Скъпи приятели,
Неведоми обрати на съдбата ни натириха в странични дейности – строителство, риболов, иманярство, трансцедентална медитация, BDSM и ADHD. Това е причината да намалим активността си до достигане на критично ниски стойности. Мислете за нас, запазете добро настроение, продължавайте да ни изпращате храна и пари, винаги подкрепяйте свободата и независимата музика и помнете, че няма време. Очаквайте ни скоро с нов сайт, по-силни и голословни от всякога!
© Варов
Лес бърн!
- Бързо отикахме годините, а Фреди? Не трябваше ли да продължим с шоуто поне още малко? Ти и аз, по нашите си начини. Какво славно време беше и как само се въртях красиво, дори и в грижите си.
- Това покана ли е, Оскар? Може би искаш да потанцуваме, а хубавецо? Движи се по-бързо сега, че скоро ще ни надушат. И тогава ще се върнем там. Последният път това там ни докара сега тук…
- Мамоооооо! Пак са тук. К’ви са само гнусни. Ето виждаш ли ги, тези две буболечки.
- Недей да викаш, ще събудиш Дориян. Ще напръскам с това новото, аидсол. Сигурна съм, че ще ги тръшне и повече няма да плашат малкото ми ангелче. Ти защо не четеш? Нали ми обеща една приказка днес? Славеят и розата. Уж обичаш тази приказка. Или искаш за великана?
- Няма пък, няма пък! Искам касетката да гледам. Онази старата, с концерта от Будапеща. Където сте се запознали с татко. И сте се целували, докато ви е пял онзи чичко с мустачките. Като на татко. Скриха се, видя ли ги? Офейкаха, зад шкафа. Пръсни и там, моля те. Убий буболечките!
- Спокойно, Брайън. Препаратът ще ги застигне и там. Нали помниш рекламата, която гледахме заедно. А сега чети.
- Отървахме се отново. Какво беше това чудо, дето ни напарфюмираха. Пфуууу, гадост. Фреди, чуваш ли ме? О, не… Фредиииииии!
Босът на мафията прелетя над двата кашона стреляйки и залегна зад една купчина енергийни напитки. Вляво едно слабо момиче от офиса метеше пода и се оплакваше на секретарката, че чистачката за нищо не става. Финансовият мениджър мина зад кашона енергийни напитки на Боса, и загледан в някакви сметки отчаяно заклати глава. Чуха се изстрели. Босът погледна над пакета, не видя кой стреля и се прехвърли бързо към стълбището вдясно водещо към тайния център за задачи. Всичко стана черно за секунди, докато очите му не се фокусираха върху гледка, която страшно напомняше на сайта титръба.ком. Тихата музика на Аделе започна. Гледката изчезна почти мигновено, както се беше показала и Босът влезе в централата и започна настървено да върши предложените задачи, за които имаше необходимите единици енергия. На втората обаче животът му сякаш застина на пауза и пред очите му се намести гледка на фотошоп, а от някъде в дясно се разнесе гласът на Енрике Иглесиас пеещ за Божествения ритъм. Мина Шефът и Босът усети, че се смалява, не като Алиса, а сякаш изчезва в стартбара на уиндоус.
Ла Палма е малко семейно ресторантче, потулено между големи модни магазини с пластмасови манекенки в прескъпи рокли – последна мода. Храната е ужасно евтина и много вкусна. Карибска. Таванът е боядисан в ярки цветове, а вентилаторите са оранжеви. Няколко рисунки на умиращия Фидел в неудобни пози, томбола за 50 инчов телевизор, различни, доста детски стенописи – макар че това би могло и да бъде някакъв стил… Хавана и полу-гола мацка разхождаща се по Малекон, Селия Круз, Пепе Толито и други звезди от близкото бъдеще. Но най-хубавото (след храната), без съмнение са хората. Или може би комбинацията…
Днес отидохме случайно, шефът ни пусна, в опит да се пошегува с нас, а ние щедро решихме, че наистина не ни пука. Още няколко пъти през деня пробвахме тази стратегия и сега, доста късно през нощта я оценявам като печеливша.
Прекършен старец се приближава към джу-бокса и бута прокъсано песо в светещия куб. Ето някои от песните, които чухме докато дъвчехме вкусните си обеди:
Един пластмасов мъж,
Една пластмасова жена,
Пластмасова двойка,
живееща пластмасов живот…
А после:
Носеше очила,
за да крие погледа си,
Ходеше с ръце в джобовете,
за да крие ножа си,
Имаше златен зъб,
за да блести, когато се усмихне…
По-нататък нещата за този със златния зъб сериозно се объркват и в крайна сметка той умира…
Старецът слуша съсредоточено и отпива от кафето си. Само трептяща жила, някъде в горната част на лицето издава вълнението му. Опитвам се да си представя с какво свързва тези песни, но не успявам.
След презентацията за Рая слязох в кафето да изпия един чай. Обикновен ден от ежедневието, който (ако имах избор) бих прекарал в изобретяване на нови апарати. Но в този ден избор ми бе отказан.
Барманът, бивш мой студент (никога не прокопсват, даже съм учуден на успеха на този) ми кима и ми казва, че сервитьорката се е успала и може да ме обслужи на бара. Питам го за дребните неща от живота, а той съвсем отклонява разговора и започва да ми разказва как смятал да емигрира и да започне бизнес с машини за прически за купони. Изобретил бил вече няколко… Не намирам сили да го прекъсна и си мисля, не трябваше да го пускам. Трябваше да му пиша двойка на държавния и да го оставя да се гърчи в лапите на администраторките. Сега съм принуден да слушам за безумната машина, която за по-малко от пет минути прави от косата ти празник на цветове и форми. Естествено, у нас нямало пазар за такъв уред.
- Палдиньо – спомням си името му – защо изостави учението? – в опит да го накарам да млъкне.
- Така и не знам защо го почнах – казва той и започва да си играе с компютъра. След малко гръмва новият хит на Мануш – за момиче, което обичал, а тя заминала за луната с друг.
Младежът ми сервира чая, като обилно разлива в паничката. Сядам в най далечния ъгьл и гълтам няколко прахчета с надеждата, че те ще омекотят ударите, нанасяни от бесния ритъм. На съседната маса говорят за края на света – след последните катаклизми от 2012, тоя път на човечеството няма да му се размине. Естествено щели да останат онези в космоса, но те вече били жалки мутации.
Събирам сили да се върна в клас и да довърша лекцията. Не мога да дочакам вечерта, когато ще се отпусна до купчината розово желе. Никога не съм допускал, че бих могъл да изпитвам чувства, към нещо толкова хомогенно.
Летящата чиния плавно се приземи на площада. Нямаше много народ, няколко старци, замръзнали като статуи, глуповатият продавач на сладолед и стадо кози, легнали на припек сред пожълтялата трева.
Старците аха да се размърдат, но все пак решиха, че е твърде горещо и твърде модерно за тях.
- Никакво уважение – промълвиха – не ги бихме достатъчно, като бяха малки.
Чинията започна да излъчва ослепителна светлина и да издава мелодични звуци. Старците задрямаха успокоени. Шумът спря. Тя се огледа – козите се бяха надигнали и я гледаха любопитно. След малко жегата победи и те се отдадоха на дрямката. Чуваше се само цвърчене на врабци и ланшния диско хит от близката кръчма. Тя тръгна натам.
Бай Коце тъкмо правеше сложни изчисления – дали вече е дошло време за второто малко. Взимаше под внимание и най-дребните детайли – а именно, че по-късно жегата ще е по-нетърпима и че довечера ще му се пие още повече. Тя анализира мисловния му поток и се усмихна. Харесваше ѝ това забрвавено от Ома място, където можеше да не чува мислите му. Надяваше се да мине време преди и други да открият, че мислите на Ома бяха напълно заглушени от ежедневните грижи на местните. Все пак съществуваха местенца, където едниственото, което се чува (в телепатичен и звуков смисъл) бе само брътвежа на врабците, които за щастие мислеха, каквото приказваха.
- Здравей!
- Здравей девойче, чукни на кръчмаря, той ще ти сипе лимонада.
Тишина… Такава тишина няма другаде във вселената, опъплена от мислите на моретата от съзнание… А там, където нямаше живот беше още по-зле, там вече се чуваше този, от мисълта на който тези като нея най-много се страхуваха. Той сам се наричаше Ома. Aко само знаеха в ръцете на какъв ленив, лукав, безкраен егоистичен егоцентрик са, повечето създания на вселената биха били още по-потиснати.
- Бай Коце, някой да дава квартири в селото?
- Ееее, еми че кръчмаря дава.
- Аааа, добре.
- Ама… право да ти кажа кръчмаря е голям гъз, а аз имам една стая ама…
- Ама?
- Да не вдигаш много шум, да не водиш младежи… Но… Знаеш ли какво, води си когото искаш и вдигай колкото искаш шум… Всъщност ми е все тая…
- Колко искаш Бай Коце?
- Е… Колко пък да ти искам, ще ми купиш една бутилка на изпроводяк… – и се замисли… – И сега ако ми купиш едно…
Започваше да обича това място, функциониращо като добре смазан механизъм. Надяваше се да мине време преди и други да го открият.
(по истински случай)
Николай запали още една свещичка пред снимката на Чочо и се поукроти. Спомни си как на 6 години майка му за първи път го заведе при директорката на училището за да се оплаче от него. Заради Чочо. Директорката тогава успокои майка му. Успокоява я в още няколко по-късни моменти, но от едно време натам се отказа. Майка му онагля и започна да се оплаква на всички, не само на директорката, необезпокоявана. Беше се научила да го прави с прилична достоверност:
- Вижте го само! Защо бе, Николай, защо? Какво ти направи Чочко този път? Не стига ли дето вчера му наряза молива, ами и днес трябваше да го гризеш по ухото? Какво да правя с теб, мамо, кажи ми! Кога ще мога да изляза с теб на улицата без да се срамя?!
Хората надаваха ухо, зализваха око и правеха загрижени физиономии на съвестни граждани. Някои даже обръщаха глава да ги видят. В такива случаи майката на Николай пускаше и по някоя романтична сълза по меките си бузи. От солидарност някои граждани дърпаха ушите на Николай.
Но всичко това беше минало. За него това бяха само спомени, появили се в стаята, докато се взира в пламъчетата на свещите, наредени пред снимката на Чочо. А наоколо, макар и странно, не беше тихо – от долния етаж се чуваше радостната песен на майка му – преди седмица Чочо склони и се ожени за нея. Сега тримата бяха на меден месец в малка вила в Алпите.
В условията на национална грипна епидемия, екипът на Бърнинг пиплз ви съветва да запазите спокойствие и добро настроение.
© internet
Мъжът с часовника ли удря по вратата? Сърцето ли пак скърца под палтото? Камбана ли бие истерично навън? Студено, лудо време. Виелица и вой на улични кучета. Хора бягат уплашени. Пожарникари вилнеят по пързалките и бият когото им падне.
Вече седем дни, откакто те няма – прекалено, прекалено дълго време. Сам-самичък в тази тясна стая. Легло и маса, лампа и бутилка. Какво е това отсреща, там на стената? Твоя снимка? Да, твоята снимка на стената. Косата ти, очите ти, устата ти – да, това си ти, ти си. Искам да хвърля нож по нея, защото те няма. От прекалено дълго време те няма и няма и затова ще хвърля този нож, да видим дали ще го забода между очите ти.
Не ми се стои тук, но къде да отида? Ставам и сядам, ставам и сядам, лягам на леглото и пак сядам. Къде да отида? В болницата при сестрите или в бара на свинете – да се преструвам, че не ми пука и да гася фасове в ръцете си.
Изгасям и светвам лампата и пак я изгасям и светвам и пак и пак го правя, защото не искам нито да съм на светло, нито да съм на тъмно. Паля си цигарата. Червена точка пред лицето на мрака. Въобразявам си, че те няма, но това са седем дни вече, прекалено, прекалено дълго е да съм без теб.
Във Вторник „Паркинги и гаражи“ разкараха последния си басист. В Сряда му пратиха покана с препоръчано да върне ведомственото перце и всички активи на банката. В Четвъртък той звънна на вратата на Морбида, вокала, с пощенска кутия в ръка, съдържаща обратната разписка.
- Кво перце, бе копеле?
- Здрасти, влизай!
- Кво да влизам, с обувки съм! Кво е тва перце?
- Мммм, перцето, дето ти го дадохме.
- Какво сте ми дали бе, чико! Това перце го направих сам от парче плоча от Мастъра.
- Е да де, той си иска парчето.
- А може ли да му го…
- Добре, какво да ти кажа, сега? Иска си го, негова е плочата.
- Ама я даде.
- Е дал я е ама сега е на друг акъл.
- Е значи ще му намушкам перцето..
- Глей са, що просто не го върнеш?
- Принципно е, баси. Аз ако върна перцето какво ми остава? Не се разбрахме за новия албум, не съм могъл да свиря, глупости… Какво ми остава?
- А за какво ти е проклетото перце?
- Ми дрънкам си с него.
- Ама Мастъра си го иска.
- Ми кажи му да ми звънне.
Мастъра не звънна.
