Животът на десктопа
Босът на мафията прелетя над двата кашона стреляйки и залегна зад една купчина енергийни напитки. Вляво едно слабо момиче от офиса метеше пода и се оплакваше на секретарката, че чистачката за нищо не става. Финансовият мениджър мина зад кашона енергийни напитки на Боса, и загледан в някакви сметки отчаяно заклати глава. Чуха се изстрели. Босът погледна над пакета, не видя кой стреля и се прехвърли бързо към стълбището вдясно водещо към тайния център за задачи. Всичко стана черно за секунди, докато очите му не се фокусираха върху гледка, която страшно напомняше на сайта титръба.ком. Тихата музика на Аделе започна. Гледката изчезна почти мигновено, както се беше показала и Босът влезе в централата и започна настървено да върши предложените задачи, за които имаше необходимите единици енергия. На втората обаче животът му сякаш застина на пауза и пред очите му се намести гледка на фотошоп, а от някъде в дясно се разнесе гласът на Енрике Иглесиас пеещ за Божествения ритъм. Мина Шефът и Босът усети, че се смалява, не като Алиса, а сякаш изчезва в стартбара на уиндоус.
Пътна помощ
Тръгвам на втора по наклона. Моторът изръмжава, но не нагло, а от приличие. Все пак поема. На първата пресечка удрям дясно. Веднага зад ъгъла удрям двама ученика – едниния на четиринадесет, с лош успех и консервативни възгледи, другия на десет, училищен първенец по шах.
Следва дълга права отсечка, насечена от пресичащи пешеходци. Внимавам за тях, двама за един ден са предостатъчно. Те не си дават зор да се спасят и съм принуден да криволича. Увеличават ми разхода на гориво, мамка им, и ме бавят. Успешно минавам минираната зона и съм на чисто.
Пред мен се е разляла зората. Нахлувам в нея с усмивка, пускам си малко Две Купета за събуждане – действа като свръхдоза чай от джоджен. Скоро и крайпътни дървета няма, само трева. Тревата я пасат крави. Заглеждам ги, размечтавам се за едно по-добро утре. Виждам се във високи ботуши, сламена шапка и счупени очила в джоба на ризата, ходя важно-важно из двора и подсмърчам. Около мен е блато от кравешки тор, но аз знам пътя.
Скоро забелязвам смога на града и не след дълго от него простърчават някои близки високи сгради. Принуден съм да убия скоростта и да внимавам отново в пътя, защото колите в моята и насрещната лента зачестяват. Влизам през южния вход, през Малката арка. Краткото ми пътуване е към своя край. Денят започва добре, си мисля, но в един момент се сещам за всички онези старици, носещи омазаните шлифери на починалите си неотдавна съпрузи, просещи по ъглите и плачещи на глас и на ум. В главата ми избухва гръм и с чиста съвест се самозапалвам в първия изпречил се край пътя зид. Отляво.
Нова надежда за човечеството
Екипът на Бърнинг пипъл има удоволствието да ви съобщи, че след безсънна нощ наши сътрудници успяха да дезактивират отвратителните въртящи се кръгчета, които от известно време обикалят и тормозят интернет потребителите от цял свят, причинявайки им гадене, сърбеж и мъчително безпокойство.
Моля, мийте си често ръцете и не кликайте върху картинката, докато тестовете ни не приключат и заразата не бъде напълно елиминирана.
Опасни връзки
Мониторът замига и се затресе в истерични конвулсии. От вибрациите бюрото подскочи и започна да се отмества бавно настрани със смешни ситни стъпчици. Алберт се отдръпна назад ужасен. Погледна към съседното бюро, където седеше Джил. Всичко изглеждаше наред при нея, блееше си, забила нос в екрана, както обикновено. За секунда се почуди какво да направи. Посегна страхливо към копчето за рестартиране, но в същия миг от тресящата се кутия изскочи огромна искра и се чу зловещо съскане. Замириса на изгоряло.
Алберт стърчеше и гледаше с недоумение. Компютърът като че ли се кротна за момент и започна тихо да изпуска кълба дим. За щастие всичките му колеги в момента бяха в обедна почивка и само Джил беше останала да работи. Погледна още веднъж към нея. Стоеше си там, нахлузила огромните си слушалки, които обгръщаха по-голямата част от главата й. Как не усещаше поне миризмата! В случая обаче това беше добре – може би щеше да успее да замаже нещата, преди някой друг в офиса да се е усетил.
Поокопити се малко и реши на първо време да изключи компютъра от мрежата. Машината обаче като че ли предвиди какво се канеше да стори и изплю нов гейзер от искри, които за пореден път го накараха да подскочи. Нещо дълбоко вътре в електронното й тяло гръмна глухо и малки пламъчета започнаха да се подават през решетката. Димът се усили.
Алберт усети как изпада в паника. Изтича до тоалетната, кашляйки, но когато стигна осъзна, че няма съд, в който да налее водата. Върна се обратно. В отчаянието си забеляза чашата с чай на бюрото на Джил, грабна я и я изсипа върху огъня. Никакъв ефект. Спомни си за пожарогасителя. Пожарогасителят? Не вярваше, че някога ще му се наложи да го използва. Сигурен бе, че го е виждал някъде. Може би в коридора? Май по-добре щеше да бъде направо да се обади в пожарната. Но кой беше телефонът им? Алберт изруга тихо.
Огънят се разрастваше. Мокетът и бюрото вече горяха и ако продължаваше с това темпо, скоро целият офис щеше да е в пламъци. Реши, че е по-добре да не се прави повече на герой. Погледна към Джил. Бедното момиче най-вероятно нямаше да забележи нищо, не и докато все още чуваше някакъв звук в слушалките си. Джил! Ах, ти, патка такава! Всъщност истината беше, че Алберт я харесваше.
Излязоха навън. Противопожарните аларми най-сетне се бяха включили. Джил хлипаше тихо до него, а Алберт дишаше дълбоко. Какво стана? Нима всичко дойде от този шибан сайт!? Сега щяха да намерят логовете и да го забранят, а той можеше спокойно да започне да си търси нова работа. Прегърна Джил през рамото.
- Спокойно, не е краят на света.
Бърнинг пипълз
Този блог е опит на съвременното интерактивно пространство да се материализира под формата на горящи хора. Идеята е, че с новите закони и правила може да се бие по изостаналостта и безкрайното протакане на нематериалното пространсвтво. Чрез нови приятелства, необвързващи връзки и малко фалшиви обещания сме решили да стигнем далеч.
Подай ръка днес и остани така, докато те заболи. Нищото лекува.
Това е засега, пийпз.
Лес бърн.
