Източен блок
Новото жилище много му харесваше. Задоволяваше отлично нуждите му. Само едно нещо му пречеше да се чувства добре. Не знаеше какво. Просто чувстваше дисбаланс. Заплаха. Най-съзнателно я усещаше около блока си. Кварталът иначе изглеждаше нормален. Малко старомоден, с панелни блокове. Големи правоъгълни блокове, разположени на равни разстояния. Помежду им имаше невзрачни градинки. И въпреки това блоковете се различаваха от всички останали в града. Бяха неповторими заради решението на архитекта да изпише номерата им с огромни цифри на фасадите. Така първата цифра от номера заемаше цялата лява половина на фасадата и преминаваше през всички стени и балкони, а втората по същия начин цялата дясна част на блока. Приятелите му се шегуваха, че тази маркировка трябва да ориентира дори танкист в мъглива нощ из горящия град. Шегата беше леко злонамерена, тъй като кварталът от години се опитваше неуспешно да се отърси от лошата слава на жилищна крепост, съобразена с военната параноя на комунизма. Вероятно предположението с танкиста не беше съвсем далеч от истината. Но тия подмятания малко го смущаваха. Въпреки всичко той прекарваше повечето си свободно време в съзерцаване на номерата с изкривен нагоре врат. Чувстваше, че Заплахата идва от тях.
Една събота разкри загадката. Случи се просто както си стоеше пред номер 36. Изведнъж му хрумна нещо, което той не сподели с никого – заради Заплахата съседите му вече го смятаха за откачалка. Още съшия ден си купи геодезични уреди и започна да измерва блоковете. Събираше доказателства. Изчисляваше височината им, позицията, ориентацията. Започна да разстила дълги въжета и да нанася различни маркировки по улиците и площадките. Точно след седмица беше готов. Всички вече го сочеха с пръст. Не го оставиха дори да съобщи откритието си. Беше подготвил макет от малки блокчета с цифри за да онагледи откритието си. Глупавите съседки се кискаха, пияниците от кръчмата го напсуваха, а накрая децата от квартала бутнаха макета и го разпиляха по улицата. Той се отказа бързо, нямаше време за губене. Изнесе се още в неделя. В понеделник прочете във вестника, че един блок в края на квартала бил паднал. След него всички други. За няколко секунди от квартала не останало нищо.
Проблеми с мащабите
Тялото застина за секунди в черния въздух, а после с плясък проряза повърхността на водата. Горе на скалата триста мравки отдъхнаха дружно и се отправиха бързо обратно към мравуняка. Дневното разчистване едва започваше. Всеки ден рано сутрин намираха отвора си засипан с мъртви тела и всеки ден ги изхвърхяха в морето от скалата. Това се бе повтаряло толкова много дни, че надолу по вертикалните стени на камъка на места полуизгнили, сбръчкани и избелели от слънцето тела, като извратени растения покриваха ръбовете.
На следващия ден, Пенчо открадна поредната нова кукла на сестра си и я зарови в пясъчника.
Правилните шеги
Веднъж, докато подритвахме боклуци по улицата, с Пердуто намерихме малка прастара книжка с пожълтели страници и протрити кожени корици. Най-отпред пишеше с големи архаични букви: “Архитектура на шегата”, а отдолу с малко по-малки, но пак толкова архаични: “Правилните шеги в правилния момент”. Никъде не пишеше нито автор, нито издателство.
В публикацията ни от 19 Август 2009 година вече ви предложихме кратка извадка от този любопитен сборник. Днес ви представяме нова, вече станала класическа шега. Тя ни разсмива, поставяйки под съмнение абсолютната стойност на всяко едно твърдение, чрез алюзия за ограниченото ни разбиране на собственото ни битие. Нейната универсалност я прави подходяща за почти всеки разговор. Намира се на страница 18.
Страница 18:
Твърдение:
- А е Б.
Отговор:
- Б, Б, колко па да е Б?
Опитайте и вие, приятели!
Архитектура на шегата
- Трябва ти А.
- Какво е А?
- Еми то е нещо като Б.
- Аха, звучи ми като Ц.
- Да. Всъщност може и с Ц.
- А какво е Ц?
За стремежите ми на архитект и художник
Като малък в семейството ми всички смятаха, че притежавам големи таланти. Ахкаха и охкаха над рисунките ми, а дори не бяха виждали богатата ми колекция от порнографски скици. Освен да рисувам обичах да сглобявам причудливи конструкции от най-различни играчки, та всички единодушно сметнаха, че от мен ще излезе гениален архитект.
По-малкият ми брат вървеше след мен и непрекъснато се опитваше да ми подражава. Веднъж прерисувах едно момиче от един календар. „Съблякох” я, разбира се, прикрих недостатъците й, подчертах достойнствата й. Имах толкова добра техника, че скицата стана по-хубава от оригинала: перфектен ретуш, драматична светлина, загадъчен поглед, по-топла усмивка, по-големи гърди.
Брат ми също реши да опита, но дали заради възрастта или нещо друго всяка безпогрешна извивка, всичко, което при мен излизаше грациозно и леко при него се получаваше изкривено, тромаво и недоразвито. Накрая взех двете рисунки и ги сравних. Поне имаш стил, излъгах, тъй като наистина го смятах за бездарен.
По-нататък, за да продължим да се развиваме и въпреки, че брат ми рисуваше по-зле и от Ван Гог, родителите ни ни записаха на курс по рисуване. Именно там срещнах онази преподавателка, която един ден ми каза, че той рисувал по-добре от мен и да съм взимал пример от него. Тогава се прибрах вкъщи и реших повече да не се занимавам с рисуване.
