…

- Скъпа, прибрах се, спри климатика, реших проблема.

С течение на времето възникват много въпроси: какъв е този сайт, каква е целта му, какви са вашите ценности, как се става горящ човек и прочее. Уверяваме ви, че вие ще сте първите, които ще научите техните отговори – разбира се, веднага щом самите ние ги разберем.

А дотогава нека всички запазим спокойствие и добро настроение, защото:

Следва дълга права отсечка, насечена от пресичащи пешеходци. Внимавам за тях, двама за един ден са предостатъчно. Те не си дават зор да се спасят и съм принуден да криволича. Увеличават ми разхода на гориво, мамка им, и ме бавят. Успешно минавам минираната зона и съм на чисто.

Пред мен се е разляла зората. Нахлувам в нея с усмивка, пускам си малко Две Купета за събуждане – действа като свръхдоза чай от джоджен. Скоро и крайпътни дървета няма, само трева. Тревата я пасат крави. Заглеждам ги, размечтавам се за едно по-добро утре. Виждам се във високи ботуши, сламена шапка и счупени очила в джоба на ризата, ходя важно-важно из двора и подсмърчам. Около мен е блато от кравешки тор, но аз знам пътя.

Скоро забелязвам смога на града и не след дълго от него простърчават някои близки високи сгради. Принуден съм да убия скоростта и да внимавам отново в пътя, защото колите в моята и насрещната лента зачестяват. Влизам през южния вход, през Малката арка. Краткото ми пътуване е към своя край. Денят започва добре, си мисля, но в един момент се сещам за всички онези старици, носещи омазаните шлифери на починалите си неотдавна съпрузи, просещи по ъглите и плачещи на глас и на ум. В главата ми избухва гръм и с чиста съвест се самозапалвам в първия изпречил се край пътя зид. Отляво.

Моля, мийте си често ръцете и не кликайте върху картинката, докато тестовете ни не приключат и заразата не бъде напълно елиминирана.

Алберт стърчеше и гледаше с недоумение. Компютърът като че ли се кротна за момент и започна тихо да изпуска кълба дим. За щастие всичките му колеги в момента бяха в обедна почивка и само Джил беше останала да работи. Погледна още веднъж към нея. Стоеше си там, нахлузила огромните си слушалки, които обгръщаха по-голямата част от главата й. Как не усещаше поне миризмата! В случая обаче това беше добре – може би щеше да успее да замаже нещата, преди някой друг в офиса да се е усетил.

Поокопити се малко и реши на първо време да изключи компютъра от мрежата. Машината обаче като че ли предвиди какво се канеше да стори и изплю нов гейзер от искри, които за пореден път го накараха да подскочи. Нещо дълбоко вътре в електронното й тяло гръмна глухо и малки пламъчета започнаха да се подават през решетката. Димът се усили.

Алберт усети как изпада в паника. Изтича до тоалетната, кашляйки, но когато стигна осъзна, че няма съд, в който да налее водата. Върна се обратно. В отчаянието си забеляза чашата с чай на бюрото на Джил, грабна я и я изсипа върху огъня. Никакъв ефект. Спомни си за пожарогасителя. Пожарогасителят? Не вярваше, че някога ще му се наложи да го използва. Сигурен бе, че го е виждал някъде. Може би в коридора? Май по-добре щеше да бъде направо да се обади в пожарната. Но кой беше телефонът им? Алберт изруга тихо.

Огънят се разрастваше. Мокетът и бюрото вече горяха и ако продължаваше с това темпо, скоро целият офис щеше да е в пламъци. Реши, че е по-добре да не се прави повече на герой. Погледна към Джил. Бедното момиче най-вероятно нямаше да забележи нищо, не и докато все още чуваше някакъв звук в слушалките си. Джил! Ах, ти, патка такава! Всъщност истината беше, че Алберт я харесваше.

Излязоха навън. Противопожарните аларми най-сетне се бяха включили. Джил хлипаше тихо до него, а Алберт дишаше дълбоко. Какво стана? Нима всичко дойде от този шибан сайт!? Сега щяха да намерят логовете и да го забранят, а той можеше спокойно да започне да си търси нова работа. Прегърна Джил през рамото.

- Спокойно, не е краят на света.

Подай ръка днес и остани така, докато те заболи. Нищото лекува.

Това е засега, пийпз.
Лес бърн.