Бърнинг пиплз

Огромни риби бавно плуваха над главата ми. Явно беше някакъв аквариум. Не знаех как бях попаднал тук. Но и не знам защо това не ме притесняваше. Ще се оправя някак – може би не ми се случва за първи път. Може би това е нормално и се случва и на хора, като тези надолу по коридора – млада двойка със дъщеричката си на две или три години. Детето явно се интересуваше повече от някакво винтче във стената, отколкото от фантастичната гледка над главата му – акули, морски костенурки преминаваха мудно, а далече отгоре лъчите на тропическото слънце се пречупваха в повръхността на водата.

Закрачих надолу по коридора – да, помнех кой съм, майор Федор, секретни служби. Как е възможно да забравя… Хмм… Имаше нещо притеснително, но фантастичната картина наоколо някак правеше всичко далечно и нереално. Инстинктивно потърсих портмонето си, извадих го и започнах да преглеждам набързо всички карти и документи който носех – всичко изглежда беше наред. Както и да е, какво пък, сигурно на всеки се случва. Огромни риби плуваха над главата ми. Изглежда беше някакъв аквариум.

Понякога си мисля, че познавам по-малкия брат на Басо Помада. Понякога дори мисля, че може би аз съм по-малкия му брат. Например винаги съм искал да мога да рисувам, а и имах опити в еротичните скици, макар че определено телата бяхa непропорциoнални. И никой никога не ми е казвал че мога да рисувам. Освен веднъж.

Седяхме в една от многото градинки и пиехме кисело вино. Покрай нас преминаваха стотици минувачи – забързани бабички и младите им и хубави генетични двойнички. Аз пушех ужасно много, мисля че целта ми беше да изчезна в облака от дим и смрад от евтините ми цигари. Понякога кашлях и мислех че трябва да измисля нещо друго, по-драматично.

И тогава към нас се приближи хубава жена, някъде към трийсетте и ни попита за огънче. Имаше нещо неестествено в цялата работа, например това, че се случваше за пръв път някой да ме заговори, а на тази пейка в парка съм седял и пушил с години. Помня когато огромния дъб отсреща беше вишна и цъфтеше в бяло. Бях видял повече от едно поколение да прохожда и да се продънва в дън земя. Бях видял всичко онова което по принцип не е желателно да се вижда и някак е систематично избягвано в ежедневието.

- Имате стил – каза тя – видях ви как рисувате снощи.

Мълчаливо угасих фаса и запалих нова цигара.

- Не помня да съм рисувал снощи – казах. Не бех рисувал снощи или по скоро не бях рисувал откакто бях малък негодник.

- С какво се занимавате?

- С нищо. Убивам времето.

Неловка тишина. Знаех че би трябвало да кажа нещо. Би трябвало да… нарисувам нещо, поне да се подпиша на бял лист.

- Е тогава аз ще тръгвам. – Каза.

- Добре – знаех че бях пълен глупак, всичките тези цигари на тази пейка, цялата скука и поза е напълно безмислена.

Тя си тръгна.

- Почакай – казах аз докато я настигах задъхвайки се. – Аз не мога да рисувам. Никога не съм можел.