Бррррррррррнинг пиплз

© Brevísima relación de la destrucción de las Indias

През пролетта на 1511 година експедиция от добре въоръжени мъже, водена от безскрупулния конкистадор Манго Васкес напуснала пристанището в Кадис и с благословията на кралица Еузебия се отправила към Санта Исабел, най-големият от новооткритите Антилии. С групата пътувал и отец Бартоломе Домошарко – Къртицата, натоварен лично от Папата с мисията да запали огънчето на божията любов в сърцата на местното туземно население.

Домошарко, освен добър свещеник бил и добър хроникьор. По време на цялата кампания той водел записки, които и до днешен ден свидетелстват за жестокостите на сънародниците му над местните жители. За по-малко от година завоевателите на практика колонизирали острова, като само една малка група туземци успяла да избяга от робството и масовите кланета, укривайки се в планините Сагуа, в източната част на острова. Сред тях бил касике Атуей, вожд на племето Таино.

С помощта на братовчед си касике Орокобикс, вожд на таиносите в съседния остров Коабана, той организирал битката при Барбакоа, където 400 лодки с полуголи, въоръжени с лъкове и стрели воини щурмували трите испански галеона. Датата била втори септември 1512 година. Зле въоръжените и омаломощени от дългото гребане туземци нямали шанс срещу оръдията, аркебузите и мечовете от закалена стомана на испанците. Касике Орокобикс бил убит, а братовчед му, касике Атуей, взет в плен. Манго Васкес лично издал присъдата – да бъде изгорен жив.

Току до кладата отец Бартоломе предложил на Атуей да се врече в каноните на къртичянската вяра за да смекчи наказанието си. Той разказал на Атуей за подземня Рай, където след смъртта отивали душите на праведните къртичяни.

- Отче, а тези хора, къде ще отидат? – попитал Атуей и посочил събралите се около тях войници, докато те се смеели и го замеряли с храна – И те ли ще отидат в подземния Рай?
- Да, всички добри къртичяни отиват в Рая. – отговорил Бартоломе.
- Тогава не искам да бъда къртичянин, отче. По-добре да ида в Ада на небето, отколкото да срещам хора като тях там долу!

Отец Домошарко въздъхнал. От известно време насам бе започнал да изпитва съмнение в методите на църквата. Очевидно нямало голям смисъл да се плашат туземците с изгонване от Рая, след като те така или иначе предпочитали Ада.

В Норвегия сме, по червеното се познава. Тате бере звезди без да се навежда и ги пуска в една кошница. Аз щрапам след него, настигам го и надниквам в кошницата да ги видя. Светлината ме ослепява. Не ме боли, но съм в мрак.

Почвам да се въртя в кръг. Мама ме прикотква, хваща ме за ръка и ме води нанякъде. Пуска ме в кладенеца за да ми мине болката, казва. Утаявам се дълго-дълго, излизам на пуст плаж и чувам морето наблизо. Отварям очи, вече си виждам както преди, оглеждам се. Пусто е и е жълто. Не ме радва гледката, свивам се на зародиш и отново затварям очи. Насекоми ми накацват клепачите.

Понадигнах се. Над мен – мъртви звезди и живи снежинки. Отръсках се от снега, завих Малин с Евгени и станах. Викам си, сега ще походя малко моряшката, докато никой не гледа. За малко да се пребия! Пуснах подовото отопление и слязох да си взема нещо за хапване.

Огледалото в балната зала беше цялото изписано – корабния дневник. Последната сводка беше „Жени и вино, вино и жени!”. Отгоре някой беше добавил „ДА КУПЯ”. Почерка на Малкия. И откъде е намерил червило? В нишата под огледалото видях бурканче шипков мармалад и бисквити. Направих си една тава. Излегнах се на пода, захрупах и зачетох дневника.

Някой юнга в киното явно добре се беше позабавлявал. Повечето надписи изглеждаха сериозни, писани като пищови за дубльор. Горе снимат бой с шпаги, а когато смъртно раненият се просне и забрави последните си думи, през дъските се процежда „Заклевам те, кажи на Доротея…” и после се разбира, че не било Доротея, а Теодора, а дубльорът има дислексия и откъде го намериха тоя, с дислексия, клаустрофобия, а и мизантроп!

За всичко това, юнгата не го е било грижа. Но за мен той се беше погрижил добре – с червен маркер, близо до една сянка, беше нашарил една карта. С хиксчета и черепчета и буквички! Много обичам карти!!!

(следва продължение)

„Прабългарите се препитавали от грабежи“ – това помня от уроците по Родинознание. В гъстото мернахме хижа, подгонихме я и я склещихме край един поток. Разбрали, че съпротивата е излишна, хижарите сами ни напълниха трюма, даже се снимаха с нас. Какво не дава човек за минута общуване!

Нощта падна с първия сняг. Излегнахме се на палубата и загледахме небето. Прибрахме платната, за да не ни пречат. Пуснахме котва в едни шипки, Малкия дръпна ръчната. Нали сме нихилисти и не псуваме, прекарахме в тишина поне два часа.

- Хубаво е! – каза Тайра по едно време. Момичетата май не бяха виждали сняг досега.

Хубаво беше. Снегът ни направи любезни и мудни. Отдадохме се на мисли, никой не мислеше да настива. На едното ми рамо дремеше Малин, на другото – Евгени.

- За какво мислиш? – попита ме Евгени без да се обръща.
- За същото.

(следва продължение)

Не мога да гледам кръв. Когато отворих очи, момчетата ги нямаше.

- Отидоха за кола – обясни Малин. – Скоро ще се върнат.
- Как се чувстваш? По-добре ли си? – загрижи се Олга.
- Ох! Беден ми е немският да изразя как се чувствам… – изстенах. Неудобно е, жена е!
- Пробвай да поспиш. Ето!

Послушах я, затворих очи, но болката се вмъкна също вътре, под клепачите. Говореше ми нещо и държеше да я слушам. А аз никак не исках да я слушам, никак! Как се преживява това? Сега ще видим…

Музика! Ето това ми трябва! Тайра изтегли изотгоре една дъга и засвири:

- Ще си добре! Само слушай.

Болката се излегна в една кухина и се умълча. Затананика си. Ако ви питат, да знаете – болката има абсолютен слух! Ще се оправя! Винаги съм се оправял.

Михаил дойде първи и ме срита по братски:

- Красавице, наспа ли се?
- Какво? Какво??
- Какво „какво-какво“? Виж каква кола намерихме само, а?!
- Но това е кораб! – денят започна добре, а и добре продължава.
- Какво като е кораб? На колела е. Долу, на магистралата, някакви снимаха филм, от тях е.

Другите се чуваха откъм палубата. Бяха във видимо добро настроение. Оказа се, че са намерили в трюма алкохол и прожекционна техника и ни повикаха да се включим в странните им ритуали. Евгени, който беше успял вече да се нарани и напие, рецитираше поема с много гласни, а Малкия люпеше ретината на брат си със светкавица. Михаил им викна да ни хвърлят мостика.

Включихме на газ, а за икономия опънахме и платната. Всички вече бяхме прилично гладни и решихме първо да идем на лов. С Тоно на руля можехме да се поотпуснем. Поотпуснахме се.

(следва продължение)

Нагазихме в океан от тръни.  Невероятна гледка – бяла-пребяла слана, а над нея стърчат сухите цветове на по-високите. Не ни се излизаше, повъртяхме около час вътре.

На далечния бряг намерихме изоставена бензиностанция. Понечих да почукам, но още непосегнал, вратата се отвори и отвътре се показа вещица.

- Какво искате?
- Какво имате? – Евгени пое разговора.
- Първо, Олга. Разбрана е, мълчи. Ходи последна в колоната. Срива стени, вдига кули, беси злодеи. После – Тайра. Тя ми е най-отдавна. Тайра е лукавица – вие плитки от думи, приспива будните и буди мъртвите, лети. Тоно е дяволица на късмета. Работи самостоятелно, не слуша. Удвоява шанса за успех и намира правилните пътеки нощем. И последно – Малин. Тя е още млада и мързелива, но има пророчески сънища и ги помни и разказва.
- Чудесно, колко е дневния наем на всяка?
- Първите три са по девет, Малин я давам за пет.
- Знаете ли, ние рядко излизаме. Искаме да прекараме добре. Да се разберем така – дайте ни ги всичките за три дни, за по двайсет и пет на ден, а?
- Ние, вещиците не се пазарим.  Предложете отново.
- Добре, осемдесет за всички за три дни.
- Бива.  Кой от вас ще подпише?
- Той! – посочиха ме другите без да помислят дори.
- Момко, навий си ръкава да не го оцапаш. Ето ти нож.

(следва продължение)

Седем мъже не си доспаха тази сутрин. Петима хванахме влака, двама са още в неизвестност. През есента утрото винаги е ранно.

Освен мен никой не беше взел храна. Но имахме най-необходимото – цигари, фризби, лък. Михаил беше прекарал нощта на гарата, той ни осигури четка за зъби и вестник. Докато се разпределим кой къде да седне, стигнахме.

Гарата не беше гара, а спирка и влакът само намали. А може и да беше просто завой. При скачането се разпиляхме в продължене на километър, но се намерихме. Михаил си беше загубил колана на халата; подарих му своя. Зимата наближаваше и потърсихме завет.

(следва продължение)

Връщаше се обратно. Вече беше тъмно и дъждът се сипеше със скорост, на която чистачките не смогваха. Той не беше като непроницаемо перде, той беше всичко наоколо.

Фаровете на колата автоматично се адаптираха към трафика по магистралата. Очите й, изморени от няколкото поредни нощи, прекарани в пиене, известно време не виждаха какво се случва на пътя. Мозъкът й закъсня още повече да осъзнае видяното (картината е безжизнена без хилядите думи, които стоят зад нея).

Валеше от сутринта. През това време малките попови лъжички се бяха превърнали в жаби. Те покриваха магистралата – милиони, като жив килим по тъмния път. Колата се движеше с бясна скорост през тях. Хиляди умираха всяка секунда, а броят им нарастваше с увеличаването на скоростта. Погледна назад, но караше прекалено бързо, за да се види каквото и да било. И беше прекалено тъмно. Брутално. Почувства се като убиец на новородени. На милиони новородени души. Масово убийство с библейски пропорции, непоклатимата логика на смъртта.

Знаеше, че ще го види тази вечер и знаеше, че всичко ще завърши брутално.

Кола е същество нечувствително, носи ултра тясна пола и е цяла глава по-ниска от Алфа. А Алфа е решила да не се поддава на низки страсти и да не избеснява, поне не преди да се качат отново в самолета. Дотогава има час. Къщата е след две пресечки, ще имат време.

Екзорсистът се размотава на тротоара отпред, разтяга дъвка с пръсти и се опитва да я лапне отново. Като ги вижда, си придава вид.

Влизат, съобщават му за уговорката си. Той хвърля монета, пада се тура, тоест Алфа. Кола няма задръжки и избеснява, пулсът на Алфа стига 90.

- Не мога да работя така! – категоричен е екзорсистът. Кола излиза на тротоара и почва да рита боклуци, ама нали й е тясна полата, изглежда комично. Усеща се и се обляга на висок бакелитов стълб.

Екзорсистът разперва ръце три пъти над главата на Алфа, успива я, използва бъркотията за да я нацелува и се заема с демоните. Вади един, втори, трети, кошчето се препълва. С крак добутва друго, по-голямо. Алфа е в звучен транс, очите й се надбягват по лицето, слюнки летят, некрасиво е. Екзорсистът й подхвърля, че е останал още един, последен, но доста голям. Иска ли или не иска? Иска. Той въздъхва и почва.

Захваща го с две ръце, извива го, говори му и присвива устни от напрежение. Борбата е грозна, без правила. По лицето на Алфа избват петна, опитва се да се прегърби, коланите с които е вързана оставят дълбоки отпечатъци по раменете й.

Демонът губи. Намира достойнство да се предаде и се оставя да бъде издишан. Екзорсистът натиква опашката в устата му и го търкулва към един тъмен ъгъл.

- Готово! – разплащат се. Навън Кола лежи, усукана около стълба, без дъх.

Босът на мафията прелетя над двата кашона стреляйки и залегна зад една купчина енергийни напитки. Вляво едно слабо момиче от офиса метеше пода и се оплакваше на секретарката, че чистачката за нищо не става. Финансовият мениджър мина зад кашона енергийни напитки на Боса, и загледан в някакви сметки отчаяно заклати глава. Чуха се изстрели. Босът погледна над пакета, не видя кой стреля и се прехвърли бързо към стълбището вдясно водещо към тайния център за задачи. Всичко стана черно за секунди, докато очите му не се фокусираха върху гледка, която страшно напомняше на сайта титръба.ком. Тихата музика на Аделе започна. Гледката изчезна почти мигновено, както се беше показала и Босът влезе в централата и започна настървено да върши предложените задачи, за които имаше необходимите единици енергия. На втората обаче животът му сякаш застина на пауза и пред очите му се намести гледка на фотошоп, а от някъде в дясно се разнесе гласът на Енрике Иглесиас пеещ за Божествения ритъм. Мина Шефът и Босът усети, че се смалява, не като Алиса, а сякаш изчезва в стартбара на уиндоус.

Вратата на гаража на Чешкото посолство не издържа на деветия напън. Двете кучета влязоха през тесния процеп и огледаха помещението бързо и внимателно. В един от ъглите, насред купчина празни кашони, лежеше техният събрат. Приближиха го.

- Добре са го подредили мръсниците!
- Да… Едва ли ще се оправи скоро.
- Изпуснахме го само за секунда.
- Понякога една секунда е…
- Тихо! Май идва в съзнание.

Кучето леко притръпна и опита да мигне. Двете мълчаха и го чакаха да каже нещо.

- …Dominus…

- Какво ли е това?
- Сигурно иска нещо да ни съобщи, нещо за тях, нещо важно.
- Да.

- …Animus…

- Горкият, едвам говори!

- …Luca Toni…

Личеше си, че сдава богу дух. С последни усилия изрече, това, което щяха да бъдат последните му думи:

- Simplex!

- Мисля, че го изгубихме.
- Отиде си кучият син…
- Бързо да се връщаме при другите! – каза едното и се запъти към вратата. Другото го последва, но преди да излезе се обърна и промълви тихо:

- Сайонара!