Момчетата като да имаха някаква роднинска връзка – и трите бяха рижи, високи, с белези на неочаквани за възрастта им места. Огледаха ме дръзко, с добри задни мисли и без никакво явно желание да получат моето одобрение. Но ги харесах, дотук три, казах си.

Четвъртото беше слабо, крехко създание в тясна черна пола и ивичест пуловер. Босо. Приличаше повече на насекомо, отколкото на човек. Не можах да го усетя, заразглеждах го. Пръстите, наклона на главата, коленете – всичко ми даваше основания да мисля, че може да му се разчита. Преместих го в кошницата при другите и тръгнах към къщи, но не ми беше спокойно.

На първия учебен ден класната на Ява ни запозна с другите й съученици, тези, които бяха в класа по разпределение. Ява не им обърна много внимание, гледаше разсеяно и така отговаряше. Когато задължителната част отмина, тя се отдели от мен и потърси близост с избраните. Вече се изясни, че насекомото беше момиче – беше подчертала ноктите си с цвят и разделила косата си на широк път. За мой тих ужас Ява я целуна по челото, застана до нея и ме помоли да ги снимам.

Вечерта я попитах какво мисли за класа.
- Нека говорим за това след шест години! – каза тя и засърба супата си.

Сърцето погледна Тарльо в очите – радваше се, че има истински приятел, макар и слабак като него. Седнаха на ниската ограда и захапаха по един домат, който моментално потече по брадите им. Сърцето извади нож и наряза няколко дебели парчета салам, по които веднага избиха капчици мас, от жегата.

Нахраниха се набързо и усетиха, че са прекалили. Нямаше какво да правят с толкова храна, а и нямаше къде да я държат.

- В пустинята Сахара… – запя Тарльо.
- Със своятааа камила… – допълни Сърцето.
- Си мисля аз за тее-бее Милааа – завършиха заедно и гласовете им се отразиха в бялата варосана стена.
- А сега какво?
- Дай да намерим по цигара.

Няколко часа по-късно бяха седнали на покрива на лавката. Беше събота и успяха да изръсят почти цял пакет цигари от войниците, които имаха свиждане. Изтегнати на топлия покрив мързеливо наблюдаваха как вятърът носи листата по плаца.

- Ей, Василев, я изкарай „Радка пиратка“ – провикна се Тарльо.

Циганинът Василев хич не беше в настроение и засвири с кларинета най-тъжната и протяжна „Радка – пиратка“ чувана някога. В далечината двама войници излизаха през портала.

Понякога, ако й се отдадеше възможност да се окаже в чужд град с голяма забележителност, седеше само там – нито ядеше, нито пазаруваше, даже не обикаляше по-далеч от първата попаднала забележителност, стоеше отпред и тичаше запотена от човек на човек, да се убеди, че няма да пропусне да е на някоя снимка.

Дните, в които пътуваше бяха тежки. Едно време, когато хората пътуваха с автобус, се снимаха много вътре – прекарваха цели дни, ставаха приятели… Но сега, в самолета, всички спяха.

Накрая се ядоса. Започна работа в едно фотографско студио и взе да монтира във всяка снимка по един свой усмихнат изпъчен портрет в цял ръст пред Айфеловата кула. Най се дразнеше на вица за блондинките и светкавиците, нали го знаете, защо блондинките се усмихват когато има светкавици, защото си мислят, че ги снимат. Беше грубо да се прави виц от това, на всеки му се случва да се обърка, освен това когато това се случи, тя беше прекарала особено тежък ден в тичане пред Райхстага!

© неизвестен

Лили пресече без да се оглежда и задъхана спря на банкета. Извади от ръкава червило и се намаца чак до веждите. С леко приличие изтри около очите за да си сложи грим. Не се разплака, съжалявам. Просто седна в крайпътното и замига.

- Е не може така – помисли на глас. – Не може всеки, ВСЕКИ БОЖИ ПЪТ, да се случва едно и също. Ако не е на зарове, ще е на жабки, ако не е на монополи, ще е на чък-чик!

В тъмното към нея се приближи фигура на мъж в разцвета на силите си. Лили го освети отгоре, отдолу и отляво и го позна.

- Сядай!
- Няма бе, аз дойдох само да си купя цигари, че оттатък вече е затворено.

И трите й фенера се умълчаха. Мъжът се върна с една кутия, запали си със светкавицата на полароида и разкашля всичко наоколо. По Беласица телени мрежи.

Уважаеми г-н Шапкар,

С оглед на настъпилите промени в семейния ми статус, моля изписването на фамилното ми име във Вашите покани за чай отсега нататък да бъде променено на Заек.

Надявам се това няма да промени топлите чувства помежду ни.

Искрено ваша,

Алиса В. Заек

(следва продължение)

… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо. Лили изобщо не разбра значението на всичко това, изпадна в истеричен, нервен смях и го изрита по муцуната, той сякаш не забеляза. С времето Лили разбра, че стегозавъра поначало малко усеща и го риташе яростно когато я ядоса. Само това й остана, и палатката.

…

…

…

След окло 3 месеца беше забравила въобще повечето неща от миналия си живот, нищо не я стряскаше. Веднъж един тиранозавър загуби на покер и й остави вечерята си като залог, беше лабрадор, на Лили и отне още 2 месеца да се сети, че лабрадорите са от нейния предишен живот, а не на тия нещастници динозаврите. Не знаеше обаче какво от това, кръсти го Жоро на едно момче което беше срещнала преди вереме на един концерт и никога не видя отново. Не му говореше, дори не й липсваше предишния живот, даже евтин ром не й липсваше. Намери си някакакъв гнусен пихтиест плод, който ферментираше подходящо, понякога за разкош си правеше мохито (мента си растеше съвсем нормална). Пиеше си и откри, че яркожълтата и палатка може да и погне да преживее и в тоя шантав свят. Яркожълтото беше незнайно как цвят който динозаврите виждаха, тъпия стегозавър му хрумна да я държи на входа на ливада си за реклама, привличаше особенно един вид пеперуди които умееха специални трикове за почистване на динозавър вътрешно, ако разбирате какво имам предвид. Пеперудите идваха, а динозаврите се научиха че са там, стегозавъра печелеше, че другите му торяха ливадката и си пасеше по-готина трева, а Лили му трябваше щото веднъж един тиранозавър я прогони, палатка потъмня от лайна след няколко дни пеперудите спряха да идват. Стегозавара не беше чак толкова тъп, и без това не ядеше месо, можеше и да я запази щом му беше от полза. Така стегозавъра си имаше Лили, а Лили – куче. Кучето пък Лили не го ядеше защото то й хващаше от по-дребните пеперуди и тя ги пържеше вечер край огъня. Откри че трябва да внимава с огъня на полянката понеже от много разлагащи се неща беше лесно запалимо всичко наоколо. И така всичко някак се намести в перфектен баланс. Даже и един телефон си намери веднъж, още работеше, не се опита да се обади, прибра го в джоба и се научи с фенерчето му да сигнализира на стегозавъра като е по-далече и има нужда от помощ.

Стигна някак, дръпна ципа, сви се на кравай и започна да се опитва да се събуди, в поза ембрион стискаше ръцете си към тялото докато я заболя – нищо. Сигурно вече беше будна, другите бяха отвън и се плацикаха във водата. Да! Така беше сега даже ги чуваше как се плискат, изкочи щастлива и …
…..
…..
?????
!!!!!!
… и заплака, даже вече не се трогна, само се ядоса, отвън си седеше един динозавър и се плацикаше в плиткото мъчейки се да изпълзи право към нейната палатка. На Лили наистина и писна, ако ще умре поне палтката да й оставят, тъпо, но това сигурно обземаше и хората по време на война за „отечеството“. Намери си дватата метални фенера и се приготви да наложи 20 метровия синьо-зелен нещастник подобен на жираф с плавници вместо крака, мухльо мижав! …
…
to be finished …

Предпоследен съм, но мен пипват. Тежката ръка на учителя ме сграбчва за яката, вдига ме и ме хвърля на земята. През това време другото момче се промушва, гледайки уплашено. Така силно трясва вратата, че си премазва пръстите. Изревава грозно и двамата с учителя поглеждаме към него. Знам, че в този момент то иска да е на мое място.

- Защо пак сте тука, бе? Не говорихме ли вече, а? А?! Ушите ще ти скъсам, келешче такова!

Вече е започнал с лявото. По яката ми капе кръв. Боли ме, страх ме е, през главата ми минават бъдещи разправии вкъщи, в училище, мъмрене пред отряда… От всичко това ми става сиво-лилаво в главата и все едно – затварям очи и увисвам на ухото си. Учителят разбира, че нещо не е в ред и поотпуска захвата, накрая направо ме пуска. Падам, претърколвам се по гръб и бавно отварям едно око. Усмихвам се с пламнало ухо.

- Утре пак ще дойда. Сам. Когато няма да ме чакате. И ще ви избягам този път, да не си мислите!

Определено го изненадвам. Ставам, изтривам си ухото с ръка, поозъбвам се от болката и излизам.

Николай запали още една свещичка пред снимката на Чочо и се поукроти. Спомни си как на 6 години майка му за първи път го заведе при директорката на училището за да се оплаче от него. Заради Чочо. Директорката тогава успокои майка му. Успокоява я в още няколко по-късни моменти, но от едно време натам се отказа. Майка му онагля и започна да се оплаква на всички, не само на директорката, необезпокоявана. Беше се научила да го прави с прилична достоверност:

- Вижте го само! Защо бе, Николай, защо? Какво ти направи Чочко този път? Не стига ли дето вчера му наряза молива, ами и днес трябваше да го гризеш по ухото? Какво да правя с теб, мамо, кажи ми! Кога ще мога да изляза с теб на улицата без да се срамя?!

Хората надаваха ухо, зализваха око и правеха загрижени физиономии на съвестни граждани. Някои даже обръщаха глава да ги видят. В такива случаи майката на Николай пускаше и по някоя романтична сълза по меките си бузи. От солидарност някои граждани дърпаха ушите на Николай.

Но всичко това беше минало. За него това бяха само спомени, появили се в стаята, докато се взира в пламъчетата на свещите, наредени пред снимката на Чочо. А наоколо, макар и странно, не беше тихо – от долния етаж се чуваше радостната песен на майка му – преди седмица Чочо склони и се ожени за нея. Сега тримата бяха на меден месец в малка вила в Алпите.

Мирът ме направи такава. Отне ми правото и възможността да се боря – нямаше вече с кого. Мирът ме класифицира и подреди и вече нямах име и възраст, а бях „една от оцелелите“. Мирът ме уеднакви със скрилите се, с по-сериозно въоръжените, с късметлиите. Мирът ми даде възможност да предам бюлетината си и личните си документи на вторични суровини, в замяна на което получих купони за чай.

Чаят ме направи такава. Ежедневието ми се сведе до намирането на незаета тоалетна, разговори за хранителните качества на чая, дискусии за минералния му състав, даже се научих да различавам видовете чай. Вече имах и свой любим чай.

Любимият ми чай е това, което ми остана. Чашата ми отдавна се счупи. Оттогава пия от черупка от рапан с гореща вода от гейзера. Остана ми само една доза чай. Мисля да си свия цигара с него.

Успявам да обеля няколко картофа, нарязвам ги и ги слагам да се пържат. Цвърчат щастливо. Мисля си за историята на картофите и на човечеството като цяло. Далече стигнахме, мисля си. Толкова далече, че не знаем за къде, нито откъде сме тръгнали. Пръска олио, парва ме по ръката и се сепвам – в прозореца (живея на приземния етаж) виждам Джузепе, който ми маха да изляза. Навън прехвърчат снежинки. Отново е зима.

Джузепе ми предлага да ходим на някакъв купон. Джузепе, казвам му, човече, кога ще пораснеш. Дай да си купиме една бутилка и да си седиме тука. Можем да отидем на купончето и по-късно.

- По-късно, по-късно, колко по-късно – изфучава той и ме удря с дръжката на метлата. Аз естествено взимам първия попаднал ми в ръката предмет и Джузепе се свлича безпомощен в краката ми. Обаждам се на майка му да си го прибере.

- Пак е пиян, нали? – казва ми тя.
- Не – казвам.
- Пердуто, кога ще пораснеш? – тросва се тя.

Тактично замълчавам. Лошо му се пише на Джузепе.

Всеки ден аз и той сядахме на масата, аз гледах през прозореца безразлично. Последните петнайсет минути бяхме стояли така, напук, без да си говорим. Вече нямаше смисъл, щом най-накрая можех да го виждам – той знаеше, че няма какво повече да ми каже. Каква ирония е да си Ежедневието. Ако не те разбират – не те виждат, а когато те разберат – вече две думи не можете да си кажете, понеже е ясна същността ти, целта ти, душата ти, душата ми, да, и аз разбирах сега, това беше ГОЛЯМАТА ТАЙНА – да заема мястото му. Стана ми кофти, дори сивото сако не ме блазнеше вече сега, след като разбрах. Бях обречена да ставам всеки ден, с всеки един обикновен човек, да се чудим какво да облече, да ходя с него на работа, да си мисля с него къде да обядва днес, да пазарува. Звучеше ужасно, аз бях прозряла най-ужасната истина, бях в затвора на собственото си знание, не можех да изляза извън него и да правя нищо друго, вече не, не и след като знаех. Погледнах към Ежедневието. Преди се каваше Николай, беше човек и беше съседът от четвъртия етаж. Пиехме ракия всеки вторник и четвъртък, играехме кент купе на масата в кухнятa и си разказвахме мръсни истории. Откога беше и той облечен в този убийствен сив костюм? Защо не бях забелязала Промяната? Толкова ли съм себеобсебена? Явно да, щом още на третия въпрос стигнах до себе си.

Въздъхнах и изгасих цигарата.

„Е хайде, имаме работа да вършим.“

Николай ме погледна бавно и се усмихна. „Обичам, когато играта на роли те възбужда.“

Понякога идвам на гарата, за да погледам дали ще дойдеш. Не тая големи надежди и все пак внимавам. Чакам, докато си тръгне последния човек, оглеждам се да не се разминем случайно, скачам, викам или свиря на тръба. Теб обикновено те няма, но аз никога не съм прекалено разочарован. Само мъничко, много малко.

Паметта ми също е много къса. През лятото вярвам, че ще бъде вечно топло. От време на време през ума ми преминава по някой образ, например замръзнала локва, но приемам, че съм го сънувал в някой от кошмарите си. През зимата пък си мисля, че няма начин слънцето да грее и да е топло. Вечер се завивам с по няколко ката и се надявам да свикна.

Също така, когато бяхме заедно ми се струваше, че не мога да живея без теб. Не помнех какво е било преди теб, какво съм правил, как съм живял. Сега пък е точно обратното – не вярвам някога да си съществувала, най-вероятно и теб те сънувам, но малко по-често и затова ходя до гарата понякога, защото започнах да се чудя, макар и малко, много мъничко.

„Свободна ли сте?“ провикнах се аз през прозореца с надежда.
„С дете съм, но влезте“. Видях малко момченце на към три да спи, свито на задната седалка.

Ключалката на колата щракна след мен и колана изсъска, докато го издърпвах.

„Обича да се вози в колата, люлее го като люлка“, каза извинително жената, поглеждайки в огледалцето към задната седалка.

„Няма проблем, само да не го събудим“, казах аз и наистина го мислех. „На колко е?“ „На 4, но е болен.“ „А когато не е болен на 5 ли е?“ попитах безсърдечно, неразбрала смисъла на нейното изречение.

„Ще умре скоро“, каза тя спокойно, изглежда бе разбрала моето объркване. „Но поне болестта го прави постоянно усмихнат.“

Ключът се превъртя и врата се отвори с тихо щракване преди миризмата на познатото да ме посрещне у дома.

- Добър ден!
- Добър да бъде. Виждам, не сте от тези краища.
- Да.  И това е дълга и нещастна история.
- Разкажете, имам време.
- Да, вие време имате, но аз нямам нерви, а и глас почти не ми остана. Но да, ще ви я предам накратко.

История за цар, царица, магаре и магарица

„Имало едно време един цар. Той имал царица, магаре и магарица. Да уточня, магарето бях аз, а магарицата и царицата бяха едно лице.

Да, едно време тя беше моята магаричка. Вярна, висока, ведра, въодушевена. Сгодихме се през лятото, задомихме се по Димитровден, по Коледа вече бяхме решили да се преместим в града. Речено-сторено. Живеехме там добре, имахме малък бизнес – логистика, случайни превози, фотосесии. По време на една сесия при нас дойде царят на този град и не можа да откъсне поглед от магаричката ми. И двамата знаехме какво означава това – на другата сутрин със сълзи на очи я изпратих до високата порта на палата, тя влезе там и повече не я видях.

Останах сам, но постоянно мислех за нея. Пропих се, почнах да си варя уиски от сено, събирахме се с една двойка катъри-близнаци и по цели нощи ревяхме. Една сутрин както вървях уморен по улицата видях в калта един вестник. На първата му страница имаше снимка на царя и на моята магаричка. Беше я яхнал най-нагло. Под снимката стоеше заглавие – „Навеки свързани“. Тогава между ушите ми се промъкна коварен план, който ми даде воля за живот за дни наред. Отказах пиенето, спрях да дъвча тютюн, лягах си рано и работех по плана. Намерих съмишленик, един стар охлюв, комуто позволихме преди години да живее с нас. Когато всичко беше готово, охлювът сложи раничката си на черупката и се качи върху ми. В прикритието на нощта го закарах до палата и го оставих там. Той се изкачи безшумно по зида, а аз отминах.

Малко след първи петли се чу, че планът ми е успял. Глашатай разгласи из града, че голямо нещастие е сполетяло нашето малко спокойно царство – злосторник е намазал седлото на любимата магарица на царя с лепило и веднъж качил се на нея, не може да слезе. Доктори и химици от всички околни царства дойдоха да пробват уменията си, но никой не успя да ги раздели. Оставаше само едно. Магьосница дойде от блатото и ги вкамени. След това ги закараха на градския площад, където ги боядисаха със златна боя и ги оставиха за спомен на гражданите и радост на туристите.

Доволен от сбъдването на плана си и при все това безкрайно опечален от загубата навеки на своята спътница, реших да напусна града и да скитам по света и да разказвам своята история. Така ме срещаш ти – печален, уморен, с подпухнала уста. Но преди да продължа, ще те помоля, ако отидеш в нашия град, поднеси цветя пред паметника, моята магарика обича хризантеми, и почегъртай с нокът носа на царя – всички го правят по старо поверие за късмет, но не знаят, че това е втората част на плана ми – аз пуснах поверието с помощта на друг мой приятел, петела, и така ден след ден, царят остава без нос.“

След пожелания за добър път и лека вечер, магарето се отдалечи.

Вървах по линията на осмицата, леко потропвах с раница, с две думи – прибирах се вкъщи. Беше късно, направо си беше тъмно. На две преки от нас ме застигна гражданин на велосипед, каращ също между двете релси, в грозен разрез с добрия тон. Удари се в мен и падна. Обърнах се да го огледам, приятен беше. Заговорих го:

- Вие мислите ли като карате?
- Не! – каза бодро.
- А замисляли сте се дали да не почнете?
- Не.
- А може би не е лоша идеята да се замислите.
- Мне…

Замълчах, малко ми стана неловко. Помогнах му да стане, прегледахме заедно колелото, нямаше много кривини. После аз си свалих ризата, за да проверим отдолу, също нищо особено.

- Поне няма ли да се извините?
- Не.

В тоя момент ми дойде да му отнеса главата с един отдолу, зверски се издразних. Не.

Всъщност няма от какво да се оплаквам, не съм сигурен какъв съм бил преди, не мисля че никога не съм говорел местният език и дори не знам къде съм. Вечер става доста студено, и затова спя до отдушниците на метрото от които лъха топлина.

Всичките ми опити да заговоря местните завършват с дребни монети (понякога банкноти) в ръката ми. Много са състрадателни, но винаги бързат. Знам че биха ми помогнали, ако знаеха как. Точно като мен.

Приятен летен ден, лежа си на една пейка в парка и гледам необичайната фауна. Деца играят с огромни роботизирани надуваеми животни в които има нещо смътно и познато.

Вчера си запалих цигара за първи път – не мисля че съм пушил преди да се случи каквото и да ми се е случило. Днес смятам да опитам пак. Трябва да има някаква полза щом вече има и машина за пушене на работното място.

Към мен се приближава възрастен мъж със смешни дрехи – предполагам някаква униформа. Може би е полицай. Започва да издава нищо неозначаващи звуци. Опитвам се да му опиша ситуацията си но само нещо като:
- Амуууууууу – излиза от устата ми. Опитавам пак, този път с цялата си концентрация:
- Амгуу-уууу

Няма полза и от тая работа. След известно време той си уморява и тръгва.

Единственото което не мога да си обясня са рекламите тук. Всичките са с риби. Големи риби, малки риби, червени и бели, тъжни и весели. Анимирани, живи, говорещи и с блеснали очи. Както и миризмата на познат парфюм, която понякога идва от отдушниците на метрото.

Толкова бях изненадан, че не ми остана време да протестирам. Не че имаше и смисъл. Всеизвестно е, че в тоя град полицаите са колкото безмилостни, толкова и тъпи. Закопчаха ме като някой кон отвън точно до него, а той стоеше подпрял глава на оградата.

Опитах се да си спомня какво точно се бе случило. Отидохме при Мона с жена ми и домочадието, подарихме влака, запознахме децата и се гмурнахме в блатото от нежелани и станали почти безполезни социални контакти.

Не издържах дълго и излязох навън да изпуша една цигара и тогава чух музиката от съседната врата. Почуках и се ослушах, но никой не ми отговори. Вътре беше съвсем тъмно. Стори ми се, че чух плач, а дори не само един, а сякаш няколко женски гласа плачеха. Влязох през коридора и намерих две седнали на земята момичета. Клекнах над тях и осветих лицата им – изглеждаха почти еднакви, с подобни рокли и прически и по дяволите – и двете страшно приличаха на Мия. Само че нито една от тях не беше. Повдигнах им брадичките, погалих ги, послушах по-внимателно гласовете им: бяха други момичета.

Продължих навътре и намерих още хора, които слушаха музика в тъмнината. На края на стаята имаше още едно момиче, което много приличаше на Мия. Надвесих се над нея, за да я разгледам. Не можех да открия никаква разлика между това момиче и нея. Помислих си, че сигурно съм полудял и я виждам навсякъде, във всяко едно лице, изникваща от всяка тъмнина. Хванах я за ръката и я задърпах навън. Обещах й да я заведа на друг купон, много по-хубав от този. Тук всички изглеждаха смахнати, а и никога не бях водил Мия където и да е. Въпреки това тя се дърпаше.

Все пак някакси успях да я изкарам в коридора, където точно в този момент над нас буквално прелетяха жена ми и дъщеря ми, с кокили и облечени като призраци. Не мисля, че ни видяха, унесени в играта. Малко след завоя ги чух как падат с трясък на земята. Почудих се къде ли е Зийло, синът ни, когото никога не оставяхме сам. Може би все пак имахме само едно дете.

Мия отново се разплака и бързо изчезна обратно в апартамента. Уплаших се, слязох по стълбите и излязох навън. И не знам точно какво направих там, но точно тогава се появиха онези двамата, хванаха ме и ме доведоха тук.

Човекът до мен продължаваше да стои все така, забил чело в оградата. Беше с обръсната мастилено синя глава. Това е върхът, си помислих, 100% полудявам. Хей, подвикнах му, какво ти е… на лицето? Той сякаш само това чакаше, бавно вдигна очи и ми поиска цигара. Татуировка, каза, докато палеше. И затова ли заключват, си помислих и подпрях глава на оградата. Кой знае колко време щеше да се наложи да чакам преди някой да дойде и да ми обясни какво по дяволите става.

Закрачих надолу по коридора – да, помнех кой съм, майор Федор, секретни служби. Как е възможно да забравя… Хмм… Имаше нещо притеснително, но фантастичната картина наоколо някак правеше всичко далечно и нереално. Инстинктивно потърсих портмонето си, извадих го и започнах да преглеждам набързо всички карти и документи който носех – всичко изглежда беше наред. Както и да е, какво пък, сигурно на всеки се случва. Огромни риби плуваха над главата ми. Изглежда беше някакъв аквариум.

Когато бяхме малки уплашено слушахме кънтящия му глас, по който майките ни се захласваха. Не разбирахме за какво той пее, и с каква цел точно са тези почти измъчени излияния, но знаехме, че по някакъв начин това е важно. Вселенски важно. Това е, когато делата ти все още имат значение, макар и погледнати по-отдалеч. Колко отдалеч би бил добър въпрос. Басо Помад би се подсмихнал: „Именно“.

Понякога си мисля, че Басо е до леглото ми, мачкайки кубинска пура ме гледа усмихнат в съня ми. Събуждам се от трясъка на вратата и мириса на сладкия тютюн… Разбира се, това е било само сън, но чии са калните следи до леглото ми и натрапчивата мисъл за стар войнишки шинел?

Излизам на двора и виждам уморените от жегата котки. Толкова са слаби… Старец ги храни с нещо стряскащо на вид. Те не ядат. Басо би могъл да напише песен за това. Басо би направил от ситуацията влудяващо пиршество завършващо в стая за арести, изтрезвителни и изчезнало бельо.

Не е достатъчно само да можеш. Басо трябва.