Татуировка куче
Скуката и фактът, че от един час не знаех как да те заговоря ме подтикнаха към тези глупави фантазии, за това как си умряла и колко ми е мъчно за теб. Сетих се как веднъж ти обещах, че ако умреш преди мен ще си татуирам на гърдите куче с панделка и надпис: NEVER FORGET.
- Хубаво, но нека да е черно, проскубано и еднооко! – допълни ти и дори започна да се въодушевяваш – И добави и името ми, но не истинското, а артистичното ми циганско име на гадателка: ПЛАМИНА!
За момент доби такъв вид, сякаш вече нямаш търпение да умреш, за да видиш дали в действителност ще изпълня обещанието си. Така и не се научи да ми вярваш, но не ти се сърдя – и аз не се научих да те лъжа.
Излязох умислен от офиса и седнах на една пейка край гьолчето, където в по-хубавите дни сядахме да изядем по сандвич, да си поприказваме и да се посмеем. Свалих си тениската и я хвърлих настрани. До пейката открих откъснато клонче и с него опитах да надраскам лицето ти върху прахта. Получи се някаква смехотворна пародия.
- Забравил съм лицето ти! – изкрещях със все сила и се проснах на земята, за да целуна пясъчната извивка, твоите устни. Заплаках. Наоколо се разхождаха служители от околните сгради и ме гледаха озадачено.
Сега вече знам, че с нищо не ми бяха виновни, но в онзи момент внезапно ме обля вълна от омраза към всички тези лигави мижитурки в изгладени ризки. Без да се замисля бих заменил всеки един от техните дребни, безмислени и изплетени от компромиси и лицемерие животчета за само още пет вълшебни, истински и неповторими минутки с теб. Изръмжах от злоба и със свиреп лай се нахвърлих върху този, който беше най-близо до мен. Успях да ухапя поне четирима, преди да ме свалят на земята и да изгубя съзнание.
Източен блок
Новото жилище много му харесваше. Задоволяваше отлично нуждите му. Само едно нещо му пречеше да се чувства добре. Не знаеше какво. Просто чувстваше дисбаланс. Заплаха. Най-съзнателно я усещаше около блока си. Кварталът иначе изглеждаше нормален. Малко старомоден, с панелни блокове. Големи правоъгълни блокове, разположени на равни разстояния. Помежду им имаше невзрачни градинки. И въпреки това блоковете се различаваха от всички останали в града. Бяха неповторими заради решението на архитекта да изпише номерата им с огромни цифри на фасадите. Така първата цифра от номера заемаше цялата лява половина на фасадата и преминаваше през всички стени и балкони, а втората по същия начин цялата дясна част на блока. Приятелите му се шегуваха, че тази маркировка трябва да ориентира дори танкист в мъглива нощ из горящия град. Шегата беше леко злонамерена, тъй като кварталът от години се опитваше неуспешно да се отърси от лошата слава на жилищна крепост, съобразена с военната параноя на комунизма. Вероятно предположението с танкиста не беше съвсем далеч от истината. Но тия подмятания малко го смущаваха. Въпреки всичко той прекарваше повечето си свободно време в съзерцаване на номерата с изкривен нагоре врат. Чувстваше, че Заплахата идва от тях.
Една събота разкри загадката. Случи се просто както си стоеше пред номер 36. Изведнъж му хрумна нещо, което той не сподели с никого – заради Заплахата съседите му вече го смятаха за откачалка. Още съшия ден си купи геодезични уреди и започна да измерва блоковете. Събираше доказателства. Изчисляваше височината им, позицията, ориентацията. Започна да разстила дълги въжета и да нанася различни маркировки по улиците и площадките. Точно след седмица беше готов. Всички вече го сочеха с пръст. Не го оставиха дори да съобщи откритието си. Беше подготвил макет от малки блокчета с цифри за да онагледи откритието си. Глупавите съседки се кискаха, пияниците от кръчмата го напсуваха, а накрая децата от квартала бутнаха макета и го разпиляха по улицата. Той се отказа бързо, нямаше време за губене. Изнесе се още в неделя. В понеделник прочете във вестника, че един блок в края на квартала бил паднал. След него всички други. За няколко секунди от квартала не останало нищо.
Размяна на свойства по време на сън
Наскоро получих покана от Шведската Кралска Енциклопедия да напиша статия по въпроса за размяната на свойства между хора по време на сън. Нека ви разкажа един от многото любопитни случаи от практиката ми. Двама от пациентите ми, колеги от Стокхолмския Френски Университет, размениха по време на лека следобедна дрямка свойствата си на гамност. Първият се събудил с убеждението, че е направил огромна грешка, като се оженил преди 14 години за първата и единствена жена в живота си, докато вторият, всеизвестен разгулник, се събудил омерзен от миналото си и твърдо решен да се ожени за момичето, с което бил прекарал предишната нощ, проститутката Бети.
И двамата отказаха лечение, убедени, че чак сега нещата започват да придобиват реалния си облик. В картотеката ми има регистрирани данни за стотици други случаи, които бих могъл да предоставя на всеки заинтересован. За съжаление, досега нито една престижна научна организация не се е произнесла категорично по въпроса. Докато това стане оставам на всеки един от вас сам да прецени доколко е оправдан рискът да спиш в близост до друг човек.
Лили и динозаврите, III
…
… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо. Лили изобщо не разбра значението на всичко това, изпадна в истеричен, нервен смях и го изрита по муцуната, той сякаш не забеляза. С времето Лили разбра, че стегозавъра поначало малко усеща и го риташе яростно когато я ядоса. Само това й остана, и палатката.
…
…
…
След окло 3 месеца беше забравила въобще повечето неща от миналия си живот, нищо не я стряскаше. Веднъж един тиранозавър загуби на покер и й остави вечерята си като залог, беше лабрадор, на Лили и отне още 2 месеца да се сети, че лабрадорите са от нейния предишен живот, а не на тия нещастници динозаврите. Не знаеше обаче какво от това, кръсти го Жоро на едно момче което беше срещнала преди вереме на един концерт и никога не видя отново. Не му говореше, дори не й липсваше предишния живот, даже евтин ром не й липсваше. Намери си някакакъв гнусен пихтиест плод, който ферментираше подходящо, понякога за разкош си правеше мохито (мента си растеше съвсем нормална). Пиеше си и откри, че яркожълтата и палатка може да и погне да преживее и в тоя шантав свят. Яркожълтото беше незнайно как цвят който динозаврите виждаха, тъпия стегозавър му хрумна да я държи на входа на ливада си за реклама, привличаше особенно един вид пеперуди които умееха специални трикове за почистване на динозавър вътрешно, ако разбирате какво имам предвид. Пеперудите идваха, а динозаврите се научиха че са там, стегозавъра печелеше, че другите му торяха ливадката и си пасеше по-готина трева, а Лили му трябваше щото веднъж един тиранозавър я прогони, палатка потъмня от лайна след няколко дни пеперудите спряха да идват. Стегозавара не беше чак толкова тъп, и без това не ядеше месо, можеше и да я запази щом му беше от полза. Така стегозавъра си имаше Лили, а Лили – куче. Кучето пък Лили не го ядеше защото то й хващаше от по-дребните пеперуди и тя ги пържеше вечер край огъня. Откри че трябва да внимава с огъня на полянката понеже от много разлагащи се неща беше лесно запалимо всичко наоколо. И така всичко някак се намести в перфектен баланс. Даже и един телефон си намери веднъж, още работеше, не се опита да се обади, прибра го в джоба и се научи с фенерчето му да сигнализира на стегозавъра като е по-далече и има нужда от помощ.
Лили и динозаврите, II
… Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво. Лили мразеше всичко лигаво, можеше само да й покажат на снимка камък с гнусни водорасли с малки буболечки по тях и Лили направо изпадаше в истерия, а сега беше ама точно под нея, под корема й, по-гадно нямаше как. Лили пое въздух дори в бузите си и се опита да се задържи над гадорията, бавно и внимателно на ръба на повърхността на водата започна да гребе назад към спасителния бряг, ама тъпото лигаво нещо се залепи вече на цялата й повърхност. Лили изкочи от водата и се опита да стъпи на нещото, но се подхлъзна и се оказа седнала по болезнен начин върху камъка. Може би от водораслите, но не беше толкова твърд колкото очакваше, даже беше притеснително мек някак. Гаден, лигав и мек, изпищя, ужасена започна да реве и хлъзгайки се тръгна по камъка из водата към брега, пързаляше се, ревеше и се тресеше от ужас, съзнанието й не работеше, при всяко падане докосваше лигавия камък, скачаше от погнуса правеше една крачка и пак падаше, и все плачейки, тресейки се търчеше към палатка на някакви си 20 метра от нея на свещения сух пясък.
Стигна някак, дръпна ципа, сви се на кравай и започна да се опитва да се събуди, в поза ембрион стискаше ръцете си към тялото докато я заболя – нищо. Сигурно вече беше будна, другите бяха отвън и се плацикаха във водата. Да! Така беше сега даже ги чуваше как се плискат, изкочи щастлива и …
…..
…..
?????
!!!!!!
… и заплака, даже вече не се трогна, само се ядоса, отвън си седеше един динозавър и се плацикаше в плиткото мъчейки се да изпълзи право към нейната палатка. На Лили наистина и писна, ако ще умре поне палтката да й оставят, тъпо, но това сигурно обземаше и хората по време на война за “отечеството”. Намери си дватата метални фенера и се приготви да наложи 20 метровия синьо-зелен нещастник подобен на жираф с плавници вместо крака, мухльо мижав! …
…
to be finished …
Зимни забави
Двата ангела спряха на височина 4000 метра да позатегнат парашутите и след това продължиха спускането. Беше студен ден, снежен, градчето изглеждаше леко заспало и красиво. Прицелиха се в църковния двор.
Парашутът на първия се оплете в кръста на камбанарията. Богомолците веднага го надушиха и почнаха да го сочат с ръкавици и да викат “Чудо! Чудо!”. Скупчиха се отвсякъде да го гледат, мигайки на падащия сняг. Вторият успя благополучно да се приземи в малкия гробищен парк зад църквата. Отмагьоса парашута си в глухарче, извади от широкия си ръкав огромен ангелски ключ, вкара го ключалката на портата на двора и го счупи. Невидим, застана в сянката на един бряст и зачака.
Свещеникът излезе да види какво е чудо станало, позна висящия ангел, скара му се, че му разваля службата и разгони боголмците. Те покорно си тръгнаха, говорейки си възбудени за чудото.
Първият стигнал портата понечи да я отвори с добро, но не успя. Понапъна я, повика помощ, но отново без успех. Някой се сети, че сигурно е заключена. Пратиха едно детенце да викне свещеника. Той дойде неохотно. Лицето му беше червено от свещен гняв, а откъм брадата му се чуваха непристойни думи. Опита да вкара ключа в замръзналата ключалка, но ключът не влезе. Видя парчето вътре, опита да го избута с жезъла си, заплаши с молитви, после с клетви, но проклетото парче така и не излизаше. Мнозинството се развълнува.
Ангелът от двора намигна на оня горе. Захилиха се. В двора свещеникът се чудеше какво да измисли под нарастващото неодобрение на събралите се. Реши да пробва с груба сила, върза портата с въже и призова хората да дърпат. Тежката врата не помръдна, но в двора определено замириса на гняв. Не мина много време и очакваното се случи – няколко мъжаги наобградиха свещеника, девойка сплете примка от въжето и не след дълго, дебелото тяло на наместника божи се заклати под клоните на същия този бряст, където стоеше ангелът. Портата зейна като по чудо и хората с чиста съвест се отправиха към каруците си, спрени оттатък оградата. Ангелът от камбанарията скочи при другия:
- Отне им четири часа! Тези са от сериозно набожните!
- Може да са просто търпеливи.
- Или малоумни?!
- Има ли значение?! Хайде да покараме кънки на езерото, омръзна ми да стоя на едно място.
На сутринта няколко деца казаха, че вчера са карали кънки с два ангела. След няколко шамара и те и родителите им забравиха тази история и животът в градчето продължи спокойно.
Извън релси
В очите й се четеше безразличие. Тялото й, стройно и високо, нечовешки плавно се обърна към прозореца на вагона, подскочи високо и с болезнено спокойствие разби стъклото и излетя извън влака. Той, То и Всички Останали продължиха с бясна скорост към бъдещето и вятърът от преминаването им развя русата й коса.
“Очаквах те.” мъж с черно дълго яке стоеше седнал между десетките преплитащи се релси загледан някъде встрани и косата му също бе разрошена от вятъра.
“Винаги съм смятала, че не съм сама, но мислех, че ще има или много повече от нас, или, че греша и съм сама, нима наистина сме само двама?” Не беше наистина въпрос, Тя от много време насам беше приела форма на изразяване, в която всичко беше под формата на въпрос и това беше единствения начин да се представи какъвто и да е факт. Друг влак премина с бясна скорост межу тях и секунда след като металното му тяло изчезна го последва и звука от виковете на някоя ужасена нация на далечна планета, която се беше самоунищожила и гореше в огъня на собственото си наказание. Тя се загледа след пищящия влак: “Мислех, че ще бъда изненадана?”
“Но не си”, каза мъжът без дори да помръдне.
“Не съм?”
Навсякъде около тях повърхността беше покрита с едър жълт пясък и хиляди преплитащи се релси, наоколо и по-далече преминаваха размазани от скоростта влакове, но по-далечните биваха покрити със странна плътна синкава мъгла. Тя разбра.
“Ти си ме чакал, за да тръгнем заедно?”
“Да, чаках някой от моя свят. Наречи ме страхливец.”
“Страхливец? Мислех, че за да пробиеш реалността и да станеш Пътешественик трябва да преодолееш всички чувства, поне така стана с мен?”
“Преодолея? Не, аз не исках да ставам Пътешественик, аз бях изхвърлен.”
“Тогава какво сме ние?”, но Тя не питаше наистина, защото вече знаеше отговора. “Реалността ни е оставила да я разбием, за да се отърве от нас, не ние сме я разбили, за да се спасим от нея?”
“Нещо по-различно, мисля че тя ни е притеглила даже по-близо до себе си, мисля че тук сме по-реални отколкото другаде, мисля, че само става по-зле с борбата.”
Тя се огледа. В представите й, онзи невероятен ден, в които щеше да се освободи от реалността и щеше да срещне някой, който наистина имаше отговори, явно нямаше да е днес, а този тук не си заслужаваше.
“Смятам да помисля?” каза Тя с усмивка и тялото й подскочи отново, описа красива дъга назад и разби стената на преминаващия в този момент вагон с жителите на планетата *.
Ежедневието
Стояхме аз и Ежедневието в кухнята. Ежедневието носеше сиво сако, за което страшно му завиждах, а аз бях по кафяв хавлиен халат и сини чехли. Играехме си на чакане.
Всеки ден аз и той сядахме на масата, аз гледах през прозореца безразлично. Последните петнайсет минути бяхме стояли така, напук, без да си говорим. Вече нямаше смисъл, щом най-накрая можех да го виждам – той знаеше, че няма какво повече да ми каже. Каква ирония е да си Ежедневието. Ако не те разбират – не те виждат, а когато те разберат – вече две думи не можете да си кажете, понеже е ясна същността ти, целта ти, душата ти, душата ми, да, и аз разбирах сега, това беше ГОЛЯМАТА ТАЙНА – да заема мястото му. Стана ми кофти, дори сивото сако не ме блазнеше вече сега, след като разбрах. Бях обречена да ставам всеки ден, с всеки един обикновен човек, да се чудим какво да облече, да ходя с него на работа, да си мисля с него къде да обядва днес, да пазарува. Звучеше ужасно, аз бях прозряла най-ужасната истина, бях в затвора на собственото си знание, не можех да изляза извън него и да правя нищо друго, вече не, не и след като знаех. Погледнах към Ежедневието. Преди се каваше Николай, беше човек и беше съседът от четвъртия етаж. Пиехме ракия всеки вторник и четвъртък, играехме кент купе на масата в кухнятa и си разказвахме мръсни истории. Откога беше и той облечен в този убийствен сив костюм? Защо не бях забелязала Промяната? Толкова ли съм себеобсебена? Явно да, щом още на третия въпрос стигнах до себе си.
Въздъхнах и изгасих цигарата.
“Е хайде, имаме работа да вършим.”
Николай ме погледна бавно и се усмихна. “Обичам, когато играта на роли те възбужда.”
Де-жа-вю
Марта се стресна и вдигна очи от клавиатурата. Погледът й се сблъска с уплашените погледи на колегите й и едва не падна на земята в суматохата. Ужасяващ вой на сирени огласяше целия град.
Нямаше време за мислене, всички вкупом скочиха и се затичаха към изхода. Някой блъсна Марта и тя едва не падна на земята, също като погледа й секунди преди това. Засмя се. Значи онова е било малка репетиция за истинската вълна от паникьосани тела. Отдръпна се встрани и изчака всички да напуснат офиса. Ако трябваше да се умира искаше поне да разбере защо и от какво. Отиде до един от прозорците и дръпна щорите. Не се виждаше нищо по-различно от обикновено, освен разбира се тълпите, които започваха да извират от сградите.
Остана така известно време – може би пет минути, може би половин час. Най-накрая се обърна и видя всичките си колеги. Те седяха по местата си, забили мрачните си погледи в мониторите. Не се чуваха никакви сирени.
Проблеми с мащабите
Тялото застина за секунди в черния въздух, а после с плясък проряза повърхността на водата. Горе на скалата триста мравки отдъхнаха дружно и се отправиха бързо обратно към мравуняка. Дневното разчистване едва започваше. Всеки ден рано сутрин намираха отвора си засипан с мъртви тела и всеки ден ги изхвърхяха в морето от скалата. Това се бе повтаряло толкова много дни, че надолу по вертикалните стени на камъка на места полуизгнили, сбръчкани и избелели от слънцето тела, като извратени растения покриваха ръбовете.
На следващия ден, Пенчо открадна поредната нова кукла на сестра си и я зарови в пясъчника.
Опашката
Тази сутрин Дяволът се събуди и откри, че му няма опашката. Погледна под леглото – понякога я оставяше там – но и там я нямаше. Почна да рови навсякъде – по долапи, мазета, кутии за шапки, кутии за бижута, други кутии, даже в тоалетното казанче надникна – нищо!
Наближаваше втора Адска Камбана, часът за сборище, а той все още не я беше намерил. Поизпоти се от притеснение, почервеня. Избърса потно чело с един грешник и седна да поговори със себе си:
- Така… Да видим какво правих вчера. Прибрах се по светло, сам, седнах на стола и си отворих бутилка порто. Помня, че тогава все още опашката си беше при мен, защото се заплете в краката на стола и за малко да се пребия. Така. Отметнах я и си сипах. Трябва да съм го изпил всичкото, защото бутилката е на масата, празна. А! По едно време се почука, това си го спомням доста добре! Явно съм отворил и някой е влязъл.
Като се сети за това, Дяволът млъкна наум и заблужда. Кой ли е бил! Проклето порто, знам си, че не ми понася и пак, пусти морални недъзи!
И тогава се сети! Беше го посетил куриер. Носеше му писмо в бутилка. Ето я и самата бутилка в ъгъла, пак от порто, но от 375 мл. До нея лежеше на свътък писмото. Разтвори го с нокти и зачете.
“Мили Чичо Дявол!
Ние очениците от фтори ге клас на седемдесети шесто очилиште васил Манев грат славейково играхме на една игра и решихме да ти напишм писмо. Играта се казва хфани дяволът за опашката. може да не я знаеш затова ето как се играе качваме се на четврти еташ и едно дете си слага опашка от коланче или важенце и почва да тича надоло по стълбите на очилиштето и вика слизам в ада слизам в ада. ние другите деца го гоним надоло. което дете първо му свали опашката е новиат дявол и почва да бяга нагоре и да вика отивам в рая отивам в рая. ние не триабва да го пуснем заштото в рая дяволат не трябва да влиза. но сега преди да ти напишем едно дете успа да се промъкне до рая на четвърти еташ и много ни досраша. молиме те да ни пратиш опашката си по този чичко за да се оверим че сиси доло в ада и не си в рая. ште ти я врнем като се оверим.
децата от фтори ге.”
- Това е по-зле от оня път, когато ходих до Джорджа! Дано я върнат… – направи кисела муцинка дяволът и си легна угрижен. След малко почваше сборището, а хич не му се ходеше.
Рекламни трикове
Прибирах се от работа, обикновен пролетен следобед, може би малко по-обикновен от обикновено, но… нищо особено. Небето бе виолетово и може би по-късно през нощта щеше да вали. Реших да се прибера пеш, макар и пътят ми да минаваше през бедняшкия квартал, все още бе светло и сравнително безопасно.
Чух някакъв звук, погледнах към втория етаж на олющената сграда и тогава то се случи, започнах да чувам (чувам е слаба дума за това, което се случваше с мен) и виждам, да възприемам милиарди неща. Звуковият фон на града се разложи на съставните си елементи, еднакво силни – автомобили, играещи деца, семейни скандали, музика, звън на падаща монета, вика на продавачите на гуарапо и още…
Не знам как съм успял да направя няколкото крачки, но се свлякох и подпрях на дървения електрически стълб, докато продължавах да се наслаждавам на явлението. Покрай мен преминаваха хора, някои ме поглеждаха за секунда, други изобщо не. Разговаряха, мислеха, дишаха силно и учестено от жегата и забързаното ходене. Постепенно потокът от хора намаля. Един или двама съвестни граждани се спряха да ме питат дали всичко е наред, с огромно усилие успявах да ги отпъдя с нетърпелив жест. Заваля.
Не знам колко дълго съм останал така, седмица, месец… Още първата нощ ме пребиха някакви тийнейджъри, взеха ми часовника и телефона, от което изпитах известно облекчение, и без това не беше спрял да звъни и се опитваше да ме върне към действителност, към която вече не принадлежах. Заслушан в звуците на нощния град постепенно губех контрол над тялото си.
След време една жена започна да мокри устните ми с вода и продължи да го прави. Мисля, че тя живееше там, на втория етаж на къщата. Не можех да различа кога съм буден и кога спя, но помня ярко белия ден, в които всичко това свърши.
Пред мен премина автобусът, с който нормално се прибирах от работа. С новата реклама на Кока Кола… Изведнъж всичко утихна и звуците се сляха в едно. Опитах се да стана, но бях ужасно слаб. Вторият опит ми помогна да се изтъркуля в канавката, където видях монетата, която бях изтървал. С усилие успях да стана, вдигнах си стотинката и се запътих към близкия автомат за освежителни напитки.
Началото
Кололо харесваше работа си – психолог в един от най-големите мултинационални конгломерати – от девет до пет, без шеф, без отчети и безкрайни срещи и с щедра заплата, позволяваща ежегодна почивка на Майчините острови за цялото семейство, както и други, не дотам достойни за споменаване екстри.
Супер? Би било и дори беше за първите десетина години, после – дали от скука или по друга неясна причина, той разви нездрав интерес към същността на работата си. Въобще корпорациите са вид организми макар и от нов тип. И като такива имаше толкова аналогии, че тръпки побиваха психолога…
Корпорациите се поглъщаха, сливаха, раждаха дъщерни корпорации, умираха и наследяваха. Дотук добре. И дете можеше да се сети, че се хранят с парични знаци, с времето и мечтите на хората. И че отделителната им система произвеждаше безцветно благоденствие, но това не беше на фокус. Интересуваха го душите на организмите. Мислеше, че макар и в ранна детска възраст корпоративната екосистема има развита душевност и всяка отделна единица е уникална и със собствена чувствителност. И това беше само началото.
Корпорациите се ухажваха, влюбваха, правеха секс и убиваха от любов. Корпорациите се самозадоволяваха (т. нар. тиймбилдинг), имаха специфична любовна игра (пауърпойнт презентации) и бяха суетни…
И тогава го осени идеята…
- Кой е този?!?!?! – тръпки на замайващо учудване протичаха през корпоративната тъкан. Кололо, покачен на огромен светлинен пиедестал, със стотици сензори прикачени към тялото му и облян в чудесна синя светлина постави началото на първата корпоративна религия:
- Аз съм Кололо… – Корпорациите слушаха внимателно.
За вечеря
Обядвах лошо и реших да изляза и да се поразходя, за да си оправя дъха. Заекът беше мършав и полусуров, а очевидно и не много пресен. Кой знае откъде го беше изнамерил Бонано. Сигурно пак е бил убит и изоставен от някой хищник в близост до колибата. Трудно е да живееш с достойнство в наши дни.
Не знам защо реших да ида до реката. Даже не реших, а краката ми сами тръгнаха нататък. Може би защото сутринта в гората срещнах Марта, жената на Чучо, и тя ми разказа за двете момчета, които не се завърнали от риболов. Търсили ги два дни и се отказали. Разбираемо, най-вероятно и те са били отвлечени от влечугите.
Отдалече чух шума на течащата вода. Реших да свия от пътеката и продължих през храстите. От доста време бях престанал да изпитвам страх. Водеше ме единствено инстинктът за оцеляване. Накрая стигнах до самата река. Не се виждаше никой. Слязох внимателно до брега, свалих си ризата и погледнах отражението си. Приличах на призрак. Свалих си и панталоните и влязох във водата.
Отвличанията бяха зачестили напоследък и никой не знаеше какво правеха с отвлечените. Говореше се за специални ферми, за пазари на хора, за робство. Потопих се под водата, за да прогоня мрачните мисли от главата си. Мина ми през ума, че не би било зле, така и така бях там, да взема да наловя малко жаби за вечеря.
Изведнъж усетих нещо. Не беше звук, нито миризма, а някакво леко ощипване вътре в мен. Нещо ми подсказваше да бягам, да се махам колкото се може по-скоро оттук. Без да се бавя заплувах към брега, като неволно излязох на десетина метра от мястото, където бях оставил дрехите си. Видях ги. Плуваха безшумно към мен с учудваща бързина, три големи черни влечуги. Щях да имам време точно да грабна дрехите си и да се шмугна обратно в гората. По дяволите, изругах. Ако нещо човешко все още бе останало от нас, то това беше способността ни да се изправяме срещу инстинктите си.
И все пак беше рисковано. Майната им на дрехите, взех решението за части от секундата и с няколко скока изкачих обратно склона, който ме делеше от дърветата.
Диалог на деня, 1 Септември, 2009 г.
По наклонената улица се срещат баба с малката си внучка с друга баба. След увода, баба 2 се навежда към момиченцето и го заговаря мило:
- Това от остров Тасос ли си го купихте?
Момиченцето мълчи.
- От Тасос ли си го купихте?
- …
- Нали бяхте в Гърция?
- Да, бяхме в Гърция.
- На остров Тасос?
- Не, на остров…
- Е, все едно!
Бабата отвръща поглед и вдига глава с лек яд и умерено разочарование. Това, младите…
Опасни връзки
Мониторът замига и се затресе в истерични конвулсии. От вибрациите бюрото подскочи и започна да се отмества бавно настрани със смешни ситни стъпчици. Алберт се отдръпна назад ужасен. Погледна към съседното бюро, където седеше Джил. Всичко изглеждаше наред при нея, блееше си, забила нос в екрана, както обикновено. За секунда се почуди какво да направи. Посегна страхливо към копчето за рестартиране, но в същия миг от тресящата се кутия изскочи огромна искра и се чу зловещо съскане. Замириса на изгоряло.
Алберт стърчеше и гледаше с недоумение. Компютърът като че ли се кротна за момент и започна тихо да изпуска кълба дим. За щастие всичките му колеги в момента бяха в обедна почивка и само Джил беше останала да работи. Погледна още веднъж към нея. Стоеше си там, нахлузила огромните си слушалки, които обгръщаха по-голямата част от главата й. Как не усещаше поне миризмата! В случая обаче това беше добре – може би щеше да успее да замаже нещата, преди някой друг в офиса да се е усетил.
Поокопити се малко и реши на първо време да изключи компютъра от мрежата. Машината обаче като че ли предвиди какво се канеше да стори и изплю нов гейзер от искри, които за пореден път го накараха да подскочи. Нещо дълбоко вътре в електронното й тяло гръмна глухо и малки пламъчета започнаха да се подават през решетката. Димът се усили.
Алберт усети как изпада в паника. Изтича до тоалетната, кашляйки, но когато стигна осъзна, че няма съд, в който да налее водата. Върна се обратно. В отчаянието си забеляза чашата с чай на бюрото на Джил, грабна я и я изсипа върху огъня. Никакъв ефект. Спомни си за пожарогасителя. Пожарогасителят? Не вярваше, че някога ще му се наложи да го използва. Сигурен бе, че го е виждал някъде. Може би в коридора? Май по-добре щеше да бъде направо да се обади в пожарната. Но кой беше телефонът им? Алберт изруга тихо.
Огънят се разрастваше. Мокетът и бюрото вече горяха и ако продължаваше с това темпо, скоро целият офис щеше да е в пламъци. Реши, че е по-добре да не се прави повече на герой. Погледна към Джил. Бедното момиче най-вероятно нямаше да забележи нищо, не и докато все още чуваше някакъв звук в слушалките си. Джил! Ах, ти, патка такава! Всъщност истината беше, че Алберт я харесваше.
Излязоха навън. Противопожарните аларми най-сетне се бяха включили. Джил хлипаше тихо до него, а Алберт дишаше дълбоко. Какво стана? Нима всичко дойде от този шибан сайт!? Сега щяха да намерят логовете и да го забранят, а той можеше спокойно да започне да си търси нова работа. Прегърна Джил през рамото.
- Спокойно, не е краят на света.
Кой уби динозаврите?
Цяла сутрин нямах работа и пак си губих времето в тая черна дупка – интернет. Предлагам ви списък с някои популярни и не толкова популярни, но достатъчно любопитни теории, на които попаднах, докато търсех истинската причина за изчезването на динозаврите преди 65 милиона години:
Сблъсък на земята с огромен астероид. Сблъсъкът причинил чудовищна катастрофа, довела до множество промени в климата. Динозаврите не са успели да се приспособят. Най-популярната теория.
Изригване на вулкан. Вулкан в Индийския океан е отделил огромни количества вулканична пепел и серен диоксид във въздуха. Това довело до затъмнение на слънчевата светлина, промяна на климата и появата на киселинни дъждове. Някои учени твърдят, че вулканът е изригнал веднага, след като астероидът е паднал, като по този начин на практика ги е “довършил”.
Динозавърски грип. Нова, набираща сили теория: глобална епидемия предизвикана от мутирал в тялото на прародител на свинята летен грип. Полученият устойчив щам е можел да се предава изключително лесно от динозавър на динозавър.
Метеоритен дъжд. Динозаврите си мислели, че е съвсем обикновен дъжд и излезли да се поизмият, но банята се оказала смъртоносна. Как ви звучи?
Хората. Това в един вестник го прочетох. Мисля, че заглавието е достатъчно: “Маскиран мъж уби динозавър с нож”. Колко му е да убиеш динозавър?
Световната криза. Доста сериозна теория имайки предвид, че икономиката не е била баш най-силната страна на динозаврите.
Зората. Твърди се, че се е случило по времето, когато зората можела да предизвиква смърт.
Смехът. Някой динозавър е направил фатална грешка, като е разказал Прекалено смешен виц.
Извънземните. Уморили са ги с иридий. По-късно са намерили малко по-подходяща планета няколко светлинни години по-нататък.
Президентът. Докато бил на сафари. Странна теория. И това в един вестник го прочетох.
