ги докато не блеснат, след това се обръщаше към момчетата, сваляше престилката и излизаха.

Рядко повтаряха – Туагаран е голям град, можеш да просиш практически на всеки ъгъл. Те обичаха малките рибарски площади в близост до езерото и често се връщаха без пари, но с цял сак раци. Раците бяха полуживи и те разбиваха дневни аптеки, крадяха адреналин и ги връщаха към живот. После ги пускаха по пощенските кутии на хората от района и като ги свършеха, се разделяха.

Той се прибираше винаги преди съмване. Спеше на прохлада на балкона – три часа му стигаха. Ставаше, когато слънцето задмине дървото на хазяина, и слизаше до кафенето за хашиш. Когато нямаха, им продаваше.

Понякога, ако й се отдадеше възможност да се окаже в чужд град с голяма забележителност, седеше само там – нито ядеше, нито пазаруваше, даже не обикаляше по-далеч от първата попаднала забележителност, стоеше отпред и тичаше запотена от човек на човек, да се убеди, че няма да пропусне да е на някоя снимка.

Дните, в които пътуваше бяха тежки. Едно време, когато хората пътуваха с автобус, се снимаха много вътре – прекарваха цели дни, ставаха приятели… Но сега, в самолета, всички спяха.

Накрая се ядоса. Започна работа в едно фотографско студио и взе да монтира във всяка снимка по един свой усмихнат изпъчен портрет в цял ръст пред Айфеловата кула. Най се дразнеше на вица за блондинките и светкавиците, нали го знаете, защо блондинките се усмихват когато има светкавици, защото си мислят, че ги снимат. Беше грубо да се прави виц от това, на всеки му се случва да се обърка, освен това когато това се случи, тя беше прекарала особено тежък ден в тичане пред Райхстага!

Не че има как да се знае със сигурност, но от всички бебета по света Буреняк трябва да е било най-мрачното. Въпреки това, с времето характерът му поомекна и той намери в себе си наченки на нежност и, макар и ревностно прикривана, доброта.

Той често избягваше ехото на призрачните гласове, които витаеха из къщата като се затваряше в една малка и облепена в пурпурни тапети стаичка долу в приземния етаж. В тази стая той бе намерил отдушник за чувствата, които таеше в себе си и които светът просто не знаеше как да приеме.

Един следобед, както често се случваше, когато беше първа смяна, той слезе по стълбите и спря пред вратата на своята тайна стая. Огледа се хубаво да не би случайно някой да го е проследил, вкара ключа в ключалката и бавно го завъртя. От полуоткрехнатата врата заструи мека жълта светлина, а въздухът се изпълни с тихо жужене. Буреняк внимателно протегна крак, за да не се сблъска с нещо и още преди да прекрачи прага стотици малки пухкави бели котенца се оплетоха в него, покатериха се по раменете му и започнаха да се прескачат едно връз друго.

Буреняк нито обичаше да задава въпроси, нито обичаше него да го разпитват. Не го вълнуваха нещата, които вълнуваха повечето от връстниците му. Не го интересуваха нито футбола, нито момичетата, нито учението, нито радио-управляемите самолети. Единственото нещо, което обичаше да прави е да прекарва свободните си часове в една малка и облепена в пурпурни тапети стая в мазето на старата си къща. Никой не знаеше какво крие момчето в нея, но странно защо – всеки искаше да разбере.

Една сутрин Буреняк станал, облякъл се, закусвал и излязъл за училище. Току пред дома си срещнал облечена в черни дрипи прегърбена старица, която го поздравила и му рекла:
- Хей, Буреняк, искаш ли да ти продам една тайна?
- Каква тайна искаш да ми продадеш, бабке? – полюбопитствало момчето.
- Искаш ли да знаеш кой е баща ти?

Буреняк я изгледал леко разочарован.

- Бабке, аз тази тайна не съм я губил, а нарочно я изхвърлих.

Вещицата замигала объркана. Започнала да заеква:

- Но, но, но… как така? Не искаш ли да знаеш??!
- Не, но искаш ли да ти кажа какво наистина искам?
- Да?
- Искам да те превърна в малко бяло котенце!

Очите на бабата, които досега тънели зад мрака на гъстите вежди и парцаливите забрадки се разширили от ужас. Тя моментално се обърнала и закуцукала надолу по улицата, издавайки тихи викове за помощ.

(следва…)

В днешно време повечето бебета се раждат в нови и хубави болници, където всичко е чисто и има много лекари, които се грижат за тях. Има и такива обаче, които се раждат в усойни и мрачни къщи. Там сводовете са високи, а електричеството слабо и крушките едва смогват да понацапат с жълтата си светлина пространството около себе си.

Именно такъв бе случаят с Буреняк. Нарекоха го така заради навъсения вид, с който се роди, а и защото майката не пожела да отговори на нито един от въпросите, които съседите й зададоха. Също така е вярно, че самата тя така и не предложи нещо по-добро.

Буреняк растеше мълчалив и сериозен. Погледът му беше студен и суров, вероятно като този на бащата, когото така и никой не успя да разкрие. И точно там беше работата, че никой в махалата никога не бе виждал майката на Буреняк да общува с непознати мъже. Носеха се какви ли не слухове, но те или не достигаха до момчето, или то просто не им обръщаше внимание.

Един ден пред училището го причакали няколко деца. Едно от тях му подало лист хартия, на който имало рисунка на голям черен козел.

- Хей, Буреняк, я кажи, дали това не е баща ти? – попитало детето.

Буреняк наистина бил мургав и черноок, но извън това друга прилика между козела и него нямало. Той се приближил до детето и му прошепнал в ухото:

- А ти искаш ли да те превърна в малко бяло котенце?

Очите на малкия хулиган се разширили от страх и всички деца се разбягали ужасени.

(следва…)

Огледа се и разбра къде е. Усети, че е студено. И тясно. Инстинктивно поиска да излезе оттук, да изчезне. Трябваше, жизнено важно беше да се махне, да е далеч и на свобода… От срам дори не стана от седалката.

Изпоти се отвън и отвътре, задави се. Трескаво заопипва всичко, искаше да се хване за нещо, което да я спаси. Свали масичката пред себе си. Научи я с ръце, запомни я, нарисува я наум с масло, разчерта я, запали я и я унищожи молекула по молекула – всичко за да мине времето. И то минаваше.

В далечния край на масичката, току до облегалката, в една малка вдлъбнатина, която откри едва сега, напипа залепена дъвка. При тази находка, тя затвори очи и шумно издиша.

Облегна се. Слънцето изгряваше до нея. Ужасът излезе през ноздрите й. Тя замачка с пръсти чуждата, стара, но още мека дъвка. Загледа облаците навън, помачка и тях, притихна.

Не е нужно много. Дори тук, на десет левги височина, на две педи седалка, над Япония, където отскоро били забранили триножниците, дори и тук можеш да си у дома си. След 45 минути ще я посрещне брат й, ще й помогне за багажа и ще минат през тунела до открития космос пред дома му. А месеци по-късно, когато той намери дъвката в една скрита вдлъбнатина на пътническата седалка, тя ще се извини за минута и ще си презавери билета.

6tigletz123 [...]: Да.

Ryazanov [...]: A kontzerta na Kale v Yakoruda?

6tigletz123 [...]: И там.

6tigletz123 [...]: На 5D-то на „Ирония на съдбата” във Влайкова?

Ryazanov [...]: Nepremenno.

6tigletz123 [...]: На последния имен ден на Ламята?

Ryazanov [...]: Bqh onzi sys zelenata kosa

6tigletz123 [3:23]: А аз фризьорката. Значи дори сме се допирали…

6tigletz123 [3:25]: Егати.

Ryazanov [...]: Da. Smahnata statistika. Dotuk 58 neznaini zasichaniq na edno mqsto.

6tigletz123 [...]: Броиш ли ги? И как така не сме се разпознали?

Ryazanov [3:27]: (shrug)

6tigletz123 [3:29]: Носил ли си романтични лещи?

Ryazanov [...]: Kleshti.

6tigletz123 [...]: Зловещи. Кажи де!

Ryazanov [...]: Nosil sym.

6tigletz123 [...]: А романтически?

Ryazanov [...]: Smenih ednite s drugite.

6tigletz123 [...]: Онзи ден, в Очното на Борисовска?

Ryazanov [...]: Kogato se zapoznahme. Ti beshe tam za syshtoto, taka li?

6tigletz123 [...]: Еми…

6tigletz123 [...]: Шансовете да се видим утре?

Ryazanov [...]: Ochevidni. (smile)

6tigletz123 [3:31]: А да се познаем?

Ryazanov [3:33]: Vizhda6 li, pisnalo mi e ot ezhednevna smqna na imidzha, no nqkak ne zavisi ot men…

6tigletz123 [3:33]: Ооффф. Дегизировката. Виждам. Ежедневно в огледалото.

6tigletz123 [...]: Абе, на национален празник на групова медитация пред входа слизат от максимум една трета апартаменти. Има-няма сто души за утре - все ще ти засека блясъка в лещите.

Ryazanov [...]: Koito go zaseche pryv, namiga. A?

6tigletz123 [3:33]: Б, В! А с кое око?

© internet

Наистина, понякога става ужасно студено и тогава някои от нас не издържат. Приисква им се да се сгреят малко и започват да се завират по мазета, по абонатни станции, влизат в къщите. И да, това го открихме наскоро, някои влизат в двигателите на колите, скачат отдолу върху предпазните кори, изпълзяват по кабелите и се сгушват горе между цилиндрите. Не искам да оправдавам приятеля си, наистина много неприятен инцидент, но не стига ли това, че плати с живота си? Моля ви, бъдете хора и вие.

Волуме на max., Should I Stay or Should I Go на The Clash и пого с Френдовете в облаците!

С течение на времето възникват много въпроси: какъв е този сайт, каква е целта му, какви са вашите ценности, как се става горящ човек и прочее. Уверяваме ви, че вие ще сте първите, които ще научите техните отговори – разбира се, веднага щом самите ние ги разберем.

А дотогава нека всички запазим спокойствие и добро настроение, защото:

и

Водният човек,
Който мечтае да копае, но не гроба си

и

Земният човек,
Който мечтае да гори без претопяване

и

Дървесният човек,
Който мечтае да гравира без да посича

и

Наивният човек,
Който мечтае за мир без война

и

Пластмасовият човек,
Който не мечтае

и

Въздушният човек,
Който може да мечтае без да мечтае

и

Целият човек,
Който може всичко, но само се смее :-))))))))))))

Все още ме болеше главата от пиянството снощи. „Излекувай ме“, се опитах да му внуша, но то ми даде да разбера, че не лекува по този начин. Защо дойде тогава точно при мен, защо точно сега? Знаеш ли въобще от какво имам нужда?

Съществото е като стъклена топка, в която са събрани хиляди преливащи цветове. По начина, по който ги променя разбирам какво ми казва. Лошо ми е. Поглеждам го и му казвам: „Прегърни ме“. То застава над голия ми корем и започва да свети в червено. Усещам топлина и внезапен прилив на спокойствие. „Не мисли“, чувам в главата си.

Не знам колко време е минало. Може би съм заспал, защото ми се присъни дълга маса, с насядали деца, всичките облечени еднакво и хранещи се тихичко под нечий надзор. Едно дете обаче изведнъж леко се залюлява и пада назад със стола си. Стряскам се, сякаш аз съм този, който пада. Надигам глава. Съществото се е свило между краката и корема ми.

Ти не разбираш, аз нямам нужда от всички тия магии. Искам просто някой да ме прегърне, да ме стисне силно.

Съществото направи нещо. Завибрира едва доловимо и цветовете отново се разляха по вътрешностите му. Свих се отново на кълбо и затворих очи. Появи се отново дългата маса с децата. Столът на падналото дете започна бавно да се вдига нагоре, сякаш някой връщаше ленатата наобратно. Чух хлопване и всичко отново се подреди. Децата се хранеха тихо, построени в две редици върху дълга маса. Някъде извън кадър, прав, в дъното на залата някой следеше храненето да протича без произшествия.

Това е то, съмишлие!
The best a cat can get!

После в Google Earth намери малко островче насред Тихия океан. Изглеждаше необитаван и достатъчно отдалечен от всякаква цивилизация. Можеше да си построи колибка с покрив от гуано, наблизо най-вероятно течеше рекичка, а морето бе пълно с риба. Само дето въздушните пирати, които единствено се съгласяваха да правят полети със самоделните си самолети по тези диви места бяха до един мошеници с прогнили продажни души. За една шепа гръцки драхми бяха готови да изпеят на всеки срещнат къде се намира. С лодка пък бе немислимо. За да оцелееш три седмици в открито море трябва да пиеш кръв от акули и други гадости. Потръпна с отвращение.

Сети се за едни приятелчета, които живееха в планината, в една хубава къща с двор. Но и там не беше безопасно. Макар че, от друга страна в този двор можеше да се изкопае чудесен бункер и може би скрита в него нямаше да успеят да я намерят. Махна нервно с ръка. Нямаше време, трябваше спешно да измисли нещо. На следващият ден…

Б.А. Краят на разказа бе унищожен по невнимание, при игра със запалка. Моля ако някой има идеи за нов финал да си го напише сам.

ВЕДЪР ПОМЕН

НА 33 АВГ. Т.Г. СЕ НАВЪРШИХА 110 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА

ЙОСТА БЕРЛИНГ (ДЪЛГИЯ),

ПРЪВ ПРИЯТЕЛ НА (по ред на запознанството):

МАНШОН

ПОЛУОБУВКА

МЪХЕСТА БРАДА

СНУСМУМРИК

И

ДОЛУИЗБРОЕНИТЕ 76.

Усмихна се леко на малката буква, с която фигурираше името й в списъка и продължи да чете.

ДОСЕГАШНИ ДЕЛА НА ЙОСТА БЕРЛИНГ (ДЪЛГИЯ), С КОИТО ПЪРВИТЕ МУ ПРИЯТЕЛИ СЕ ГОРДЕЯТ (по азбучен ред):

АНТ…

Не! Всъщност не й се дочиташе. Не че собствените й спомени точно за Йоста не бяха достатъчно ярки, но предпочете да откъсне свободно парченце от виталога и да го погълне за мултимедия на остатъка от него.

Носталгията притъпена! До следващата невъзможна среща.

Млъкват.  Адвокатът отпива от общата чаша.

- Това с транзакциите няма как, просто не става.
- И какво правим? – нервно.
- Склад.
- Марина няма да ни пусне.
- Коя беше Марина?

Погледи към различни прозорци на стаята.  После погледите се срещат.

- А Динко?
- Динко е леке.
- Брат ми е.
- Брат ти е леке.
- Сестра ти е заспа.
- Майка ти е…
- Сетих се!

Става.  Обикаля го два пъти и пак сяда.  Напрежение.

- Какво се сети.
- Нещо за сестра ти.

Гризане на нокти.

- Ами значи няма да стане.
- Аз ти казах!
- Да.  Ще тръгвам тогава.
- Момент!
- Какво?
- Майка ти ме помоли да ти предам това писмо.
- Мерси!  Чао!
- Чао!  До после!

На вкус е отчетливо по-звънко.

Най-добро за консумация в близък приятелски кръг на Камбаните в ж.к. Младост 4 или на беседка в ж.к. Старост 15.

Оглеждам се. Не виждам нито по-добър, нито по-лош.

В Одеса пристигнахме преди два часа. Улиците ни заляха с гирлянди и мръсотия – празник на града. За да се спасим от тълпите, тръгнали към веселбите на Потьомкинските стълби, свихме по първата малка пресечка на Дерибасовска.

Насреща ни вървяха дузина деца. Отдъхнахме си. Първото правило за джуджета в света на хората гласи: „Смеси се с деца!”.  Така ставаме невидими още преди да сме изпили хапчетата за невидимост, които иначе можем да вземем едва четири часа след идване в човешкия свят. Най-дългите и потни четири часа в живота на едно джудже – който е живял сред великани, знае за какво говоря.

Небрежно се присъединихме към децата. Следвахме ги плътно, докато стигнахме до затворен, украсен със знаменца площад. Хора, пешки и коне се щураха наоколо. Внезапно някой ме хвана за ръката и ме поведе към центъра на площада, където насила ме набутаха зад шахматна масичка. Съпротивлявах се, а хората ме успокояваха, че било нормално да се вълнувам. После ме тупаха по рамото и казваха да не забравям, колко се гордеят учителките с мен. Междувременно две Черни царици отвлякоха Олаф и му нахлупиха костюм на топ, бял. Той махаше с ръце и успя да се изтръгне за миг, но наистина само за миг. На гърба му сега пишеше: „Добре дошли на международния детски турнир по шах, Одеса 2010”.

Сега седя, играя срещу някой си Олег от 22-ро училище. Олаф се поти под тежестта на топа.  Ще играя до край. Това е единственият ход, който съзирам. Няма нито по-добър, нито по-лош.

(следва)

© odessa.ua

© odessa.ua

Вела: Пуофесия космонавт. Да ловя дупки в планетата Майс.

Ники: Малкучник. За да пъскам улиците и да стават моки локи.

Ели: Искам да съм Ели. Затова защото не знам.

Аз: Искам да стана пилятел. Да имам много пилятели. Да лаботим заедно и да печелим много пали.

——-

(30 години по-късно)

Почти е сбъдната, детската ми мечта за лабота с много пилятели и пали.  Пили се пилим и палим заедно с Вела, Ники, Ели и множество. Но не лаботим. С положителност не лаботим.  Освен логопед в детската ни гадина е липсвал и УНГ за Дядо Колега.

© Burning People & Warner Bros

По едно време станахме 301, но изтрихме един и пак станахме 300.