Herr Makarenko стоеше на тротоара под падащия сняг. От няколко дни насам имаше безмилостна нужда да проумее живота и беше пуснал за това обява. Сега чакаше.

Дойде само един човек, Сартър. Herr Makarenko му подаде ръка без да сваля ръкавицата и двамата влязоха да изпият по едно.

Когато живееш, нищо не се случва. Декорът се променя, хора влизат и излизат и толкова. Никога няма начало. Ни в клин, ни в ръкав дни се наслагват към дните — безкрайна и монотонна аритметика. От време на време пристъпваш към частичен сбор и си казваш: пътувам от три години, от три години съм в Бувил. Край също няма — никога не напускаш отведнъж жена, приятел, град. Пък и всичко си прилича — Шанхай, Москва, Алжир само за две седмици се уеднаквяват. На момента — от дъжд на вятър — си правиш равносметка, установяваш, че си се оплел с някоя жена, че си се забъркал в някаква каша. Това трае колкото мълния. Сетне ходът се възобновява, отново започваш да събираш часове и дни. Понеделник, вторник, сряда. Април, май, юни. 1924, 1925, 1926.

Ето какво е да живееш. Когато разправяш живота си обаче, всичко се променя, макар промяната да остава незабелязана: доказателството е, че хората казват: „истинска история“. Като че ли може да има истински истории; събитията настъпват в един ред, а ние ги предаваме в обратния. Уж започваш отначало: „Беше хубава есенна вечер през 1922 година. Работех като писар при нотариус в Марон.“ Всъщност си започнал от края. Той е тук, незримо присъствие, което придава на няколкото думи тържественост и стойност на начало. „Разхождах се и неусетно излязох от селото, умислен за паричните си затруднения.“ Взето в прекия смисъл, изречението говори, че човекът е вглъбен, унил, че изобщо не му е до приключения и е изпаднал тъкмо в онова настроение, при което подминаваш събитията, без да им обръщаш внимание. Но краят е налице и преобразява всичко. За нас този човек вече е герой на историята. Неговото униние, паричните му затруднения са далеч по-важни от нашите, те сякаш са озарени от светлината на бъдните страсти. И разказът продължава наопаки — миговете са престанали да се трупат наслуки един връз друг, те са всмукани от края на историята — той ги притегля, а всеки от тях на свой ред притегля предшестващия го миг „Цареше мрак, улицата беше безлюдна.“ Фразата с подхвърлена небрежно, изглежда ненужна, но ние не се подлъгваме и я скътваме в съзнанието си — тя дава сведение, чиято стойност впоследствие ще проумеем. Така у нас се създава чувството, че героят е възприел като поличби и оброци подробностите от въпросната нощ или пък че само онези, които са били равнозначни на обещания, са стигнали до него и той е останал сляп и глух за всичко, невещаещо приключение. Забравям, че бъдещето все още е липсвало: човекът се е разхождал в нощ без знамения — тя безразборно му е предлагала еднообразните си дарове и той не е пробирал измежду тях.

Екзорсистът се размотава на тротоара отпред, разтяга дъвка с пръсти и се опитва да я лапне отново. Като ги вижда, си придава вид.

Влизат, съобщават му за уговорката си. Той хвърля монета, пада се тура, тоест Алфа. Кола няма задръжки и избеснява, пулсът на Алфа стига 90.

- Не мога да работя така! – категоричен е екзорсистът. Кола излиза на тротоара и почва да рита боклуци, ама нали й е тясна полата, изглежда комично. Усеща се и се обляга на висок бакелитов стълб.

Екзорсистът разперва ръце три пъти над главата на Алфа, успива я, използва бъркотията за да я нацелува и се заема с демоните. Вади един, втори, трети, кошчето се препълва. С крак добутва друго, по-голямо. Алфа е в звучен транс, очите й се надбягват по лицето, слюнки летят, некрасиво е. Екзорсистът й подхвърля, че е останал още един, последен, но доста голям. Иска ли или не иска? Иска. Той въздъхва и почва.

Захваща го с две ръце, извива го, говори му и присвива устни от напрежение. Борбата е грозна, без правила. По лицето на Алфа избват петна, опитва се да се прегърби, коланите с които е вързана оставят дълбоки отпечатъци по раменете й.

Демонът губи. Намира достойнство да се предаде и се оставя да бъде издишан. Екзорсистът натиква опашката в устата му и го търкулва към един тъмен ъгъл.

- Готово! – разплащат се. Навън Кола лежи, усукана около стълба, без дъх.

Обади се, поръча 12 хиляди плаката и 250 хиляди билета, а после звънна по червения телефон в централата на племето рокажии, че ще трябва да работят извънредно.

Уважаеми г-н Шапкар,

С оглед на настъпилите промени в семейния ми статус, моля изписването на фамилното ми име във Вашите покани за чай отсега нататък да бъде променено на Заек.

Надявам се това няма да промени топлите чувства помежду ни.

Искрено ваша,

Алиса В. Заек

„Мило. Някой да ме почерпи, обикновено само ме бъхтят“, каза тя и преметна крак връз крак.

Пекинезът я огледа и наклони глава, а двете му равно подстригани уши се дръпнаха леко назад. Изплези език в знак, че я слуша внимателно.

„Не е лесно да знаеш, понякога е даже малко досадно. Някои хора просто не знаят какво искат. Уморително и неприятно е. Налитат на неочаквани действия с надеждата да се случи чудо и нещо да им хареса, някак да намерят каквото търсят. Да не се чудят, да имат усещане за принадлежност някъде… Изгубена кауза…“

Пекинезът побутна паничка с вода към крака й.

„Да знаеш, всичко това е излишно. Няма измъкване. Всичко беше една грешка и с времето нещата само се объркаха повече, докато накрая ще изчезнат.“ Страстта вдигна паничката и близна малко вода. „Да имаш и малко мляко?“

Пекинезът се обърна и изчезна зад голямата черна врата в дъното.

„Добро момче, но и на него ще му мине модата. Не мога да повярвам, че от офиса ме накараха да ходя на терапия за сексуална агресия на работното място при него, модерни глупости, но далеч по-добре от миналия век, когато се опитваха да ни успокоят с тиймбилдинг заедно с отдел Жътвари…“

… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо. Лили изобщо не разбра значението на всичко това, изпадна в истеричен, нервен смях и го изрита по муцуната, той сякаш не забеляза. С времето Лили разбра, че стегозавъра поначало малко усеща и го риташе яростно когато я ядоса. Само това й остана, и палатката.

…

…

…

След окло 3 месеца беше забравила въобще повечето неща от миналия си живот, нищо не я стряскаше. Веднъж един тиранозавър загуби на покер и й остави вечерята си като залог, беше лабрадор, на Лили и отне още 2 месеца да се сети, че лабрадорите са от нейния предишен живот, а не на тия нещастници динозаврите. Не знаеше обаче какво от това, кръсти го Жоро на едно момче което беше срещнала преди вереме на един концерт и никога не видя отново. Не му говореше, дори не й липсваше предишния живот, даже евтин ром не й липсваше. Намери си някакакъв гнусен пихтиест плод, който ферментираше подходящо, понякога за разкош си правеше мохито (мента си растеше съвсем нормална). Пиеше си и откри, че яркожълтата и палатка може да и погне да преживее и в тоя шантав свят. Яркожълтото беше незнайно как цвят който динозаврите виждаха, тъпия стегозавър му хрумна да я държи на входа на ливада си за реклама, привличаше особенно един вид пеперуди които умееха специални трикове за почистване на динозавър вътрешно, ако разбирате какво имам предвид. Пеперудите идваха, а динозаврите се научиха че са там, стегозавъра печелеше, че другите му торяха ливадката и си пасеше по-готина трева, а Лили му трябваше щото веднъж един тиранозавър я прогони, палатка потъмня от лайна след няколко дни пеперудите спряха да идват. Стегозавара не беше чак толкова тъп, и без това не ядеше месо, можеше и да я запази щом му беше от полза. Така стегозавъра си имаше Лили, а Лили – куче. Кучето пък Лили не го ядеше защото то й хващаше от по-дребните пеперуди и тя ги пържеше вечер край огъня. Откри че трябва да внимава с огъня на полянката понеже от много разлагащи се неща беше лесно запалимо всичко наоколо. И така всичко някак се намести в перфектен баланс. Даже и един телефон си намери веднъж, още работеше, не се опита да се обади, прибра го в джоба и се научи с фенерчето му да сигнализира на стегозавъра като е по-далече и има нужда от помощ.

Стигна някак, дръпна ципа, сви се на кравай и започна да се опитва да се събуди, в поза ембрион стискаше ръцете си към тялото докато я заболя – нищо. Сигурно вече беше будна, другите бяха отвън и се плацикаха във водата. Да! Така беше сега даже ги чуваше как се плискат, изкочи щастлива и …
…..
…..
?????
!!!!!!
… и заплака, даже вече не се трогна, само се ядоса, отвън си седеше един динозавър и се плацикаше в плиткото мъчейки се да изпълзи право към нейната палатка. На Лили наистина и писна, ако ще умре поне палтката да й оставят, тъпо, но това сигурно обземаше и хората по време на война за „отечеството“. Намери си дватата метални фенера и се приготви да наложи 20 метровия синьо-зелен нещастник подобен на жираф с плавници вместо крака, мухльо мижав! …
…
to be finished …

Лили въздъха и вдигна телефона, явно щеше да й се наложи да замести главния готвач. Като цяло напоследък за всичко все нея пращаха, а тя отговаряше само и единствено за цвета на палатката, която стоеше пред входа на тяхната ливада-бардак. Цвета знаеше идеално как да си го поддържа – редовна урина от ихтозавър с примеси на плезиозавърска кръв, понякога след пиянска нощ можеше да докопа и малко тиранозавърска вечеря и тогава ставаше електрическо жълто.

Тази палатка й беше единственото останало от щастливите дни, когато не вярваше в динозаври и пазаруваше всяка вечер в Билла за вечеря. Прекарваше лятото си пак с тази палатка на морето, когато с приятели край огъня пиеха евтин ром и мечтаеха за истински приключения, а не за офисни проблеми и борба със спам-а. После една вечер Лили и приятелите й бяха отвлечени, никой не разбра как, в тъмното Лили усети някой да й дърпа палатката и изкочи с две метални фенерчета в ръка да набие нещастника-пияница, който сигурно се опитваше да я обърне и да се завие с нея. Обаче там нямаше никой, изобщо никъде наоколо нямаше друго освен плаж и дървета, даже следи нямаше, сякаш никога не е имало. Лили се изпишка в храстите и се прибра обратно. Тя по принцип сънуваше много и понякога имаше халюцинации нощно време когато ставаше да пишка, не се притесняваше от тях вече.

На сутринта още нямаше никой. Лили стана и отиде да поплува, изобщо не се притесни – и по-реални сънища от това беше имала. Притесни се едва след като към обяд стана наистина много гладна, а когато беше гладна насън винаги се будеше. Влезе да поплува пак, защото плуваше зле и се нагълтваше със солена вода което залъгваше глада й. Както си пляскаше и плуваше изведнъж стана много плитко и корема и опря в дъното. Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво… to be continued

Дядо ми по бащина линия е починал преди да се родя и само съм чувал за него, но знам, че е бил милионер и е карал самолет. А баба ми и дядо ми по майчина линия си живеят тук, в гората и често им ходим на гости. Те са стари вече и майка ми им помага, за разлика от леля, която гледа само себе си и мъжа си, един заядлив, дребен хамстер. Братовчед ми е лос, но не съм го виждал от седем години. Знам от баба ми, че пуши. Тя е мечка и готви много хубаво, а не като майка ми. Нея така ще я запомня – цял живот с рецептите си и накрая така и не се научи. Разбира се, баща ми бил виновен, защото никога не се прибирал за вечеря.

Миналата седмица излизах с една сърна, но работата се разсъхна, тъй като баща й, който (най-сетне) се оказа елен не ме одобри и я посъветвал да се вижда само с други елени. Не я съдя. Напоследък животът ми е доста объркан и разбирам желанието й за по-нормална връзка.

Вече седем дни, откакто те няма – прекалено, прекалено дълго време. Сам-самичък в тази тясна стая. Легло и маса, лампа и бутилка. Какво е това отсреща, там на стената? Твоя снимка? Да, твоята снимка на стената. Косата ти, очите ти, устата ти – да, това си ти, ти си. Искам да хвърля нож по нея, защото те няма. От прекалено дълго време те няма и няма и затова ще хвърля този нож, да видим дали ще го забода между очите ти.

Не ми се стои тук, но къде да отида? Ставам и сядам, ставам и сядам, лягам на леглото и пак сядам. Къде да отида? В болницата при сестрите или в бара на свинете – да се преструвам, че не ми пука и да гася фасове в ръцете си.

Изгасям и светвам лампата и пак я изгасям и светвам и пак и пак го правя, защото не искам нито да съм на светло, нито да съм на тъмно. Паля си цигарата. Червена точка пред лицето на мрака. Въобразявам си, че те няма, но това са седем дни вече, прекалено, прекалено дълго е да съм без теб.

„Очаквах те.“ мъж с черно дълго яке стоеше седнал между десетките преплитащи се релси загледан някъде встрани и косата му също бе разрошена от вятъра.

„Винаги съм смятала, че не съм сама, но мислех, че ще има или много повече от нас, или, че греша и съм сама, нима наистина сме само двама?“ Не беше наистина въпрос, Тя от много време насам беше приела форма на изразяване, в която всичко беше под формата на въпрос и това беше единствения начин да се представи какъвто и да е факт. Друг влак премина с бясна скорост межу тях и секунда след като металното му тяло изчезна го последва и звука от виковете на някоя ужасена нация на далечна планета, която се беше самоунищожила и гореше в огъня на собственото си наказание. Тя се загледа след пищящия влак: „Мислех, че ще бъда изненадана?“

„Но не си“, каза мъжът без дори да помръдне.

„Не съм?“

Навсякъде около тях повърхността беше покрита с едър жълт пясък и хиляди преплитащи се релси, наоколо и по-далече преминаваха размазани от скоростта влакове, но по-далечните биваха покрити със странна плътна синкава мъгла. Тя разбра.

„Ти си ме чакал, за да тръгнем заедно?“

„Да, чаках някой от моя свят. Наречи ме страхливец.“

„Страхливец? Мислех, че за да пробиеш реалността и да станеш Пътешественик трябва да преодолееш всички чувства, поне така стана с мен?“

„Преодолея? Не, аз не исках да ставам Пътешественик, аз бях изхвърлен.“

„Тогава какво сме ние?“, но Тя не питаше наистина, защото вече знаеше отговора. „Реалността ни е оставила да я разбием, за да се отърве от нас, не ние сме я разбили, за да се спасим от нея?“

„Нещо по-различно, мисля че тя ни е притеглила даже по-близо до себе си, мисля че тук сме по-реални отколкото другаде, мисля, че само става по-зле с борбата.“

Тя се огледа. В представите й, онзи невероятен ден, в които щеше да се освободи от реалността и щеше да срещне някой, който наистина имаше отговори, явно нямаше да е днес, а този тук не си заслужаваше.

„Смятам да помисля?“ каза Тя с усмивка и тялото й подскочи отново, описа красива дъга назад и разби стената на преминаващия в този момент вагон с жителите на планетата *.

Всеки ден аз и той сядахме на масата, аз гледах през прозореца безразлично. Последните петнайсет минути бяхме стояли така, напук, без да си говорим. Вече нямаше смисъл, щом най-накрая можех да го виждам – той знаеше, че няма какво повече да ми каже. Каква ирония е да си Ежедневието. Ако не те разбират – не те виждат, а когато те разберат – вече две думи не можете да си кажете, понеже е ясна същността ти, целта ти, душата ти, душата ми, да, и аз разбирах сега, това беше ГОЛЯМАТА ТАЙНА – да заема мястото му. Стана ми кофти, дори сивото сако не ме блазнеше вече сега, след като разбрах. Бях обречена да ставам всеки ден, с всеки един обикновен човек, да се чудим какво да облече, да ходя с него на работа, да си мисля с него къде да обядва днес, да пазарува. Звучеше ужасно, аз бях прозряла най-ужасната истина, бях в затвора на собственото си знание, не можех да изляза извън него и да правя нищо друго, вече не, не и след като знаех. Погледнах към Ежедневието. Преди се каваше Николай, беше човек и беше съседът от четвъртия етаж. Пиехме ракия всеки вторник и четвъртък, играехме кент купе на масата в кухнятa и си разказвахме мръсни истории. Откога беше и той облечен в този убийствен сив костюм? Защо не бях забелязала Промяната? Толкова ли съм себеобсебена? Явно да, щом още на третия въпрос стигнах до себе си.

Въздъхнах и изгасих цигарата.

„Е хайде, имаме работа да вършим.“

Николай ме погледна бавно и се усмихна. „Обичам, когато играта на роли те възбужда.“

Нямаше време за мислене, всички вкупом скочиха и се затичаха към изхода. Някой блъсна Марта и тя едва не падна на земята, също като погледа й секунди преди това. Засмя се. Значи онова е било малка репетиция за истинската вълна от паникьосани тела. Отдръпна се встрани и изчака всички да напуснат офиса. Ако трябваше да се умира искаше поне да разбере защо и от какво. Отиде до един от прозорците и дръпна щорите. Не се виждаше нищо по-различно от обикновено, освен разбира се тълпите, които започваха да извират от сградите.

Остана така известно време – може би пет минути, може би половин час. Най-накрая се обърна и видя всичките си колеги. Те седяха по местата си, забили мрачните си погледи в мониторите. Не се чуваха никакви сирени.

На следващия ден, Пенчо открадна поредната нова кукла на сестра си и я зарови в пясъчника.

Странното е, че бяха доволни и не искаха нищо от нас. Въпреки това се чуха гласове, че трябвало да се намесим. Затова на следващата година им изпратихме помощи: изпратихме им храна, но те казаха, че не са гладни. Изпратихме им лекарства, но те казаха, че не са болни. Изпратихме им дрехи, но и тях отказаха да носят.

После започнаха да пристигат озадачаващи слухове. Някои от пилотите ни докладваха за странни ритуали: хора скачали от високи скали, но се приземявали долу невредими. Спътниците ни все по-често започнаха да засичат загадъчни сигнали. Оказа се, че са съобщения, мисли, които те си предават през огромни разстояния един на друг.

Стана все по-трудно да ги следим, тъй като те съвсем открито отказваха да общуваме. Реално и ние нямахме нужда от тях, но не след дълго повечето от нас започнахме да усещаме известна нотка на безпокойство. Сред младите плъзна нещо като култ и те започнаха да ходят разголени на училище, да се кичат с листа и дрънкулки и да се събират тайно, за да слушат музика. Дори започнаха да играят на една от игрите им. Подхвърлят си гумена топка, но точно преди да падне я задържат във въздуха, и така за няколко секунди тя просто замръзва там или се върти на едно място.

Но това, което най-много ни дразнеше беше начинът, по който се усмихваха, мълчаливо, сякаш знаеха нещо, което ние не знаем. Взехме най-строги мерки, но въпреки тях култът продължи да се разраства. Започнаха бягствата. Хора взеха да скачат от небостъргачите, да летят над мостове, паркинги и задръствания. Положението излезе извън контрол и всичките ни опити да възстановим реда се оказаха неуспешни. Сега ни остава само да стоим и да се молим да стане някакво чудо и всичко това да спре по същия начин, по който започна, но по всичко личи, че този път ще трябва да платим за надменността си.

Супер? Би било и дори беше за първите десетина години, после – дали от скука или по друга неясна причина, той разви нездрав интерес към същността на работата си. Въобще корпорациите са вид организми макар и от нов тип. И като такива имаше толкова аналогии, че тръпки побиваха психолога…

Корпорациите се поглъщаха, сливаха, раждаха дъщерни корпорации, умираха и наследяваха. Дотук добре. И дете можеше да се сети, че се хранят с парични знаци, с времето и мечтите на хората. И че отделителната им система произвеждаше безцветно благоденствие, но това не беше на фокус. Интересуваха го душите на организмите. Мислеше, че макар и в ранна детска възраст корпоративната екосистема има развита душевност и всяка отделна единица е уникална и със собствена чувствителност. И това беше само началото.

Корпорациите се ухажваха, влюбваха, правеха секс и убиваха от любов. Корпорациите се самозадоволяваха (т. нар. тиймбилдинг), имаха специфична любовна игра (пауърпойнт презентации) и бяха суетни…
И тогава го осени идеята…

- Кой е този?!?!?! – тръпки на замайващо учудване протичаха през корпоративната тъкан. Кололо, покачен на огромен светлинен пиедестал, със стотици сензори прикачени към тялото му и облян в чудесна синя светлина постави началото на първата корпоративна религия:

- Аз съм Кололо… – Корпорациите слушаха внимателно.

Сблъсък на земята с огромен астероид. Сблъсъкът причинил чудовищна катастрофа, довела до множество промени в климата. Динозаврите не са успели да се приспособят. Най-популярната теория.

Изригване на вулкан. Вулкан в Индийския океан е отделил огромни количества вулканична пепел и серен диоксид във въздуха. Това довело до затъмнение на слънчевата светлина, промяна на климата и появата на киселинни дъждове. Някои учени твърдят, че вулканът е изригнал веднага, след като астероидът е паднал, като по този начин на практика ги е „довършил“.

Динозавърски грип. Нова, набираща сили теория: глобална епидемия предизвикана от мутирал в тялото на прародител на свинята летен грип. Полученият устойчив щам е можел да се предава изключително лесно от динозавър на динозавър.

Метеоритен дъжд. Динозаврите си мислели, че е съвсем обикновен дъжд и излезли да се поизмият, но банята се оказала смъртоносна. Как ви звучи?

Хората. Това в един вестник го прочетох. Мисля, че заглавието е достатъчно: „Маскиран мъж уби динозавър с нож“. Колко му е да убиеш динозавър?

Световната криза. Доста сериозна теория имайки предвид, че икономиката не е била баш най-силната страна на динозаврите.

Зората. Твърди се, че се е случило по времето, когато зората можела да предизвиква смърт.

Смехът. Някой динозавър е направил фатална грешка, като е разказал Прекалено смешен виц.

Извънземните. Уморили са ги с иридий. По-късно са намерили малко по-подходяща планета няколко светлинни години по-нататък.

Президентът. Докато бил на сафари. Странна теория. И това в един вестник го прочетох.