Победителите не ги съдят
Лили пресече без да се оглежда и задъхана спря на банкета. Извади от ръкава червило и се намаца чак до веждите. С леко приличие изтри около очите за да си сложи грим. Не се разплака, съжалявам. Просто седна в крайпътното и замига.
- Е не може така – помисли на глас. – Не може всеки, ВСЕКИ БОЖИ ПЪТ, да се случва едно и също. Ако не е на зарове, ще е на жабки, ако не е на монополи, ще е на чък-чик!
В тъмното към нея се приближи фигура на мъж в разцвета на силите си. Лили го освети отгоре, отдолу и отляво и го позна.
- Сядай!
- Няма бе, аз дойдох само да си купя цигари, че оттатък вече е затворено.
И трите й фенера се умълчаха. Мъжът се върна с една кутия, запали си със светкавицата на полароида и разкашля всичко наоколо. По Беласица телени мрежи.
Паркът на праисторията
Влязоха без да платят. Таткото на Лили обясни на охраната, че били извикани по спешност да изрисуват люспите на Глупозавъра и онези клъвнаха. Сега стояха пред огромните бетонни влечуги, разпръснати из цялото поле и смучеха ледено-студено гуарапо в картонени чаши.
- Тате, нали динозаврите наистина са съществували?
- Съществували са.
- Но са умрели после, нали?
- Да, умрели са.
- Ама всичките ли?
- Така мисля.
- Абсолютно всичките ли? Нито един ли не е останал?
- Нито един.
- Е, тате, може някои пък да е останал жив, но да се крие.
- Да, възможно е.
- А някои са се превърнали в крокодили и в птици, нали?
- Как така в птици?
- Ами ей така, пораснали са им крила, пера.
- Да, наистина.
- А тате, как точно са умрели?
- Ами… Не се знае точно…
Двамата се погледнаха. Уж само за секунда, а всъщност – цяла вечност. Таткото на Лили обърна глава към каменните чудовища и потърси отговор в гърбавите им, недодялани фигури. Малко по-надолу имаше нещо като гигантски бобър с бодли. Хрумна му нещо. Наведе се над дъщеря си и бързо зашепна:
- Ами знаеш ли как? Убили са ги! Един по един! Убил ги е първият бозайник, намушкал ги е с кука за плетене в окото, докато се е къпал. Динозаврите идвали да погледнат през ключалката и той оп! – с куката…
Лили го гледаше с възхищение.
Тортата
Патица пресича улицата с бавна стъпка, без да се оглежда. След нея се влачат шест мравки, всяка с пазарска торба в ръчица – лелката от детската се прибира от пазар с робините си. Преди да се доизвлекат на тротоара, до тях камион набива свирепи спирачки и от каросерията му излита недобре вързана торта и пада право върху мравка №5 и мравка №6. Те доволни я изблизват почти цялата и гледат с преяла надменност другите. Патицата с пуританска завист им се разкрещява нещо, но пълен стомах лоша дума не чува. Шофьорът слиза и се приближава да види добре ли са с думите:
- Е кво праиме ся?
Мравка №4 вдига поглед:
- Я се разкарай!
И почва боя. Бой с останки от торта и двадесет и пет свещи. Веселбата трае има-няма два часа, но това е достатачно дълго време за Лили, да се разплаче неутешимо. Тя седи вкъщи, заедно с тълпа познати и непознати гости, дошли да я уважат, да й целуват ръка и подаряват подаръци.
Някъде към полунощ, без да се преобличат, у Лили се изтрисат шофьорът с лелката и робините и без да се извинят даже или да изкажат добропожелания, отиват на балкона да се освежат.
Подаръците на Лили
На петия си рожден ден Лили получи за подарък плюшена играчка Кинг Конг. На филма никога не плака, но ако Кинг Конг го нямаше в леглото й вечер ставаха големи драми. Всяка вечер тя го прегръщаше и разговаряше с него. Питаше го:
- Хееей, Кинг Конг, имаш ли си жена?
После го сънуваше и се опитваше да нарисува сънищата си.
- Тате, това е момиче-брахиозавър, правя й косата. Ето, ще направя висоооко дърво, макар, че почти не мога да рисувам дървета. Тя яде листа!
Лили много обичаше да рисува.
- Тате, нали всяко животно има уши? – и Лили рисуваше уши на брахиозавъра. – Ето как реве, грозотийката.
Когато стана на 10 таткото на Лили й разреши да ходи по улиците сама.
Когато стана на 15 й купи снегорин.
Когато стана на 20 отидоха на екскурзия в Монголия.
На 25-тия си рожден ден Лили избяга от къщи, без да остави бележка. Когато татко й разбра, той излезе да я търси из квартала, разпитваше съседите, пусна обява във вестника, но никой не се обади. След няколко седмици таткото разбра, че Лили няма да се върне. Той излезе на терасата и запали цигара. Най-сетне можеше да изпълни мечтата си да стане пияница и безделник.
Лили и динозаврите, III
…
… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо. Лили изобщо не разбра значението на всичко това, изпадна в истеричен, нервен смях и го изрита по муцуната, той сякаш не забеляза. С времето Лили разбра, че стегозавъра поначало малко усеща и го риташе яростно когато я ядоса. Само това й остана, и палатката.
…
…
…
След окло 3 месеца беше забравила въобще повечето неща от миналия си живот, нищо не я стряскаше. Веднъж един тиранозавър загуби на покер и й остави вечерята си като залог, беше лабрадор, на Лили и отне още 2 месеца да се сети, че лабрадорите са от нейния предишен живот, а не на тия нещастници динозаврите. Не знаеше обаче какво от това, кръсти го Жоро на едно момче което беше срещнала преди вереме на един концерт и никога не видя отново. Не му говореше, дори не й липсваше предишния живот, даже евтин ром не й липсваше. Намери си някакакъв гнусен пихтиест плод, който ферментираше подходящо, понякога за разкош си правеше мохито (мента си растеше съвсем нормална). Пиеше си и откри, че яркожълтата и палатка може да и погне да преживее и в тоя шантав свят. Яркожълтото беше незнайно как цвят който динозаврите виждаха, тъпия стегозавър му хрумна да я държи на входа на ливада си за реклама, привличаше особенно един вид пеперуди които умееха специални трикове за почистване на динозавър вътрешно, ако разбирате какво имам предвид. Пеперудите идваха, а динозаврите се научиха че са там, стегозавъра печелеше, че другите му торяха ливадката и си пасеше по-готина трева, а Лили му трябваше щото веднъж един тиранозавър я прогони, палатка потъмня от лайна след няколко дни пеперудите спряха да идват. Стегозавара не беше чак толкова тъп, и без това не ядеше месо, можеше и да я запази щом му беше от полза. Така стегозавъра си имаше Лили, а Лили – куче. Кучето пък Лили не го ядеше защото то й хващаше от по-дребните пеперуди и тя ги пържеше вечер край огъня. Откри че трябва да внимава с огъня на полянката понеже от много разлагащи се неща беше лесно запалимо всичко наоколо. И така всичко някак се намести в перфектен баланс. Даже и един телефон си намери веднъж, още работеше, не се опита да се обади, прибра го в джоба и се научи с фенерчето му да сигнализира на стегозавъра като е по-далече и има нужда от помощ.
Лили и динозаврите, II
… Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво. Лили мразеше всичко лигаво, можеше само да й покажат на снимка камък с гнусни водорасли с малки буболечки по тях и Лили направо изпадаше в истерия, а сега беше ама точно под нея, под корема й, по-гадно нямаше как. Лили пое въздух дори в бузите си и се опита да се задържи над гадорията, бавно и внимателно на ръба на повърхността на водата започна да гребе назад към спасителния бряг, ама тъпото лигаво нещо се залепи вече на цялата й повърхност. Лили изкочи от водата и се опита да стъпи на нещото, но се подхлъзна и се оказа седнала по болезнен начин върху камъка. Може би от водораслите, но не беше толкова твърд колкото очакваше, даже беше притеснително мек някак. Гаден, лигав и мек, изпищя, ужасена започна да реве и хлъзгайки се тръгна по камъка из водата към брега, пързаляше се, ревеше и се тресеше от ужас, съзнанието й не работеше, при всяко падане докосваше лигавия камък, скачаше от погнуса правеше една крачка и пак падаше, и все плачейки, тресейки се търчеше към палатка на някакви си 20 метра от нея на свещения сух пясък.
Стигна някак, дръпна ципа, сви се на кравай и започна да се опитва да се събуди, в поза ембрион стискаше ръцете си към тялото докато я заболя – нищо. Сигурно вече беше будна, другите бяха отвън и се плацикаха във водата. Да! Така беше сега даже ги чуваше как се плискат, изкочи щастлива и …
…..
…..
?????
!!!!!!
… и заплака, даже вече не се трогна, само се ядоса, отвън си седеше един динозавър и се плацикаше в плиткото мъчейки се да изпълзи право към нейната палатка. На Лили наистина и писна, ако ще умре поне палтката да й оставят, тъпо, но това сигурно обземаше и хората по време на война за “отечеството”. Намери си дватата метални фенера и се приготви да наложи 20 метровия синьо-зелен нещастник подобен на жираф с плавници вместо крака, мухльо мижав! …
…
to be finished …
Лили и динозаврите, I
Тая работа нямаше да свърши добре и Лили си го знаеше. Изобщо винаги когато си знаеше, че нещо няма да стане то не ставаше, но шефът й, един стегозавър, й ревеше над главата и клатеше муцуна така, че плочките на гърба му се пляскаха една в друга.
Лили въздъха и вдигна телефона, явно щеше да й се наложи да замести главния готвач. Като цяло напоследък за всичко все нея пращаха, а тя отговаряше само и единствено за цвета на палатката, която стоеше пред входа на тяхната ливада-бардак. Цвета знаеше идеално как да си го поддържа – редовна урина от ихтозавър с примеси на плезиозавърска кръв, понякога след пиянска нощ можеше да докопа и малко тиранозавърска вечеря и тогава ставаше електрическо жълто.
Тази палатка й беше единственото останало от щастливите дни, когато не вярваше в динозаври и пазаруваше всяка вечер в Билла за вечеря. Прекарваше лятото си пак с тази палатка на морето, когато с приятели край огъня пиеха евтин ром и мечтаеха за истински приключения, а не за офисни проблеми и борба със спам-а. После една вечер Лили и приятелите й бяха отвлечени, никой не разбра как, в тъмното Лили усети някой да й дърпа палатката и изкочи с две метални фенерчета в ръка да набие нещастника-пияница, който сигурно се опитваше да я обърне и да се завие с нея. Обаче там нямаше никой, изобщо никъде наоколо нямаше друго освен плаж и дървета, даже следи нямаше, сякаш никога не е имало. Лили се изпишка в храстите и се прибра обратно. Тя по принцип сънуваше много и понякога имаше халюцинации нощно време когато ставаше да пишка, не се притесняваше от тях вече.
На сутринта още нямаше никой. Лили стана и отиде да поплува, изобщо не се притесни – и по-реални сънища от това беше имала. Притесни се едва след като към обяд стана наистина много гладна, а когато беше гладна насън винаги се будеше. Влезе да поплува пак, защото плуваше зле и се нагълтваше със солена вода което залъгваше глада й. Както си пляскаше и плуваше изведнъж стана много плитко и корема и опря в дъното. Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво… to be continued
Едно важно откритие
Синьо сияние се носеше с тихо жужене над главите на работещите. Отнякъде прелетяха две зелени нетърпеливки и замигаха над кравите, за които бяха предназначени. Във водораслите на близката планина се размърдаха нележащи и се ослушаха нетърпеливо. Денят привършваше в Долината на Смъртта. Лили седеше на тревата и очакваше ЗАПОЧВАНЕТО. От далече прозвуча глас на стар мариачи и под напевните му спомени за знойни жени тялото Й се изви, ръцете Й се плъзнаха като змийски език нагоре започнаха да се въртят, роклята Й с хиляди дипли се засука около краката и токовете се впиха дълбоко в пръстта, докато удариха на камък и подхвръкнаха искри. Танцът започна. Отнякъде тихо припълзяха още трима мариачи и се включиха в ритъма, високо и тъжно се разнасяха мъките им по техните далечни загубени любими, убити от нощния танц, докато те бяха пощадени, за да могат да изпитват мъката вечно. Нагоре и нагоре се носеха ръцете на ТАНЦЬОРКАТА, отново и отново се забиваха токовете Й в меката земя. С дълбока въздишка пръстта се разцепи и погълна заобикалящата гора и езерото край нея, едно след друго падаха в бездната съществата вкочанени от ужас, само ТЯ танцуваше сякаш във въздуха, а мариачите пееха след нея и ритмичните им удари по краката се заплитаха в ритъма на токовете Й, скоро всички щяха да умрат отново, за да се родят пак утре.
Когато всичко свърши ТАНЦЬОРКАТА се срути на земята и заспа. Лили осъзна, че е било само сън. Трябва да запомни за другия път, никаква трева преди фламенко концерти.
П.С. Посветено на представянето на Исабел Байон в Зала едно миналия четвъртък…
Красиви
Лили се погледна недоволно в огледалото. Външният й вид съответстваше на това, което ставаше в нея, даже май изглеждаше малко по-добре, отколкото се чустваше. Подръпна надолу едната си буза и се вгледа в разкрилата се червена плът зад долния клепач. Там течеше дневният й хорскоп. “Ще си мислите, че всичко ще се оправи, но няма да стане”, прочете тя наум, пусна бузата си и клепачът й се прибра обратно с шляпване. Е, и днес нямаше да спечели от лотарията, нищо, имаше цяла вечност на разположение. Почеса се сънено по ръката и се сети: Беше 31 октомври! Както се почесваше по китката напипа скрития бутон и притисна пръст леко в него – кожата й се раздели сякаш бяха прокарали хирургическо ножче и отдолу, блестящо и смарагдово, истинското й покритие се показа. Изрита досадната бежова обвивка, която носеше през всички остнали дни и разроши цикламената си коса. Жълтите й остри зъбки проблеснаха. Беше Хелоуин, денят, в който Лили беше себе си и даже на повечето карнавали взимаше награда за успешен костюм, колко мило, награда, че изглежда добре като себе си, но за другите това не беше контекста, разбира се.
