Бърнинг пиплз

Тялото застина за секунди в черния въздух, а после с плясък проряза повърхността на водата. Горе на скалата триста мравки отдъхнаха дружно и се отправиха бързо обратно към мравуняка. Дневното разчистване едва започваше. Всеки ден рано сутрин намираха отвора си засипан с мъртви тела и всеки ден ги изхвърхяха в морето от скалата. Това се бе повтаряло толкова много дни, че надолу по вертикалните стени на камъка на места полуизгнили, сбръчкани и избелели от слънцето тела, като извратени растения покриваха ръбовете.

На следващия ден, Пенчо открадна поредната нова кукла на сестра си и я зарови в пясъчника.

Обядвах лошо и реших да изляза и да се поразходя, за да си оправя дъха. Заекът беше мършав и полусуров, а очевидно и не много пресен. Кой знае откъде го беше изнамерил Бонано. Сигурно пак е бил убит и изоставен от някой хищник в близост до колибата. Трудно е да живееш с достойнство в наши дни.

Не знам защо реших да ида до реката. Даже не реших, а краката ми сами тръгнаха нататък. Може би защото сутринта в гората срещнах Марта, жената на Чучо, и тя ми разказа за двете момчета, които не се завърнали от риболов. Търсили ги два дни и се отказали. Разбираемо, най-вероятно и те са били отвлечени от влечугите.

Отдалече чух шума на течащата вода. Реших да свия от пътеката и продължих през храстите. От доста време бях престанал да изпитвам страх. Водеше ме единствено инстинктът за оцеляване. Накрая стигнах до самата река. Не се виждаше никой. Слязох внимателно до брега, свалих си ризата и погледнах отражението си. Приличах на призрак. Свалих си и панталоните и влязох във водата.

Отвличанията бяха зачестили напоследък и никой не знаеше какво правеха с отвлечените. Говореше се за специални ферми, за пазари на хора, за робство. Потопих се под водата, за да прогоня мрачните мисли от главата си. Мина ми през ума, че не би било зле, така и така бях там, да взема да наловя малко жаби за вечеря.

Изведнъж усетих нещо. Не беше звук, нито миризма, а някакво леко ощипване вътре в мен. Нещо ми подсказваше да бягам, да се махам колкото се може по-скоро оттук. Без да се бавя заплувах към брега, като неволно излязох на десетина метра от мястото, където бях оставил дрехите си. Видях ги. Плуваха безшумно към мен с учудваща бързина, три големи черни влечуги. Щях да имам време точно да грабна дрехите си и да се шмугна обратно в гората. По дяволите, изругах. Ако нещо човешко все още бе останало от нас, то това беше способността ни да се изправяме срещу инстинктите си.

И все пак беше рисковано. Майната им на дрехите, взех решението за части от секундата и с няколко скока изкачих обратно склона, който ме делеше от дърветата.

Цяла сутрин нямах работа и пак си губих времето в тая черна дупка – интернет. Предлагам ви списък с някои популярни и не толкова популярни, но достатъчно любопитни теории, на които попаднах, докато търсех истинската причина за изчезването на динозаврите преди 65 милиона години:

Сблъсък на земята с огромен астероид. Сблъсъкът причинил чудовищна катастрофа, довела до множество промени в климата. Динозаврите не са успели да се приспособят. Най-популярната теория.

Изригване на вулкан. Вулкан в Индийския океан е отделил огромни количества вулканична пепел и серен диоксид във въздуха. Това довело до затъмнение на слънчевата светлина, промяна на климата и появата на киселинни дъждове. Някои учени твърдят, че вулканът е изригнал веднага, след като астероидът е паднал, като по този начин на практика ги е „довършил“.

Динозавърски грип. Нова, набираща сили теория: глобална епидемия предизвикана от мутирал в тялото на прародител на свинята летен грип. Полученият устойчив щам е можел да се предава изключително лесно от динозавър на динозавър.

Метеоритен дъжд. Динозаврите си мислели, че е съвсем обикновен дъжд и излезли да се поизмият, но банята се оказала смъртоносна. Как ви звучи?

Хората. Това в един вестник го прочетох. Мисля, че заглавието е достатъчно: „Маскиран мъж уби динозавър с нож“. Колко му е да убиеш динозавър?

Световната криза. Доста сериозна теория имайки предвид, че икономиката не е била баш най-силната страна на динозаврите.

Зората. Твърди се, че се е случило по времето, когато зората можела да предизвиква смърт.

Смехът. Някой динозавър е направил фатална грешка, като е разказал Прекалено смешен виц.

Извънземните. Уморили са ги с иридий. По-късно са намерили малко по-подходяща планета няколко светлинни години по-нататък.

Президентът. Докато бил на сафари. Странна теория. И това в един вестник го прочетох.

Когато гризкам от клоните на стария дъб в двора, понякога се сещам за дядо ми. Не го помня много добре, изчезна по долините, когато бях малък. Но един от редките спомени от него, който именно ми идва при гризкането, е как обяздва кон.

Имахме два коня, до скоро. Единият сив, Облак, а другият – петнист, Шарения. Дядо по някаква причина се беше скарал със сивия и не си говореха. А петнистият му беше предраг. Та как обяздваше дядо Шарения, да ви кажа…

Сяда дядо на куцото столче до чешмата и вади от шапката си махорка, една щипка. Поразмачква я и нещо си плюе наоколо. Шарения, от другия край на двора, го гледа. Прави се, че се разсейва. В тези моменти аз обикновено съм под пейката, уча се да издържам на полазване от мравки без да писна, и ги гледам. Та Шарения гледа към дядо, отдалеко, и бавно-бавно почва да се трие о оградата. И приближава по нея. Дядо продължава да мачка махорката. В някакъв момент, като реши, че е доволен от намачканото, вади от джоба парче индиго и почва в него да свива цигара. В този момент Шарения вече е озадачен. Това му се е случвало десетки пъти, но винаги искрено се озадачава. И почва да приближава към дядо, вече по права линия. Ред на дядо е да се прави на разсеян, даже става, протяга се и пак сяда. Петнистото озадачение вири уши и наближава неумолимо. Вече е на два метра, могат да се подушат един друг. И тогава идва момента на дядо! Пъха вече готовата цигара в устата, вади от другия джоб едно зипо, протяга го към коня и с всичка сила изкрещава през зъби:

- Пак ще муфтиш, а!!!

Шареният кляка от срам, дядо скача на гърба му и си прибира празното от двадесет години зипо. Конят губи положение за пореден път. Никотиноманията не прощава никому.

Хорхе минаваше пред бюрото ми и спря, както обикновено да разменим няколко реплики. Той много добре знае, че когато съм със слушалки нищо не чувам, но въпреки това винаги спира да си побъбри. Ако можеше да си представи ситуацията през очите ми никога не би спрял. Някой застава срещу теб и започва беззвучно да движи устните си. Смешно е някакси.

Обикновено кимах известно време и той сам си тръгваше, но този път нещо се застоя. В един момент започна да се държи малко странно. Жестикулираше неистово, кривеше лицето си по неопусуемо смешен начин, махаше с ръце и като че ли се опитваше да сочи в няколко посоки едновременно. Ако знаеше само колко малко ме интересува къде е ходил предишната вечер и какво е правил щеше да се засрами и да си тръгне обидено, с наведена глава. Реших да се намеся:

- Как е кафето?

От силната музика не успях да чуя собствения си глас. Той продължи да маха, да подскача и да сочи. Какво му ставаше тази сутрин, беше решил да ми потанцува ли? Реших да приложа друга стратегия, да го накарам да направи нещо унизително. Тогава може би щеше наистина да се засрами и да си тръгне. С огромно нежелание свалих слушалките от главата си:

- Хорхе, моля те, подай ми онази кофа да си дигна краката.

И точно в този момент онзи огромен и ужасен тигър скочи зад мен и ме захапа за врата.

Съществуват във фирмената митология най-различни същества. Някои от тях са зли, други добри, а трети са ту добри, ту зли. От известно време забелязах, че сутрин полагащият ни се буркан с мед в кухнята е почти празен. На етажа сме 12 души. Кажете ми, колко мед може да изяде един човек на ден? Очевидно ставаше въпрос за същество, което много обича мед.

Споделих с колегата от съседното бюро и той потвърди впечатленията ми. Потвърди ги и офис мениджърката ни и чистачката. Известно време безуспешно се опитвахме да следим кой влиза и излиза. Нищо.

Усъмнихме се в Хорхе. Някой го видял да гребе с лъжицата и да лапа направо от буркана. Изпратихме му предупреждение по мейла, че тоя мед е за всички, да лапа, но с мярка. Той, разбира се, отрече, обиди се и демонстративно спря да ползва кухнята.

Изненадващо нещата продължиха все по същия начин. Всяка сутрин отивам в кухнята и оп – няма мед. Решихме да се оплачем на по-висша инстанция и отидохме при Лендън, шефът ни. Той е известен шегаджия и предположи, че някакви странни същества, наречени кодексианци излизат нощем от фирмените отчети гладни за още цифри и изсмукват меда, по същия начин, по който чрез договорите си ние изсмукваме парите на клиентите ни.

Обяснението му не ни задоволи, тъй като договорите на фирмата, годишните отчети и системата за определяне на заплатите и бонусите бяха нещо далечно и нереално, практически непознаваемо за нас, а медът ни се полагаше уж, за чая сутрин.

© Albert Conus

- Йохан, разлепи това по всички етажи. Нека ако някой види това същество незабавно да го задържи и доведе при мен.
Йохан взе листа и всички тръгнахме. Нямаше какво повече да търсим при Лендън.

Снощи духът на едно момиче, което изоставих преди години без конкретна причина се завърна от забвението, за да ми поиска сметка. Клета и безпомощна приживе, тя дойде разярена, като жадуващ за отмъщение жесток, неумолим и зъл войн.

Треперех от страх вкъщи. Затворих всички прозорци и запалих всички лампи, но беше неизбежно – рано или късно тя щеше да ме намери. Знаех, че върлува навън сред виелиците, виждах как мете снега от покривите на къщите с воалите си и наднича през прозорците. Внезапно лампите угаснаха, а прозорците се отвориха с трясък. Вледених се от ужас.

Тя стоеше срещу мен и ме гледаше със сивите си ледени очи. Хвърлих се на земята и започнах да крещя и да се моля. Усетих студените й ръце да пролазват по тялото ми и чух далечен призрачен плач. „Защо ме изостави? Кажи ми. Защо?“. Прииска ми се този момент да продължи вечно.

Уилфредо хич не обичаше да дава обяснение на Хулия къде излиза толкова често. В началото все имаше уж някакъв повод във фирмата, я работа, я заседание, я рожден ден, я покер, я мач на отбора по крикит, но дойде време, в което изобщо спря да я осведомява.

Хулия пък се шегуваше с него, че ще си намери любовник и накрая съвсем не на шега си купи онзи робот. Нарече го Върнън, на името на някакъв тип от сериалите. Сглоби го съвсем сама. Нощ след нощ разглеждаше схемите, занимаваше се и Уилфредо беше доволен. Дори започна да й купува разни допълнителни приставки и аксесоари за робота, за да не секва интересът й. Изобщо не го интересуваше какво правят роботът и Хулия, докато го няма.

Една вечер се прибра късно и вкъщи беше тихо. Съблече се безшумно и се промъкна в леглото. Протегна ръка да докосне Хулия, но вместо меката плът усети студенината на метала. Тогава Хулия запали лампата. По дяволите, хич не изглеждаше зле в тия тъмни очила и този шлифер, каква беше тази изненада?

- Давай Върнън! Убий го! – изкрещя тя.

Срещнах го в полицейския участък оня път, когато ме опандизиха без никаква причина. Точно бях успял да се измъкна от сградата, където се провеждаха двата купона и иззад ъгъла се появиха ония двамата и ми сложиха белезниците.

Толкова бях изненадан, че не ми остана време да протестирам. Не че имаше и смисъл. Всеизвестно е, че в тоя град полицаите са колкото безмилостни, толкова и тъпи. Закопчаха ме като някой кон отвън точно до него, а той стоеше подпрял глава на оградата.

Опитах се да си спомня какво точно се бе случило. Отидохме при Мона с жена ми и домочадието, подарихме влака, запознахме децата и се гмурнахме в блатото от нежелани и станали почти безполезни социални контакти.

Не издържах дълго и излязох навън да изпуша една цигара и тогава чух музиката от съседната врата. Почуках и се ослушах, но никой не ми отговори. Вътре беше съвсем тъмно. Стори ми се, че чух плач, а дори не само един, а сякаш няколко женски гласа плачеха. Влязох през коридора и намерих две седнали на земята момичета. Клекнах над тях и осветих лицата им – изглеждаха почти еднакви, с подобни рокли и прически и по дяволите – и двете страшно приличаха на Мия. Само че нито една от тях не беше. Повдигнах им брадичките, погалих ги, послушах по-внимателно гласовете им: бяха други момичета.

Продължих навътре и намерих още хора, които слушаха музика в тъмнината. На края на стаята имаше още едно момиче, което много приличаше на Мия. Надвесих се над нея, за да я разгледам. Не можех да открия никаква разлика между това момиче и нея. Помислих си, че сигурно съм полудял и я виждам навсякъде, във всяко едно лице, изникваща от всяка тъмнина. Хванах я за ръката и я задърпах навън. Обещах й да я заведа на друг купон, много по-хубав от този. Тук всички изглеждаха смахнати, а и никога не бях водил Мия където и да е. Въпреки това тя се дърпаше.

Все пак някакси успях да я изкарам в коридора, където точно в този момент над нас буквално прелетяха жена ми и дъщеря ми, с кокили и облечени като призраци. Не мисля, че ни видяха, унесени в играта. Малко след завоя ги чух как падат с трясък на земята. Почудих се къде ли е Зийло, синът ни, когото никога не оставяхме сам. Може би все пак имахме само едно дете.

Мия отново се разплака и бързо изчезна обратно в апартамента. Уплаших се, слязох по стълбите и излязох навън. И не знам точно какво направих там, но точно тогава се появиха онези двамата, хванаха ме и ме доведоха тук.

Човекът до мен продължаваше да стои все така, забил чело в оградата. Беше с обръсната мастилено синя глава. Това е върхът, си помислих, 100% полудявам. Хей, подвикнах му, какво ти е… на лицето? Той сякаш само това чакаше, бавно вдигна очи и ми поиска цигара. Татуировка, каза, докато палеше. И затова ли заключват, си помислих и подпрях глава на оградата. Кой знае колко време щеше да се наложи да чакам преди някой да дойде и да ми обясни какво по дяволите става.

Открай време се каня да сложа край на тая работа. Имам желание всичко в живота ми да е наред. И не само да ставам на време за работа. Не само да се измивам добре и да се привеждам в удобен за възприемане вид. Става дума за онези неща, който не са явни, нещата които е трудно да споделиш дори с непознати.

Ето какъв е случая – имам костенурка в тоалетното казанче.

Какво, звучи глупаво – ето какъв е проблема – само аз имам ключ от апартамента, дори не го давам на чистачката в събота сутрин, отивам на кино и когато се върна тя е приключила и говори по телефона с Коста Рика – си, си миха, те ло хуро. Не разбирам испански, но знам че и тя знае и че ако можеше да си го позволи би напуснала още днес. Още една причина да се чувствам неудобно.

Всичко започна с научнопопулярен филм за гигантските морски костенурки, кръстосвали тогавашните топли океани, бъкащи с новопоявили се видове. Исках да го гледам на кино и след работа, като си казах довиждане с колегите останах да изпуша една цигара пред офиса и да погледам тълпите. После се запътих към един второкласен салон в по-евтиния квартал, където нямаше никакьв шанс да срещна някой познат. Уви, пред киното срещнах шефа ми с млада жена, която едва ли му беше дъщеря. Конфузна ситуация, но той поне имаше обяснение какво прави там. Нямаше как да избягна „нека това остане между нас“ и „разбира се г-н Льошер, с кого бих могьл“. Те влязоха в друг салон (не бих изтърпял целия филм и бих си тръгнал още в началото), и така филма започна. По време на прожекцията се чувствах все по зле и точно към края излязох и повърнах в тоалетната, а на вратата пак се видях с шефа ми. Този път си спестихме замяната на любезности и с едно „до утре“ се разминахме оставяйки го да се чуди какво правя там.

В трамвая изпитвах необяснима нужда да подпра гърба си в тапицираните с изкуствена кожа седалки и да наблюдавам угастващия град. След малко бях пред къщи. С отварянето на вратата знаех че се е случило нещо необратимо. Имах 14 съобщения а телефона звънеше. Нямах сили, каквото и да беше трябваше да почака. Тогава чух драскането. идваше от банята. Ужасно, знаех че остатъците ми от увереност ще се изпарят за винаги. Преместих тежкия керамичен капак на тоалетното казанче и я видях. Миниатюрна гигантска праисторическа костенурка. Не мигнах цяла нощ.

На другия ден се приготвих и за пръв път бях навреме на работното си място. Изпитах облекчение от сигнала за започване на смяната и монотонната работа ми помогна да се почувствам по-добре. За първи път разбрах как толкова хора по света могат да понасят подобна монотонност. Тръпки ме побиха при мисълта за техните тайни.