Животът на десктопа
Босът на мафията прелетя над двата кашона стреляйки и залегна зад една купчина енергийни напитки. Вляво едно слабо момиче от офиса метеше пода и се оплакваше на секретарката, че чистачката за нищо не става. Финансовият мениджър мина зад кашона енергийни напитки на Боса, и загледан в някакви сметки отчаяно заклати глава. Чуха се изстрели. Босът погледна над пакета, не видя кой стреля и се прехвърли бързо към стълбището вдясно водещо към тайния център за задачи. Всичко стана черно за секунди, докато очите му не се фокусираха върху гледка, която страшно напомняше на сайта титръба.ком. Тихата музика на Аделе започна. Гледката изчезна почти мигновено, както се беше показала и Босът влезе в централата и започна настървено да върши предложените задачи, за които имаше необходимите единици енергия. На втората обаче животът му сякаш застина на пауза и пред очите му се намести гледка на фотошоп, а от някъде в дясно се разнесе гласът на Енрике Иглесиас пеещ за Божествения ритъм. Мина Шефът и Босът усети, че се смалява, не като Алиса, а сякаш изчезва в стартбара на уиндоус.
Лили и динозаврите, III
…
… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо. Лили изобщо не разбра значението на всичко това, изпадна в истеричен, нервен смях и го изрита по муцуната, той сякаш не забеляза. С времето Лили разбра, че стегозавъра поначало малко усеща и го риташе яростно когато я ядоса. Само това й остана, и палатката.
…
…
…
След окло 3 месеца беше забравила въобще повечето неща от миналия си живот, нищо не я стряскаше. Веднъж един тиранозавър загуби на покер и й остави вечерята си като залог, беше лабрадор, на Лили и отне още 2 месеца да се сети, че лабрадорите са от нейния предишен живот, а не на тия нещастници динозаврите. Не знаеше обаче какво от това, кръсти го Жоро на едно момче което беше срещнала преди вереме на един концерт и никога не видя отново. Не му говореше, дори не й липсваше предишния живот, даже евтин ром не й липсваше. Намери си някакакъв гнусен пихтиест плод, който ферментираше подходящо, понякога за разкош си правеше мохито (мента си растеше съвсем нормална). Пиеше си и откри, че яркожълтата и палатка може да и погне да преживее и в тоя шантав свят. Яркожълтото беше незнайно как цвят който динозаврите виждаха, тъпия стегозавър му хрумна да я държи на входа на ливада си за реклама, привличаше особенно един вид пеперуди които умееха специални трикове за почистване на динозавър вътрешно, ако разбирате какво имам предвид. Пеперудите идваха, а динозаврите се научиха че са там, стегозавъра печелеше, че другите му торяха ливадката и си пасеше по-готина трева, а Лили му трябваше щото веднъж един тиранозавър я прогони, палатка потъмня от лайна след няколко дни пеперудите спряха да идват. Стегозавара не беше чак толкова тъп, и без това не ядеше месо, можеше и да я запази щом му беше от полза. Така стегозавъра си имаше Лили, а Лили – куче. Кучето пък Лили не го ядеше защото то й хващаше от по-дребните пеперуди и тя ги пържеше вечер край огъня. Откри че трябва да внимава с огъня на полянката понеже от много разлагащи се неща беше лесно запалимо всичко наоколо. И така всичко някак се намести в перфектен баланс. Даже и един телефон си намери веднъж, още работеше, не се опита да се обади, прибра го в джоба и се научи с фенерчето му да сигнализира на стегозавъра като е по-далече и има нужда от помощ.
Лили и динозаврите, II
… Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво. Лили мразеше всичко лигаво, можеше само да й покажат на снимка камък с гнусни водорасли с малки буболечки по тях и Лили направо изпадаше в истерия, а сега беше ама точно под нея, под корема й, по-гадно нямаше как. Лили пое въздух дори в бузите си и се опита да се задържи над гадорията, бавно и внимателно на ръба на повърхността на водата започна да гребе назад към спасителния бряг, ама тъпото лигаво нещо се залепи вече на цялата й повърхност. Лили изкочи от водата и се опита да стъпи на нещото, но се подхлъзна и се оказа седнала по болезнен начин върху камъка. Може би от водораслите, но не беше толкова твърд колкото очакваше, даже беше притеснително мек някак. Гаден, лигав и мек, изпищя, ужасена започна да реве и хлъзгайки се тръгна по камъка из водата към брега, пързаляше се, ревеше и се тресеше от ужас, съзнанието й не работеше, при всяко падане докосваше лигавия камък, скачаше от погнуса правеше една крачка и пак падаше, и все плачейки, тресейки се търчеше към палатка на някакви си 20 метра от нея на свещения сух пясък.
Стигна някак, дръпна ципа, сви се на кравай и започна да се опитва да се събуди, в поза ембрион стискаше ръцете си към тялото докато я заболя – нищо. Сигурно вече беше будна, другите бяха отвън и се плацикаха във водата. Да! Така беше сега даже ги чуваше как се плискат, изкочи щастлива и …
…..
…..
?????
!!!!!!
… и заплака, даже вече не се трогна, само се ядоса, отвън си седеше един динозавър и се плацикаше в плиткото мъчейки се да изпълзи право към нейната палатка. На Лили наистина и писна, ако ще умре поне палтката да й оставят, тъпо, но това сигурно обземаше и хората по време на война за “отечеството”. Намери си дватата метални фенера и се приготви да наложи 20 метровия синьо-зелен нещастник подобен на жираф с плавници вместо крака, мухльо мижав! …
…
to be finished …
Нова надежда за човечеството
Екипът на Бърнинг пипъл има удоволствието да ви съобщи, че след безсънна нощ наши сътрудници успяха да дезактивират отвратителните въртящи се кръгчета, които от известно време обикалят и тормозят интернет потребителите от цял свят, причинявайки им гадене, сърбеж и мъчително безпокойство.
Моля, мийте си често ръцете и не кликайте върху картинката, докато тестовете ни не приключат и заразата не бъде напълно елиминирана.
Трудностите при Секскса
С. тихо слизаше по витите стълби надолу под паважа. Килимът покорно потъваше под китайските й кецове, предал се пред впечатляващото й тегло, а отзад Ганчо, най-добрият приятел на С., се опитваше да пази разновесие. Беше трудна задача, С. го беше мъкнала по магазините половин година (или поне така му се струваше) и очите му сълзяха от стискане на зъби при всяка стъпка. С. невъзмутимо продължаваше да философства надолу по стълбите: “Ще видиш бе, остави ме на мира, всичко ли трябва да ти обяснявам? Изненада е! Всъщност не е изненада, изчакай две минути и ще видиш! Всъщност ще видиш ако ти покажа, хаха! А ти си мислеше, че току-така ще ти покажа…”
С. каканижеше женски неща, които смяташе за интересни, а на Ганчо краката застрашително се огъваха. Накрая С. се спря в дъното на стълбището, Ганчо прилично огледа всички стълби, които трябваше да качи на връщане и разумно реши да я остави тя сама да се пъха по коридорите, а пък той да си спести тези оставащи четири стъпала за слизане. Отпусна се с доволно пухтене на стената и се загледа в изчезващата зад ъгъла С. Прошепна си доволен “Дано се забави.” След точно две секунди от това блаженство Ганчо се стресна и подскочи леко. С. се връщаше и беше тихо бясна, познаваше походката й, вече десет години се учеше да й разбира настроенията по походката.
“Как така няма нищо за Секскса? Казаха, че ще са тук! Трябва да са тук!”
“Извинете, кой трябва да ги е оставил?” – боязливо момиче се беше свило пред свещения гняв на С.
“Как кой? Не ми викай “КОЙ”! Скаре трябваше!”
“Ъ, тук нямаме такъв. Пробвайте съседното заведение, мениджърите ни имат еднакви имена, хората често се бъркат”.
С. се врътна и я загледа злобно в очите, тая за коя я вземаше?
“А съседното заведение също ли се казва “Овкусители”?
“Ъ, всъщност не.” – каза още по-притеснена девойката.
“Тогава мълчи!”
С. махна величествено с ръка и извади интергалактическия колектор, натисна някакви бутони и зачака отговор, след няколко кратки мига трясна колектора в земята: “Затвори ми нещастника! Всички сте свине!” – врътна се и излетя нагоре по стълбите.
Ганчо с мъка се отдели от стената, сега С. щеше да намери Скаре и да го разчлени, а Ганчо трябваше после да го събира и да залепи парчетата в първите два часа, че после почваха да намирисват и хората се оплакваха, че не функционират така добре след лепенето. Въздъхна и изкачи още едно стъпало, наистина понякога не си струваше да се прави на най-добър приятел на С. дори ако така придобиваше извънредни права върху дупето й. А на Скаре лошо му се пишеше.
Четвъртък, 12ти
Преди не бях суеверен, но сега вече съм.
Сутринта всичко изглеждаше съвсем нормално. Пих кафе, отрязах си една филия, намазах я с масло, изядох я. После отидох на работа, но на обяд започнаха странностите. Първо Доротеа ми се обади, че трябвало спешно да се оженим. Слава богу бях закусвал, та се съгласих да го направим набързо в обедната почивка.
Нямаше време за църква, затова се венчахме на моста над езерото, дето е до офиса. Свидетели ни бяха една миризливка, две попови лъжички и няколко отровени риби.
- Ако някой има нещо да каже срещу този брак, нека го каже сега! – извиках над езерото. Никоя от рибите не се обади.
Случаен минувач се обърна към нас:
- За първи път ли се жените?
- Разбира се – отговорих му.
Тръгнахме към ресторанта, за да го полеем, но по пътя срещнахме един тип, който изглежда познаваше Доротеа, тъй като я извика по име. Подхванаха някакъв разговор, а аз се отдалечих порядъчно, за да не ги чувам. След малко тя дойде и каза:
- Никога през живота си не съм виждала този човек.
- Но той знаеше името ти.
- Странно е, но наистина не го познавам.
- Но ти говори с него.
- Разговорът беше на общи теми.
В ресторанта тъкмо поръчахме бутилка вино, когато от съседната маса едно момиче стана и се провикна:
- Алберто! Този път няма да се измъкнеш!
- Срещали ли сме се преди? – попитах я изненадан.
- Та ние сме женени, не помниш ли? Оженихме преди шест години!
- Съжалявам, бъркате ме с някого – отвърнах убедено.
Момичето се приближи до мен и ми удари звучен шамар. Изглеждаше доста разстроена и донякъде я разбирах. Доротеа обаче и тя стана и също ме удари. Донякъде разбирах и нея, затова не реагирах. След като бяха успели хубавичко да ми развалят настроението, двете се целунаха, облякоха се и излязоха.
Реших да се прибера в офиса, въпреки, че имах цяла бутилка вино за изпиване. В този момент обаче влезе някакъв непознат човек и изкрещя още от вратата:
- Албертооооо! Приятелю!
За първи път през живота си виждах този човек. Той обаче седна при мен и свойски ме потупа по рамото.
- Как си, друже?
- Настоящата ми жена току що избяга с бившата ми.
Разговорът потръгна от само себе си. Приказвахме на общи теми и съм убеден, че успях да го заблудя, че съм този, за когото ме мислеше.
Седем дни
Мъжът с часовника ли удря по вратата? Сърцето ли пак скърца под палтото? Камбана ли бие истерично навън? Студено, лудо време. Виелица и вой на улични кучета. Хора бягат уплашени. Пожарникари вилнеят по пързалките и бият когото им падне.
Вече седем дни, откакто те няма – прекалено, прекалено дълго време. Сам-самичък в тази тясна стая. Легло и маса, лампа и бутилка. Какво е това отсреща, там на стената? Твоя снимка? Да, твоята снимка на стената. Косата ти, очите ти, устата ти – да, това си ти, ти си. Искам да хвърля нож по нея, защото те няма. От прекалено дълго време те няма и няма и затова ще хвърля този нож, да видим дали ще го забода между очите ти.
Не ми се стои тук, но къде да отида? Ставам и сядам, ставам и сядам, лягам на леглото и пак сядам. Къде да отида? В болницата при сестрите или в бара на свинете – да се преструвам, че не ми пука и да гася фасове в ръцете си.
Изгасям и светвам лампата и пак я изгасям и светвам и пак и пак го правя, защото не искам нито да съм на светло, нито да съм на тъмно. Паля си цигарата. Червена точка пред лицето на мрака. Въобразявам си, че те няма, но това са седем дни вече, прекалено, прекалено дълго е да съм без теб.
Проблеми с мащабите
Тялото застина за секунди в черния въздух, а после с плясък проряза повърхността на водата. Горе на скалата триста мравки отдъхнаха дружно и се отправиха бързо обратно към мравуняка. Дневното разчистване едва започваше. Всеки ден рано сутрин намираха отвора си засипан с мъртви тела и всеки ден ги изхвърхяха в морето от скалата. Това се бе повтаряло толкова много дни, че надолу по вертикалните стени на камъка на места полуизгнили, сбръчкани и избелели от слънцето тела, като извратени растения покриваха ръбовете.
На следващия ден, Пенчо открадна поредната нова кукла на сестра си и я зарови в пясъчника.
Контесата
Сестрата на Мишо, Капка, се конти всяка сутрин по два часа. Не пасе трева тя. Знае, че два часа контене сутрин носи успех и късмет. Неясно кога и с кого, но е сигурно.
Двамата фашисти излязоха от клуба в два и се запътиха към гробището. По команда всеки от тях извади от джоба си по една арабска питка и се изсекна отсечено в нея.
- Здравето преди всичко! – изтропа единият след това.
- Хайл Хитлер! – изсекна се вторият повторно.
След като пресякоха, се натъкнаха на сестрата на Мишо. Аха-аха да я пребият, но решиха да й извадят нож.
- Излезе ти късмета, душко! – озъби се по-високият.
- Ха! Ха-ха! – озъби се по-дебелият.
- Повтаряй сега след мен “Аллах е велик!”.
- Аллах е велик! – приплака Капка.
- А сега “Аз съм тъпа крава!”.
- Аааз.. съъъъъм….аааах – припадна наконтената сестра, без Мишо да разбере.
- А сега кво да правим, а? – попита тъпият.
- Ше я носиме в болницата! – каза умният.
Минаха през парадният вход, по стълбите за бели и право пред кабинета на Доктор Янг я стовариха. Докторът отвори, огледа. След последвалия бой, фашистите се разлетяха като статисти на Брус Лий, а д-р Янг се наведе да си търси очилата. Бяха паднали на носа на Капка. Той посегна да си ги вземе, но без да иска помилва лицето й. Това му хареса. На нея също й хареса и се събуди.
Капка Янг се конти по час всяка сутрин. Това гарантира поддържане на постигнат успех и запазване на ударил те късмет. А Мишо стана фашист.
In The Name of The Father
излезе ми име, че съм тъп. излезе, поразходи се, спъна се в една изтривалка и си обели главната буква. после се качи на въртолет, за баба, през куба. в куба слезе на международно летище мануел даниел и се запиля. смени си самоличността на прякор. пак толкова тъп, обаче. прекара инкогнито две години и реши да се върне, вече с фамилия. почука на вратата, отворих, вика “аз съм името ти”. “е, ше ти разкатая фамилията, копеле буквесто!” после почна боя и го докарах до инициали. няма начин чифт инициали да са тъпи, нали?
Job Description
Много обичам да обяснявам нещата графично. Дойде ли някой на бюрото ми да иска нещо от мен веднага започвам да му драскам на едни листа и да му обяснявам, че това, което е намислил няма да стане. Разбира се, после малко омеквам и му казвам, че ще стане, но много, много трудно. Все пак – това ми е работата.
Оня ден HR-ката ни идва за пореден път да ме пита за трудовата ми характеристика. Викам й да пише, че съм момче за всичко, а тя: “Не може! Тук пише Уеб Дизайнер!”. Наложи се да й начертая следната схема:
“Ей това кръгче е това, дето го пише там в трудовата ми характеристика, а това, което всъщност правя е ей това кръгче”, й обясних спокойно. Изгледа ме без да каже нищо. Струва ми се, че се замисли дали да не ми удари една зад врата. Изглеждах много зает. “Добре, ще го оставя така тогава”, прояви накрая разбиране тя и си тръгна.
Между релсите
Хората объркват какво ли не – човек и животно, мечта и прокоба, ляво и дясно, неизброими са погрешките. Моят ред да объркам нещата дойде на петнадесети август, миналата година.
Вървах по линията на осмицата, леко потропвах с раница, с две думи – прибирах се вкъщи. Беше късно, направо си беше тъмно. На две преки от нас ме застигна гражданин на велосипед, каращ също между двете релси, в грозен разрез с добрия тон. Удари се в мен и падна. Обърнах се да го огледам, приятен беше. Заговорих го:
- Вие мислите ли като карате?
- Не! – каза бодро.
- А замисляли сте се дали да не почнете?
- Не.
- А може би не е лоша идеята да се замислите.
- Мне…
Замълчах, малко ми стана неловко. Помогнах му да стане, прегледахме заедно колелото, нямаше много кривини. После аз си свалих ризата, за да проверим отдолу, също нищо особено.
- Поне няма ли да се извините?
- Не.
В тоя момент ми дойде да му отнеса главата с един отдолу, зверски се издразних. Не.
Задник
Само за да докаже на Хулия, че тая работа с психотерапията е пълна глупост, Уилфредо реши да опита няколко сеанса. Терапевтът беше висок, кльощав човек, който говореше бавно, премисляйки внимателно всяка своя дума. Още в началото го попита върху кой проблем предпочита да започнат работа.
- Жена ми толкова често ме нарича задник, че понякога наистина започвам да се чувствам като такъв – оплака се Уилфредо.
- Тогава… ви предлагам… хммм… да поработим върху това.
- Върху какво? – Уилфредо отново беше махмурлия.
- Да не се чувствате като… хмм… задник.
- Но аз дълбоко вътре в себе си знам, че не съм задник, просто се чудя…
- В нашата… хмм… област – прекъсна го, но учтиво психологът – е по-важно как се чувстваш, не толкова какъв си.
- Добре тогава.
Поработим, точно така каза. После продължи:
- Нека започнем с това: Колко голям… хммм… задник сте според вас? Как бихте се оценили по скалата хм… от 1 до 10?
- Ами различно. Не знам… Може би 3? – Уилфредо правеше жалки опити да се съсредоточи. – 10? 4! 8?
- Чудесно… Нека да започнем… Разкажете ми повече за това…
Месец и половина по-късно Уилфредо и психотерапевтът седяха отново на двата стола в голата стаичка. За нещастие точно тая сутрин Уилфредо отново страдаше от жесток махмурлук. Предната вечер отборът по крикит на фирмата беше достигнал до полуфинал на Турнира на корпорациите и с колегите се бяха натряскали порядъчно. Двамата мъже мълчаха един срещу друг. Уилфредо току що бе разказал за снощните си подвизи. Стана му неудобно най-накрая.
- Докторе, питайте ме нещо, ако искате.
- Хмм… – каза специалистът – ако ми позволите, бих искал да обобщя нещата.
- Екстра, да ги обобщим. – Уилфредо нямаше търпение всичко това да свърши.
- Ще ви кажа аз как го усещам… вие наистина сте задник. Абсолютен гъз!
- Е, може би погледнато отстрани…
- Нее… Не е нужно да го отричате… Това няма да помогне… Не и във вашия случай…
- Но аз нямах намерение да отричам…
- Вие сте задник, Уил, познавам ви едва от месец и въпреки това не мисля, че съм срещал по-голям задник от вас…
- Добре де, все пак има ли смисъл сега да…
- Има, има… Задник!
Уилфредо беше толкова изненадан, че погледна към големия електронен часовник, който висеше закачен на стената. Оставаха пет минути до края на сеанса. Мина му през ума една щура мисъл, да стане рязко, да му удари един здрав шамар и бързо да излезе. Усмихна се на тази мисъл.
- Зад-ник! – дългучът направи движение с ръцете си, сякаш опипваше нещо.
Каква беше тази малоумна терапия? За това ли беше дошъл, някакъв луд нещастик да го обижда. Изведнъж прозря истината. Жена му беше нагласила всичко! Защо, Хулия, защо? Почувства се смешен и жалък.
- Ах, ти долен мошеник! – тъкмо се канеше да скочи върху измамника, когато онзи го изпревари с прав десен в брадичката.
Уилфредо се строполи се на земята.
- Ще се видим в съда… задник… – каза псевдопсихиатъра, преди да излезе от стаята.
На почивка с брат ми
За трета година почиваме на Майчините острови. Това лято, за разлика от предишните, се оказа горещо. Мини все ме навива да ходим по сенките само, ама аз да не съм луд? Не съм. Ходим с него по горещия пясък и бавно се люлеем във въздуха.
- Батко, ти обичаш ли сладолед?
Как да не обичам?! Обичам.
- Обичам. Ти?
- И аз.
Мълчи.
- Батко, хайде да си купим сладолед.
Стъпалата ни са изтръпнали от горещината. Плюя си на петите и продължавам да ходя на пръсти. Слюнката се стича към тях и ги изстудява постепенно. Вече се чувствам по-добре.
- Айде стига с тоя сладолед! – млясвам му един по врата и той пада, на шега. После отиваме до болницата.
- Един ванилов за малкия и два дефламола!
