Monsieur Fauteuil
Мосю Фотьойл обича да седи в парка. Почти никой не го забелязва, но той често се разхожда из квартала. Денем обича да се наслаждава на слънцето седнал на някоя алея, а късно вечер да застава на някоя оживена уличка, така че да участва в нощния живот.
Малко хора знаят, че преди да се пенсионира, Мосю Фотьойл е работел в международния транспорт и е пропътувал половината свят на колела. Той обича пътищата и знае, че по света има много хубави места. Но обича да казва, че там, където е в момента, е най-хубаво. Той всъщност е домошар и не би имал нищо против да прекарва цялото си време в някой уютен хол, четейки дебели книги и усещайки парата на топъл чайник до краката си. Но и паркът много му харесва. В хубави дни на него кацат птици, а понякога малки животни се свиват в скута му.
Мосю Фотьойл никога не се тревожи за това какво ще се случи с него, нито за това, което се е случило вече, защото той знае, че важно е онова, което се случва в момента.
В капан
Струва ми се, че под всяка извадена плочка се крие смачкана жабка, а под капака на всеки скенер се показват пръстчетата на малка детска ръчичка. Струва ми се, че в процепа между двете бюра е притиснато гущерче, а между книгите в библиотеката са заклещени кравички, кученца, тигърчета и други животни от зоопарка. Струва ми се, че под вратата на тоалетната се промъква мишчица и че зад оградата на строежа пасе динозавърче. Струва ми се, че в шахтата пред входа чувам плача на затворено дете и че под гумата на джипа е затиснато бяло коте.
В банята пък, веднага щом светна лампата и виждам как цели тълпи дребни същества се шмугват в отдушника, завират се в под легените или се изнизват през сифоните. Все ми се ще да им кажа да не се страхуват от мен, че аз съм на тяхна страна, но няма как – за толкова кратко време.
Не разбирам – не може ли да се отворят всички врати, да се извадят всички неща от чекмеджетата, да се заравнят стълбите и да се съборят оградите? Защо трябва половината живи същества на тази планета да бъдат хванати в тези капани и да чакат някой от нас, бързайки да свърши следващата си работа, да ги освободи за малко от тежестта, която ги притиска?
Още по темата: В капан (фотосесия)
Комарлак
Новият ни апартамент много ни харесва. Има само няколко недостатъка. Най-големият от тях е мухата в спалнята. Вероятно живее там дълго преди нас. Това личи от самочувствието, с което лети под тавана. Полетът й започва още рано сутрин. Жуженето й е настойчиво и досадно. Буди ни. Наистина е невъзможно да се спи на такова жужене. Още по-страшно става обаче, когато слънцето залезе. Тогава мухата каца на тавана и привидно се успокоява, но всъщност само чака да изгрее луната. Точно в полунощ настръхва, разперва крилца и… комарлясва. Превръща се в един истински Комарлак. Започва да жужи към луната и изпитва нужда да пие кръв. Става опасно. Трябва да се крием под завивките и кроим планове как да го убием. Обмисляме ефективността на сребърни фунийки от църковния магазин или чеснови хлебчета от италианската хлебарница. Сутрин, с първите слънчеви лъчи Комарлакът се превръща обратно в муха. Каца кротко на прозореца и започва да чисти прозрачните си крилца. Ние отдъхваме и заспиваме, но само за секунда, защото в следващия миг Мухата ни буди с поривист полет. Новото жилище много ни харесва, но никак не успяваме да се наспим.
Жужето & WUVEN
Защо точно аз?
Самоварът кипи и лекичко просвирва. Оглеждам се в кръглия му тумбак. Не съм по-особено от други джуджета. Обикновено съм, средностатистическо дори. Казвам се Йоста Бéрлинг. Така се наричат обаче цели дузини джуджета наоколо – скандинавските имена са популярни в Цвергберг. Затова влачим цял живот прякори с нас – опашки от училищната скамейка. Бенгт Бухала и Бенгт Бобъра, Ингрид Русата и Ингрид Гъбата… Аз съм Йоста Дългия или просто Дългуча. В началните класове бях с глава по-висок от другите. През пубертета останалите бързо ме достигнаха в растежа, но аз си останах Дългуча. В университета в Дуорфбъро за кратко бях просто Йоста. След като завърших се върнах в родния град и за броени часове отново пораснах с глава над другите в името. Заради солидните ми познания за човешкия свят (тоест заради солидните връзки на братовчед ми) веднага ме назначиха като консултант на местния футболен отбор. Футболът, а и спортът като цяло, са човешки изобретения. Затова всеки отбор има съветници, които следят развитието на съответния спорт при хората. По време на олимпиади и световни първенства изнемогваме от работа, най-вече заради часовата разлика. Не сме добре платени, но разполагаме с привилегии: пътуваме често, имаме плаващо работно време и безплатен зъболекар. Обичам работата си. Не пуша, пийвам само понякога, малко залитам по сиренето. Както виждате, средностатистическо, скучновато джудже, незнайно как забелязано от службите на Клаус. Съдбата не винаги проявява добър вкус.
(следва продължение)
Сняг и чайки
Тичам по Азовская алея, а камъчетата под краката ми скърцат като сняг. В ушите ми шуми паника. Чайките ме гледат втренчено, накацали по паметника на Декларацията за Невидимост. Спирам да поема дъх.
Някога джуджетата пътували често до човешкия свят. Карали кану-каяк в скандинавските страни и гостували на графове в Германия. После няколко пъти били на ръба на война с хората – по една или друга причина. За да запазят мира излезли в невидимост през 1783 година. Последното джудже, живяло сред хора, е прочутият Клеменс Панкет, хофмайстор в Хайделберг. Наричали го Перкео, защото на всички въпроси отговарял лаконично „perché no?“ (защо не). От тъга по родината пиел, но хайделбергчани приели това като достойнство, а не порок. Казват, че всяко джудже в света на хората се пропива, толкова непоносим е животът сред огромност и унижения. Няма нищо по-унизително от човешко съчувствие или предложение за роля във филм – макар немалко мои познати и до днес мечтаят за актьорска кариера.
Започва да ръми ситен дъжд. Чайките кръжат над мен, но това не ме плаши. Винаги си нося спрей „антиптицин” в джоба. Усещам, че губя време тук. Затичвам се отново към Малая страна. Последните няколко метра до вкъщи ми се струват дълги като девет месеца. Ръцете ми се потят, с мъка превъртам ключа и влизам. Шумът в ушите внезапно спира. Устата ми е пресъхнала. Слагам самовар с гъбен чай и се отпускам на креслото. Затварям очи, за да не виждам снежинките пред тях.
(следва продължение)
Аквариум 2
Сиренето е храна на боговете. Така твърдеше професорът по човешка
литература в Дуорфбъро, където завърших Human Relations с отличие.
Човешката литература е пълна с трагични сиренá. Веднъж плаках за едно, наречено „липтаеуерско”: „Болнаво, посърнало, безрадостно сирене. Сирене, което е преминало през големи беди и тревоги.”** Никога не бях вкусвало сирене. Събирах пари, но в последния миг ми се струваше твърде скъпо за такава прищявка и се отказвах. Днес обаче исках да празнувам. Бях бъдещо джудже-шпион. Богато. Приятел на Боно.
Запътих се към деликатесния магазин на Азовская Набережная. Когато влязох ме лъхна приятна миризма на нов живот. Хладилниците с човешки стоки бяха скрити в дъното. Напоследък крайни групировки, наречени „джудисти”, приканваха към национално самосъзнание и обявяваха бойкот на всичко човешко. Имаше няколко случая на погроми над деликатесни магазини. Продуктите бяха тъпкани, а продавачите давени в кофи с мляко.
Приближих се бавно към хладилниците и започнах да разглеждам. Моцарела, маскарпоне, кашкавал, тилситер. Докато се чудех какво да избера, студът от витрините пролази под чорапите ми. Плъзна нагоре. Ръцете ми посиняха, шапката ме стегна. В този миг осъзнах, че преди да стисна ръката на Боно, ме чакат девет месеца Север. Цяла бременност в човешкия свят. Джудже в корема на студа. Побиха ме тръпки, започнах да се лутам към изхода. Продавачът се уплаши и започна да търси копчето за аларма. „Не съм джудист! Шпион съм!” – развиках се. Продавачът съвсем се стъписа и каза, че се предава, само да не го предавам. Той бил патриот. Заднешком стигнах до изхода и се зарекох да намеря изход и от мрежите на Клаус. Ще избягам. Но къде?
(следва продължение)
—–
** Джером К. Джером
Аквариум
Тази сутрин ми падна шапката. Докато се навеждах да я вдигна, чух зад гърба си:
„И? Събрахте ли пари за вратаря? Мога да помогна, ако се налага…”
Останах приведено.
„Няма да ти струва много.”
„Знам” – отговорих. Наистина знаех. Този глас беше познат на всяко дете и джудже: господин Клаус. Прякори Сатаната (накратко “Санта”), Дед Мороз и пр. Правилата в неговата разузнавателна организация са прости. Входът струва рубла, изходът – две. Под негово ръководство джуджешкият шпионаж достигна приказни измерения. По време на студената война Клаус създаде стабилна мрежа под прикритието на детска благотворителност. Пусна слухове за северен произход и построи бази зад Полярния кръг. Оттам нататък всичко беше лесно, даже връзките с Ватикана. Агентите му живеят в разкош, но рискуват живота си, защото преминават обучение на север. Времето там тече обратно, а студът така навлиза в кръвта им, че никакви лекарства после не могат да помогнат. След девет месеца лишения ги изпращат на главозамайващи мисии по света, запознават ги с Боно (по слухове той е джудже след трансвидова операция, затова и идол на вратаря ни), плащат им всяка прищявка, понеже знаят, че няма да е за дълго. Умират млади и проклинат деня, в който са се полакомили за адреналин и среща с Боно.
Е, за мен този ден беше днес. Исках да си хвърля шапката във въздуха и така да извикам, че да ме чуе цял Цвергберг. Вместо това се обърнах бавно към Клаус и казах: „Чудесно. Кога заминаваме и къде?”
„Чакай знак”. Господин Клаус се усмихна и си тръгна.
(следва продължение)
Ние, джуджетата
Днес получих мейл от далечен братовчед от Цвергберг. Това е малък град на юг с излаз към Азовско море, а братовчед ми играе футбол в местния отбор. Ето какво пише:
“Ние, джуджетата от Трансгрес (Цвергберг) събираме дарения. Отборът не е лош – наскоро спечелихме дерби срещу Гранитогрес (Жужеград). Играем бързо, с къси пасове. Често ни сравняват с човешки отбори, но това не ни ласкае. По-скоро ни напомня, че не сме събрали достатъчно пари за трансвидова операция на вратаря – много иска да е човек, защото му омръзна да го хапят пекинези и да не вижда нищо в киното. Аз на кино не ходя. Пекинез ме е хапал веднъж по носа, но аз пък му плюх в ухото. Ако искате да помогнете на вратаря, то изпратете каквото ви хрумне, от игла до конец, на адрес “Трансгрес, стадион “Стрела”, Цвергберг 10999″. Обещаваме в замяна да ви окосим тревата и нахраним котката. Ако нямате трева и котка – пишете какво очаквате от нас на адрес “Трансгрес, стадион “Стрела”, Цвергберг 10999″. Жду ответа как соловей лета!”
Ако можете – помогнете. Който няма възможност за пратки директно към Цвергберг, да се обърне към администраторите на сайта. Благодаря!
П.С. И си прибирайте пекинезите вечер!
Лили и динозаврите, III
…
… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо. Лили изобщо не разбра значението на всичко това, изпадна в истеричен, нервен смях и го изрита по муцуната, той сякаш не забеляза. С времето Лили разбра, че стегозавъра поначало малко усеща и го риташе яростно когато я ядоса. Само това й остана, и палатката.
…
…
…
След окло 3 месеца беше забравила въобще повечето неща от миналия си живот, нищо не я стряскаше. Веднъж един тиранозавър загуби на покер и й остави вечерята си като залог, беше лабрадор, на Лили и отне още 2 месеца да се сети, че лабрадорите са от нейния предишен живот, а не на тия нещастници динозаврите. Не знаеше обаче какво от това, кръсти го Жоро на едно момче което беше срещнала преди вереме на един концерт и никога не видя отново. Не му говореше, дори не й липсваше предишния живот, даже евтин ром не й липсваше. Намери си някакакъв гнусен пихтиест плод, който ферментираше подходящо, понякога за разкош си правеше мохито (мента си растеше съвсем нормална). Пиеше си и откри, че яркожълтата и палатка може да и погне да преживее и в тоя шантав свят. Яркожълтото беше незнайно как цвят който динозаврите виждаха, тъпия стегозавър му хрумна да я държи на входа на ливада си за реклама, привличаше особенно един вид пеперуди които умееха специални трикове за почистване на динозавър вътрешно, ако разбирате какво имам предвид. Пеперудите идваха, а динозаврите се научиха че са там, стегозавъра печелеше, че другите му торяха ливадката и си пасеше по-готина трева, а Лили му трябваше щото веднъж един тиранозавър я прогони, палатка потъмня от лайна след няколко дни пеперудите спряха да идват. Стегозавара не беше чак толкова тъп, и без това не ядеше месо, можеше и да я запази щом му беше от полза. Така стегозавъра си имаше Лили, а Лили – куче. Кучето пък Лили не го ядеше защото то й хващаше от по-дребните пеперуди и тя ги пържеше вечер край огъня. Откри че трябва да внимава с огъня на полянката понеже от много разлагащи се неща беше лесно запалимо всичко наоколо. И така всичко някак се намести в перфектен баланс. Даже и един телефон си намери веднъж, още работеше, не се опита да се обади, прибра го в джоба и се научи с фенерчето му да сигнализира на стегозавъра като е по-далече и има нужда от помощ.
Лили и динозаврите, I
Тая работа нямаше да свърши добре и Лили си го знаеше. Изобщо винаги когато си знаеше, че нещо няма да стане то не ставаше, но шефът й, един стегозавър, й ревеше над главата и клатеше муцуна така, че плочките на гърба му се пляскаха една в друга.
Лили въздъха и вдигна телефона, явно щеше да й се наложи да замести главния готвач. Като цяло напоследък за всичко все нея пращаха, а тя отговаряше само и единствено за цвета на палатката, която стоеше пред входа на тяхната ливада-бардак. Цвета знаеше идеално как да си го поддържа – редовна урина от ихтозавър с примеси на плезиозавърска кръв, понякога след пиянска нощ можеше да докопа и малко тиранозавърска вечеря и тогава ставаше електрическо жълто.
Тази палатка й беше единственото останало от щастливите дни, когато не вярваше в динозаври и пазаруваше всяка вечер в Билла за вечеря. Прекарваше лятото си пак с тази палатка на морето, когато с приятели край огъня пиеха евтин ром и мечтаеха за истински приключения, а не за офисни проблеми и борба със спам-а. После една вечер Лили и приятелите й бяха отвлечени, никой не разбра как, в тъмното Лили усети някой да й дърпа палатката и изкочи с две метални фенерчета в ръка да набие нещастника-пияница, който сигурно се опитваше да я обърне и да се завие с нея. Обаче там нямаше никой, изобщо никъде наоколо нямаше друго освен плаж и дървета, даже следи нямаше, сякаш никога не е имало. Лили се изпишка в храстите и се прибра обратно. Тя по принцип сънуваше много и понякога имаше халюцинации нощно време когато ставаше да пишка, не се притесняваше от тях вече.
На сутринта още нямаше никой. Лили стана и отиде да поплува, изобщо не се притесни – и по-реални сънища от това беше имала. Притесни се едва след като към обяд стана наистина много гладна, а когато беше гладна насън винаги се будеше. Влезе да поплува пак, защото плуваше зле и се нагълтваше със солена вода което залъгваше глада й. Както си пляскаше и плуваше изведнъж стана много плитко и корема и опря в дъното. Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво… to be continued
Горска автобиография
Брат съм на лисица, но майка ми е заек, а приятелите ми са бухал, катерица и вълк. Баща ми не е маймуна, но е живял на остров и е ловил антилопи. А в училище веднъж пуснах водна бомбичка върху директора. Наказаха ме да стоя цял ден в аквариума заедно с рибите и прекарах ужасно.
Дядо ми по бащина линия е починал преди да се родя и само съм чувал за него, но знам, че е бил милионер и е карал самолет. А баба ми и дядо ми по майчина линия си живеят тук, в гората и често им ходим на гости. Те са стари вече и майка ми им помага, за разлика от леля, която гледа само себе си и мъжа си, един заядлив, дребен хамстер. Братовчед ми е лос, но не съм го виждал от седем години. Знам от баба ми, че пуши. Тя е мечка и готви много хубаво, а не като майка ми. Нея така ще я запомня – цял живот с рецептите си и накрая така и не се научи. Разбира се, баща ми бил виновен, защото никога не се прибирал за вечеря.
Миналата седмица излизах с една сърна, но работата се разсъхна, тъй като баща й, който (най-сетне) се оказа елен не ме одобри и я посъветвал да се вижда само с други елени. Не я съдя. Напоследък животът ми е доста объркан и разбирам желанието й за по-нормална връзка.
Красиви
Лили се погледна недоволно в огледалото. Външният й вид съответстваше на това, което ставаше в нея, даже май изглеждаше малко по-добре, отколкото се чустваше. Подръпна надолу едната си буза и се вгледа в разкрилата се червена плът зад долния клепач. Там течеше дневният й хорскоп. “Ще си мислите, че всичко ще се оправи, но няма да стане”, прочете тя наум, пусна бузата си и клепачът й се прибра обратно с шляпване. Е, и днес нямаше да спечели от лотарията, нищо, имаше цяла вечност на разположение. Почеса се сънено по ръката и се сети: Беше 31 октомври! Както се почесваше по китката напипа скрития бутон и притисна пръст леко в него – кожата й се раздели сякаш бяха прокарали хирургическо ножче и отдолу, блестящо и смарагдово, истинското й покритие се показа. Изрита досадната бежова обвивка, която носеше през всички остнали дни и разроши цикламената си коса. Жълтите й остри зъбки проблеснаха. Беше Хелоуин, денят, в който Лили беше себе си и даже на повечето карнавали взимаше награда за успешен костюм, колко мило, награда, че изглежда добре като себе си, но за другите това не беше контекста, разбира се.
Приземни
Прибирам се, тръшвам вратата и опипом намирам дистанционното. С една ръка си приготвям вечеря, с другата сменям каналите в опит да намеря подходящ филм, който да ме накара да забравя деня. Смрадта. Унижението. Няма такъв филм, тези филми вече не ги правят, осъзнавам.
Успявам да обеля няколко картофа, нарязвам ги и ги слагам да се пържат. Цвърчат щастливо. Мисля си за историята на картофите и на човечеството като цяло. Далече стигнахме, мисля си. Толкова далече, че не знаем за къде, нито откъде сме тръгнали. Пръска олио, парва ме по ръката и се сепвам – в прозореца (живея на приземния етаж) виждам Джузепе, който ми маха да изляза. Навън прехвърчат снежинки. Отново е зима.
Джузепе ми предлага да ходим на някакъв купон. Джузепе, казвам му, човече, кога ще пораснеш. Дай да си купиме една бутилка и да си седиме тука. Можем да отидем на купончето и по-късно.
- По-късно, по-късно, колко по-късно – изфучава той и ме удря с дръжката на метлата. Аз естествено взимам първия попаднал ми в ръката предмет и Джузепе се свлича безпомощен в краката ми. Обаждам се на майка му да си го прибере.
- Пак е пиян, нали? – казва ми тя.
- Не – казвам.
- Пердуто, кога ще пораснеш? – тросва се тя.
Тактично замълчавам. Лошо му се пише на Джузепе.
Проблеми с мащабите
Тялото застина за секунди в черния въздух, а после с плясък проряза повърхността на водата. Горе на скалата триста мравки отдъхнаха дружно и се отправиха бързо обратно към мравуняка. Дневното разчистване едва започваше. Всеки ден рано сутрин намираха отвора си засипан с мъртви тела и всеки ден ги изхвърхяха в морето от скалата. Това се бе повтаряло толкова много дни, че надолу по вертикалните стени на камъка на места полуизгнили, сбръчкани и избелели от слънцето тела, като извратени растения покриваха ръбовете.
На следващия ден, Пенчо открадна поредната нова кукла на сестра си и я зарови в пясъчника.
За вечеря
Обядвах лошо и реших да изляза и да се поразходя, за да си оправя дъха. Заекът беше мършав и полусуров, а очевидно и не много пресен. Кой знае откъде го беше изнамерил Бонано. Сигурно пак е бил убит и изоставен от някой хищник в близост до колибата. Трудно е да живееш с достойнство в наши дни.
Не знам защо реших да ида до реката. Даже не реших, а краката ми сами тръгнаха нататък. Може би защото сутринта в гората срещнах Марта, жената на Чучо, и тя ми разказа за двете момчета, които не се завърнали от риболов. Търсили ги два дни и се отказали. Разбираемо, най-вероятно и те са били отвлечени от влечугите.
Отдалече чух шума на течащата вода. Реших да свия от пътеката и продължих през храстите. От доста време бях престанал да изпитвам страх. Водеше ме единствено инстинктът за оцеляване. Накрая стигнах до самата река. Не се виждаше никой. Слязох внимателно до брега, свалих си ризата и погледнах отражението си. Приличах на призрак. Свалих си и панталоните и влязох във водата.
Отвличанията бяха зачестили напоследък и никой не знаеше какво правеха с отвлечените. Говореше се за специални ферми, за пазари на хора, за робство. Потопих се под водата, за да прогоня мрачните мисли от главата си. Мина ми през ума, че не би било зле, така и така бях там, да взема да наловя малко жаби за вечеря.
Изведнъж усетих нещо. Не беше звук, нито миризма, а някакво леко ощипване вътре в мен. Нещо ми подсказваше да бягам, да се махам колкото се може по-скоро оттук. Без да се бавя заплувах към брега, като неволно излязох на десетина метра от мястото, където бях оставил дрехите си. Видях ги. Плуваха безшумно към мен с учудваща бързина, три големи черни влечуги. Щях да имам време точно да грабна дрехите си и да се шмугна обратно в гората. По дяволите, изругах. Ако нещо човешко все още бе останало от нас, то това беше способността ни да се изправяме срещу инстинктите си.
И все пак беше рисковано. Майната им на дрехите, взех решението за части от секундата и с няколко скока изкачих обратно склона, който ме делеше от дърветата.
Кой уби динозаврите?
Цяла сутрин нямах работа и пак си губих времето в тая черна дупка – интернет. Предлагам ви списък с някои популярни и не толкова популярни, но достатъчно любопитни теории, на които попаднах, докато търсех истинската причина за изчезването на динозаврите преди 65 милиона години:
Сблъсък на земята с огромен астероид. Сблъсъкът причинил чудовищна катастрофа, довела до множество промени в климата. Динозаврите не са успели да се приспособят. Най-популярната теория.
Изригване на вулкан. Вулкан в Индийския океан е отделил огромни количества вулканична пепел и серен диоксид във въздуха. Това довело до затъмнение на слънчевата светлина, промяна на климата и появата на киселинни дъждове. Някои учени твърдят, че вулканът е изригнал веднага, след като астероидът е паднал, като по този начин на практика ги е “довършил”.
Динозавърски грип. Нова, набираща сили теория: глобална епидемия предизвикана от мутирал в тялото на прародител на свинята летен грип. Полученият устойчив щам е можел да се предава изключително лесно от динозавър на динозавър.
Метеоритен дъжд. Динозаврите си мислели, че е съвсем обикновен дъжд и излезли да се поизмият, но банята се оказала смъртоносна. Как ви звучи?
Хората. Това в един вестник го прочетох. Мисля, че заглавието е достатъчно: “Маскиран мъж уби динозавър с нож”. Колко му е да убиеш динозавър?
Световната криза. Доста сериозна теория имайки предвид, че икономиката не е била баш най-силната страна на динозаврите.
Зората. Твърди се, че се е случило по времето, когато зората можела да предизвиква смърт.
Смехът. Някой динозавър е направил фатална грешка, като е разказал Прекалено смешен виц.
Извънземните. Уморили са ги с иридий. По-късно са намерили малко по-подходяща планета няколко светлинни години по-нататък.
Президентът. Докато бил на сафари. Странна теория. И това в един вестник го прочетох.
Махорка
Когато гризкам от клоните на стария дъб в двора, понякога се сещам за дядо ми. Не го помня много добре, изчезна по долините, когато бях малък. Но един от редките спомени от него, който именно ми идва при гризкането, е как обяздва кон.
Имахме два коня, до скоро. Единият сив, Облак, а другият – петнист, Шарения. Дядо по някаква причина се беше скарал със сивия и не си говореха. А петнистият му беше предраг. Та как обяздваше дядо Шарения, да ви кажа…
Сяда дядо на куцото столче до чешмата и вади от шапката си махорка, една щипка. Поразмачква я и нещо си плюе наоколо. Шарения, от другия край на двора, го гледа. Прави се, че се разсейва. В тези моменти аз обикновено съм под пейката, уча се да издържам на полазване от мравки без да писна, и ги гледам. Та Шарения гледа към дядо, отдалеко, и бавно-бавно почва да се трие о оградата. И приближава по нея. Дядо продължава да мачка махорката. В някакъв момент, като реши, че е доволен от намачканото, вади от джоба парче индиго и почва в него да свива цигара. В този момент Шарения вече е озадачен. Това му се е случвало десетки пъти, но винаги искрено се озадачава. И почва да приближава към дядо, вече по права линия. Ред на дядо е да се прави на разсеян, даже става, протяга се и пак сяда. Петнистото озадачение вири уши и наближава неумолимо. Вече е на два метра, могат да се подушат един друг. И тогава идва момента на дядо! Пъха вече готовата цигара в устата, вади от другия джоб едно зипо, протяга го към коня и с всичка сила изкрещава през зъби:
- Пак ще муфтиш, а!!!
Шареният кляка от срам, дядо скача на гърба му и си прибира празното от двадесет години зипо. Конят губи положение за пореден път. Никотиноманията не прощава никому.
