© Brevísima relación de la destrucción de las Indias

През пролетта на 1511 година експедиция от добре въоръжени мъже, водена от безскрупулния конкистадор Манго Васкес напуснала пристанището в Кадис и с благословията на кралица Еузебия се отправила към Санта Исабел, най-големият от новооткритите Антилии. С групата пътувал и отец Бартоломе Домошарко – Къртицата, натоварен лично от Папата с мисията да запали огънчето на божията любов в сърцата на местното туземно население.

Домошарко, освен добър свещеник бил и добър хроникьор. По време на цялата кампания той водел записки, които и до днешен ден свидетелстват за жестокостите на сънародниците му над местните жители. За по-малко от година завоевателите на практика колонизирали острова, като само една малка група туземци успяла да избяга от робството и масовите кланета, укривайки се в планините Сагуа, в източната част на острова. Сред тях бил касике Атуей, вожд на племето Таино.

С помощта на братовчед си касике Орокобикс, вожд на таиносите в съседния остров Коабана, той организирал битката при Барбакоа, където 400 лодки с полуголи, въоръжени с лъкове и стрели воини щурмували трите испански галеона. Датата била втори септември 1512 година. Зле въоръжените и омаломощени от дългото гребане туземци нямали шанс срещу оръдията, аркебузите и мечовете от закалена стомана на испанците. Касике Орокобикс бил убит, а братовчед му, касике Атуей, взет в плен. Манго Васкес лично издал присъдата – да бъде изгорен жив.

Току до кладата отец Бартоломе предложил на Атуей да се врече в каноните на къртичянската вяра за да смекчи наказанието си. Той разказал на Атуей за подземня Рай, където след смъртта отивали душите на праведните къртичяни.

- Отче, а тези хора, къде ще отидат? – попитал Атуей и посочил събралите се около тях войници, докато те се смеели и го замеряли с храна – И те ли ще отидат в подземния Рай?
- Да, всички добри къртичяни отиват в Рая. – отговорил Бартоломе.
- Тогава не искам да бъда къртичянин, отче. По-добре да ида в Ада на небето, отколкото да срещам хора като тях там долу!

Отец Домошарко въздъхнал. От известно време насам бе започнал да изпитва съмнение в методите на църквата. Очевидно нямало голям смисъл да се плашат туземците с изгонване от Рая, след като те така или иначе предпочитали Ада.

Почвам да се въртя в кръг. Мама ме прикотква, хваща ме за ръка и ме води нанякъде. Пуска ме в кладенеца за да ми мине болката, казва. Утаявам се дълго-дълго, излизам на пуст плаж и чувам морето наблизо. Отварям очи, вече си виждам както преди, оглеждам се. Пусто е и е жълто. Не ме радва гледката, свивам се на зародиш и отново затварям очи. Насекоми ми накацват клепачите.

Понадигнах се. Над мен – мъртви звезди и живи снежинки. Отръсках се от снега, завих Малин с Евгени и станах. Викам си, сега ще походя малко моряшката, докато никой не гледа. За малко да се пребия! Пуснах подовото отопление и слязох да си взема нещо за хапване.

Огледалото в балната зала беше цялото изписано – корабния дневник. Последната сводка беше „Жени и вино, вино и жени!”. Отгоре някой беше добавил „ДА КУПЯ”. Почерка на Малкия. И откъде е намерил червило? В нишата под огледалото видях бурканче шипков мармалад и бисквити. Направих си една тава. Излегнах се на пода, захрупах и зачетох дневника.

Някой юнга в киното явно добре се беше позабавлявал. Повечето надписи изглеждаха сериозни, писани като пищови за дубльор. Горе снимат бой с шпаги, а когато смъртно раненият се просне и забрави последните си думи, през дъските се процежда „Заклевам те, кажи на Доротея…” и после се разбира, че не било Доротея, а Теодора, а дубльорът има дислексия и откъде го намериха тоя, с дислексия, клаустрофобия, а и мизантроп!

За всичко това, юнгата не го е било грижа. Но за мен той се беше погрижил добре – с червен маркер, близо до една сянка, беше нашарил една карта. С хиксчета и черепчета и буквички! Много обичам карти!!!

(следва продължение)

Нощта падна с първия сняг. Излегнахме се на палубата и загледахме небето. Прибрахме платната, за да не ни пречат. Пуснахме котва в едни шипки, Малкия дръпна ръчната. Нали сме нихилисти и не псуваме, прекарахме в тишина поне два часа.

- Хубаво е! – каза Тайра по едно време. Момичетата май не бяха виждали сняг досега.

Хубаво беше. Снегът ни направи любезни и мудни. Отдадохме се на мисли, никой не мислеше да настива. На едното ми рамо дремеше Малин, на другото – Евгени.

- За какво мислиш? – попита ме Евгени без да се обръща.
- За същото.

(следва продължение)

- Отидоха за кола – обясни Малин. – Скоро ще се върнат.
- Как се чувстваш? По-добре ли си? – загрижи се Олга.
- Ох! Беден ми е немският да изразя как се чувствам… – изстенах. Неудобно е, жена е!
- Пробвай да поспиш. Ето!

Послушах я, затворих очи, но болката се вмъкна също вътре, под клепачите. Говореше ми нещо и държеше да я слушам. А аз никак не исках да я слушам, никак! Как се преживява това? Сега ще видим…

Музика! Ето това ми трябва! Тайра изтегли изотгоре една дъга и засвири:

- Ще си добре! Само слушай.

Болката се излегна в една кухина и се умълча. Затананика си. Ако ви питат, да знаете – болката има абсолютен слух! Ще се оправя! Винаги съм се оправял.

Михаил дойде първи и ме срита по братски:

- Красавице, наспа ли се?
- Какво? Какво??
- Какво „какво-какво“? Виж каква кола намерихме само, а?!
- Но това е кораб! – денят започна добре, а и добре продължава.
- Какво като е кораб? На колела е. Долу, на магистралата, някакви снимаха филм, от тях е.

Другите се чуваха откъм палубата. Бяха във видимо добро настроение. Оказа се, че са намерили в трюма алкохол и прожекционна техника и ни повикаха да се включим в странните им ритуали. Евгени, който беше успял вече да се нарани и напие, рецитираше поема с много гласни, а Малкия люпеше ретината на брат си със светкавица. Михаил им викна да ни хвърлят мостика.

Включихме на газ, а за икономия опънахме и платната. Всички вече бяхме прилично гладни и решихме първо да идем на лов. С Тоно на руля можехме да се поотпуснем. Поотпуснахме се.

(следва продължение)

На далечния бряг намерихме изоставена бензиностанция. Понечих да почукам, но още непосегнал, вратата се отвори и отвътре се показа вещица.

- Какво искате?
- Какво имате? – Евгени пое разговора.
- Първо, Олга. Разбрана е, мълчи. Ходи последна в колоната. Срива стени, вдига кули, беси злодеи. После – Тайра. Тя ми е най-отдавна. Тайра е лукавица – вие плитки от думи, приспива будните и буди мъртвите, лети. Тоно е дяволица на късмета. Работи самостоятелно, не слуша. Удвоява шанса за успех и намира правилните пътеки нощем. И последно – Малин. Тя е още млада и мързелива, но има пророчески сънища и ги помни и разказва.
- Чудесно, колко е дневния наем на всяка?
- Първите три са по девет, Малин я давам за пет.
- Знаете ли, ние рядко излизаме. Искаме да прекараме добре. Да се разберем така – дайте ни ги всичките за три дни, за по двайсет и пет на ден, а?
- Ние, вещиците не се пазарим.  Предложете отново.
- Добре, осемдесет за всички за три дни.
- Бива.  Кой от вас ще подпише?
- Той! – посочиха ме другите без да помислят дори.
- Момко, навий си ръкава да не го оцапаш. Ето ти нож.

(следва продължение)

Освен мен никой не беше взел храна. Но имахме най-необходимото – цигари, фризби, лък. Михаил беше прекарал нощта на гарата, той ни осигури четка за зъби и вестник. Докато се разпределим кой къде да седне, стигнахме.

Гарата не беше гара, а спирка и влакът само намали. А може и да беше просто завой. При скачането се разпиляхме в продължене на километър, но се намерихме. Михаил си беше загубил колана на халата; подарих му своя. Зимата наближаваше и потърсихме завет.

(следва продължение)

Фаровете на колата автоматично се адаптираха към трафика по магистралата. Очите й, изморени от няколкото поредни нощи, прекарани в пиене, известно време не виждаха какво се случва на пътя. Мозъкът й закъсня още повече да осъзнае видяното (картината е безжизнена без хилядите думи, които стоят зад нея).

Валеше от сутринта. През това време малките попови лъжички се бяха превърнали в жаби. Те покриваха магистралата – милиони, като жив килим по тъмния път. Колата се движеше с бясна скорост през тях. Хиляди умираха всяка секунда, а броят им нарастваше с увеличаването на скоростта. Погледна назад, но караше прекалено бързо, за да се види каквото и да било. И беше прекалено тъмно. Брутално. Почувства се като убиец на новородени. На милиони новородени души. Масово убийство с библейски пропорции, непоклатимата логика на смъртта.

Знаеше, че ще го види тази вечер и знаеше, че всичко ще завърши брутално.

Екзорсистът се размотава на тротоара отпред, разтяга дъвка с пръсти и се опитва да я лапне отново. Като ги вижда, си придава вид.

Влизат, съобщават му за уговорката си. Той хвърля монета, пада се тура, тоест Алфа. Кола няма задръжки и избеснява, пулсът на Алфа стига 90.

- Не мога да работя така! – категоричен е екзорсистът. Кола излиза на тротоара и почва да рита боклуци, ама нали й е тясна полата, изглежда комично. Усеща се и се обляга на висок бакелитов стълб.

Екзорсистът разперва ръце три пъти над главата на Алфа, успива я, използва бъркотията за да я нацелува и се заема с демоните. Вади един, втори, трети, кошчето се препълва. С крак добутва друго, по-голямо. Алфа е в звучен транс, очите й се надбягват по лицето, слюнки летят, некрасиво е. Екзорсистът й подхвърля, че е останал още един, последен, но доста голям. Иска ли или не иска? Иска. Той въздъхва и почва.

Захваща го с две ръце, извива го, говори му и присвива устни от напрежение. Борбата е грозна, без правила. По лицето на Алфа избват петна, опитва се да се прегърби, коланите с които е вързана оставят дълбоки отпечатъци по раменете й.

Демонът губи. Намира достойнство да се предаде и се оставя да бъде издишан. Екзорсистът натиква опашката в устата му и го търкулва към един тъмен ъгъл.

- Готово! – разплащат се. Навън Кола лежи, усукана около стълба, без дъх.

- Добре са го подредили мръсниците!
- Да… Едва ли ще се оправи скоро.
- Изпуснахме го само за секунда.
- Понякога една секунда е…
- Тихо! Май идва в съзнание.

Кучето леко притръпна и опита да мигне. Двете мълчаха и го чакаха да каже нещо.

- …Dominus…

- Какво ли е това?
- Сигурно иска нещо да ни съобщи, нещо за тях, нещо важно.
- Да.

- …Animus…

- Горкият, едвам говори!

- …Luca Toni…

Личеше си, че сдава богу дух. С последни усилия изрече, това, което щяха да бъдат последните му думи:

- Simplex!

- Мисля, че го изгубихме.
- Отиде си кучият син…
- Бързо да се връщаме при другите! – каза едното и се запъти към вратата. Другото го последва, но преди да излезе се обърна и промълви тихо:

- Сайонара!

„Свободна ли сте?“ провикнах се аз през прозореца с надежда.
„С дете съм, но влезте“. Видях малко момченце на към три да спи, свито на задната седалка.

Ключалката на колата щракна след мен и колана изсъска, докато го издърпвах.

„Обича да се вози в колата, люлее го като люлка“, каза извинително жената, поглеждайки в огледалцето към задната седалка.

„Няма проблем, само да не го събудим“, казах аз и наистина го мислех. „На колко е?“ „На 4, но е болен.“ „А когато не е болен на 5 ли е?“ попитах безсърдечно, неразбрала смисъла на нейното изречение.

„Ще умре скоро“, каза тя спокойно, изглежда бе разбрала моето объркване. „Но поне болестта го прави постоянно усмихнат.“

Ключът се превъртя и врата се отвори с тихо щракване преди миризмата на познатото да ме посрещне у дома.

На следващия ден, Пенчо открадна поредната нова кукла на сестра си и я зарови в пясъчника.

Манол си е задал цели в живота, които не може да огледа даже. Например, иска да спи на сал. Или да преде злато. Луда работа, няма идея какво може. Но от безинтересните луди работи, като псуването при конфликт. В заключение, Манол не ни е интересен.

Мануш, о Мануш, спи следобеден сън, с чорапи. И даже тапи за уши, нос, гърло си слага. Понякога се задушава и умира. После се вдига post mortem и ходи да гледа докъде го е докарал Манол. Разбира се, това отнема малко, твърде малко време, тъй като Манол е в първото квадратче.

Манол уби Мануш един ден. С тесла и вежди. Първо го прикотка с тесла, после го задуши с вежди. После го погреба под стария такова, точно до малката бреза. Сега всеки ден му слага венци от венчелистчета на маргаритки. А нощем Мануш става и ги разчиства, защото има алергия.

Ако Манол и Мануш не бяха братовчеди, всичко би било нелепо. Сега е просто комично, на моменти пошло. Край.

Сблъсък на земята с огромен астероид. Сблъсъкът причинил чудовищна катастрофа, довела до множество промени в климата. Динозаврите не са успели да се приспособят. Най-популярната теория.

Изригване на вулкан. Вулкан в Индийския океан е отделил огромни количества вулканична пепел и серен диоксид във въздуха. Това довело до затъмнение на слънчевата светлина, промяна на климата и появата на киселинни дъждове. Някои учени твърдят, че вулканът е изригнал веднага, след като астероидът е паднал, като по този начин на практика ги е „довършил“.

Динозавърски грип. Нова, набираща сили теория: глобална епидемия предизвикана от мутирал в тялото на прародител на свинята летен грип. Полученият устойчив щам е можел да се предава изключително лесно от динозавър на динозавър.

Метеоритен дъжд. Динозаврите си мислели, че е съвсем обикновен дъжд и излезли да се поизмият, но банята се оказала смъртоносна. Как ви звучи?

Хората. Това в един вестник го прочетох. Мисля, че заглавието е достатъчно: „Маскиран мъж уби динозавър с нож“. Колко му е да убиеш динозавър?

Световната криза. Доста сериозна теория имайки предвид, че икономиката не е била баш най-силната страна на динозаврите.

Зората. Твърди се, че се е случило по времето, когато зората можела да предизвиква смърт.

Смехът. Някой динозавър е направил фатална грешка, като е разказал Прекалено смешен виц.

Извънземните. Уморили са ги с иридий. По-късно са намерили малко по-подходяща планета няколко светлинни години по-нататък.

Президентът. Докато бил на сафари. Странна теория. И това в един вестник го прочетох.

Хулия пък се шегуваше с него, че ще си намери любовник и накрая съвсем не на шега си купи онзи робот. Нарече го Върнън, на името на някакъв тип от сериалите. Сглоби го съвсем сама. Нощ след нощ разглеждаше схемите, занимаваше се и Уилфредо беше доволен. Дори започна да й купува разни допълнителни приставки и аксесоари за робота, за да не секва интересът й. Изобщо не го интересуваше какво правят роботът и Хулия, докато го няма.

Една вечер се прибра късно и вкъщи беше тихо. Съблече се безшумно и се промъкна в леглото. Протегна ръка да докосне Хулия, но вместо меката плът усети студенината на метала. Тогава Хулия запали лампата. По дяволите, хич не изглеждаше зле в тия тъмни очила и този шлифер, каква беше тази изненада?

- Давай Върнън! Убий го! – изкрещя тя.