Бърнинг пиплз

На края на града, под едно дърво, висеше човек. Обесиха го преди три дни, за дългове. На ревера му защипаха бадж с надпис „Вас ви обслужва“ и под него – последното име, под което беше известен. Последният дъжд обезмисли тази нелепа шега.

В сянката на обесения се беше изтегнал млад дявол. Той видимо нехаеше за съдбата и миризмата на нещастника, но пресметливо отчиташе движението на слънцето и се местеше със сянката при първите признаци на дискомфорт. Време за отдих.

Това, което му развали спокойствието беше нетипичен за полето шум, който се появи по някое време след пладне. Автомобил. Дяволът се покатери по дървото, спотаи се на по-висок клон и зачака.

Автомобилът спря с премерена маневра току под обесения. От него слязоха двама мъже, които разговаряха възбудено. По-младият се качи на капака и доближи висящия с гримаса на прекалена погнуса. Внимателно откачи баджа, подаде го на другаря си, а на негово място с парче гипс изрисува що-годе правилна мишена. Доволен, той скочи от капака и двамата се качиха в автомобила и отпрашиха, само за да спрат отново на около 200 метра от дървото. Отново слязоха, този път – с пушки в ръка.

Пръв стреля по-младият, изстрелът му отиде по дяволите. Беше ред на другия. Той се прицели леко театрално и стреля. Тялото се разклати! Последваха моменти на перчене, беше отново ред на по-младия. Той също уцели и двамата се приближиха към дървото за да проверят кой е бил по-точен. По-точен се оказа дяволът.

Екскурзията започна добре. Фирмата беше наела корабче, с което трябваше да обиколим близките острови. Раздадоха ни по една малка бутилчица вино за пътуването, но след двайсетина минути свърши. За щастие Стефан ми даде неговата, тъй като по това време на годината постел. Не помня точно каква беше религията му, но я приех. Бутилката, разбира се, не религията. Принципно съм доста толерантен човек и единствено полудявам, когато някой иска нещо от мен.

Горе по стълбичките имаше кабинка, от която можеха да се наблюдават чудните гледки, които се разкриваха. Неясно защо всички колеги се блъскаха да се качат и да погледат. Пообиколих да намеря още някой вярващ, за още една от онези бутилчици, но повечето си ги бяха прибрали за спомен от пътуването. Депресирах се. Не трябваше да идвам. Трябваше да се откажа, още щом разбрах, че любовницата ми, Фиона, няма да идва.

Легнах на носа на кораба. Кабинката се падаше точно над мен. Колегите се блъскаха и крякаха като кокошки, сочеха разни чайки и малки пухкави облачета. Всички освен мен май се забавляваха. Взех да си мисля за Фиона. Можех да кажа вкъщи, че заминавам с колегите, а да идем някъде с нея, само двамата. Принципно бях слаб лъжец, но това изглеждаше доста лесно.

Явно съм задрямал, защото по едно време чух пронизителен писък и скочих на крака. Колегите в кабинката крещяха и сочеха нещо навътре в морето. Оказа се, че някакво подобно на гигантска сепия морско чудовище бързо приближаваше към нас.

- Всички ще умрем!!! Направи нещо!!! – изпищя една от най-досадните ми колежки и се вкопчи в мен. Принципно във фирмата си имаше такъв лаф, но в случая си беше съвсем искрено.

- О, моля те, защо просто не млъкнеш!!! – изкрещях в лицето й. Сам се учудих на себе си. Никой не ми беше виновен, че така овчедушно се бях съгласил да дойда, а и принципно никога не се карам с колегите, но в онзи момент така ме хвана яд, защото можех да съм с Фиона, а вместо това сега тази досадница ми крещеше в ухото и ме караше да я спасявам…

-…и попаднах на място където всички се казват Гвендолин!
-Всички?
-Всички, копеле. Всички. Мъжете, жените, котките…
-И к’во? Ако излезеш на улицата и извикаш „ГВЕНДОЛИН!“, всички гледат към тебе?
-Да! Как мислиш, че разбрах за това, че така се казват?! Минах по моста и на другия край някаква бакалия. Прочетох надписа тихо, уж само на себе си, и изведнъж – всички ме зяпат.
-Гвендолин! Ама име! Какво е, как пък точно това?
-Не знам – руско май…
-Ама руснаци ли са?
-Абе к’ви руснаци, бе! Хора като хора, всичко си е съвсем като тука!
-Лудница! И колко време изкара там?
-Два дена, от вторник до четвъртък. Вчера се прибрах, фактически.
-Много малко, бе!
-Абе те ме изгониха! Аз…
-Ха-ха-ха! Верно ли, бе?
-Да! Аз още на втория час…

Надвесил се е над мен:

- Отпуснете се! Поставете ръката тука, така. Сега ще я стегна лекичко. Да повторим – ще повдигнем Линията на Сърцето, ще удължим Линията на Щастието, ще разсеем няколко зловредни трапчинки, накрая – ще приближим Съдбовния хълм до този на Волята и сме готови. Нали така?

- Да.- губя съзнание.

Ето ме пак. Гледам лампите горе и внимавам да не се движа. Ръката ми е все така вързана, както и цялото тяло. Мигам няколко пъти за да проверя дали ме боли глава от упойката, май не. Каня се да се порадвам на това, което ме чака, но дочувам иззад вратата:

- Ех, защо не си е взел застраховка тоя?! Клъцнали сме му Линията на Здравето.
- Еми да е мислил. Колко имаме още днес?

Какво да правиш… Съдба!

© Клиника Два мозъка

-Това е. Почукай!
-На тази ли?
-Да.

Чук-чук.

-Не отваря.
-Опитай пак!

Чук-чук.

-Нц. Явно го няма.
-Тук е, видях го да се прибира.
-Може да е излязъл.
-Може.
-Ще пробвам още един път.

Чук-чук-чук.

Този път вратата се отваря.
Показва се млад господин, облечен, сънен.
Изглежда ни един по един и пита неопределено:

-Мен ли търсите?
-Добро утро! Нали Вие сте…

Влиза си и тръшва вратата. Ние – в антракт.

-Да почукам ли пак?
-Май няма смисъл. Да дойдем пак утре.
-Едва ли ще е по-различно.
-Така е. Да пробваме на другата врата.

Десет стъпки надясно. Чук-чук.

На вратата – господинът от първата врата. Ние – в шаш.

-Извинявайте, имаме грешка.

Тогава се отваря първата врата и се показвам аз!
Гледам известно време как се отдалечавамe с другия
и след това се прибирам.

Усетих, че нещо ми тегли одеялото. Разбудих се – на ръба на леглото седи дявол и ме гледа в очите:

- Ставай да ме караш за училище!
- Ама… аз нямам кола!
- Е-е-е! – каза дяволът и изчезна.

Приятелката ми се притегли към мен:

- М-м-м, защо излъга горкия дявол, че нямаш кола?
- Ама аз наистина нямам!
- Е-е-е! – тя си събра нещата набързо и се изнесе.

Ама ден! Станах, облякох си халата и излязох на балкона да позяпам какаво става в отсрещния блок. Нищо. Погледнах надолу – няма ми колата! Е-е-е!!!

Днес Хер Макаренко ще ви запознае с една класика в жанра „Класика“ от обичания от него Даниил Хармс. Поводът е уместен, времето – мъгливо.

Алексей Алексеевич Алексеев беше истински рицар. Така например веднъж, като видя от трамвая как една дама се спъна в бордюра и изпусна стъкления абажур за настолна лампа, който тутакси се счупи, Алексей Алексеевич в желанието си да помогне на тази дама реши да се пожертва, скочи от трамвая в движение, падна и си разцепи муцуната в един камък. Друг път, като видя как, докато прескачаше оградата, една дама си закачи полата за пирон и не можеше да помръдне ни напред, ни назад, Алексей Алексеевич така се разтревожи, че от вълнение си изби с език два предни зъба. С една дума, Алексей Алексеевич беше истински рицар, при това не само спрямо дамите. С изумителна лекота той можеше да пожертва живота си за Вярата, за Царя и Отечеството, което и доказа през 14-а година, в началото на германската война, когато с вик „За Родината“ се хвърли от прозореца на третия етаж. Остана жив по някакво чудо, като се отърва с незначителни контузии, и като изключително ревностен патриот скоро след това беше изпратен на фронта.

На фронта Алексей Алексеевич се отличи с небивало възвишени чувства и всеки път, докато произнасяше думите знаме, фанфари или дори само еполети, по лицето му пробягваше сълза на умиление.

През 16-а година той беше ранен в слабините и отзован от фронта.

Като инвалид I група Алексей Алексеевич беше пенсиониран и се възползва от свободното си време, за да излее на хартия патриотичните си чувства.

Веднъж, докато си говореше с Константин Лебедев, Алексей Алексеевич изрече любимата си фраза: „Пострадах за родината и загубих мъжествеността си, но съществувам поради силата на убеждението на своето задно подсъзнание.“

— Глупак! — рече Константин Лебедев. — Най-голяма услуга на страната може да направи само ЛИБЕРАЛЪТ.

Необяснимо защо тези думи се загнездиха дълбоко в душата на Алексей Алексеевич и ето че през 17-а година той вече се наричаше либерал, пострадал с мъжките си атрибути за отечеството.

Алексей Алексеевич прие революцията с възторг, макар че беше лишен даже от пенсия. Известно време Константин Лебедев го снабдяваше с тръстикова захар, шоколад, консервирана сланина и булгур. Но когато Константин Лебедев изведнъж изчезна в неизвестна посока, на Алексей Алексеевич му се наложи да излезе на улицата и да проси милостиня. Отначало Алексей Алексеевич протягаше ръка и казваше: „Дайте, за Бога, на пострадалия с мъжкото си достойнство за отечеството.“ Но това нямаше успех. Тогава той смени думата „отечество“ с думата „революция“. Но и това нямаше успех. Тогава Алексей Алексеевич съчини революционна песен и щом видеше на улицата човек, способен според него да даде милостиня, правеше стъпка напред и с гордо вдигната глава запяваше:

На барикадите
ний всички ще излезем!
За свободата
ще осакатеем и умрем!

И буйно, по полски потропвайки с ток, Алексей Алексеевич протягаше шапка и казваше: „Дайте милостиня, за Бога.“ Това помагаше и той рядко оставаше гладен.

Всичко вървеше добре, но ето че през 22-ра година Алексей Алексеевич се запозна с някой си Иван Иванович Пузирьов, който търгуваше с олио на Сенния пазар. Пузирьов покани Алексей Алексеевич в едно кафене, почерпи го с истинско кафе и дъвчейки баничка, му заразправя за някаква оплетена работа. Алексей Алексеевич разбра само това, че и той трябва да направи нещо, за да получава от Пузирьов скъпоценни хранителни продукти. Алексей Алексеевич се съгласи и Пузирьов веднага, един вид като поощрение, му напъха под масата две пакетчета чай и кутия цигари „Раджа“.

От този ден Алексей Алексеевич всяка сутрин отиваше на пазара при Пузирьов, получаваше от него някакви документи с нечетливи подписи и безброй печати, вземаше си шейната, ако беше зима, или ръчната си количка, ако беше лято, и потегляше според указанията на Пузирьов към разни учреждения. Там показваше документите и получаваше някакви сандъци, които натоварваше на шейната или количката си и вечерта доставяше в жилището на Пузирьов.

Но веднъж, докато Алексей Алексеевич влачеше шейната си към дома на Пузирьов, към него се приближиха двама души, единият от които с военен шинел, и го попитаха: „Вие сте Алексеев, нали?“ След това качиха Алексей Алексеевич в автомобил и го закараха в затвора.

Алексей Алексеевич не разбра нищо от разпитите и през цялото време повтаряше, че е пострадал за революционната родина. Въпреки това беше осъден на десет години заточение в северните части на родината. Като се върна през 28-а в Ленинград, Алексей Алексеевич се захвана с предишния си занаят. Застанал на ъгъла на булевард „Володарски“, той гордо вдигна глава, потропна с ток и запя:

На барикадите
ний всички ще излезем!
За свободата
ще осакатеем и умрем!

Но още преди да го допее за втори път, беше откаран в закрит автомобил някъде по посока на Адмиралтейството. Повече не го видяха.

Та това е кратката повест за живота на доблестния рицар и патриот Алексей Алексеевич Алексеев.

Когато козленцето се наяде, вързах въженцето за нашийника му и исках да го водя както по-рано, но от гладуването то бе станало толкова питомно, че въженцето стана излишно: то хукна само след мене като кученце.

Хер Макаренко обича Даниел Дефо

Огледа се и подуши въздуха с възмущение. Тези кретени от трети запас пак са оплескали процентите на газове във вътрешния купол. Сега трябва да пуснат Рамщайн за да не заспят хората от липса на кислород. Мамка им на тези ежеседмични промени и нивелации.

Обади се, поръча 12 хиляди плаката и 250 хиляди билета, а после звънна по червения телефон в централата на племето рокажии, че ще трябва да работят извънредно.

Силвия не просто се събуди. Тя отвори рязко очи и толкова отчаяно се опита да си поеме дъх, че тялото й се изви като дъга и се издигна на цяла педя над леглото. Остана така няколко секунди, с надеждата треперенето й да спре, но то само намаля и стана равномерно. В стаята бе тъмно и тихо, само няколко светещи точки от електронните уреди и обичайният шум от турбините за въздух. Огледа се напрегнато, но не забеляза нищо необичайно.

Остана неподвижна известно време, като се опитваше да разбере какво точно в това привидно спокойствие я караше да стои нащрек. Изведнъж нещо проблесна в мрака и както стоеше свито на кълбо, сърцето й отново подскочи. Голяма тъмна пеперуда прелетя от единия край на стаята към другия и се скри, сякаш погълната от невидима сянка, от някаква необяснима и ужасяваща празнота, която теглеше всичко към себе си. Силвия скочи на крака ужасена. Отнякъде нещо изпращя и след кратък шум от електрически смущения всички инсталации престанаха да работят. Присветна синята аварийна светлина и в помещението настъпи пълна тишина. Ето това се случваше наистина рядко!

Изведнъж усети нещо зад гърба си и рязко се обърна, тъкмо навреме за да види как някакъв дрипав странник се материализира направо върху леглото й. Почти веднага той започна да рита с крака във въздуха и да издава странни звуци. Въпреки това, като цяло изглеждаше безобиден и Силвия се ядоса, заради страха, който бе изпитала мигове по-рано. Облеченият в кожени дрехи дрипльо като че ли най-накрая се взе в ръце.

- Ау! Оох! Ей, злато, осемдесеиосма ли сме? – попита той с пресипнал глас.
- Какво?!? – Силвия още не вярваше, че това й се случва – Каквооо!?!??
- Кога сме? Коя година??
- КАКВООО!???
- Концерта на Венъм? Във Фестивална? С водещ Кеворкян…?? – момчето сниши глас. Явно започна да усеща в какво се е забъркал.
- Я се махай веднага с тия мръсни дънки от чистите ми чаршафи!!! ВЕДНАГА!!! – изкрещя Силвия и свирепо се нахвърли върху хипито, нанасяйки му всевъзможни удари с малките си ръчички.