Все още ме болеше главата от пиянството снощи. “Излекувай ме”, се опитах да му внуша, но то ми даде да разбера, че не лекува по този начин. Защо дойде тогава точно при мен, защо точно сега? Знаеш ли въобще от какво имам нужда?

Съществото е като стъклена топка, в която са събрани хиляди преливащи цветове. По начина, по който ги променя разбирам какво ми казва. Лошо ми е. Поглеждам го и му казвам: “Прегърни ме”. То застава над голия ми корем и започва да свети в червено. Усещам топлина и внезапен прилив на спокойствие. “Не мисли”, чувам в главата си.

Не знам колко време е минало. Може би съм заспал, защото ми се присъни дълга маса, с насядали деца, всичките облечени еднакво и хранещи се тихичко под нечий надзор. Едно дете обаче изведнъж леко се залюлява и пада назад със стола си. Стряскам се, сякаш аз съм този, който пада. Надигам глава. Съществото се е свило между краката и корема ми.

Ти не разбираш, аз нямам нужда от всички тия магии. Искам просто някой да ме прегърне, да ме стисне силно.

Съществото направи нещо. Завибрира едва доловимо и цветовете отново се разляха по вътрешностите му. Свих се отново на кълбо и затворих очи. Появи се отново дългата маса с децата. Столът на падналото дете започна бавно да се вдига нагоре, сякаш някой връщаше ленатата наобратно. Чух хлопване и всичко отново се подреди. Децата се хранеха тихо, построени в две редици върху дълга маса. Някъде извън кадър, прав, в дъното на залата някой следеше храненето да протича без произшествия.

Вела: Пуофесия космонавт. Да ловя дупки в планетата Майс.

Ники: Малкучник. За да пъскам улиците и да стават моки локи.

Ели: Искам да съм Ели. Затова защото не знам.

Аз: Искам да стана пилятел. Да имам много пилятели. Да лаботим заедно и да печелим много пали.

——-

(30 години по-късно)

Почти е сбъдната, детската ми мечта за лабота с много пилятели и пали.  Пили се пилим и палим заедно с Вела, Ники, Ели и множество. Но не лаботим. С положителност не лаботим.  Освен логопед в детската ни гадина е липсвал и УНГ за Дядо Колега.

Не можел, зает бил. Ще ида сам.

Гледам, в асансьора пак са се навъдили екофашисти. Крият се по ъглите и само нощем, когато няма никой, се катерят по огледалото и пишат с червило “MORE DEAD PIXELS”, “MAXIMIZE THE MINIMUM!!!” и подобни. Ще трябва да говоря с портиера.

“Последната полиетиленова торбичка”, 6.VI – 9.VI. Днес е осми, ще е навалица. Гледах как я докараха, един Локхийд кацна в двора на галерията, което е и мой двор, а край него кръжаха щурци, от сектретните. Останали са само три, тук докараха тая от Чикаго. Охраната е непоносима. Пускат специална синтетична миризма, да гони подобни на тия от асансьора, отделно има щурци-шпиони навсякъде. А самата торбичка е изложена зад три реда овъглен плексиглас и човек може само контурите й да види. Поне така казаха.

Навалицата ме отказа. Мисля да се обадя на Слава все пак. У тях рядко има хора.

Обади се, поръча 12 хиляди плаката и 250 хиляди билета, а после звънна по червения телефон в централата на племето рокажии, че ще трябва да работят извънредно.

Бих искал да ви върна за момент назад във времето. Последното излъчване на “Мечтата на Минотавъра” беше през 1994, а брат ми, както знаете, се роди година по-късно. Бяхме намерили записи с дядо, пускали сме му ги, но не е същото. Има радиопредавания, които едно момче трябва да чуе като дете, за да стане истински мъж. Брат ми не стана.

Друго, което мога да ви кажа за него е, че се пропи преди да е проходил. Да, истина е! Известна вина за това имам и аз, признавам си. Не отричам, че именно аз сипвах от ракията на дядо в шишенцето му. Е да, ама пък дядо защо си държеше ракията на достъпно за деца място? Напълно безотговорна постъпка! А и на малкия му харесваше, спор няма.

Смятам, че именно рядката комбинация от радионеграмотност и инфанталкохолизмус, се оказа решаваща в успеха на брат ми. Погледнето го само – човек, който не може комар да убие, камо ли да измие три чинии подред, без да счупи поне една! И все пак той, именно той, беше избран от вас за Председател на Федерацията. Затова да му пожелаем заедно успех за дълги години на тази позиция, а вас ще помоля да престанете да викате и да ме целите с предмети. Късно е!

Привечер се събудих усмихнат и реших хубаво да се издокарам. Първо – вече не усещах това непрестанно главоболие от последните години, а и все пак имах рожден ден. Облякох си костюма от сватбата и отидох до офиса. Нямах никакво желание да шофирам, затова вместо да се кача в колата тя се качи в мен. В офиса пък нямах никаква работа и никой не ме дразнеше ни най-малко. Реших да спретна едно хубаво празненство в кухнята, с музика и уиски за всички. Колегите ми много се зарадваха. Заподскачаха като бесни, а най-много подскачаше Дейна, с изкуствените си гърди и добре оформен от тренировки задник. Какви ли не глупави слухове се носеха за нея, но истината беше, че за шест години нито веднъж не я бях виждал с мъж. Тази вечер тя се целува с всеки, който имаше смелостта да си поиска. Сигурен съм, че много от колегите хубаво ще запомнят този ден.

Аз обаче си тръгнах по средата и ги оставих да се оправят сами. Слънцето скоро щеше да изгрее, а с него да ми се приспи. Исках да свърша още една работа. Обадих се на Селма и й казах, че я чакам отвън, пред входа. Тя слезе сравнително бързо, не се наложи да звъня още няколко пъти, както обикновено. Имах важна новина за нея, добра новина този път. Трябваше да й кажа, че така както беше започнал да тече животът ми – с главата надолу и така, както бе започнало да тече времето – наобратно, изведнъж бях започнал отново да усещам радост от решенията и постъпките си. Трябваше да й обясня, че е напълно достатъчно дори и само да не правим обратното на това, което искаме. Изглежда ми повярва, защото й предложих да се оженим пак, а тя, глупачката, се съгласи.

Остана неподвижна известно време, като се опитваше да разбере какво точно в това привидно спокойствие я караше да стои нащрек. Изведнъж нещо проблесна в мрака и както стоеше свито на кълбо, сърцето й отново подскочи. Голяма тъмна пеперуда прелетя от единия край на стаята към другия и се скри, сякаш погълната от невидима сянка, от някаква необяснима и ужасяваща празнота, която теглеше всичко към себе си. Силвия скочи на крака ужасена. Отнякъде нещо изпращя и след кратък шум от електрически смущения всички инсталации престанаха да работят. Присветна синята аварийна светлина и в помещението настъпи пълна тишина. Ето това се случваше наистина рядко!

Изведнъж усети нещо зад гърба си и рязко се обърна, тъкмо навреме за да види как някакъв дрипав странник се материализира направо върху леглото й. Почти веднага той започна да рита с крака във въздуха и да издава странни звуци. Въпреки това, като цяло изглеждаше безобиден и Силвия се ядоса, заради страха, който бе изпитала мигове по-рано. Облеченият в кожени дрехи дрипльо като че ли най-накрая се взе в ръце.

- Ау! Оох! Ей, злато, осемдесеиосма ли сме? – попита той с пресипнал глас.
- Какво?!? – Силвия още не вярваше, че това й се случва – Каквооо!?!??
- Кога сме? Коя година??
- КАКВООО!???
- Концерта на Венъм? Във Фестивална? С водещ Кеворкян…?? – момчето сниши глас. Явно започна да усеща в какво се е забъркал.
- Я се махай веднага с тия мръсни дънки от чистите ми чаршафи!!! ВЕДНАГА!!! – изкрещя Силвия и свирепо се нахвърли върху хипито, нанасяйки му всевъзможни удари с малките си ръчички.

Уважаеми г-н Шапкар,

С оглед на настъпилите промени в семейния ми статус, моля изписването на фамилното ми име във Вашите покани за чай отсега нататък да бъде променено на Заек.

Надявам се това няма да промени топлите чувства помежду ни.

Искрено ваша,

Алиса В. Заек

Една събота разкри загадката. Случи се просто както си стоеше пред номер 36. Изведнъж му хрумна нещо, което той не сподели с никого – заради Заплахата съседите му вече го смятаха за откачалка. Още съшия ден си купи геодезични уреди и започна да измерва блоковете. Събираше доказателства. Изчисляваше височината им, позицията, ориентацията. Започна да разстила дълги въжета и да нанася различни маркировки по улиците и площадките. Точно след седмица беше готов. Всички вече го сочеха с пръст. Не го оставиха дори да съобщи откритието си. Беше подготвил макет от малки блокчета с цифри за да онагледи откритието си. Глупавите съседки се кискаха, пияниците от кръчмата го напсуваха, а накрая децата от квартала бутнаха макета и го разпиляха по улицата. Той се отказа бързо, нямаше време за губене. Изнесе се още в неделя. В понеделник прочете във вестника, че един блок в края на квартала бил паднал. След него всички други. За няколко секунди от квартала не останало нищо.

Историята, която разказваме се развива в Норвегия, първата държава легализирала браковете между двата вида. Криста е широко разпространен в Скандинавия вид дъб, а Мартин е емигрант от Източна Европа.

- Съжалявам, нямах представа, че ще го приемеш така. Сама поиска да бъда честен, а сега се цупиш. Наистина вярвам, че това е начинът да бъдем щастливи заедно.
- Да, скъпи, но задаваш ли си въпроса защо стигнахме дотук? Господи, та вие използвахте телата ни за строителен материал!
- Кога ще спреш да го повтаряш!? Да, знам, че направихме ужасни неща и съжалявам. Сто пъти ти казах: съ-жа-ля-вам!
- Съжалението ти няма да върне времето назад.
- Така е, но нали сега се опитваме да говорим за нас двамата, по дяволите, за нас, аз и ти, сега, днес, утре!
- Добре, само не викай!
- Разбери, че не мога да живея цял живот с това ужасяващо чувство за вина. То ме смазва, не виждаш ли, че вече не мога да се смея, забравих какво е да се чувстваш весел и спокоен. Трябва да намериш сили в себе си да го преодолееш, да ми простиш!
- О, аз съм ти простила. Иначе нямаше да остана с теб.
- Не, не си. Трябва да го направиш с цялата си душа веднъж и завинаги. Дай ми шанс! Дай НИ шанс! Знаеш ли, това е една от най-ценните човешки добродетели – умението да прощаваш…
- Охоо, душа!? Да, вярно, че ние, дърветата нямаме душа. Изсякохте ни, изгорихте ни, направихте си мебели, електрически китари, построихте стени, за да ни държите далеч от вас, а сега сте много добродетелни…

“Мило. Някой да ме почерпи, обикновено само ме бъхтят”, каза тя и преметна крак връз крак.

Пекинезът я огледа и наклони глава, а двете му равно подстригани уши се дръпнаха леко назад. Изплези език в знак, че я слуша внимателно.

“Не е лесно да знаеш, понякога е даже малко досадно. Някои хора просто не знаят какво искат. Уморително и неприятно е. Налитат на неочаквани действия с надеждата да се случи чудо и нещо да им хареса, някак да намерят каквото търсят. Да не се чудят, да имат усещане за принадлежност някъде… Изгубена кауза…”

Пекинезът побутна паничка с вода към крака й.

“Да знаеш, всичко това е излишно. Няма измъкване. Всичко беше една грешка и с времето нещата само се объркаха повече, докато накрая ще изчезнат.” Страстта вдигна паничката и близна малко вода. “Да имаш и малко мляко?”

Пекинезът се обърна и изчезна зад голямата черна врата в дъното.

“Добро момче, но и на него ще му мине модата. Не мога да повярвам, че от офиса ме накараха да ходя на терапия за сексуална агресия на работното място при него, модерни глупости, но далеч по-добре от миналия век, когато се опитваха да ни успокоят с тиймбилдинг заедно с отдел Жътвари…”

… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо. Лили изобщо не разбра значението на всичко това, изпадна в истеричен, нервен смях и го изрита по муцуната, той сякаш не забеляза. С времето Лили разбра, че стегозавъра поначало малко усеща и го риташе яростно когато я ядоса. Само това й остана, и палатката.

…

…

…

След окло 3 месеца беше забравила въобще повечето неща от миналия си живот, нищо не я стряскаше. Веднъж един тиранозавър загуби на покер и й остави вечерята си като залог, беше лабрадор, на Лили и отне още 2 месеца да се сети, че лабрадорите са от нейния предишен живот, а не на тия нещастници динозаврите. Не знаеше обаче какво от това, кръсти го Жоро на едно момче което беше срещнала преди вереме на един концерт и никога не видя отново. Не му говореше, дори не й липсваше предишния живот, даже евтин ром не й липсваше. Намери си някакакъв гнусен пихтиест плод, който ферментираше подходящо, понякога за разкош си правеше мохито (мента си растеше съвсем нормална). Пиеше си и откри, че яркожълтата и палатка може да и погне да преживее и в тоя шантав свят. Яркожълтото беше незнайно как цвят който динозаврите виждаха, тъпия стегозавър му хрумна да я държи на входа на ливада си за реклама, привличаше особенно един вид пеперуди които умееха специални трикове за почистване на динозавър вътрешно, ако разбирате какво имам предвид. Пеперудите идваха, а динозаврите се научиха че са там, стегозавъра печелеше, че другите му торяха ливадката и си пасеше по-готина трева, а Лили му трябваше щото веднъж един тиранозавър я прогони, палатка потъмня от лайна след няколко дни пеперудите спряха да идват. Стегозавара не беше чак толкова тъп, и без това не ядеше месо, можеше и да я запази щом му беше от полза. Така стегозавъра си имаше Лили, а Лили – куче. Кучето пък Лили не го ядеше защото то й хващаше от по-дребните пеперуди и тя ги пържеше вечер край огъня. Откри че трябва да внимава с огъня на полянката понеже от много разлагащи се неща беше лесно запалимо всичко наоколо. И така всичко някак се намести в перфектен баланс. Даже и един телефон си намери веднъж, още работеше, не се опита да се обади, прибра го в джоба и се научи с фенерчето му да сигнализира на стегозавъра като е по-далече и има нужда от помощ.

Барманът, бивш мой студент (никога не прокопсват, даже съм учуден на успеха на този) ми кима и ми казва, че сервитьорката се е успала и може да ме обслужи на бара. Питам го за дребните неща от живота, а той съвсем отклонява разговора и започва да ми разказва как смятал да емигрира и да започне бизнес с машини за прически за купони. Изобретил бил вече няколко… Не намирам сили да го прекъсна и си мисля, не трябваше да го пускам. Трябваше да му пиша двойка на държавния и да го оставя да се гърчи в лапите на администраторките. Сега съм принуден да слушам за безумната машина, която за по-малко от пет минути прави от косата ти празник на цветове и форми. Естествено, у нас нямало пазар за такъв уред.

- Палдиньо – спомням си името му – защо изостави учението? – в опит да го накарам да млъкне.
- Така и не знам защо го почнах – казва той и започва да си играе с компютъра. След малко гръмва новият хит на Мануш – за момиче, което обичал, а тя заминала за луната с друг.

Младежът ми сервира чая, като обилно разлива в паничката. Сядам в най далечния ъгьл и гълтам няколко прахчета с надеждата, че те ще омекотят ударите, нанасяни от бесния ритъм. На съседната маса говорят за края на света – след последните катаклизми от 2012, тоя път на човечеството няма да му се размине. Естествено щели да останат онези в космоса, но те вече били жалки мутации.

Събирам сили да се върна в клас и да довърша лекцията. Не мога да дочакам вечерта, когато ще се отпусна до купчината розово желе. Никога не съм допускал, че бих могъл да изпитвам чувства, към нещо толкова хомогенно.

Станах, избърсах се и набързо нахлузих дрехите си. Не исках да оставам и минута повече на това място. Оставих няколко купона за храна на шкафчето до нощната лампа и тръгнах към вратата. Розовото кюфте издаде някакъв звук, може би въздишка. Обърнах се и я погледнах. Лежеше на леглото, полупрозрачната й кожа трепереше едва доловимо. Израстъците й стърчаха безпомощно в четирите посоки на света. Разтресе се още веднъж в нова конвулсия и от едната от дупките й потече обилно количество слуз. Може би имах четири-пет часа до следващото състояние, а защо не и повече. Бях обещал на Уини да мина да я видя в спешното, а след това можеше да мина и през Сивия квартал, където напоследък работата вървеше доста добре. Наистина, клиентите бяха бедни, груби и недодялани, повечето миришеха на пот и евтин тютюн, но поне не бяха придирчиви и също като мен нямаха много време за губене.

По пътя имаше магазин за цветя. Истинските струваха цяло състояние, затова купих няколко хартиени. Уини щеше да се зарадва.

Старците аха да се размърдат, но все пак решиха, че е твърде горещо и твърде модерно за тях.

- Никакво уважение – промълвиха – не ги бихме достатъчно, като бяха малки.

Чинията започна да излъчва ослепителна светлина и да издава мелодични звуци. Старците задрямаха успокоени. Шумът спря. Тя се огледа – козите се бяха надигнали и я гледаха любопитно. След малко жегата победи и те се отдадоха на дрямката. Чуваше се само цвърчене на врабци и ланшния диско хит от близката кръчма. Тя тръгна натам.

Бай Коце тъкмо правеше сложни изчисления – дали вече е дошло време за второто малко. Взимаше под внимание и най-дребните детайли – а именно, че по-късно жегата ще е по-нетърпима и че довечера ще му се пие още повече. Тя анализира мисловния му поток и се усмихна. Харесваше ѝ това забрвавено от Ома място, където можеше да не чува мислите му. Надяваше се да мине време преди и други да открият, че мислите на Ома бяха напълно заглушени от ежедневните грижи на местните. Все пак съществуваха местенца, където едниственото, което се чува (в телепатичен и звуков смисъл) бе само брътвежа на врабците, които за щастие мислеха, каквото приказваха.

- Здравей!
- Здравей девойче, чукни на кръчмаря, той ще ти сипе лимонада.

Тишина… Такава тишина няма другаде във вселената, опъплена от мислите на моретата от съзнание… А там, където нямаше живот беше още по-зле, там вече се чуваше този, от мисълта на който тези като нея най-много се страхуваха. Той сам се наричаше Ома. Aко само знаеха в ръцете на какъв ленив, лукав, безкраен егоистичен егоцентрик са, повечето създания на вселената биха били още по-потиснати.

- Бай Коце, някой да дава квартири в селото?
- Ееее, еми че кръчмаря дава.
- Аааа, добре.
- Ама… право да ти кажа кръчмаря е голям гъз, а аз имам една стая ама…
- Ама?
- Да не вдигаш много шум, да не водиш младежи… Но… Знаеш ли какво, води си когото искаш и вдигай колкото искаш шум… Всъщност ми е все тая…
- Колко искаш Бай Коце?
- Е… Колко пък да ти искам, ще ми купиш една бутилка на изпроводяк… – и се замисли… – И сега ако ми купиш едно…

Започваше да обича това място, функциониращо като добре смазан механизъм. Надяваше се да мине време преди и други да го открият.

Мирът ме направи такава. Отне ми правото и възможността да се боря – нямаше вече с кого. Мирът ме класифицира и подреди и вече нямах име и възраст, а бях “една от оцелелите”. Мирът ме уеднакви със скрилите се, с по-сериозно въоръжените, с късметлиите. Мирът ми даде възможност да предам бюлетината си и личните си документи на вторични суровини, в замяна на което получих купони за чай.

Чаят ме направи такава. Ежедневието ми се сведе до намирането на незаета тоалетна, разговори за хранителните качества на чая, дискусии за минералния му състав, даже се научих да различавам видовете чай. Вече имах и свой любим чай.

Любимият ми чай е това, което ми остана. Чашата ми отдавна се счупи. Оттогава пия от черупка от рапан с гореща вода от гейзера. Остана ми само една доза чай. Мисля да си свия цигара с него.

Мексиканският произход не e проблем, поне за нас, младите. Доколкото съм чувал от тате и те не са страдали много, само малко са им се подигравали в казармата заради акцента, но пък за мустаците и конския поглед са им завиждали. За тяхното поколение най-трудното било раздвоението – за родителите си били мексиканци, а за приятелите и колегите – китайци. Ние това не сме го преживяли.

След училище, започнах работа на една автобусна спирка – упътвам пътниците за качване, слизане и обща култура. Харесвам си работата, не се оплаквам. Пак ме питате дали лесно сме се интегрирали. Нали ви казвам, ние сме си интегрирани по рождение – Пресвета Дево, благодаря ти! – и сме си… китайци сме си. Работим заедно, заедно тичаме в парка, децата ни растат заедно, китайци сме.

Ето ви пример – когато избухна големия пожар в библиотеката преди две години, някои от по-старото поколение ни казваха да стоим настрана, да се пазим, че това не е наше дело. Но ние, заедно с всички, се включихме в гасенето – носихме вода, поливахме, кълняхме, изнасяхме книги… Справихме се чудесно. Още си спомняме за този ден, като говорим с приятели.

Дали мисля за емиграция? Не, не мисля. Знам, времената са тежки, но ще се справим. Справяли сме се досега, ще се справим и занапред. Обичам Мексико, даже мечтая да ида един ден дотам и да видя страната с очите си, но при все това се чувствам китаец. Това мога да ви кажа. Лек ден и на вас!

Фирмена тайна. Тлъстите чекове някак мълчаливо разсейваха крехките прояви на нездраво любопитство. Всичко беше една голяма тайна в тази фирма. Не знаеха дори кои са шефовете, защото ходеха сред тях, облечени като тях, обядваха и пиеха тайно с тях и после, разбира се, докладваха – пишеха скришом подробни рапорти в някаква специална система. За кого? Кой четеше тези рапорти? Никой не знаеше.

Марта отвори прозореца, за да поеме с пълни гърди студения и сух въздух. Сирените продължаваха да вият мрачно. Долу хората тичаха и се блъскаха един в друг като животни. Всеки един от тях в продължение на години всекидневно бе наливал огромни количества знания и логика в нещо и никой, НИКОЙ от тях не знаеше в какво точно. Само чувстваха, че е нещо нередно, нещо ужасно, усещаха го инстинктивно…

Всъщност тази история можеше да бъде разказана много по-кратко:

Ужасяващ вой на сирени огласи офиса. Програмистите се разбягаха ужасени. Те не знаеха какво са направили, само знаеха, че е нещо ужасно. Какво бяха създали? Може би някаква ужасна машина, един невъобразим по мащабите и капацитета си свърхчовешки компютър, който неминуемо щеше да унищожи човечеството. Не знаеха. Колко жалко, но може би щяха да разберат някой ден. Сега просто трябваше да оцелеят. После щяха да мислят за останалото. Нещо вътре в тях им казваше да се спасяват, да бягат далеч от това място и никога, НИКОГА да не се връщат отново.

“Очаквах те.” мъж с черно дълго яке стоеше седнал между десетките преплитащи се релси загледан някъде встрани и косата му също бе разрошена от вятъра.

“Винаги съм смятала, че не съм сама, но мислех, че ще има или много повече от нас, или, че греша и съм сама, нима наистина сме само двама?” Не беше наистина въпрос, Тя от много време насам беше приела форма на изразяване, в която всичко беше под формата на въпрос и това беше единствения начин да се представи какъвто и да е факт. Друг влак премина с бясна скорост межу тях и секунда след като металното му тяло изчезна го последва и звука от виковете на някоя ужасена нация на далечна планета, която се беше самоунищожила и гореше в огъня на собственото си наказание. Тя се загледа след пищящия влак: “Мислех, че ще бъда изненадана?”

“Но не си”, каза мъжът без дори да помръдне.

“Не съм?”

Навсякъде около тях повърхността беше покрита с едър жълт пясък и хиляди преплитащи се релси, наоколо и по-далече преминаваха размазани от скоростта влакове, но по-далечните биваха покрити със странна плътна синкава мъгла. Тя разбра.

“Ти си ме чакал, за да тръгнем заедно?”

“Да, чаках някой от моя свят. Наречи ме страхливец.”

“Страхливец? Мислех, че за да пробиеш реалността и да станеш Пътешественик трябва да преодолееш всички чувства, поне така стана с мен?”

“Преодолея? Не, аз не исках да ставам Пътешественик, аз бях изхвърлен.”

“Тогава какво сме ние?”, но Тя не питаше наистина, защото вече знаеше отговора. “Реалността ни е оставила да я разбием, за да се отърве от нас, не ние сме я разбили, за да се спасим от нея?”

“Нещо по-различно, мисля че тя ни е притеглила даже по-близо до себе си, мисля че тук сме по-реални отколкото другаде, мисля, че само става по-зле с борбата.”

Тя се огледа. В представите й, онзи невероятен ден, в които щеше да се освободи от реалността и щеше да срещне някой, който наистина имаше отговори, явно нямаше да е днес, а този тук не си заслужаваше.

“Смятам да помисля?” каза Тя с усмивка и тялото й подскочи отново, описа красива дъга назад и разби стената на преминаващия в този момент вагон с жителите на планетата *.

Странното е, че бяха доволни и не искаха нищо от нас. Въпреки това се чуха гласове, че трябвало да се намесим. Затова на следващата година им изпратихме помощи: изпратихме им храна, но те казаха, че не са гладни. Изпратихме им лекарства, но те казаха, че не са болни. Изпратихме им дрехи, но и тях отказаха да носят.

После започнаха да пристигат озадачаващи слухове. Някои от пилотите ни докладваха за странни ритуали: хора скачали от високи скали, но се приземявали долу невредими. Спътниците ни все по-често започнаха да засичат загадъчни сигнали. Оказа се, че са съобщения, мисли, които те си предават през огромни разстояния един на друг.

Стана все по-трудно да ги следим, тъй като те съвсем открито отказваха да общуваме. Реално и ние нямахме нужда от тях, но не след дълго повечето от нас започнахме да усещаме известна нотка на безпокойство. Сред младите плъзна нещо като култ и те започнаха да ходят разголени на училище, да се кичат с листа и дрънкулки и да се събират тайно, за да слушат музика. Дори започнаха да играят на една от игрите им. Подхвърлят си гумена топка, но точно преди да падне я задържат във въздуха, и така за няколко секунди тя просто замръзва там или се върти на едно място.

Но това, което най-много ни дразнеше беше начинът, по който се усмихваха, мълчаливо, сякаш знаеха нещо, което ние не знаем. Взехме най-строги мерки, но въпреки тях култът продължи да се разраства. Започнаха бягствата. Хора взеха да скачат от небостъргачите, да летят над мостове, паркинги и задръствания. Положението излезе извън контрол и всичките ни опити да възстановим реда се оказаха неуспешни. Сега ни остава само да стоим и да се молим да стане някакво чудо и всичко това да спре по същия начин, по който започна, но по всичко личи, че този път ще трябва да платим за надменността си.

Супер? Би било и дори беше за първите десетина години, после – дали от скука или по друга неясна причина, той разви нездрав интерес към същността на работата си. Въобще корпорациите са вид организми макар и от нов тип. И като такива имаше толкова аналогии, че тръпки побиваха психолога…

Корпорациите се поглъщаха, сливаха, раждаха дъщерни корпорации, умираха и наследяваха. Дотук добре. И дете можеше да се сети, че се хранят с парични знаци, с времето и мечтите на хората. И че отделителната им система произвеждаше безцветно благоденствие, но това не беше на фокус. Интересуваха го душите на организмите. Мислеше, че макар и в ранна детска възраст корпоративната екосистема има развита душевност и всяка отделна единица е уникална и със собствена чувствителност. И това беше само началото.

Корпорациите се ухажваха, влюбваха, правеха секс и убиваха от любов. Корпорациите се самозадоволяваха (т. нар. тиймбилдинг), имаха специфична любовна игра (пауърпойнт презентации) и бяха суетни…
И тогава го осени идеята…

- Кой е този?!?!?! – тръпки на замайващо учудване протичаха през корпоративната тъкан. Кололо, покачен на огромен светлинен пиедестал, със стотици сензори прикачени към тялото му и облян в чудесна синя светлина постави началото на първата корпоративна религия:

- Аз съм Кололо… – Корпорациите слушаха внимателно.

Не знам защо реших да ида до реката. Даже не реших, а краката ми сами тръгнаха нататък. Може би защото сутринта в гората срещнах Марта, жената на Чучо, и тя ми разказа за двете момчета, които не се завърнали от риболов. Търсили ги два дни и се отказали. Разбираемо, най-вероятно и те са били отвлечени от влечугите.

Отдалече чух шума на течащата вода. Реших да свия от пътеката и продължих през храстите. От доста време бях престанал да изпитвам страх. Водеше ме единствено инстинктът за оцеляване. Накрая стигнах до самата река. Не се виждаше никой. Слязох внимателно до брега, свалих си ризата и погледнах отражението си. Приличах на призрак. Свалих си и панталоните и влязох във водата.

Отвличанията бяха зачестили напоследък и никой не знаеше какво правеха с отвлечените. Говореше се за специални ферми, за пазари на хора, за робство. Потопих се под водата, за да прогоня мрачните мисли от главата си. Мина ми през ума, че не би било зле, така и така бях там, да взема да наловя малко жаби за вечеря.

Изведнъж усетих нещо. Не беше звук, нито миризма, а някакво леко ощипване вътре в мен. Нещо ми подсказваше да бягам, да се махам колкото се може по-скоро оттук. Без да се бавя заплувах към брега, като неволно излязох на десетина метра от мястото, където бях оставил дрехите си. Видях ги. Плуваха безшумно към мен с учудваща бързина, три големи черни влечуги. Щях да имам време точно да грабна дрехите си и да се шмугна обратно в гората. По дяволите, изругах. Ако нещо човешко все още бе останало от нас, то това беше способността ни да се изправяме срещу инстинктите си.

И все пак беше рисковано. Майната им на дрехите, взех решението за части от секундата и с няколко скока изкачих обратно склона, който ме делеше от дърветата.

За повече информация: Забранената планета.

Времето не беше лошо, не ни очакваше апокалипсис, огнени дъждове, бури от пясък. Обух си обувките и излязох. Колата ми се беше навряла под една друга, по-голяма от нея, но сравнително лесно я измъкнах и подкарах към офиса.

Слънцето блестеше ослепително, както почти винаги, въпреки, че идваше есен. В асансьора срещнах Селма и тя ме поздрави.

- Здравейте господин Льокон.
- Здравейте Селма.

Хубава е тази Селма, няма да е зле някой път да я поканя на бар, а защо не и на басейн, тъкмо ще мога по-хубаво да огледам дупето й.